Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (5)

4.

Йосиф Бродски

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1987 година.

Мотиви на Шведската академия:

… за едно широкообхватно творчество, белязано от острота на мисълта и поетична наситеност…

15 май 2012 година

Клаудия се взираше през прозореца, в процепа между щорите се виждаше градският пейзаж на Стокхолм на десетки километри наоколо. В стъклото се различаваше и отразеният силует на Биргер Шьолин, началникът на Националното звено „Убийства“ седеше на няколко метра зад нея, подпрян на шкафа до бюрото.

— Този мръсник е някъде тук — каза тя, — точно под носовете ни.

— За извършителя ли говориш или за Хедлунд?

Устните й се извиха в изморена усмивка.

— За извършителя. Може би седи в някой апартамент от другата страна на улицата. Или в някоя стая за почивка и си похапва бадемови сладки с колегите си.

— Все някъде трябва да бъде.

— Да, все някъде.

Тя се подпря на перваза, промърмори:

— Мразя това усещане.

— Кое усещане?

— Че убиецът продължава да си живее живота. Сякаш нищо не се е случило.

Шьолин стана, направи няколко крачки към вратата, но се спря на прага.

— Може би трябва да си отидеш вкъщи, Клаудия? Да поспиш няколко часа?

— Може би — отговори тя без убеденост.

— Поне да подремнеш, явно имаш нужда.

— Погледни се в огледалото, Биргер. И ти не изглеждаш особено бодър.

— Спрях да се оглеждам, когато навърших четиридесет, прекалено потискащо стана.

Двамата се спогледаха твърде изтощени, за да се засмеят или дори да се усмихнат.

— Добре, добре — каза Шьолин с примирен жест, докато излизаше от стаята.

Когато стъпките му заглъхнаха в коридора, тя седна на работния стол и отпи няколко глътки от студеното разтворимо кафе, но дори и кофеинът вече не й действаше. Очите я боляха от умора, когато погледна към купчините върху бюрото — протоколи от разпити, свидетелски показания, първите експертизи от Националната криминалистична лаборатория. Протегна бавно ръка към една от купчините с документи.

— Тук патрул 57… говори младши полицай Юхан Рюдолфсон.

Клаудия обърна глава и погледна към комуникационната система РАКЕЛ, имаше нещо особено в гласа, който идваше от високоговорителя.

Нещо.

Тя долови дишането на младшия полицай, паузите, как преглъща уплашено.

— С колегата ми току-що извършихме проверка по подаден сигнал… от Мариеберг. В един апартамент намерихме простреляна жена… на около петдесет години. Изстрелът е преминал през гърлото й точно под брадичката… а входящата рана изглежда странно. Има… как да се изразя…

Тя слушаше внимателно всяка дума, всяко вдишване.

— Ами… около отвора от куршума има точици.

Тя скочи от стола, грабна радиостанцията.

— Тук Клаудия Родригес от Национално звено „Убийства“. Как изглеждат точиците?

Минаха няколко секунди, преди да се чуе отговорът.

— Трудно е да се види заради многото кръв — каза полицаят най-накрая, — но гърлото на жената е покрито с малки черни пръски.

Пръски.

Малки. Черни.

Трите думи проникнаха в съзнанието й като токови удари.

— Къде се намирате? — извика тя. — На какъв адрес?

— Апартамент на подземния етаж на „Вивалиусгатан“ 11, в най-долния край до…

— След пет минути съм там!

* * *

Коридорите се простираха пред него като лабиринт от прозорци и стени от гипсокартон, но това беше работното му място от двадесет и пет години насам и той познаваше всяка топла връзка, всяко кътче.

Ролф Хедлунд отвори рязко сивата врата на един авариен изход и забърза по спираловидната евакуационна стълба. Когато стигна до петия етаж, мина през още една стоманена врата и сви наляво. С бързи крачки тръгна по коридора, накрая спря до отворената врата на областния полицейски началник и почука по касата.

Ларш Льовден седеше на бюрото, вперил очи в един компютърен монитор. Когато чу почукването, веднага вдигна поглед.

— Здравей, Ролф. Нещо ново за убийството на Рюдквист?

— Разследването напредва, имаме няколко интересни Свенения, които проверяваме. Но имам въпрос.

— Кажи.

Хедлунд влезе в просторния кабинет и се подпря на бюрото на Льовден.

— Защо, по дяволите, Национално звено „Убийства“ се бърка в нашето разследване?

— Не се бъркат, Ролф. Оказват ви помощ с персонал и със специализираната си компетентност.

— Защо?

Льовден остави чашата си за кафе, поглади с ръка прошарената си коса и отговори категорично:

— Хюберт Рюдквист беше постоянен секретар на Шведската академия. От двадесет години излиза през онази бяла врата и съобщава кой получава Нобеловата награда за литература. От двадесет години, а целият свят го гледа. Това убийство е по първите страници на всички вестници, Ролф, и в Швеция, и в чужбина.

Той махна към монитора, посочи електронното издание на „Ню Йорк Таймс“. В горната част на сайта се виждаше снимка на Хюберт Рюдквист в голямата зала на Борсата, а отдолу заглавие в морскосиньо: ASSAULT ON THE NOBEL PRIZE. Member of the Swedish Academy murdered in Stockholm^[1].

— Това не е обикновено разследване на убийство — продължи той. — Всяко действие на полицията ще се разглежда под лупа, всяка погрешна стъпка ще се превърне в сензационно заглавие. Ще гъмжи от репортери и фотографи — и тук в управлението, и в парка „Берцелиус“ — навсякъде. Вече ми се обадиха десетина шведски и чуждестранни журналисти. Това е обществено значимо убийство от същата величина като убийството на Анна Линд. Именно за този вид разследвания Национално звено „Убийства“ трябва да оказва експертно съдействие, не смяташ ли?

— Нямам нищо против експертното съдействие. Напротив, приветствам го с отворени обятия. Но Клаудия Родригес не е никакъв експерт и да ме вземат дяволите, ако оказва някакво съдействие.

Ларш Льовден погледна едрия криминален инспектор и претегли всяка своя дума, преди да отговори. Наистина пред него стоеше Ролф Хедлунд и се подпираше на бюрото му, но спокойно можеше да бъде и директорът на Национална служба „Полиция“. Всичко, казано в тази стая, щеше да бъде повторено пред Род Йеглерц, той го знаеше.

— Назначих Клаудия да ръководи следствените работи заедно с теб, Ролф. Проблем ли е това за теб?

— Тя е помощник-следовател по този случай, нали така?

— Точно така.

— Това е първият проблем. Тя не знае какво означава думата „помощник“.

— Ти си й обяснил, предполагам.

— Опитах, но трудно се разговаря с човек, който не схваща какво казваш. Може би трябва да потърся „помощник“ в някой шведско-испански речник.

— Ролф, слушай ме много внимателно. Не искам да слушам такива глупости. Клаудия е един от най-добрите следователи в Националната криминална полиция.

— Аз чух друго.

Няколко секунди двамата се гледаха неотклонно, в пълно мълчание.

— Чух всички слухове — продължи Хедлунд най-накрая. — Създавала е проблеми тук още откакто е дошла от Сьодертьорнската полиция, нали? Била единачка, не се сработвала с другите.

Той махна бързо с лявата си ръка.

— Don’t get me wrong.^[2] Със сигурност е била звезда в следствения отдел в Бутшюрка и точно това искам да кажа — мястото й е в предградията, тук, в Сити, не представлява друго, освен риск за сигурността.

— Това ли е мнението ти?

— Да, това е мнението ми. Клаудия Родригес не трябва да участва в това разследване и съм сигурен, че и Йеглерц ще го потвърди.

— Аз взимам това решение, не Род Йеглерц.

— Ще видим — отговори Хедлунд.

След това излезе от стаята и изчезна в безкрайните коридори на полицейското управление.

* * *

Гумите изскърцаха върху асфалта, когато Клаудия спря рязко пред бледосивата жилищна сграда на улица „Вивалиусгатан“ 11. Тя скочи от мотоциклета и прекоси тичешком обръщалото, като мина покрай паркираната полицейска кола. Потта се стичаше по лицето й, когато дръпна каската от главата си, а гарвановочерната й коса беше залепнала за челото.

В секундата, в която отвори стъклената врата, усети острата миризма на сяра, която опари ноздрите й. Втурна се надолу по бетоновото стълбище, взимаше по три стъпала наведнъж, стъпките и дишането й отекваха в помещението. До отворената врата на апартамента на подземния етаж чакаше жена младши полицай.

— Къде е тя? — каза запъхтяно Клаудия и показа полицейската си значка. — Къде е простреляната жена?

— Във всекидневната.

Тя влезе бързо в апартамента, мина през антрето и стигна до всекидневната, където се изправи срещу двама души: върху паркета в средата на стаята лежеше неподвижна женска фигура, а до нея стоеше младши полицай, стените около тях бяха покрити с препълнени с книги лавици.

— Вие ли сте Юхан Рюдолфсон?

— Да, аз съм.

— Разкажете ми всичко, което знаете.

— Преди четвърт час съседът на жената се обадил на номера за спешни случаи на полицията, бил чул силен трясък. Ние пристигнахме няколко минути по-късно. Имаше странна миризма и чухме мяукането на котка от апартамента. Никой не отвори, когато позвънихме на вратата, затова я разбихме и намерихме простреляната жена. Разбира се, веднага докладвахме и вие отговорихте. Това е всичко.

Клаудия клекна до безжизненото тяло, разгледа тъмните следи от барут по гърлото на жената, почти незабележимата входяща рана до трахеята, зеещата изходяща рана на тила. Наведе се внимателно напред, сложи ухо до полуотворената уста на жената, хвана лявата й китка. Нямаше пулс, нито дишане.

— Какво знаете за жената? Как се казва?

— Не знам, но на вратата пише Бергвал.

Тя се обърна към полицайката.

— Проверете кой живее на „Вивалиусгатан“ 11 — на подземния етаж. Погледнете и на рафтовете и в чекмеджетата и вижте дали няма да намерите портфейл или сметка за битова услуга — нещо, на което да пише името на жената.

След това погледна пак към Рюдолфсон.

— Разговаряхте ли със съседа?

— Не, да се качим ли сега?

— Не още. Вратата на балкона беше ли отворена, когато пристигнахте?

— Да.

— Казахте, че котката е мяукала, тя в апартамента ли беше?

— Да, седеше до жената.

— Има ли признаци за обир? Разбити ключалки на кутии за бижута? Отворени чекмеджета?

— Не мисля, но не успяхме да проверим подробно.

Клаудия се изправи и отметна потните кичури от челото си. Погледа за кратко женското тяло на пода.

— Точно така ли лежеше, когато пристигнахте? В това положение?

— Да, точно така.

— Някъде там трябва да се намира причинилият смъртта куршум — каза тя и посочи към рафтовете с книги в другия край на стаята. — Вероятно намазнен оловен куршум, малък и кръгъл, от деветнадесети век. Опитайте да го намерите.

— Откъде… откъде знаете как изглежда куршумът?

Клаудия не отговори, вместо това попита:

— Идват ли още патрули?

— Всеки момент ще пристигнат.

— Кажете им да претърсят цялата околност, и то колкото може по-детайлно. Извършителят вероятно има видими следи от барут върху някоя от ръцете си, може би и по лицето.

— Жената се казва Соня Бергвал. Родена през 1962 година.

Клаудия се обърна и погледна към полицайката. Тя стоеше под сводестия отвор на всекидневната и четеше от екрана на комуникационната си станция РАКЕЛ.

— Соня Бергвал?

— Да, само тя е регистрирана на този адрес. Професор е по скандинавски езици, работи в Стокхолмския университет, а от 2011 година е член на Шведската академия, където…

Адреналинът избухна в гръдния кош на Клаудия, разнесе се из тялото й като приливна вълна. Със светкавично движение тя извади мобилния си телефон и пръстите й затанцуваха по клавиатурата. След две иззвънявания отговори напрегнат глас:

— Да… Льовден.

— Обажда се Клаудия, намираме се в кризисна ситуация, по дяволите! Още една членка на Академията е била застреляна, вероятно със същото оръжие с черен барут.

Тя чу как областният полицейски началник си пое дъх.

— Още една? Членка на Шведската академия?

— Да, Соня Бергвал.

Гласът на Льовден се чу от телефона като треперене:

— Академията има осемнадесет членове, нали?

— Вече остават шестнадесет.

— Боже мой, мислиш ли, че някой луд се опитва…

— Не знам, но всяка секунда е жизненоважна. Трябва да поставим всички членове под полицейска охрана, а само ти имаш такива правомощия. И Йеглерц.

— Веднага ще се погрижа.

Клаудия затвори телефона и усети как бие сърцето й — ритмични удари, които пулсираха в гръдния кош и слуховите й канали. Погледа към парка, към залива Ридарфиерден, закова поглед върху няколко медночервени покрива. Различаваше ги от другата страна на залива, отвъд върховете на дърветата на остров Лонгхолмен, и в ума й проблесна една-единствена мисъл, две думи.

Може би.

Тя се обърна към двамата младши полицаи.

— Останете тук. Не пипайте нищо!

С мобилния телефон в ръка изскочи от апартамента, изкачи тичешком бетонните стълби и набра прекия номер на следствения отдел. Когато изтича навън през вратата, долови норландския диалект на Пер Фалкман в слушалката.

— Ало?

— Обажда се Клаудия! — изкрещя тя, за да надвика вятъра. — Писателят Сикстен Йерпе живее на Реймершхолме, намери адреса му!

Минаха само няколко секунди, след което се чу гласът на главния следовател.

— Живее на „Андерш Реймерш вег“ 9, на шестия етаж. Намира се…

— Знам.

Клаудия пъхна мобилния телефон в джоба на якето си и се качи на своята „Хонда“, която избумтя, когато тя запали двигателя и потегли по улицата в посока към моста Вестербрун и остров Реймершхолме.