Кон Игълдън
Буревестник (17)

15.

Томас Удчърч излезе на зеления склон, готов за стрелба с лъка. Имаше дузина стрели в колчана и една на тетивата, докато се промъкваше към рицарите, заклещени в битката. С всяка негова стъпка шумът се удвояваше и накрая трясъкът и стърженето на метал в метал проглушиха ушите му. За него това беше стара музика, песен, която познаваше от най-ранните си спомени, като полузабравения напев на приспивна песен. Той се усмихна при тази мисъл, стана му забавно от собствените му фантазии, докато крачеше надолу по хълма. Странно нещо беше съзнанието.

Френските рицари се биеха с все сила с малката, обградена от всички страни групичка на Хайбъри. Ожесточение, каквото те познаваха най-добре, срещу хора, които държаха на честта. Всеки, който се юрнеше иззад дърветата с предизвикателен рев напред, виждаше мелето на битката и насилваше уморения си кон в последен галоп срещу въоръжените английски конници. Хвърляха и чупеха копията си във войниците на Хайбъри, стига да ги достигнеха, после надигаха брадви или изтегляха мечове с широки остриета за първия поразяващ удар.

На двеста ярда от тях, сред зеленината, Томас стоеше сам и гледаше свирепата битка, докато забучваше стрелите си в меката земя на еднакво разстояние една от друга. Остана така още миг, разкърши рамене, почувствал умората в мускулите си.

— Добре, вижте сега какво имам за вас — промърмори той.

Хората на Хайбъри бяха пръснати сред французите и, както доспехите на всички бяха опръскани с кръв и кал, трудно бе човек да е сигурен кой кой е.

Томас пое бавно и дълбоко въздух и издърпа тетивата, опиянен от силата на ръката и на рамото си, щом опря с юмрук в скулата си. Някои предпочитаха да държат стрелата между двата пръста. Но на него винаги му се бе струвало, че ниското хващане е по-естествено, тъй че оперената стрела да докосва най-горния пръст. После само трябваше да разтвори ръката си леко, все едно дишаше. От двеста ярда разстояние можеше достатъчно добре да се прицели.

Лъкът проскърца, когато пусна стрелата и тя със свистене се заби в гърба на рицаря, който се нахвърляше върху Хайбъри. Задните плочки никога не бяха толкова дебели колкото бронята на гърдите. Томас знаеше, че е почти въпрос на чест, тъй че ако един рицар се обърнеше да бяга, той щеше да е по-уязвим в това положение, а не по-малко. Втвърденият връх проби право навътре, като изтръгна перата така, че те избухнаха в малко бяло облаче.

Рицарят изпищя и падна възнак; остави пролука, тъй че Хайбъри успя да види къде е застанал Томас. Брадатият лорд се разсмя. Томас ясно чуваше звука, когато пак наведе лъка си и започна онзи смъртоносен ритъм, който бе познавал през целия си живот.

Имаше само дванайсет стрели, като броим и онези, които му даде Роуан. Трябваше да се насили да кара по-бавно, да бъде внимателен с всеки изстрел. С първите четири уби хората, които притискаха Хайбъри, и така спечели на благородника малко място за дишане. Томас дочуваше разгневени крясъци откъм редиците на френските рицари отзад; те се въртяха на седлата и се оглеждаха през процепите на шлемовете, за да разберат откъде идват стрелите. Усети как устата му пресъхна; засмука зъбите си и запрати още две стрели. Видя как те удариха като с чук онези от рицарите, които не бяха видели заплахата, нито пък мъжа, който ги уби.

С крайчеца на окото си Томас мерна сребристите брони, които летяха към него. Знаеше, че бързо ще дойдат със спуснати копия да го повалят. Той стъпи разкрачен, за да пази равновесие, прицелваше се и пускаше стрелите си. Още мъже паднаха и Хайбъри реагира, използвайки божия дар, който имаше — ревеше с пълен глас заповеди на малкото си останали войници. Един френски рицар се спусна в галоп към него, вдигнал високо боздуган с метални пъпки, готов да разбие главата му, както беше незащитена. Томас го повали с един изстрел, дори без много да се прицелва. Стрелата потъна под вдигнатата му ръка и боздуганът изпадна от станалите в миг бездейни пръсти. Хайбъри вдигна меча си и го удари по врата със свирепо злорадство.

От височината на седлото Хайбъри виждаше самотната фигура, застанала на зелената трева само с още няколко стрели в запас. Макар отдалеч Томас да изглеждаше дребен, Хайбъри за миг си представи какво би било да е сам срещу този мрачен стрелец. Преглътна с пресъхнало гърло. Един-единствен мъж беше поел ужасна отговорност, но сега благородникът виждаше как цяла редица от рицари галопираше с все сила към него. Те мразеха английските стрелци, мразеха ги като дявола. Ненавиждаха факта, че обикновени мъже могат да владеят такова мощно оръжие и смеят да го използват без чест на бойното поле. Повече от всички други французите отдавна познаваха звука от тези лъкове, дето ги избиваха из бойните полета. Някои дори се отдръпнаха от бойците на Хайбъри, яростно обхванати от желанието първо да убият стрелеца.

Хайбъри обърна коня си с едно рязко дръпване на юздите, изведнъж почувствал рани и травми, които досега не бе забелязал. Дърветата бяха чак нагоре по хълма и той заби шпори, от което прясна кръв потече по хълбоците на коня му.

— Назад, момчета! Назад към дърветата сега — извика той.

Пришпори нагоре по хълма, като се опита да погледне назад, за да види края. Мъжете му идваха зад него, задъхани, побеснели, натежали в доспехите си. Някои бяха твърде уморени, твърде бавни. Бяха обградени от французите и не можеха да се защитават от такава многочислена армия. Боздуганите удряха по броните им и правеха огромни пробойни, като чупеха костите отдолу. Брадвите оставяха назъбени отвърстия в метала, откъдето изтичаше кръв, хората издъхваха над пускащите пара коне.

Далеч отвъд зеленото поле, Томас се пресегна за стрела и пръстите му напипаха празен въздух. Вдигна очи и видя двама френски рицари да препускат към него с копия, насочени към гърдите му. Не знаеше дали е направил достатъчно. Вдигна глава. Обзет от мрачен гняв, мъчейки се да преглътне страха, когато шумът от техния гръм ги заля и изпълни света.

Слънцето сякаш засия по-силно, докато стоеше така, че можеше да различи всяка подробност по конете и мъжете, които идваха устремно, за да го убият. Зачуди се дали да не захвърли в лицето на първия, който го достигне, лъка си и евентуално така да накара коня му да се вдигне на задни крака или да се завърти. Но ръката му отказваше да се раздели с оръжието и той стоеше там на открито, като беше съвсем наясно, че няма никакво значение дали ще остане, или ще бяга.

 

 

Роуан стоеше сам в сянката на дъбовете и наблюдаваше сцената, която се разиграваше долу. Другите си бяха отишли, но той все още бе там, загледан през зелените листа в далечните участници в битката. Бе съзрял безропотното примирение в очите на баща си и не можеше нито да си тръгне, нито да откъсне поглед. Наблюдаваше с кипяща гордост как баща му повали половин дузина рицари с точните си попадения. Но го изпълни страх, щом видя, че французите са забелязали самотния стрелец и започват да се пренасочват, за да го посекат. Пое дълбоко въздух, като видя как баща му изпраща последните си стрели, използвайки ги, за да спаси Хайбъри, а не себе си.

— Бягай сега, татко! — рече той.

Но Томас стоеше неподвижно, докато враговете ускориха ход и върховете на копията им започнаха да се снишават.

Роуан вдигна десния си юмрук, като броеше ширините надолу от хоризонтала. Обърна го три пъти. Поклати глава и се помъчи да си спомни какво трябваше да направи, че да се нагласи за снишаващ се изстрел. Отчаяно наведе лъка. Останалите стрелци му бяха дали само по една стрела всеки, докато се събра дузина. После му пожелаха късмет и избягаха зад хълма, като го оставиха сам със звука на собственото му дишане, малко по-силен от трошенето и крясъците под него.

Разстоянието беше повече от четиристотин крачки, по-скоро близо до петстотин. Бе по-далеч, отколкото Роуан някога бе стрелял, това поне беше сигурно. Имаше лек вятър, достатъчно, че да се коригира минимално, докато стрелата с гъши пера гъделичкаше бузата му, а мощният лък се гушеше в гърдите и рамото му. Изпъна тяло от кръста нагоре, добавяйки ширината на две ръце към ъгъла.

За малко да изгуби стрелата си директно нагоре във въздуха, когато чу да приближават тичащи стъпки. Отпусна тетивата и се обърна, а стомахът му се сви при мисълта, че ще се изправи срещу въоръжени с пики рицари. Въздъхна с облекчение, щом видя, че е неговата група стрелци, които се разкикотиха, щом видяха какъв ужас са му причинили. Първият, който го достигна, го тупна по рамото и се вгледа надолу към долината.

— Имаме общо няколко дузини стрели и това е. Бърт тук има само една.

Нямаше време да им благодари, че рискуват живота си отново, вместо да си спасяват кожата. Роуан пак сниши лъка, ръцете му не трепваха.

— Четиристотин и петдесет ярда или там някъде. Три ръце снишаваща се земя.

И докато говореше, изпрати със свистене първата си стрела, но още във въздуха знаеше, че няма да улучи. Всички наблюдаваха летежа й с очите на опитни бойци.

В предходните месеци Томас се бе мъчил да обясни на стрелците на Хайбъри за триъгълници и падащи изстрели. Бащата на Роуан беше научил занаята си от един армейски инструктор, който се интересуваше от математика. На вечерния лагер Томас чертаеше фигури в пръстта, за да предаде познанията си: криви линии и ъгли с гръцки наименования. Бойците на Хайбъри бяха достатъчно възпитани, но само неколцина слушаха внимателно. Всички те бяха мъже в зряла възраст, специално избирани, за да придружават барона. Бяха стреляли с лък всеки ден, включително и в неделя, в продължение на двайсет, дори трийсет години. Уменията и силата бяха формирани безусловно, отвъд всяка компетентност или изчисления, стигнали бяха обратно до състояние, подобно на способността на малкото дете да посочи към бързо летяща птица. Роуан отпусна втората си стрела и те също обтегнаха лъковете, за да бъдат в синхрон с него. Така десет или дванайсет стрели литнаха една след друга в небесата за части от секундата.

Роуан трябваше да се приспособи бързо, за да придобие усет. Втората му стрела не беше както трябва, но изпрати още четири, които прелетяха близко до линията, която чертаеше в главата си. Стрелците на Хайбъри изстреляха втората си дузина, а Роуан бълваше, всяка стрела възможно най-бързо, чувствайки, че мерникът му се подобрява. Ако беше на равна земя, нямаше да може да достигне мъжете, които нападаха баща му. На стръмнина, застанал отгоре, можеше да се прицелва по-високо, да ги достига и да ги поваля. Той пусна последната си стрела, проследи пътя й и изведнъж се почувства безпомощен.

— Сега бягай, татко! Просто бягай — прошепна, загледан в него.

 

 

Томас чу стрелите, преди да ги зърне. Те звънтяха във въздуха, вибрираха и съскаха. Вдигна очи инстинктивно, точно навреме, за да види цяла серия, идващи като тъмна вълна.

С тупване първите две потънаха до перата в земята пред рицарите, които го атакуваха. Следващата серия бе по-добре прицелена за тази дистанция, ожули покрито в метал рамо и удари един кон, заби се в хълбока на животното перпендикулярно. След няколко мига още три се приземиха. Едната удари в рога, който висеше от седлото на близкия кон, и рикошира, докато последните две попаднаха в конска плът, като се забиха там почти вертикално. Тежките стоманени глави се врязаха дълбоко и животните зацвилиха и се олюляха. Томас видя пръски червена пяна, когато един от тях, явно с поразен бял дроб, се вдигна на задните си крака.

Двамина от нападателите му рязко дръпнаха юздите и се взряха в дърветата. Хладното усещане за спокойствие се разпръсна и Томас дойде на себе си. Бързо се огледа и сърцето му заби лудо.

— Да му се не види! — изкрещя и хукна на зигзаг нагоре по хълма. Всеки миг очакваше да дойде агонията от забито в плешките му копие, но когато се обърна, френските рицари се бяха оттеглили и само гледаха след него злобно. Мислят, че е нова засада и че аз съм примамката, с радост осъзна той. Но не му стигаше въздухът да се засмее, защото тичаше.

 

 

Над долината се прокрадваше сивкавата мрачина на вечерта. Крал Шарл дойде да види тежката дан, която бяха платили в днешните битки. Пешаците му бяха обходили района и го обявиха за достатъчно безопасен за неговото кралско присъствие, макар че стражата му си отваряше очите на четири и го беше обградила плътно. Прекалено често бяха попадали в засада през последните седмици. Навред бяха останали само тела и все още крещящи от болка ранени, докато накрая ги накараха да замълчат. На англичаните режеха гърлата или ги удушаваха на място, докато осакатените французи ги отнасяха при армейските лекари. В притъмняващия въздух техните вопли се разнасяха в общ хор на отчаянието.

Кралят изглеждаше бледен и раздразнен, обикаляйки бойното поле. Първо спря там, където Хайбъри бе разгърнал атаката си, после се придвижи по-нататък, за да види мястото, където бяха допуснали един самотен стрелец да стреля от разстояние. Кралят се почеса по главата, представяйки си сцената, и си помисли, че със сигурност пак е хванал въшки. Проклетниците прескачаха от мъртъвците, говореха хората. А от тях тук имаше предостатъчно.

— Кажи ми, Льо Фарж — започна той, — кажи ми още веднъж колко минимална е бройката на войниците им. Как това няма да бъде нещо повече от лов на глигани из долините и полята на Мен за моите рицари.

Въпросният барон не срещна погледа му. От страх за наказание той коленичи и заговори със сведена глава.

— Те имат първокласни стрелци, Ваше Величество, много по-добри от това, което очаквах да видя тук. Единствено мога да се догаждам, че са дошли от Нормандия, като са нарушили условията на мира.

— Да, това би било обяснение — рече Шарл и потри замислено брадичката си. — То би обяснило как загубих стотици рицари и видях как избиват почти до крак скъпо струващия ми взвод от арбалетни стрелци. Но които и да са те, тези мъже, независимо откъде идват, докладват ми за неколкостотин, не повече. Заловили сме и сме убили, колко, шейсетина може би? А знаеш ли колцина от моите загубиха живота си заради тази нищожна бройка?

— Мога да кажа да донесат списъците, Ваше Величество. Аз… аз…

— Баща ми се сражава с тези стрелци при Аженкур, Льо Фарж. Със собствените си очи съм ги гледал как колят благородниците и рицарите като добичета, докато останалите живи накрая бяха смазани от тежестта на собствените си мъртъвци. Виждал съм барабанчиците им да тичат сред въоръжените бойци и да ги намушкват, докато стрелците се смеят. Та кажи ми, как се случва така, че ние си нямаме собствени стрелци?

— Ваше Величество? — възкликна Льо Фарж объркан.

— Все ми натрапват колко били лишени от достойнство и чест, какви слабоволни и безгръбначни личности били, ама въпреки всичко те убиват, Льо Фарж. Когато изпращам срещу тях стрелците с арбалети, те ги уцелват от разстояние, твърде голямо, за да могат да им отвърнат. Когато проводя рицари, един-единствен стрелец може да убие четирима или петима, преди те да го посекат — освен ако не му позволят да избяга, за да се върне и пак да убива. Тъй че, просвети своя крал, Льо Фарж. Боже мили и вси светии, защо си нямаме собствени стрелци с лък?

— Ваше Величество, няма рицар, дето ще използва подобно оръжие. То би било peu viril, недостойно.

— Тогава — селяни! Какво ме е грижа кой стои там, стига да имам мъже да се сражават.

Кралят се наведе и вдигна един паднал дълъг лък. Видимо възмутен се опита да дръпне тетивата, но не успя. Изсумтя от усилието, ала дебелото тисово оръжие се огъна едва няколко инча, преди той да се откаже.

— Не съм вол, за да върша такава работа, Льо Фарж. Но съм виждал селяни с невероятна сила, огромни размери. Защо не ги обучим за кръвопролития, както правят англичаните?

— Ваше Величество, смятам, че отнема години, за да се придобие силата за такъв лък. Невъзможно е просто да вдигнеш оръжието и да стреляш. Но, Ваше Величество, ще паднете ли тъй ниско за подобни действия? Не приляга на благородник като Вас да използва подобен инструмент.

Кралят изруга и захвърли лъка с огромно усилие, като го запрати над главата си.

— Може би отговорът се крие в по-добрите брони. Собствените ми воини успяват да оцелеят и сред буря от тези стрели. Доброто френско желязо е недосегаемо за тях. — И за да подкрепи думите си, той почука гордо по собствените си защитени с метал гърди, от което те зазвъняха. Льо Фарж си замълча, вместо да отбележи, че декоративните кралски доспехи съвсем не бяха достатъчно дебели, за да спрат английските стрели.

— Стрелците с арбалети използват неподвижни и плетени щитове, Льо Фарж. Но те не са отговорът за рицари, които трябва да боравят с меч и копие. По-добри брони и по-силни мъже. Ето от какво имаме нужда. Тогава моите рицари ще могат да навлязат дълбоко сред врага и да жънат глави.

Крал Шарл поспря и избърса от устата си капка слюнка. Въздъхна дълбоко и се вгледа в залеза.

— Така или иначе те нарушиха мира. Пратил съм да свикат бароните ми, Льо Фарж. Всеки рицар и войник във Франция идва на север в момента.

Барон льо Фарж изглеждаше доволен, когато се надигна от коленичещата си поза.

— Би било чест за мен да ги предвождам, Ваше Величество, с Вашата благословия. С благородническите войски и по Ваша заповед ще разгромя тези последни остатъци и за месец ще завзема целия Мен.

Кралят го изгледа със студен поглед.

— Не става дума за Мен, дебелоглави глупако! Те нарушиха мира, нали така? Сега ще завладея всичко. Ще си върна Нормандия и ще избутам последните английски дрипи в морето. Имам единайсет хиляди мъже, които маршируват на север. И те имат всякакъв вид щитове, Льо Фарж! Не искам да ги видя посечени. Но със или без стрелци, сега вече няма да спра. Преди да е минала годината, ще съм завладял обратно Франция. Заклевам се в Светата дева.

Очите на барона бяха плувнали в сълзи, когато коленичи отново, преизпълнен с емоции. Кралят постави за миг дланта си върху чорлавата му глава. Внезапно го завладя такава злост, че бе готов да пререже гърлото на този глупак. Ръката му стисна косата и рицарят изохка изненадано, но кралят отпусна хватката си.

— Все още си ми нужен, Льо Фарж. Нуждая се да си до рамото ми, когато изтласкваме англичаните от Франция за последен път. Достатъчно се нагледах тук. Мирът е нарушен и аз така ще ги срина със земята, че и следващото им поколение няма да успее да се възстанови. Моята земя, Льо Фарж. Моята земя и моето отмъщение. Моето!

 

 

Джак Кейд трябваше с всички сили да разблъсква тълпата, за да си пробие път. Двамата му придружители се наместваха в пространството, което той опразваше с лактите си и широките си рамене. Не един лакът ръгаше в отговор навреме, за да попадне на Пади или Роб Екълстоун, а те сипеха ругатни. Тълпата бе вече разгневена и тримата мъже получаваха свирепи погледи и ръгания, докато си проправяха път напред. Само онези, които разпознаваха Екълстоун или неговия ирландски приятел, се възпираха. Хората, които ги познаваха добре, се измъкваха към периферията, готови да побегнат. Тяхната репутация освобождаваше не по-малко пространство от лактите им и помагаше на Джак Кейд да излезе на открито.

Той застана с лице към тълпата, задъхан, почернял от сажди и обрулен като от зимна буря. Мъжът, дето досега крещеше на събралите се, се стъписа, все едно бе видял призрак. Останалите бавно замлъкнаха при вида на новодошлите.

— Това ти ли си, Кейд? — попита говорителят. — Майко мила, с теб пък какво се е случило?

Мъжът беше висок и изглеждаше още по-висок от кафявата шапка, която се извисяваше на шест инча над челото му. Джак познаваше добре Бен Корниш и никога не го беше харесвал. Остана безмълвен, с кървясали червени очи, вперени в разлюляната фигура от едната страна на площада. Хората не бяха обърнали внимание на тялото, докато бяха тропали с крака и се бяха смели по време на събирането си. Джак нямаше представа за какво са се събрали Корниш и останалите, но при вида на празните им погледи отново се вбеси. Как би искал да има в ръката си пълна кана, че да я изпразни.

— Дойдох да срежа въжетата на момчето си — рече той свъсено. — Няма да ме спреш, не и днес.

— За бога, Джак, тук говорим за по-важни неща — скастри го Корниш. — Магистратът…

Очите на Джак хвърляха искри.

— Е, вече мъртвец, Корниш. Както ще бъдеш и ти, ако ме ядосаш. Вече направо ми се повръща от магистрати и пристави, и от шерифски хора като теб. Блюдолизци сипаничави, това сте всички вие. Загряваш ли, Корниш? Веднага се измитай оттук, преди да съм те погнал с колана. Не, чакай. Смятам все пак да го направя.

За огромна изненада на Джак и двамата му другари речта му бе посрещната от тълпата с ликуващ рев и поздравления. Корниш почервеня до мозъка на костите си, а устата му се отваряше, без да издава звук. Джак посегна към широкия кожен каиш, който придържаше панталоните му, а Корниш изхвръкна, разбутвайки хората, и изчезна бързо по улицата, която го отдалечаваше от площада.

Под зоркия взор на тълпата Джак се изчерви не по-малко от него.

— Какво, по дяволите, е това събиране? — попита той. — Да не би някой да е вдигнал данъците за свещи и бира? Какво ви докара тук всичките, та да запречите улицата?

— Помниш ли ме, Джак? — извика нечий глас. Една набита фигура, запасана с кожена престилка, проби напред. — Познавам те.

Джак се вгледа в мъжа.

— Дънбар, да, познавам те. Мислех, че си във Франция да трупаш пари.

— Тъй беше, докато не откраднаха земята под краката ми.

Джак вдигна вежда, тайно доволен да чуе за неволите на човека.

— Е, аз пък никога не съм имал земя, Дънбар, тъй че не мога да знам как се чувстваш.

Ковачът го изгледа гневно, но вирна брадичка.

— Сега започвам да се сещам защо не те харесвах, Джак Кейд.

В миг двамата мъже настръхнаха от засилващата се ненавист. Ковачът се опита да бъде любезен.

— Но да ти кажа, Кейд, ако си убил магистрата, ще те нарека свой приятел — не виждам нищо срамно в това. Получил е каквото заслужава, нищо повече.

— Не съм… — започна да отговаря Джак, но тълпата изрева с одобрителен възглас и той премига насреща й.

— Имаме нужда от човек, който да отнесе оплакванията ни в Мейдстоун, Джак — рече Дънбар и го хвана за рамото. — Някой, дето ще стисне тези копелета за гърлото и ще ги разтресе, докато си спомнят какво означава правосъдие.

— Е, не съм аз този човек — отвърна Джак и се освободи от хватката му. — Дойдох тук заради момчето си, това е всичко. Сега, отстрани се от пътя ми, Дънбар, или ще те принудя, Господ ми е свидетел.

С твърда ръка той бутна ковача настрани и отиде до тялото на сина си, поглеждайки нагоре с ужасно изражение.

— Ние тъй или иначе ще идем, Джак — обясни Дънбар и извиси глас. — Тук има шейсетина мъже, но хиляди се връщат от Франция. Ще им покажем, че не могат да си развяват байрака над мъжете от Кент, не и тук.

Тълпата приветства думите му, но всички наблюдаваха Джак, който извади стария си боен нож и започна да реже въжето, на което висеше синът му. Пади и Екълстоун приближиха, за да хванат тялото, когато падне, после го положиха внимателно върху камъните. Джак погледна подутото лице и избърса с юмрук сълзите от очите си, преди да вдигне поглед.

— Никога не съм бил в Мейдстоун — каза тихо той. — Там ще има войници. Ще ви убият, Дънбар, теб и останалите. От Кент или от другаде, просто ще ви посекат. Ще насъскат кучетата и наемниците си срещу вас — и, не се съмнявам, ще трябва да си скубете косите и да ги молите за прошка.

— Не и ако сме хиляда, Джак, няма да го сторят. Ще ни чуят. Ще ги накараме да ни чуят.

— Не, приятел, ще ви пратят хора като теб, това ще направят. Те ще си седят в луксозните къщи, а закоравели лондончани ще надойдат да ви изпочупят главите. Помни какво ти казвам, Дънбар. Приеми го от изпатил човек.

Ковачът започна да разтрива врата си замислено.

— Ами, може и тъй да стане. Или пък може би ще намерим справедливост. Ще дойдеш ли с нас?

— Няма, нали току-що ти го казах. Как можеш да ме молиш за това, при положение че синът ми лежи ей там? Достатъчно съм дал от себе си на съдиите и на приставите, нали? Върви си по пътя, Дънбар. Твоите грижи не са мои грижи — той клекна до сина си и главата му клюмна от изтощение и скръб.

— Достатъчно си платил, Джак. Сам добрият Господ може да види това. Може и да не ти идва отвътре да вървиш с кентските мъже, да изискаш от хората на краля малко от справедливостта, която те дават единствено на богатите.

Ковачът видя как Джак се стегна, а беше абсолютно наясно и с факта, че онзи още носи огромния грозен нож с острие, по-дълго от горната част на ръката му.

— Спокойно, Джак — рече и вдигна длани нагоре. — Нуждаем се от мъже с опит. Ти си бил войник, нали?

— Видял съм туй-онуй.

Той се загледа замислено в тълпата, като забеляза колко много от тях бяха яки и силни. Не бяха граждани тези бежанци. Виждаше се, че са имали тежък и отруден живот. Почувства очите им върху себе си, докато се чешеше отзад по врата. Гърлото му беше пресъхнало, а мислите му сякаш се движеха като бавни лодки, носещи се по широка река.

— Хиляда души ли? — най-сетне промълви.

— Дори повече, Джак, дори повече! — възкликна Дънбар. — Достатъчно, за да се подпалят няколко пожара и да се счупят малко глави, а? Идваш ли, Джак? Може да се окаже единственият ти шанс да погнеш кралските пристави с някоя дебела тояга.

Джак обърна очи към Екълстоун, който се беше втренчил в него, но погледът му не издаваше нищо. Пади се хилеше, какъвто си беше типичен ирландец, доволен от възможността за малко хаос, който им се изпречи на пътя изневиделица. Джак усети как устата му се изкривява в отговор.

— Предполагам, че може да съм точно човек за такъв вид работа, Дънбар. Снощи подпалих две къщи. Възможно е да съм развил склонност към това вече.

— Много добре, Джак! — рече другият сияещ. — Първо ще пообиколим селата да съберем всички, дето са се върнали от Франция, и другите, които споделят чувствата ни.

Ковачът прекъсна, щом усети огромната ръка на Джак върху гърдите си за втори път тази сутрин.

— Задръж така, Дънбар. Не приемам заповеди от теб. Искаш човек с опит ли? Та ти дори не си кентски жител още. Може сега да живееш тук, Дънбар, ама си роден някъде другаде, едно от ония селца, където овцете бягат, щом видят човек — той си пое въздух, а местните се разсмяха. — Не, приятели, ще ви заведа в Мейдстоун и ще счупя някои глави, както се полага. Давам дума, Дънбар.

Ковачът поруменя, макар че сведе глава.

— Добре, Джак, разбира се.

Кейд зарея поглед сред народа, разпознавайки определени лица.

— Ей, виждам те там, Роналд Пинчър, старо копеле такова. Странноприемницата ти затворена ли е тази сутрин, при положение че тук имаме такава голяма тълпа със сухи гърла? Зажаднял съм и ти си този, дето може да утоли жаждата ми, дори с ужасната като пикня бира, дето я предлагаш — той вдигна вежди, като се сети нещо. — По едно безплатно питие за мъжете от Кент, смятам аз, в такъв ден, какво ще речеш?

Въпросният кръчмар не изглеждаше особено доволен, но вдигна поглед и наду бузи, с което показа, че приема предложението. Мъжете изреваха и избухнаха в смях, вече премляскваха с устни при тази перспектива. Когато хората се разотидоха, Дънбар се обърна и видя, че Джак и двамата му приятели все още стоят до бесилото.

— Идваш ли? — извика му Дънбар.

— Върви. Ще те намеря — рече Джак, без да го поглежда. Гласът му звучеше дрезгаво.

Тълпата се разотиваше. Скръбта изведнъж бе привела раменете на Джак. Дънбар гледа още известно време как едрият мъжага повдигна тялото на сина си на рамо, потупвайки го леко, докато поемаше тежестта му. С Пади и Екълстоун от двете си страни, Джак пое по дългия и изморителен път нагоре към църковния двор, където щеше да погребе момчето си.