Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (17)

16.

Борис Пастернак

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1958 година.

(Принуден да откаже наградата)

Мотиви на Шведската академия:

… за значимия му принос както към съвременната лирика, така и в областта на великата руска разказваческа традиция…

18 май 2012 година

Главният инспектор от Стренгнес Сьорен Едлунд вървеше покрай сенчестата страна на катедралата, покрай вратата с лъвовете и боядисаната в червено къща от дънери, където беше живял Пер Биркенфелт. Когато стигна до двора, той хвърли кос поглед към короната на дъба.

Отдалеч идваха хора да разгледат прословутото дърво — от Осло, Стокхолм, Люлео. За две денонощия дъбът се превърна в главната, може би дори единствена забележителност на града, короната му с направения в нея проход беше показвана в телевизионни репортажи и на страниците на вестниците по целия свят. Предния ден френският „Ле Фигаро“ сложи снимка на дъба на първата си страница. Една студентка по акушерство беше стигнала още по-далеч и срещу такса развеждаше група германски и холандски пенсионери през старите улици на града. Показваше им къщата от дънери на Биркенфелт, дъба с подрязаната корона, постовете на телохранителите и белия църковен приют, където убиецът беше съхранявал и стрелял със снайперската си винтовка.

През последните денонощия на Сьорен Едлунд се бяха обадили неколкократно и шведски, и чуждестранни журналисти и един въпрос се задаваше по-често от всички останали:

Как убиецът на академиците е успял да избяга от Стренгнес?

Този въпрос го държеше буден нощем и не му даваше мира денем.

Той клекна, за да се провре под лентата, с която беше отцепено мястото, поздрави дежурните от местния полицейски участък и влезе през дървената врата на някогашния църковен приют. Мина бавно през антрето и при всяка негова стъпка дъските на пода скърцаха в полумрака със звука на прогнило дърво.

Точно над него се намираше наетата от убиеца таванска стая, оръжието на убийството беше съхранявано в шлакобетонния под, който разделяше етажите. От гърлото на Сьорен се изтръгна въздишка на примирение, а после той обърна поглед към дневната, където бяха скаутите. Гласовете на децата се чуваха ясно през отвора на вратата. Когато влезе вътре, видя тридесетина деца от началното училище, които бяха получили разрешение да дойдат тук преди обяд. Всички бяха облечени със сини скаутски ризи.

— Здравей, Елса, надявам се, че не ви преча.

Скаутската водачка, жена на около четиридесет и пет години, му се усмихна дружелюбно.

— Ни най-малко. Заповядай, Сьорен, влез. Да не си дошъл да видиш как се прави прав възел?

— Не, но с радост ще се науча. Никога не се знае кога може да ти потрябва хубав, здрав възел.

Той пристъпи към жената.

— Елса, имаш ли нещо против да задам няколко въпроса на децата? Ще отнеме само минута.

— Нямам нищо против. Питай спокойно.

Той се обърна към децата и срещна любопитните им погледи.

— Здравейте, деца.

— Здравей! — отговориха те в хор.

— Както сигурно знаете, в района се случиха доста събития — ужасяващи неща, които ние в полицията трябва да разследваме.

Веднага се изправи едно светлокосо момиченце.

— Един убиец застреля писателя от червената къща — каза то и посочи през старинния прозорец. — Ей там.

— Точно така. Тук беше извършено убийство и именно него полицията се опитва да разкрие. Затова имам няколко въпроса към вас. Кой знае, може би ще ни помогнете да разрешим тази загадка, горе-долу като Тюре Свентон. Или може би Батман? Да пробваме ли?

Дневната се изпълни с въодушевен вик.

— Дааа!

Сьорен не можа да сдържи смеха си.

— Чудесно.

Той извади прилежно сгънат лист формат А4 от вътрешния си джоб.

— Кажете, виждали ли сте непознат мъж в тази къща? Може би някой, който е изглеждал така?

Той вдигна фоторобота и децата го огледаха внимателно от всички ъгли, сбърчиха замислено носове, започнаха да обсъждат помежду си с недоловим шепот и неясни жестове, но накрая всички поклатиха глави.

Тогава едно момче вдигна ръка.

— Не съм виждал този човек. Но веднъж видях една възрастна леличка тук.

* * *

Клаудия стоеше до прозореца на дневната, под него във всички посоки на километри разстояние се простираха сивкавите сгради от шестдесетте. Всяка улица носеше спомен от детството, парченце от живота й. Зад търговския център се виждаше старата й прогимназия. Зад будката за хотдог до южния изход на метрото се беше събрала с първото си гадже, три дни по-късно скъса с него до северния изход. На няколкостотин метра на север се намираше полицейският участък на Халунда — първото й работно място.

С раздразнено тръсване на главата тя откъсна поглед от спомените и бетонния пейзаж на Бутшюрка. Откъм душкабината в банята чуваше песните на Георгиос — гръцки шлагери от седемдесетте, които беше слушала почти ежедневно през целия си живот. Много от тях можеше да запее и сама на звучен гръцки, въпреки че не разбираше нито думичка. Сега тя се опита да не обръща внимание на ритмичната песен в стил ребетико и закрачи напред-назад из дневната като диво животно в клетка.

— Не можем да останем тук — промърмори тя.

— Не.

— Хедлунд рано или късно ще намери този адрес.

— Вероятно.

Лео лежеше на протрития диван с ръце под тила, гледаше я изпод бретона си и следеше бясното й сноване. После погледна с крайчеца на окото си към видеото под телевизора — цифрите на екрана светеха яркозелени: 13:08.

— Трябваше да отворя антиквариата преди три часа.

Клаудия не отговори. На стената между боксовите ръкавици беше залепила петдесетина листчета в различни цветове. Погледът й премина по нахвърляните записки, обходи списъците с точки.

— Убиецът трябва да е оставил следа.

— Да.

— Все някъде трябва да е сгрешил.

— Всички грешат.

Клаудия продължи да снове неспокойно между саксиите с бакла и разхвърляните из стаята боксови принадлежности. Лео слушаше бързите й крачки, босите й крака, които тропаха по балатума. А после вдигна поглед и се загледа в едно от светлосините листчета: ПРОФИЛЪТ НА УБИЕЦА. Отдолу имаше списък от точки — дузина неоновозелени листчета, които образуваха криволичеща ивица по тапета на жълти цветчета.

Възраст: 35–60 години (вероятно 40–45)

Мъж

Среден ръст (прибл. 180 см?)

Патологично изряден

Интелектуална среда

Добра физическа форма

Висок коефициент на интелигентност (изключително висок?)

Убийствата нямат сексуален характер

The mask of sanity (нормален, симпатичен?)

Книги, литература (изключителен интерес)

Финансово независим

Неплащащ данъци?

Целия предобед той гледа списъка, изучаваше го внимателно в търсене на следа, на знак. Сега очите го боляха от умора и разочарование. Бавно изпъна краката си върху възглавниците на дивана и затананика в съпровод на гръмогласното пеене на Георгиос, което се носеше от банята. Вече беше слушал тези лирични шлагери на Харис Алексиу толкова пъти, че знаеше мелодията на няколко от тях. Лео затвори очи изтощен и затананика мелодичните припеви, размърда пръстите на краката си под приятния ритъм на ребетикото.

Изведнъж, насред припева на „Та tango tis Nefelis“^[1], той спря да мърда с пръсти и да си тананика. Надигна се на дивана и погледна към листчетата.

— Убиецът навярно обича книгите, нали?

— Да. Вероятно.

— Сигурно е истински библиофил, не мислиш ли? Изключително изряден библиофил.

Клаудия се приближи и го погледна.

— Какво става, Лео? Да не би да ти хрумна някоя идея?

— Може би.

 

 

Двадесет и пет минути по-късно на улица „Тюлегатан“, само на няколко метра от чугунената ограда на гимназия „Дора Реал“, спря сребристочерна „Хонда Шадоу“. Клаудия и Лео слязоха от мотоциклета и тръгнаха с бързи крачки, подминаха широката тухлена сграда и продължиха надолу по улица „Марквардсгатан“.

— Мислиш ли, че днес е на работа?

— Надявам се — отговори Лео. — Иначе сме загубени.

Когато стигнаха до улица „Свеавеген“, ги посрещнаха оживеното движение и яркото следобедно слънце. Пресякоха улицата и продължиха покрай североизточната част на парка „Обсерватуриелунден“, покрай фонтана и десетина души, които разхлаждаха краката си в студената му вода. Само след сто метра свиха наляво, изкачиха се по широките каменни стъпала към входа на Градската библиотека, над тях като светилище се издигаше прочутата й сграда, наричана „Асплундхюсет“. Влязоха през вратата и бързо се изкачиха по тясното стълбище, покрай сиво-черните релефи на гранитните стени: воините и бойните коне от „Илиада“ сякаш оживяваха на тъмното стълбище.

В края на стълбището пред тях се откри Ротондата — огромната главна зала. Посетителите се движеха тихо из помещенията на библиотеката, въпроси и отговори се прошепваха с приглушени гласове и дискретни жестове. В съседните читални седяха учени и студенти, потънали дълбоко в работата си, с осветени от лъскавите зелени лампи, марка „Фагерхулт“, лица. Под настлания с балатум под, в подземни катакомби и складове, се съхраняваха стотици хиляди издания, много от които не бяха виждали дневна светлина от края на 20-те, когато беше построена библиотеката.

Когато Клаудия и Лео стигнаха до гишето за заемане на книги, Лео се облегна на тъмния дървен плот и погледна към стоящия до архивния шкаф библиотекар, който разлистваше картончетата. Той беше мъж на около петдесет години. Панталоните му от рипсено кадифе бяха кърпени толкова много пъти, че приличаха на пачуърк, червената му карирана бархетна риза беше разкопчана до средата, а раменете и огромният му гръден кош бяха покрити с пърхот и трохи от дребни сладки.

Лео се наведе над плота.

— Bon jour.^[2]

Протритата бархетна риза потрепна за секунда, когато Брюнолфсон се обърна.

— Дорфман, какво правиш тук? Намери ли онова евтино издание, за което говорихме?

— Нет, днес ролите ни са разменени. Този път ти трябва да ми помогнеш.

После той посочи вдясно от себе си.

— Това е Клаудия.

— Здрасти — каза тя, — приятно ми е да се запознаем.

Брюнолфсон пое протегнатата й ръка и се ръкува объркано с нея, сякаш това беше странен ритуал, който не му беше добре познат. След това се обърна отново към Лео.

— Да ти помогна? С какво?

— Трябва да поговорим — каза Лео и добави шепнешком: — На място, където няма… да ни безпокоят.

Брюнолфсон не изглеждаше ни най-малко изненадан от желанието му.

— Естествено, естествено — промърмори той. — Всъщност имам кабинет, елате с мен.

Те излязоха от Ротондата и тръгнаха към западното крило на библиотеката, покрай бронзовата статуетка на Гунар Екельоф, в посока към белия авариен изход между секцията за лирика и Специализирана читалня 3. Едрото туловище на Брюнолфсон едва се побираше между перилата, докато слизаха по спираловидното стълбище към подземните коридори, шито се разклоняваха под основната сграда. Вървяха около четиридесет метра по коридора и спряха пред една сива и покрита с петънца желязна врата.

— Заповядайте в кабинета ми.

— Благодарим — каза Клаудия и мина през ниската врата.

Намираха се в складово помещение без прозорци. По бетонните стени минаваха сиво-бели канализационни тръби, а луминесцентните лампи на тавана бръмчаха и трепкаха. Стелажите бяха препълнени с кашони. На един пишеше „Бракувани учебници, Кс.З“. На друг — „Повредени от влага, Fc.OO“. Около кашоните имаше валма прах, хартийки от лакомства, товарителници и мъртви насекоми, върху един сандък в ъгъла стоеше прашен компютър „Дел“, а между стелажните конзоли с тиксо бяха залепени илюстрации на Спайдърмен.

— Виждам, че харесваш Спайдърмен.

Брюнолфсон се обърна към Клаудия и поясни тържествено:

— Уилям Шекспир и Стан Лий, създателят на Спайдърмен, са двамата най-големи гении в човешката история.

— Брюнолфсон — обясни Лео — има най-богатата колекция от комикси за Спайдърмен в Европа.

— Един белгиец от Антверпен твърди, че неговата колекция е по-пълна, но зависи как броиш. Той залага на количеството, а аз — на качеството. Например имам добре запазен екземпляр от „Amazing Fantasy“ № 15 от 1962 година.^[3]

След това Брюнолфсон погледна замислено към посетителите си.

— Е, за какво искате да поговорим?

Лео махна към изтъркания работен стол.

— Седни, ще отнеме известно време.

За десет минути Клаудия и Лео обобщиха събитията от последните денонощия. Отначало Брюнолфсон ги гледаше, без да ги прекъсва, но когато Лео спомена посещението в секретния архив на Шведската академия, библиотекарят не можа да се сдържи.

— Правилно ли чух? Бил си в архива на Шведската академия?

— Съвсем правилно си чул.

— Тоест говорим за тайното подземие на Академията? Това, което е скрито под Борсата? В Гамла стан?

— Да.

Брюнолфсон избърса няколко капки пот от горната си устна. Беше задъхан, въпреки че седеше съвсем неподвижно на стола.

— И си прочел ръчно написаните протоколи от заседанията? Тези, които никой извън Академията не е чел?

— Точно така.

— Дорфман, разбираш ли колко велико е това? Все едно си открил Атлантида на дъното на океана. Или живот на някоя планета в космоса. Все едно… все едно си срещнал Елвис Пресли.

— Знам.

На устните на Клаудия се появи усмивка.

— Искаш ли да разбереш какво открихме там долу, в подземието?

Брюнолфсон кимна, неспособен да изрече и думичка, възторгът беше заседнал на гърлото му като тапа.

Клаудия седна на единия кашон и разказа за записките на Виршен, за отмъщението за неприсъдената Нобелова награда, за дегизировката на убиеца като Стриндберг, а въодушевлението на Брюнолфсон растеше с всяка изминала минута. Когато тя привърши разказа си, библиотекарят я гледаше със зяпнала уста.

— Но… защо сте дошли тук… при мен?

— Нуждаем се от помощта ти, разбира се.

— Не знаем много за убиеца — каза Лео, — но в едно сме сигурни: книгите са важни за него и може би ще успеем да го открием по този начин — чрез тях.

— Как така?

— Той е изключително изряден — обясни Клаудия, — затова съществува вероятност да е чел книгите на членовете на Академията. Не бих се учудила, ако е прочел всичко, написано от тях. Всеки роман, всяка стихосбирка.

— Въпросът е откъде се е снабдил с книгите им — каза Лео. — Може да ги е купил от интернет книжарница. Или ги е намерил по време на намаленията или на битпазара във Векшьо. А ако имаме късмет, е…

— Взел книгите от библиотека! — възкликна Брюнолфсон.

— Именно. Ако намерим човек, който да е взел няколко от книгите на членовете на Академията, значи може би сме открили убиеца.

Брюнолфсон веднага включи настолния компютър и кимна толкова въодушевено, че трохите от сладки по яката на ризата му се посипаха върху клавиатурата.

— Може да излезе нещо от тази работа — каза той запъхтяно, — наистина може.

Вентилаторът на компютъра забръмча, когато оперативната система се включи, а след това Брюнолфсон влезе с потребителското си име: „Д-р Октопус“.

— С нашата търсачка може да се търси само по един начин. Трябва да прегледаме всеки отделен екземпляр и да проверим дали някой не го е заел за вкъщи точно сега.

— Добре — каза Клаудия, — от коя книга да започнем?

Лео сви рамене.

— Какво ще кажете за дебютния роман на Сигурд Вилхелмсон „Кръвни връзки“?

— Перфектен избор — констатира Брюнолфсон, — класика.

Месестите му пръсти затанцуваха по клавиатурата. В сивото поле за търсене написа: „Кръвни връзки, Сигурд Вилхелмсон, swe Нс“ и веднага на монитора излезе дълга таблица. Той разгледа внимателно списъка.

— В четиридесет и четирите библиотеки в Стокхолм има общо тридесет и седем бройки от дебютния роман на Вилхелмсон. От тях приблизително половината са заети, но кажи-речи всички са били поискани след смъртта му, това е обичайно явление. Само една бройка е била заета, преди убиецът да започне да действа. Това е станало в библиотеката на Юртхаген на двадесет и девети април.

— Как работи търсачката ви? — попита Клаудия. — Можеш ли да извадиш информация за човека, който е заел книгата?

— Мога да извадя всичко. Everything, alles, tout^[4].

Той хвана мишката и натисна раздел „Идент. номер“ — веднага в средата на екрана се появи каре.

— Името на читателката е Шарлота Хален Йорансон, живее на улица „Артемисгатан“ 49 С.

— Взимала ли е още книги, написани от членове на Академията?

С бързо движение на пръстите Брюнолфсон натисна „Заети книги“.

— Не, в момента у нея има още пет книги от библиотеката. Четири са детски, а петата е „Измислици“ от Хорхе Луис Борхес, което показва, че има великолепен вкус. Но у нея няма нищо друго, написано от членове на Академията.

— Тогава да видим следващата — каза Лео. — Какво ще кажете за „Любовният батальон — истинска измислица“ на Гун-Брит Хьок?

— Не ми е любима, но става.

Ръцете на Брюнолфсон отново заскачаха по клавишите и информацията се появи върху прашния екран. Седем души бяха заели „Любовният батальон“ преди 14 май 2012 година, от тях шест бяха жени. Една беше заела още един роман от Гун-Брит Хьок — „Нощем в Буенос Айрес“, но никоя не беше заемала други книги, написани от членове на Академията.

Така те продължиха до късния следобед, читател по читател. Веднъж колегата на Брюнолфсон почука на вратата и попита с какво се занимават. Тогава Брюнолфсон обясни, и то с любезност, която учуди и Лео, и Клаудия, че е поел грижата за важна и спешна поръчка, свързана със съхранявана на склад книга от Карл Юнас Луве Алмквист от 1846 година за справки само в библиотеката.

След почти двучасово търсене в компютърния каталог на Градската библиотека все още не бяха открили нищо интересно — нито един съмнителен читател или странни обстоятелства около някоя заета книга, но Брюнолфсон продължаваше със същото въодушевление като преди.

— Добре, Дорфман, с кого да продължим сега? С Клас Фален може би? Някоя от ранните му стихосбирки?

— Провери „Зимен сън“ от 1969 година, тя ми е любимата.

В бледосивото поле Брюнолфсон въведе ключовите думи „Зимен сън, Клас Фален, swe Нс.ОЗ“ и разгледа данните, които се появиха на екрана.

— Както виждате, Фален не оглавява класациите. „Зимен сън“ се намира само в три бройки на цялата територия на Стокхолм — една от тях е била заета тук, в Градската библиотека.

Брюнолфсон отново натисна „Идент. номер“, а след това „Заети книги“. Когато се появи списъкът с попаденията, той ахна.

— Боже мой! С-струва ми се… че го открихме.

Лео се втурна към сандъка. Втренчи се в дългия списък и зачете на висок глас, заглавие по заглавие:

— „От старошведски до шведския в Ринкебю“ от Соня Бергвал. „Отломки“ от Сикстен Йерпе. „Удивителната съдба на госпожа Буден“ от Вилгот Елмандер. „Борбата за ректорския пост“ от Пер Биркенфелт.

Брюнолфсон гледаше опулено към раздела със заети книги.

— В списъка със заети книги има четиридесет и девет заглавия и всички са написани от членове на Шведската академия.

— Кой е заел книгите? — извика Клаудия. — Покажи името!

Брюнолфсон натисна бутона на мишката и на екрана се появиха името и адресът на читателя. Клаудия се втренчи в името, в нормалмския адрес и прошепна с едва доловим глас:

— Арвид Фалк. Улица „Дротнинггатан“ 85.

Когато се обърна, очите й блестяха от въодушевление.

— Готово. Имаме името и адреса на убиеца.

Но Лео и Брюнолфсон продължиха да гледат към монитора, не откъсваха поглед от раздела с идентификационния номер и разочарованието в очите им беше очевидно.

— Това не е истинското име на убиеца — каза Лео. — Нито пък адресът му — измислени са.

— Откъде знаеш?

Той се обърна към Клаудия.

— На „Дротнигтатан“ 85 е бил последният дом на Стриндберг. Там е починал.

— А Арвид Фалк — каза Брюнолфсон — е главният герой в „Червената стая“.