Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (13)

12.

Дорис Лесинг

Лауреат на Нобелова награда за литература за 2007 година.

Мотиви на Шведската академия:

… епичната поетеса на женското съществуване, която със скепсис, страст и пророческа сила поставя на обсъждане разединената цивилизация…

17 май 2012 година

Когато Клаудия се събуди, антиквариатът беше облят от пролетно слънце, а около нея се издигаха кули от книги с меки и твърди корици. Под етажерките се виждаха валма прах, квитанции, неплатени телефонни сметки, една празна консервена кутия, която блещукаше на сутрешната светлина.

За миг в главата й проблеснаха събитията от предишния ден, в мислите й изскочиха лицата на Йеглерц и Хедлунд, както и мъжът от стая 12 от отделението по обща неврология в Худинге.

Тя се изправи и погледна към бившия си любовник. Лео спеше на голия дървен под до долния край на дюшека, увит във вълнено одеяло, за възглавница му служеше сгъната жилетка. Може би той почувства изпитателния й поглед: събуди се и отметна косата от очите си.

— Добро утро, как спа?

— Много добре — отговори тя.

— Не те ли събуди боклукчийската кола преди няколко часа?

— Дори и земетресение нямаше да ме събуди.

Тя се протегна на дюшека и сложи краката си на най-долния рафт на секцията за научна фантастика. До нея Лео се подпря на лакти и повдигна горната част на тялото си.

— Клаудия?

— Да?

— Мъжът ти… случилото се… искаш ли да поговорим за него?

— Не.

— Добре. Но ако размислиш…

— Тогава ще знам, че мога да поговоря с теб.

— Казвам го съвсем искрено.

— Знам. Какво ще закусваме?

— Ами трябва да има хляб и може би малко…

Той млъкна и вдигна поглед към витрината. После скочи на крака и затършува бясно из рафта с класика, зад стойките с вестници и под една отворена сбирка с есета. Накрая намери мобилния телефон под вълнената жилетка, успя да различи часа на счупения дисплей: 10:14.

— Мамка му!

Грабна маратонките и протритите дънки, замалко да падне, докато навличаше дрехите.

— Лео, какво става?

— Остани тук, Клаудия, и си дръж главата наведена. Тя не бива да те вижда.

— Коя?

— Сигрид Евертс.

Той запълзя между етажерките с лице към пода, промъкна се покрай кухненския бокс, скри се зад теологичната секция и надникна иззад събраните съчинения на Барух Спиноза.

— Дълга история — прошепна над изтърканите гърбове на книгите. — Ще ти обясня, когато се върна.

— Когато се върнеш ли? Къде отиваш?

— Трябва да отворя антиквариата, десет часът минава.

— Лео, ние сме в антиквариата.

— Знам, сложно е — каза той и изхвърча през задната врата.

Клаудия се изправи и се загледа след него през прозореца, видя как прекоси тичешком огрения от слънцето вътрешен двор. Когато изчезна през портата, тя се облегна на секцията за научна фантастика и зачака. След по-малко от минута той се появи пред входната врата на антиквариата на улица „Бундегатан“, потта блестеше на челото му, а пепеляворусата му коса стърчеше. Извади връзка с ключове, отключи желязната врата и ръждясалата секретна брава, през магазина премина полъх, когато външната врата се отвори и той прекрачи през прага.

— Добре, Лео, сега трябва да ми разкажеш. За какво, по дяволите, става въпрос?

— Това е дълга история — каза той задъхано.

— Обичам дългите истории.

Той седна запъхтян на дюшека. Пое си въздух, а след това й разказа, че помещението може да се използва само за търговска дейност и той влиза и излиза скришом, за да заблуди хазяйката. Когато свърши, Клаудия го погледна със сериозно изражение.

— И караш така от пет седмици?

— Да.

— Всяка сутрин?

— Да.

— И всяка вечер?

— Аха.

Няколко секунди двамата се гледаха в пълно мълчание. После избухнаха в неудържим смях, проснаха се на дюшека, а сълзите се стичаха по бузите им. През пристъпите на смях Клаудия успя да изрече няколко откъслечни думи:

— Лео… така ли мислиш да се промъкваш… година след година?

Той кимна, неспособен да говори, смехът запушваше гърлото му като тапа. Накрая и двамата утихнаха, само по лицата им останаха няколко бръчици от смях.

— А какво ще закусваме? Имаш ли нещо, което да става за ядене?

— Има орехов хляб, може би и малко кашкавал.

— Идеално.

Той побърза да отиде в кухненския бокс. Малката стая беше пълна е всевъзможни боклуци — празни консервени кутии, картонени опаковки от суши и мръсни чинии бяха натрупани на купчини по пода и в мивката, но накрая той успя да намери чайника и кутията с чай.

— Нямам кафе — извика през отвора на вратата. — Искаш ли чай?

Чу отговора й иззад етажерката с лирика — няколко псувни на испански, които му бяха добре познати.

 

 

След половин час те седяха на възглавниците в прозоречната ниша. Остатъците от закуската стояха върху писалището пред тях — няколко корички хляб и сухари, кашкавал, един празен пакет от масло, две четки за зъби в празната чаша от сок. Външната врата беше отворена и през нея влизаше свеж въздух и глъчката от големия град. Лео погледна към „Бундегатан“, направи си последен сандвич от пълнозърнест сухар с кашкавал и изтръска трохите от наболата си брада.

— Е, какво ще правим сега?

— Първо ще допия този блудкав чай. После ще отида в някое кафене и ще си купя едно голямо лате.

— Имах предвид полицейското разследване.

— Знам какво имаше предвид.

Тя се облегна на витрината, в крайчеца на окото й за секунда проблесна раздразнение, когато повтори отговора си от предишния ден:

— Това е затворена страница за мен. Finito^[1].

По време на закуската им в антиквариата бяха влезли двама души. Първият, студент по литература, разлисти всички книги на Дейвид Фостър Уолъс, но не купи нито една. Втората посетителка, жена на средна възраст, попита как да стигне до сладкарница „Вивел“. Сега в магазина влезе трети човек — мъж на около осемдесет години, облечен с ленени панталони и синя карирана риза. Сигурно в младостта си беше изглеждал едър и силен, но сега беше леко закръглен, светлосините му очи се вгледаха в седящите в прозоречната ниша Клаудия и Лео.

— Здрасти, да не ви прекъсвам обяда?

— Закуската — поправи го Лео, — но изобщо не ни безпокоите. Как мога да ви помогна? Хубава книга ли търсите?

— Не, точно обратното.

— Обратното?

Мъжът се приближи, кимна.

— Жена ми, Астрид, почина преди няколко години.

— Съжалявам да го чуя.

— Последните години бяха трудни, не мога да го отрека. Алцхаймер. Но преди да се разболее, тя винаги беше изпълнена с живот и пипето й сечеше. Много обичаше книгите, нали разбирате. Самият аз никога не съм си падал много по четенето, но Астрид постоянно седеше с книга на фотьойла вкъщи. През годините събра цяла библиотека.

— Звучи прекрасно.

— Да, така си беше.

За няколко секунди мъжът загуби нишката на мисълта си, улиса се в стари спомени, но изведнъж се изкиска.

— Ама че се заплеснах! Ами сега книгите й стоят вкъщи и събират прах, затова си помислих, че…

— Разбира се, с удоволствие ще им хвърля око. Къде живеете?

— Точно зад ъгъла, на „Катарина Бангата“. Как разбрахте какво ще кажа?

— От четиринадесет години имам антиквариат — отговори Лео с усмивка. — Веднага ли да отидем?

— Да, устройва ме напълно. Ще изчакам отвън.

Лео се изправи, духна свещите и обу маратонките на босите си крака, клекна до Клаудия, развълнуван като малко дете, и прошепна:

— Обожавам да разглеждам библиотеките на хората, почти като фетиш ми е. Какво ще кажеш, ще дойдеш ли с нас?

— И още как. Искам да видя по-отблизо този фетиш.

— Супер, ела!

От чекмеджето на писалището той извади флумастер и написа на гърба на телефонна сметка „Скоро се връщам, Лео“, залепи я с тиксо от вътрешната страна на вратата и заключи. След това тримата тръгнаха по „Бундегатан“, завиха зад ъгъла и продължиха само две пресечки на юг. Докато вървяха по алеята между дърветата, старецът вдигна глава, погледна към сутрешното слънце, което надничаше между короните, и се обърна към Клаудия.

— Пролетта е прекрасна, нали?

— И то много.

— С Астрид се оженихме през пролетта — на деветнадесети април 1958 година. Между другото, казвам се Свен-Улуф.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз се казвам Клаудия, а това е Лео.

Мъжът спря при номер 38 на улица „Катарина Бангата“ и извади измачкано листче с четири записани цифри.

— Паметта ми не е като едно време — обясни той и въведе кода.

Клаудия и Лео влязоха след възрастния човек и се заизкачваха по стълбите. Следваха го на няколко стъпала разстояние. Когато стигнаха до втория етаж, Клаудия хвана ръката на Лео и прошепна в ухото му:

— Как мислиш, дали в библиотеката ще има находки?

— Едва ли. Но винаги е еднакво вълнуващо да провериш.

На най-горния, пети етаж Свен-Улуф отключи боядисана в зелено врата и ги покани да влязат.

— Влизайте направо, не е нужно да си събувате обувките.

Те минаха покрай банята и гардероба, слаба миризма на готвено и затворено изпълваше апартамента. Свен-Улуф спря в края на дългото антре и махна към една врата.

— Вие си разглеждайте спокойно, а аз ще свърша малко работа в кухнята. На леглото съм оставил няколко празни торбички от „Консум“. Ако намерите интересни книги, можете да ги сложите в тях.

— Добре, благодарим.

Когато той отиде в кухнята, те влязоха в спалнята и забелязаха лавиците от тиково дърво покрай стените. Лео се приближи бързо до най-близката и започна любопитно да разглежда гърбовете на книгите, прегледа избледнелите от слънцето заглавия рафт по рафт.

— Еха…

Книгите представляваха своеобразен музей на издадените през двадесетте и тридесетте години криминални романи на английски език: Марджъри Алингам, Гилбърт Кийт Честъртън, Агата Кристи, Найо Марш, Дороти Л. Сейърс, псевдонимите Куентин Патрик и Патрик Куентин, Роналд Нокс — стотици писатели, подредени по азбучен ред, а заглавията — хронологично.

— Невероятно, цялата поредица за лорд Питър Уимзи! И то изданията с меки корици и зелен фон на криминалните романи на „Пенгуин“.

— Значи това е твоят фетиш? Парцаливите книги?

— Няма нищо по-хубаво на света.

С голямо въодушевление той започна да изважда един след друг криминалните романи, слагаше ги в оставените от Свен-Улуф торбички. Докато ги разлистваше, на пода падаха откъснати страници и гърбове на книги, залепени с лепило или закрепени с телчета. Книгите изобилстваха от подчертани места, прилежно прегънати ъгли на страници и преведени думи в полетата, тук-там личаха петна от чай и мармалад.

— Наистина ли смяташ, че някой ще иска да ги купи?

— Луда ли си? Та те не стават дори за подарък.

— Какво ще правиш с тях тогава?

— Ще ги чета, естествено. Отдавна мечтаех за някои от тези заглавия, особено за криминалетата от тридесетте на Джорджет Хайър. „Why shoot a butler“^[2] е върхът, ако не ме лъже паметта.

— Значи вече си я чел?

— Когато бях на осемнадесет или деветнадесет. Но не си спомням кой беше убиецът.

— Лео, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се — отговори той и продължи да търси между книгите.

— Въпросът няма да ти хареса.

— Вероятно не, но питай.

— Как, по дяволите, се издържа антиквариатът ти?

— Много хора са ми задавали този въпрос, страшно много.

— Какво им отговаряш?

— Само свивам рамене и се усмихвам загадъчно — отговори той и се усмихна.

— Това ли е загадъчната ти усмивка?

— Мда.

— Трябва да поработиш по нея. Изглеждаш като Джим Кери в „От глупав по-глупав“.

— Имаш ли други коментари за бизнеса ми?

— Цял куп, но не знам дали въобще може да мине за бизнес. Явно нищо не продаваш.

— Онзи ден продадох една книга за три хиляди крони — „Украсеният с рози олтар“ от Едит Сьодергран, оригинално издание от 1919 година.

— За три хиляди крони?

— Si, sehora.^[3]

— За колко я купи?

Той сви рамене и докара най-загадъчната усмивка, на която беше способен. После взе още една торбичка от „Консум“ от леглото и започна да я пълни с внимателно подбрани криминални романи. След няколко минути Свен-Улуф подаде главата си през отвора на вратата и погледна доволно към пълните хартиени торбички.

— Колко хубаво, намерили сте нещо, което си струва четенето.

— И още как, тук е пълно със съкровища.

— Великолепно.

— Но мога да ви дам само по хилядарка на торбичка, за съжаление. Може би две хиляди.

Свен-Улуф размаха ръце в знак на отказ.

— Не искам нито крона. Правите ми услуга.

— Но поне петстотин можете…

— И дума да не става. Искате ли да пийнем кафе?

— С удоволствие, но не искаме да ви се натрапваме.

— Кафето вече е готово. Имам и малко дребни сладки. Купешки — добави той със съжаление в гласа. — Астрид печеше сладки няколко пъти седмично, но аз съм безнадежден случай по отношение на печивата.

— Малко кафе ще ми дойде добре — каза Клаудия и кимна към Лео. — Този тип има само билков чай в антиквариата си.

— Астрид винаги пиеше чай, а аз — кафе. Тя обичаше чай с мед и мляко, особено вечер. Елате, сложил съм масата ето тук.

Те тръгнаха след него, прекосиха дневната и отидоха в кухненския бокс, където преобладаваха кафявите нюанси: кафеварката, възглавничките за сядане, карираните тапети от класическата марка „Бурос“ — всичко беше кафяво. На перваза беше сложено радио, от високоговорителите звучеше втората соната на Брамс за виолончело и пиано. Те седнаха около масата, Свен-Улуф наля кафе в три чаши и посочи към подноса със сладки.

— Просто си взимайте. Колкото искате.

— Благодарим.

Клаудия веднага си взе една бисквита, Лео — две.

— Е, тук в Сьодермалм ли живеете?

Главата на Лео трепна, той понечи да спомене стария си апартамент на „Готландсгатан“ само на няколко крачки улук, но не успя.

— Сьодермалм е красив — продължи Свен-Улуф. — Аз съм роден и израсъл на „Бергсундестранд“ до Хурнстул. Но когато бях на девет, се преместихме на улица „Бюрхолмсгатан“ и оттогава живея тук в покрайнините. Виждате ли статуята там долу?

Лео кимна, без да погледне.

— Статуята на Нака Скуглунд?

— Знаехте ли, че изобразява как Нака вкарва гол от ъглов удар? Ние бяхме на този мач с големия ни син — срещу отбора на Карлстад през 1964 година, ако не ме лъже паметта. А вие?

Клаудия отпи глътка кафе.

— Какво ние?

— Отдавна ли сте заедно?

— Не сме заедно.

— Наистина ли? Изглеждате толкова…

Той не завърши изречението, а само махна с ръце.

— Познаваме се отдавна — обясни Лео.

В този момент радиото изпращя, втората соната на Брамс беше прекъсната от сериозен мъжки глас.

— Прекъсваме временно предаването за извънредна емисия новини. Още един член на Шведската академия е бил намерен мъртъв тази сутрин.

Клаудия остави с трясък чашата с кафе и се втренчи в радиото на перваза.

— Рано сутринта, малко след седем часа, група норвежки любители орнитолози са открили мъртвото тяло на Сигурд Вилхелмсон във Фемундсмарка, на няколко километра западно от шведско-норвежката граница. Полицията не дава Свенения за смъртта, но вече е ясно, че Вилхелмсон е бил застрелян, и се предполага, че извършителят е същият, който по-рано уби шестима от членовете на Шведската академия. Говорителят на полицията, Вивека Йостлинг, не желае да коментира, преди да бъде готов техническият анализ, но в 13:00 часа този следобед в полицейското управление в Стокхолм ще се проведе пресконференция. Разбира се, ние ще я предаваме пряко и ще прекъсваме периодично сутрешния ни блок с новини за последния разстрел. Както разбрахте, Сигурд Вилхелмсон е мъртъв. Почина на шестдесет и седем години.

Новинарската емисия свърши и втората соната на Брамс продължи от мястото, на което беше прекъсната — точно след алегрото.

— Ужасяваща история — каза Свен-Улуф и отпи от кафето си. — Наистина ужасяваща.

Лео кимна, опита се да улови погледа на Клаудия, но тя не отместваше очи от прозореца.

— Мисля, че трябва да си тръгваме — каза той и се изправи. — Кой знае, в антиквариата може да дойде клиент.

Свен-Улуф не можа да скрие разочарованието си, искаше му се да си поговорят още малко.

— Разбира се, разбира се. Но сте добре дошли отново. Може би ще намерите още интересни книги.

— Сигурно.

Тримата излязоха заедно в антрето, Лео с пълните торбички в ръце. Той остави едната на пода и се ръкува със Свен-Улуф, благодари му отново за книгите.

— Няма защо. И както казах, винаги сте добре дошли в дома ми.

Клаудия хвърли кратък поглед към възрастния човек, кимна, но не каза нищо. Едва навън на площадката отвори уста, изсъска под нос, докато бързаше по тясното стълбище.

— Седем души. Този мръсник уби седем членове на Академията и ще продължи… докато не го спрем.

— Как е успял да открие Вилхелмсон?

Тя обърна глава изненадана, почти беше забравила, че Лео е на стълбището зад нея.

— Какво?

— Нали полицията търси Вилхелмсон с кучета и хеликоптери. Училища и пенсионерски клубове го издирваха с хайки, но никой не го намери. Как, по дяволите, убиецът е успял да го открие?

— По микрочипа.

— Сигурно се шегуваш?

— Открихме тридесетина микрочипа в дрехите на членовете на Академията. Бяха сложени в шевовете, под токовете на обувките, в периферията на една шапка. Убиецът ги е поставял през последните пет години. През този период е могъл да открие членовете на Академията по цялото земно кълбо.

— Явно този убиец на академици се е подготвил старателно.

Клаудия въздъхна раздразнено, когато излязоха през вратата и се озоваха на „Катарина Бангата“.

— Това разследване се разраства с всеки изминал ден — промърмори тя и тръгна по алеята между дърветата. — Вече е въвлечен и министърът на външните работи.

— Министърът на външните работи ли? — каза Лео задъхано с по една тежка торбичка с книги във всяка ръка. — Как така?

— Имаме очевидец на убийството на Рюдквист — бездомник пияница. Според него убиецът е казал: Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт.

— Карл Билт?

— Да.

— Не ти ли се струва странно?

— Да, дори много, но мисля, че свидетелят казва истината.

Когато стигнаха до улица „Йостьотагатан“, завиха зад ъгъла, покрай магазина за хранителни стоки.

— Знам, че звучи странно, но възможно ли е да има някаква връзка между Билт и Шведската академия? Някаква допирна точка?

— Не ми се вярва — отговори Лео.

— Възможно ли е той да познава някого от членовете на Академията?

— Не, доколкото знам.

— Карл Билт изказвал ли се е някога за литература или изобщо за книги?

— Струва ми се, че любимият му писател е Ларш Густафсон. Май е чел „Тенисистите“ през седемдесетте, но това…

Изведнъж той спря.

— Карл Билт? Така ли е казал убиецът?

— Да…

— Възможно ли е?

— Кое?

— Може би паметта ме лъже.

— За какво, по дяволите, говориш, Лео?

Той не отговори, а забърза към „Бундегатан“ с развяващите се наляво-надясно торбички. Накрая се затича, измъкна връзката с ключове от дънките си и започна да човърка в ръждясалата ключалка. Когато най-после успя да отключи входната врата, Клаудия го беше настигнала.

— Лео, какво, по дяволите, става?

— Трябва да проверя нещо…

Когато влязоха в антиквариата, той остави торбичките и отиде запъхтян до една етажерка, която беше скрита зад останалите. На най-горния рафт намери подвързан том — твърдите корици от козя кожа бяха изтъркани, но златистата украса блестеше на слънчевата светлина: СКАНДИНАВСКА СЕМЕЙНА ЕНЦИКЛОПЕДИЯ, ТОМ III — ОТ БИЕ ДО БРЮНЕ. Никой не беше отварял тази книга от десетилетия, страниците зашумоляха, когато той я сложи на писалището и започна да я разлиства. Накрая спря на едно място в средата на енциклопедията.

— Ето!

Лео проследи с показалеца си редовете в най-долната част на страницата. Клаудия зачете над рамото му и се вгледа в кратката бележка:

Карл Нилс Даниел Билт (1850 — 1931) — шведски камерхер, историк и писател. Почетен доктор по философия от Университета на Упсала. Представител на Постоянния арбитражен съд в Хага. От 1901 година чл. на Шведската акад., заемал стол № 1.

— Божичко…

Във въздуха се разлетя прах, когато той затвори енциклопедията и вдигна поглед към Клаудия.

— Ами ако убиецът е имал предвид писателя Карл Билт — члена на Академията, живял преди сто години?

Клаудия се втренчи в него.

— Този Карл Билт — академика, искам да кажа — знаеш ли нещо за него?

— Не много. В началото на двадесети век е бил дипломат, ако не ме лъже паметта. Дори на него е наречена улица в Рим — „Виа Карло де Билт“. Но като писател е напълно забравен. Аз се занимавам с литература от двадесет години, но никога не съм чувал да споменават книгите му.

— Но какво означава всичко това? Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт. Какво може да е имал предвид убиецът?

— Нямам представа, но знам къде може да се намери отговорът.

— Къде?

— В добре охранявано подземно помещение под Борсата — там се съхранява архивът на Шведската академия. Ако някъде има отговор, то той е там.

Клаудия затвори очи. Когато отново ги отвори десетина секунди по-късно, беше взела най-трудното решение в живота си.

— Отивам там. Веднага.

— Това не беше ли затворена страница за теб?

— Така мислех. Но трябва да проверя този архив.

— Добре. Идвам с теб.

Тя веднага се вкопчи в него, заби пръстите си в ръката му.

— Това е разследване на убийства, а не литературен кръжок.

— Клаудия, архивът се състои от хиляди записки от заседания и писма, написани на ръка, с наименования, които никой не е използвал от началото на миналия век. Ще съм ти нужен там.

— Слушай ме внимателно, Йеглерц ми забрани да продължавам с разследването. Заплаши, че ще подаде жалба срещу мен за грубо нарушение на служебните задължения. Не обикновено, а грубо нарушение, разбираш ли какво означава това?

— Ни най-малко.

— Ако извършиш нарушение на служебните си задължения, ти налагат глоба. Ако те признаят за виновен в грубо нарушение, може да отидеш в затвора за шест години.

Тя пристъпи към него, лицето й беше толкова близо до неговото, че почти се докосваха.

— Йеглерц не би се поколебал да ме вкара в затвора. Ако дойдеш с мен, ще се отнесе не по-малко безскрупулно с теб, разбираш ли, Лео? Това не ти е някаква си игра, дявол да го вземе.

Той отвърна на погледа й за кратко, след което извади табелката с надпис ЗАТВОРЕНО и я окачи на вратата.

— Хайде да тръгваме.

* * *

Само десет минути по-късно Клаудия паркира своята „Хонда Шадоу“ на „Шьопманбринкен“ — завиваща под ъгъл улица до югоизточното крило на Кралския дворец. Зад нея Лео слезе от мотоциклета и двамата забързаха по тесните калдъръмени улички на Гамла стан, които бяха пълни с туристи и наситени с аромати от кафенетата.

Площад „Стурториет“ беше средището на града от Средновековието насам, неговото сърце и сцена на важни събития. Тук бяха екзекутирани благородници и техните прислужници по време на Стокхолмската кървава баня, тук жителите на столицата се бяха събирали за кралски сватби и коронации, но мястото никога не беше изглеждало като сега.

Площадът гъмжеше от журналисти, фотографи и оператори, репортажи на двадесетина езика отекваха тук, където през Средновековието се беше помещавал пазар. Радиорепортери се опитваха да се надвикат един друг, звукооператори от „Дойче Веле“ и Норвежкото радио и телевизия се бяха сбили.

По целия площад седяха хора, които разлистваха книгите на членовете на Академията и търсеха утеха в романите и стихосбирките на починалите писатели. На калдъръма до чешмата на „Стурториет“ се бяха настанили десетина студенти по литературознание, които четяха на глас от дебютния разказ на Сигурд Вилхелмсон „Кръвни връзки“. Над всички тях се издигаше Борсата като бдящ родител, нейната фасада в стил рококо и пастелни цветове сияеше на слънчевата светлина. Площадките на стълбището, което водеше към Голямата борсова зала, бяха покрити с букети, съболезнователни писма, свещи, чиито пламъчета трептяха на пролетния бриз.

Клаудия и Лео си проправиха път в тълпата покрай микробусите на телевизионните канали и се добраха до боядисаната в бяло дървена врата на югозападната страна на сградата. Лео погледна облата брава.

— В момента, в който влезем вътре, извършваш грубо нарушение на служебните си задължения, после няма връщане назад. Клаудия, напълно сигурна ли си?

— Не.

След това тя натисна най-горния бутон на домофона, под пластмасовата козирка се виждаше написано на машина: СЕКРЕТАРИАТ НА ШВЕДСКАТА АКАДЕМИЯ. Дървената врата се отвори почти моментално й на прага се появи белокос мъж.

— Махайте се. Go away!^[4] Академията е временно затворена, по причини, които едва ли е необходимо да разяснявам. The Academy is closed.^[5] Geschlossen!^[6] Молим журналистите да се обръщат към други институции.

Без да изчака отговор, той започна да затваря масивната дървена врата, но Клаудия прекрачи прага с дясната си кубинка. В процепа на вратата тя различи гневното лице на мъжа.

— Не сме журналисти — обясни тя спокойно. — Аз съм следовател от Национално звено „Убийства“. Казвам се Клаудия Родригес и съм тук по повод на убитите членове на Академията.

Мъжът разгледа обстойно полицейската значка в протегнатата ръка на Клаудия, след което отвори вратата и им позволи да влязат в сградата на Борсата. Те тръгнаха бавно по настлания с варовикови плочи под и прекосиха широкото преддверие, докато той залостваше вратата зад тях.

— Аз съм уредник в секретариата на Шведската академия — обясни мъжът и ги настигна. — Извинете ме за грубото посрещане. Но както разбирате, през последните дни тук е абсолютно…

Думите му заседнаха на гърлото.

— Да, разбирам — каза Клаудия и сложи ръката си върху неговата. — Сигурно сте прекарали няколко ужасни дни.

Уредникът си пое дълбоко дъх и се поуспокои.

— Да, наистина ужасяващи, а тази сутрин до мен достигна новината, че и Сигурд е бил застрелян. Убит далеч на север в норвежките планини, вярно ли е?

— Да, съжалявам.

Тя хвърли поглед към стълбището и самотния горен етаж.

— Сам ли сте тук?

— Да, началникът на канцеларията не може да дойде, ковчежникът също. Преживели са прекалено силен шок, същото важи и за останалите служители. Нобеловият музей също е затворен. Разбира се, аз приех разстрелите не по-малко тежко от другите, но все някой трябва да държи настрана всички проклети журналисти.

— Да, няма спасение от тях — каза Лео. — Приличат на глутница гладни вълци, надушили плячка.

— Да, като глутница вълци са, имате пълно право. Тези така наречени журналисти са хищници без никаква съвест. Снощи един се изкачи по фасадата — един от онези папараци, нали разбирате. Беше се вкопчил като маймуна в улука на горния етаж и се опитваше да снима Борсовата зала, но успях да го прогоня с един ръжен. Трябва да беше французин, негодникът му с негодник. Или поне ругатните му, когато падна на земята, бяха на френски и не бяха никак изтънчени, ще знаете.

След това той разтвори ръце във въпросителен жест.

— Е, с какво мога да помогна на полицията?

— Нуждаем се от достъп до архива на Шведската академия.

Учтивостта изведнъж се изпари от лицето на уредника.

— И дума да не става. Архивът не е народна библиотека, където всеки може да влезе и да…

— Ние не сме всеки. Разследваме убийства.

— Никой — изсъска той, — абсолютно никой извън Шведската академия няма право да посещава секретния архив. Това беше първото, което Хюберт Рюдквист ми обясни, когато започнах работа тук преди двадесет и три години.

Клаудия отговори тихо, почти шепнешком, но гласът й се чу ясно в огромното преддверие.

— Хюберт Рюдквист е мъртъв. Беше убит преди три дни, застрелян в главата с револвер. Шестима други членове на Академията също станаха жертви на убиеца. Ако не ни позволите да влезем и да погледнем в архива, може и други да загубят живота си. Искате ли това да тежи на съвестта ви?

Уредникът сведе поглед, втренчи се в каменната настилка и поклати бавно глава.

— Тогава отворете архива — каза Клаудия — и ни позволете да влезем.

Той се поколеба още няколко секунди, след което махна към тесен коридор, който водеше към подземието.

— Оттук.

Те тръгнаха по коридора и накрая спряха пред ниска желязна врата, вградена в зида. Уредникът погледа вратата, след което извади връзка с много ключове и отключи двете ключалки. На подземния етаж отекна скърцане, когато мъжът бутна вратата и я притисна към стената с райбер.

— Тук долу — каза той — се съхраняват най-големите литературни съкровища на страната. С тях трябва да се борави много предпазливо.

— Не се безпокойте — отговори Клаудия. — Книгите ще бъдат в сигурни ръце.

Тя кимна към Лео.

— Неговите.

Уредникът хвърли бърз поглед с крайчеца на окото си към Лео. След това слязоха по каменното стълбище и минаха под тесния свод от XVIII век. В края на стълбището се разтваряха три подземни зали, а няколко електрически крушки разпръскваха златистокафява светлина. Трите зали се намираха в редица по протежение на западната страна на Борсата, отвън пред запредените с решетки прозорчета се различаваха уличките на Гамла стан и множество крака, които бързаха покрай сградата.

— Тук не са влизали много външни лица, вие може би сте първите.

Когато уредникът продължи нататък през залите, стъпките му отекнаха под каменния свод, гордостта личеше ясно в жестовете и се долавяше в гласа му.

— Това е секретният архив на Шведската академия, една от най-значимите съкровищници на литературния свят. Оказвам ви голямо доверие, като ви позволявам да пребивавате тук и да се запознаете с тайните на Академията.

Той се взря в тях.

— Не злоупотребявайте с това доверие.

Лео сложи лявата си ръка на рамото на уредника.

— Няма да злоупотребим, имате думата ни.

Уредникът погледна Лео и кимна. Сякаш ги свърза безсловесна роднинска връзка.

— Ако ви трябвам за нещо, ще бъда в кабинета си, до Борсовата зала. А ако ви е необходима повече светлина за четене, от секцията с витрините могат да се вземат преносими лампи.

Той направи няколко крачки през залата на архива, но спря на най-долното стъпало и обърна леко глава.

— Постарайте се да заловите проклетия убиец, само това ви моля.

След това изчезна по кривите каменни стълби, стъпките му се чуваха все по-отдалеч и накрая напълно заглъхнаха.

Клаудия и Лео останаха в средата на залата, заобиколени от етажерки с книги и хиляди засекретени ръкописи. В подземното помещение цареше някаква тържественост, нещо плашещо, около себе си те усещаха поривите на хладния въздух като духове в обитавана от нечисти сили гробница. На рафтовете на архива продължаваха да живеят мъртви писатели като призраци от пресована ленена хартия и мастило. Старинни томове, протоколи, кореспонденция, написани на ръка от поети и кралски особи преди стотици години.

— Какво всъщност правят членовете на Академията в Борсата?

Лео отвърна шепнешком, както се говори в погребален параклис.

— Събират се всеки четвъртък точно в 17:00 часа. Сядат в заседателната зала, която се намира над нас, и на тези срещи могат да присъстват само членовете на Академията.

— Никой друг?

— Не, нито дори кралят или децата му. Всъщност точно така е записано в устава.

— Сигурно на мнозина им е любопитно какво се говори в тази зала.

— Повечето журналисти от секциите за култура и литературоведите биха дали дясната си ръка, за да могат да подслушват заседанията на Академията.

— Ти също, предполагам.

— Вероятно — отговори той с усмивка.

— Какво обсъждат на заседанията?

— Най-важната им задача е да определят лауреата на Нобеловата награда за литература. Събират се горе в залата привечер всеки четвъртък и разискват в продължение на няколко часа, а постоянният секретар записва всичко важно, което се казва, в протокола си от срещата.

— Но никой никога не разбира какво е било обсъждано?

— Всички номинации за Нобеловата награда и експертни становища се засекретяват за срок от петдесет години, а след това се публикуват в сборници, които могат да се купят от всяка книжарница. Но ръчно воденият протокол на секретаря съдържа най-големите тайни. Те се съхраняват тук, в подземието, и никой извън Шведската академия никога няма право да ги прочете.

— Никой, освен теб.

Лео кимна замислено. Той разгледа хилядите томове на рафтовете покрай каменните стени, поглади с ръка някои гърбове от телешки бокс и тъкани корици с дантелена украса.

— Само предполагам, разбира се, но може би тук пише нещо за члена на Академията Карл Билт — нещо, което обяснява защо убиецът е споменал точно неговото име.

— Да, може би.

Той тръгна бавно покрай рафтовете, изучаваше щампованите със златни букви заглавия върху гърбовете на книгите.

— Карл Билт е избран за член на Шведската академия през 1901 година, това е много специален момент от историята й.

— Защо?

— Тогава за първи път се връчва Нобеловата награда.

— Добре, значи Билт е бил избран през 1901-ва. Колко дълго след това е бил член?

— До смъртта си през 1931 година.

— С други думи, тридесет години?

— Да.

— Това означава, че имаш да изчетеш тридесет годишника. Дано да ти се чете.

Той отвърна с широка усмивка. След това се отдалечи между криволичещите етажерки на архива и скоро откри правилната секция: медночервен махагонов рафт в далечния край на залата.

— Тук са записките на постоянния секретар от заседанията — от времето на Густав III до днес.

Трите най-горни рафта бяха препълнени с дебели годишници, подредени в хронологичен ред. Лео свали един том от средния рафт, позлатените букви на заглавието се виждаха ясно в светлината от електрическите крушки: „Годишник на Шведската академия за 1901 година“. Той хвана тома с двете си ръце, внимателно, сякаш беше новородено дете.

— Представи си само — прошепна, — едва няколко души са докосвали тази книга през последното столетие. Кой знае, може би аз съм първият, който чете бележките, откакто са били записани.

Той извади една лампа за четене от витрината. След това седна в един от фотьойлите и започна да разлиства внимателно годишника и да чете записки, засекретени между марокеновите корици от над един век. Клаудия седна на отсрещния фотьойл.

— Какво търсим всъщност?

— Нямам представа.

Лео четеше бързо записките от заседанията на постоянния секретар, трудният за разчитане почерк лъкатушеше по листовете от ленена хартия страница след страница, стотици бележки, зачеркнати пасажи, нечетливи поправки, мастилени петна.

След малко повече от час четене той затвори внимателно кориците от козя кожа в бронзов нюанс на годишника и се изправи, опъна изтръпналите си крака.

— Намери ли нещо интересно?

— Намерих много, но не за Карл Билт.

Върна годишника на мястото му на рафта и извади следващия том, продължи със записките от заседанията през 1902 година.

В такива занимания, час след час, двамата прекараха деня в подземието на Борсата. Веднъж уредникът слезе отново в архива и погледна строго Лео, който точно беше започнал да чете годишника от 1911 година.

— Виждам, че обръщате страниците много предпазливо, без да натискате хартията на протритите от мастилени петна места. Очевидно е, че и преди сте си имали работа с ценни документи.

— Никога толкова ценни.

Уредникът кимна, след което отиде до масичката на един крак между фотьойлите и сложи две бутилки с минерална вода и малко плодове.

— Помислих, че сте гладни, седите тук и четете вече цял работен ден.

— Благодарим ви, много мило от Ваша страна — каза Клаудия и се протегна за една ябълка.

— Намерихте ли нещо, което може да ви бъде от полза?

— Не.

— Още не — добави Лео с пълна с банан уста.

— Само кажете, ако мога да ви услужа с нещо. Тук долу аз се ориентирам по-добре от всеки друг.

— Разбира се — каза Лео. — Веднага ще ви кажем… ако има нужда.

Уредникът остана още малко в подземието, може би очакваше въпрос за сложната структура на архива, за объркващата номерация на секциите, но и двамата посетители мълчаха като риби на фотьойлите си и ядяха от плодовете.

— Както казах, само ме повикайте.

След това той излезе от архива. Клаудия отхапа голяма хапка от втората си ябълка, погледна към каменното стълбище и изчака стъпките на уредника да заглъхнат.

— Май никога не съм била толкова гладна.

— Нито пък аз.

За няколко минути те изядоха плодовете и изпиха водата в бутилките до последната капка. Лео продължи да преглежда разтворения годишник, безкрайните пасажи, и скоро се свечери. Сумракът се спусна пред прозорчетата на подземието, минаващите отвън крака ставаха все по-малко, гласовете от „Стурториет“ все повече утихваха.

Изведнъж Клаудия забеляза изражението на Лео, видя как той попипва умислено ръба на корицата.

— Намери ли нещо?

— Не знам — промърмори той в отговор. — Може би.

— Нещо за Карл Билт ли пише?

— Да. И не.

— Какво искаш да кажеш?

— Карл Билт — отвърна той — не е споменат в никой от годишниците. Абсолютно никъде. Но в този текст се споменава номерът на стола му.

Тя стана от фотьойла и клекна до Лео.

— Какъв текст е това?

— Бележка от 1911 година, записана от Карл Давид аф Виршен.

— Кой е той?

— Бил е постоянният секретар на Академията в края на деветнадесети и началото на двадесети век и изглежда, че тук е написал нещо за Нобеловата награда.

И двамата се наведоха над разтворения протокол и прочетоха записките на Виршен от заседанието — черни мастилени букви, които криволичеха върху пожълтели и избледнели листове.

Натан Сьодерблум, професор по история на теологията в Университета на Упсала и свещеник в църквата „Света Троица“, след близо двуседмично закъснение предложи номинация за Нобеловата награда за литература за 1911 година. Номинацията се отнася за познатия на всички ни писател и литератор Аугуст Стриндберг.

Трябва ли Шведската академия да номинира гореспоменатия писател като кандидат за Нобеловата награда за литература за 1911 година, въпреки че предложението беше получено след края на установения срок?

С оглед на горното взехме решение по поставения въпрос с открито гласуване на втори февруари, четвъртък. По този повод на всички членове беше напомнено в съответствие със завещанието на Алфред Нобел да вземат надлежно предвид националната принадлежност. Беше изрично желание на Алфред Нобел наградата да не се присъжда на скандинавци по-често, отколкото на други кандидати. В изготвения от Нобеловия комитет списък вече има двама души от шведска националност: № 13 — Густаф Фрьодинг, предложен от Адолф Нурен и С. Ю. Боетиус, професори в Университета на Упсала, както и № 23 — Вернер фон Хейденстам, предложен от Фредрик Вулф, професор в Университета на Аунд. Освен това носителката на Нобелова награда за литература за 1909 година Селма Лагерльоф също е от шведски произход.

Гласуването се проведе по следния въпрос: Трябва ли Аугуст Стриндберг да бъде номиниран за Нобеловата награда за литература за 1911 година?

Решението на осемнадесетте членове беше, както следва:

Стол № 1: Не

Стол № 2: Да

Стол № 3: Да

Стол№ 4: Не

Стол №5: Да

Стол № 6: Да

Стол № 7: Да

Стол № 8: Не

Стол № 9: Да

Стол № 10: Не

Стол № 11: Да

Стол № 12: Не

Стол № 13: Не

Стол № Ц: Не

Стол № 15: Да

Стол № 16: Да

Стол №17: Не

Стол № 18: Не

Решението от гласуването, както се вижда по-горе, е девет гласа „за“ и девет „против“. Когато гласуването не доведе до единодушно решение, уставът на Академията постановява ясна процедура: гласът на постоянния секретар е решаващ. В този случай секретарят, на стол номер 8, гласува „не“.

Така въпросът се смята за решен.

А Стриндберг няма да бъде номиниран за наградата за литература на Алфред Нобел за 1911 година. Предложилият номинацията, професор Натан Сьодерблум, трябва да бъде уведомен възможно най-скоро, че предложението му няма да бъде взето предвид, тъй като е получено след края на срока за номиниране.

Карл Давид аф Виршен, Постоянен секретар на Шведската академия, 2 февруари 1911 година

Погледът на Лео се плъзна по ръкописа, по списъка на гласувалите преди един век, и когато забеляза схемата, която се криеше в прилежните записки на Виршен, ръцете му затрепериха.

— Боже мой…

— Какво?

— Не може да е случайност, невъзможно е.

— За какво, по дяволите, говориш, Лео?

— Чакай…

От задния джоб на дънките си той извади листче с имената на настоящите членове на Шведската академия и го сложи до списъка с гласувалите в годишника. След това сравни двата списъка, подчерта бързо на няколко места със съвсем късо парченце молив.

Членове 2012 година

Стол № 1: Хюберт Рюдквист

Стол № 2: Беатрис Елмстен

Стол № 3: Лейф Линдер

Стол № 4: Сикстен Йерпе

Стол № 5: Кристин Далберг

Стол № 6: Нилст Флудстръом

Стол № 7: Ян Коскинен

Стол № 8: Соня Бергвал

Стол № 9: Лисбет Хансон

Стол № 10: Сигурд Вилхелмсон

Стол № 11: Ханс Екберг

Стол № 12: Гун-Брит Хьок

Стол № 13: Орвар Шеле

Стол № 14: Пер Биркенс Селт

Стол № 15: Йоран Валин

Стол № 16: Сив Першон Макензи

Стол N217: Вилгот Елмандер

Стол Ne 18: Клас Фален

Членове 1911 година

Стол № 1: Не

Стол № 2: Да

Стол № 3: Да

Стол № 4: Не

Стол №5: Да

Стол № 6: Да

Стол № 7: Да

Стол № 8: Не

Стол № 9: Да

Стол № 10: Не

Стол № 11: Да

Стол № 12: Не

Стол № 13: Не

Стол № 14: Не

Стол № 15: Да

Стол № 16: Да

Стол № 17: Не

Стол № 18: Не

Когато приключи, Лео остави молива и прошепна едва доловимо:

— Той не убива членове на Академията…

— Какво?

— Убива столове.

— Столове ли?

— Да, виж!

Показалецът на Лео се плъзна бързо по първия ред от списъка с гласувалите в годишника, а след това посочи към същия ред на листчето.

— Виждаш ли схемата?

— Да — отговори тихо Клаудия. — През 1911 година Карл Билт е седял на стол номер 1. Сто години по-късно на същия стол седеше Хюберт Рюдквист.

Лео кимна, лицето му беше съвсем бледо.

— Убиецът отнема живота на седелите на онези столове, които са гласували с „не“. Убива противопоставилите се на предложението Аугуст Стриндберг да бъде номиниран за Нобеловата награда за литература през 1911 година.

Клаудия закрачи напред-назад в стаята, сянката й трептеше върху каменните стени.

— Всичко това е отмъщение — промърмори тя. — Налудничаво стогодишно отмъщение.

Внезапно спря и погледна списъка с настоящите членове на Академията.

— Убиецът вече е застрелял седем от деветимата, които са гласували против, остават само два стола — номер 12 и номер 17.

Лео кимна, треперещият му глас изпълни подземието.

— Да, а на тези столове седят Гун-Брит Хьок и Вилгот Елмандер.