Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (24)

23.

Исак Башевис Сингер

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1978 година.

Мотиви на Шведската академия:

… за неговото въздействащо разказваческо изкуство, което с корените си в полско еврейската литературна традиция пресъздава основите на човешката същност…

18 май 2012 година

Те оставиха мотоциклета в самотната улица зад църквата „Хедвиг Елеонора“. После тръгнаха с бързи крачки покрай източното крило на Музея на армията и кея Нюбрухамнен. В тихата нощ на големия град се чуваха единствено стъпките и дишането им.

— Коя може да е последната набелязана жертва? — изпъхтя Лео.

— Нямам представа.

На кея вълните се удряха в корпусите на лодките за разходка из архипелага. От другата страна на залива Ладугордсландсвикен лунапаркът „Грьона Лунд“ почиваше в нощната си премяна, тих, черен, изоставен.

— Дали е някой от Шведската академия?

— Може би, но едно знаем с абсолютна сигурност. Убиецът ще действа бързо. Така направи при предишните убийства, по същия начин ще действа и сега. Всяка минута може да се окаже решаваща.

Улица „Страндвеген“ се извиваше покрай пристаните за лодки, след което продължаваше на изток покрай алеята с дървета. Без да промълвят и дума, те се затичаха между тъмните липи, през листата се мяркаше тухлената фасада на сградата „Бюнсов“ — на черни и тъмночервени квадрати. Когато приближиха номер 31, Лео се обърна към Клаудия и каза запъхтяно:

— Помниш ли?

— 95217.

— Добра памет за цифри.

Тя въведе кода и побутна леко масивната врата от тик. Стъпките им отекнаха върху мраморния под във фоайето, двамата минаха покрай статуите на русалки и стигнаха до асансьора. Решетката се отвори безшумно и за втори път тази нощ те се заизкачваха в асансьорната шахта на великолепната сграда от края на предишния век.

— Колко е часът?

Тя хвърли поглед към ръчния си часовник.

— Почти един и половина.

— Значи са минали три часа, откакто убиецът извърши бомбеното нападение в Карлсборг. Сега той може да се намира навсякъде в Швеция или пък в Норвегия. Или пък седи в самолет над Атлантическия океан.

— А може би е горе, в апартамента.

Когато асансьорът спря на четвъртия етаж, Клаудия отвори вратата, излезе на площадката и погледна двойните врати, които се издигаха пред тях. От задния си джоб извади ключовете, които бяха намерили в сакото на Вернер Столте, и отключи вратата. Служебното й оръжие стоеше стабилно в дясната й ръка, когато влязоха в тъмното преддверие. Тя спря на вратата на салона и показалецът й притисна леко спусъка.

— Тук няма никого — прошепна Лео до нея. — Апартаментът е празен.

— Да…

Но Клаудия не прибра своя „Зиг Зауер“, а го насочи право напред, включи кристалния полилей и влезе в осветения салон в стил ар нуво. Само след няколко крачки обърна поглед наляво, към кахлената печка.

— Той е.

На полицата имаше снимка в рамка. Показваше млад мъж с костюм на тънки райета, под бялата абитуриентска фуражка се подаваха няколко пепеляворуси къдрици. Най-долу, в десния ъгъл на снимката, беше написано с прилежен почерк: „На скъпия ни син, Фредрик, в деня на дипломирането — най-сърдечни благопожелания! Мама и татко“.

— Значи това е истинското му име. Фредрик Столте.

— Името му вече няма никакво значение — каза тя. — През последните години се е наричал Арвид Фалк, а вероятно е имал и дузина други имена.

За кратко те наблюдаваха младежкото лице, сиво пъстрите очи, които бягаха от фотоапарата, скованата усмивка. След това продължиха през пустия апартамент, покрай картината на Сорн и масата за бридж, където бяха разговаряли с Вернер Столте само няколко часа по-рано. Изведнъж Лео въздъхна отчаяно.

— Дявол да го вземе!

— Какво?

— Как не видях тази връзка по-рано!

— Коя връзка?

Той махна с ръка към скъпите предмети на изкуството, които изпълваха салона.

— Картините и скулптурите тук са дело на Андерш Сорн, Едвард Мунк, Карл Ларшон и Карл Елд. А в онзи ъгъл виси рисунка с гваш от Рикард Берг.

— И?

— Между тези творци има нещо общо.

— Стриндберг?

— Мда, всички са били близки приятели на Стриндберг и са създали известни негови портрети и скулптури. Тази стая е като сбирка на старата тайфа.

Той отново въздъхна огорчено.

— Ако се бях сетил за това по-рано, щяхме…

— Забрави за това — прекъсна го тя, — сега имаме друга работа.

Тя продължи през салона с предпазливи крачки, излезе в дългия и тесен коридор, мина покрай кухнята и един дрешник. Щом забелязаха двойната врата в дъното, двамата веднага се втурнаха към нея и разгледаха катинарите с шифър, които бяха монтирани един под друг по средата.

— Три катинара на обикновена вътрешна врата, доста необичайно.

Без да изпуска вратата от очи, тя кимна.

— Трябва да влезем тук.

— Да, но има един голям проблем с тази врата. Заключена е.

— Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Тя свали една бронзова скулптура от стенната ниша до вратата и кимна доволно, когато попипа острите външни ръбове на гранитната основа.

— Това — отбеляза Лео, — изглежда, е фигура на Атина Палада от Карл Елд, вероятно струва два-три милиона.

— Би трябвало да свърши работа.

Тя замахна с цялата си сила със статуята по посока на двойната врата, удари я десетина пъти, накрая дървото се напука и вратата поддаде с пращене. Лео отвори предпазливо дясното крило и понечи да влезе в скритата стая.

— Не влизай! — изсъска Клаудия и го блъсна яростно на пода.

В същата секунда се чу свистене, последвано от оглушителен трясък. Лео вдигна ужасено очи и погледна към вратата. На мястото, където току-що се беше намирала главата му, сега имаше чугунена стрела — дългото десет сантиметра острие беше проникнало през вратата, острият като шило железен връх стърчеше от другата страна. Той се изправи с треперещи крака и видя странната конструкция, която се криеше в стаята.

— Това… арбалет ли е?

— Да.

Средновековното оръжие беше монтирано на една греда на тавана и насочено към вратите, покрай стените минаваше усукан конец от ленена прежда — от вратата на стаята до спусъка на арбалета. Клаудия погледна към острата желязна стрела, а след това към Лео.

— Внимавай тук вътре — прошепна тя — и не пипай нищичко.

— Добре.

Когато влязоха през вратата, ги лъхна застоялият въздух; топлината и влагата в стаята бяха угнетяващи. От отсрещния край на помещението се разпръскваше ослепително сияние — върху касетъчния таван бяха монтирани осем луминесцентни тела с 24-ватови тръби и дузина спотове. Всички прозорци на стаята бяха закрити със зелено полиестерно платнище. Лео отметна мокрия си бретон и избърса капките пот от челото си.

— Що за място е това? Тук е почти като в тропическа гора.

— То си е тропическа гора — отговори Клаудия и махна към спалната ниша вдясно.

В дълбоката ниша бяха сложени два терариума. Единият беше препълнен с дълги по сантиметър бръмбари, които пълзяха по лиани и цъфтящи орхидеи. В другата Лео различи пет златисти жаби и веднага ги позна от снимката в извънредното издание на „Афтонбладет“.

— Дърволази.

— Да, развъждал ги е тук, в апартамента. Хранил ги е с южноамерикански бръмбари и е взимал отровния им секрет.

Петте златисти дърволаза стояха напълно неподвижни върху парче дърво в терариума и наблюдаваха двамата посетители.

— Сигурно не са получавали храна от сутринта на петнадесети май — от убийството на Соня Бергвал. Оттогава има близо четири денонощия.

— Лео — прошепна Клаудия и хвана ръката му. — Тук сме, за да спасим човек, а не жаби.

Тя продължи да се промъква през претрупаната с вещи стая — през лабиринт от стелажи и струпани кашони. Навсякъде имаше клатушкащи се купчини с книги, които се издигаха към тавана като гранитни колони в римски храм. В една от купчините Лео видя няколко от книгите, взети от Стокхолмската градска библиотека три години по-рано на името на Арвид Фалк.

— Клаудия, какво всъщност търсим?

— Ще разберем, щом го намерим.

Всеки рафт, всяка купчина, всеки кашон, всеки участък от стените — всичко в стаята отвеждаше мислите към убийствата на академиците. В един ъгъл сред мъртви мухи и мокрици стоеше сандък с газови турбини и реактивно гориво „Джет А1“ в пожароустойчиви стоманени туби, до него имаше прояден от молци дюшек и преносима химическа тоалетна. На огромна купчина в долния край на дюшека бяха струпани перуки, радиопредавател с 6 канала, мерници, дрехи, алуминиеви профили, бинокли за нощно виждане, калъпи за силиконови отливки.

— Та тук е по-голяма бъркотия, отколкото в моя антиквариат — прошепна Лео.

На най-горния рафт на един стелаж бяха наредени девет класьора с ламинирани гланцови корици, на гърбовете на всеки от тях бе написано името на един от членовете на Шведската академия и номер на стол. Отстрани имаше бюро със стотици разпръснати върху него листчета с бележки. Лео се приближи и разгледа прилежно написаните с флумастер записки.

— Наистина е научил всичко за академиците — всяка подробност от живота им.

Удивен, той продължи да чете записките.

— Тук е написано името на котарака на Соня Бергвал. Адрес и код за входната врата на любовницата на Пер Биркенфелт в Упсала. Серията от рекорди на Сигурд Вилхелмсон по стрелба по глинени гълъби. Часовете на посещенията на социалните асистенти на Сикстен Йерпе. Карта на вечерната разходка на Хюберт Рюдквист и снимка, на която докосва статуята на Маргарета Крук. Тук е абсолютно всичко.

— Да — каза Клаудия, — тогава трябва да има и нещо за последното убийство.

Мина само половин минута, а може би и по-малко, докато Лео открие един предмет в най-десния край на бюрото.

— Май намерих нещо интересно тук…

Той се вгледа в протритото листче — записка точно като останалите, но качеството на хартията и почеркът се различаваха значително.

— Това е ръчно пресована ленена хартия с мастилени букви. Текстът е написан от Стриндберг през пролетта на 1912, мисля. Графологията не ми е силна страна, но по почерка личи, че ръката му е треперела, сигурно скоро е щял да умре.

— Какво е написал?

Лео взе внимателно листа и започна да разчита неравния почерк, тук-там със скрити от зачерквания и капки мастило букви.

До знанието ми достигна тайна! Сега тя почива в ръката ми като дълъг меч кавалерийски меч с добре наточено острие. За нея знаем само половин дузина неколцина души, а може би и по-малко. Това знание е превъзходно оръжие. То ще нанесе смъртоносен удар по оголения гръклян на моя враг. Ще разглася, че Свен Хедин, монархистът, псевдооткривателят, страхливецът, лакеят на военните, ненавистникът на справедливостта, мнимият учен, двуличникът, който ме охули в кафене „Бланш“, влечугото змията, която ме клеветеше и осуети номинацията ми за Нобеловата награда, демонът дяволът, който ме очерняше в „Дагенс Нюхетер“ и т.н., и т.н., и т.н., не е добродетелният човек, за какъвто се представя; Хедин е заченал дъщеря със своята слугиня — копеле! Слугинята, чието име е Мария Карлсон, е продала своето мълчание и сговорчивост благоразположение за четиристотин крони. Моето мълчание не може да бъде купено! Моето благоразположение не се продава! Това може ще бъде краят на Свен Хедин! Дано успея да отмъстя, преди смъртта да ме прибере.

Това — и нищо друго — е последното ми желание!

Лео измърмори под нос, докато бавно смъкваше ръката си с листа:

— Значи все пак е имал дете.

— Какво?

Той отметна потния си бретон и поясни:

— Свен Хедин е последният шведски гражданин, който получава благородническа титла, но тъй като умира бездетен, родът му се прекъсва. Или поне така пише в учебниците по история. Но явно има потомък.

Клаудия се вторачи в изтъркания лист в ръцете на Лео, в заключителните редове, и каза задъхано:

— Потомъкът на Хедин… това е последната жертва!

— Божичко, наистина може да е така.

— Стриндберг е искал да отмъсти на Хедин преди сто години, нали? Това — и нищо друго — е последното ми желание! Сега Фредрик Столте смята да изпълни желанието му!

— Имаш право. Сякаш Стриндберг се провиква от гроба си и изисква отмъщение. По дяволите, дори за неполучената си Нобелова награда обвинява Свен Хедин!

Клаудия направи няколко трескави крачки между стелажите, не можеше да се спре на едно място.

— Чувала съм за този Хедин, май се появяваше в някое контролно по история в гимназията. Но кой е бил всъщност?

— Откривател, световна знаменитост. Освен това е бил един от най-големите врагове на Стриндберг. В началото на двадесети век двамата се счепкват няколко пъти, особено по време на скандала „Стриндберг“.

— Скандалът „Стриндберг“?

— През пролетта на 1910 година Стриндберг публикува статия в един вестник за некадърността на Карл XII. Тя поставя началото на огромна препирня, в която е намесен целият шведски културен елит. В продължение почти на година Стриндберг и враговете му написват стотици статии. Те кипят от обвинения и груби лични нападки, а Стриндберг е нападан най-ожесточено от…

— Свен Хедин?

— Именно, той въплъщава всичко, което Стриндберг мразел — кралското семейство, армията, висшата класа. През тридесетте години Хедин се превръща и в един от най-големите симпатизанти на нацистите в Швеция, в края на Втората световна война публикува хвалебствие за Адолф Хитлер. Като че ли не бих могъл да го опиша по-добре от Стриндберг. Свен Хедин е лъжец, двуличник.

Клаудия огледа лабиринта от етажерки и боклуци в стаята и избърса потта от челото си.

— Хедин трябва да е мъртъв от половин век, нали?

— Умира в началото на петдесетте, струва ми се.

— Точно. Значи не е възможно да бъде застрелян с револвер с черен барут или отровен с жабешки секрет. Но ако има роднина, за когото никой не знае…

Тя не завърши разсъжденията си, вместо това хвана ръкава на ризата на Лео.

— Трябва да разберем кой е този наследник.

— Невъзможно е, Клаудия, може да бъде всеки. Начален учител от Кируна или тибетски будистки монах, който…

— Знам — прекъсна го тя. — Но ще постъпим точно като Фредерик Столте.

— Как, по дяволите, е постъпил той?

— Отишъл е тук — каза Клаудия и вдигна една брошура от бъркотията върху бюрото.

Архив на град Стокхолм

Адрес за посещения: ул. „Кунгсклипан“ 6

Работно време на читалнята^[1] и гишето:

пон.-ср. и пет. 9-16; четв. 9–20.

В долния край на брошурата беше написано с прилежния почерк на Фредрик Столте: „Мария Карлсон — слугиня — извънбрачна дъщеря преди 14.05.1912 — Хедин баща“.

— Нямаме време за губене. Трябва да намерим този наследник, преди Фредрик Столте да стигне до него.

Клаудия пъхна брошурата и бележката на Стриндберг в задния си джоб, след което двамата излязоха от задушната стая и апартамента и се втурнаха по стълбите. Половин минута по-късно излязоха през външната врата в стил ар нуво на сградата, свежият въздух откъм езерото Меларен брулеше лицата им, докато тичаха покрай кея. Само на няколко пресечки на север се намираха улиците „Стриндбергсгатан“ и „Хединсгатан“, кръстосваха се като две саби в бой, но Клаудия и Лео тичаха в обратната посока — през катраненочерната йостермалмска нощ, към църквата „Хедвиг Елеонора“, където беше паркиран мотоциклетът.

— Клаудия — изпъхтя Лео изведнъж и хвана ръката й. — Ти отиди в Градския архив. Аз трябва да проверя нещо друго — една книга.

Тя се вторачи в него.

— Каква книга?

— Има една биография на Хедин — „Приключения не на шега: историята на откривателя Свен Хедин“. Там може да има нещо злепоставящо за него. Може би се споменава за онази слугиня, Мария Карлсон. Трябва да надзърна в тази книга.

— Часът е два през нощта, забрави ли? Не можеш да се добереш до книгата сега, всички книжарници и библиотеки са затворени.

По устните на Лео премина усмивка.

— Има едно сносно място, където можеш да прочетеш почти всичко, дори и далеч след полунощ. Казва се антиквариат „Дорфман“. Там красиво и прилежно на най-горния рафт на секцията за биографии стои „Приключения не на шега“.

— По дяволите, Лео. Преследват ни, издирвани сме от полицията. Ако искаме да успеем, трябва да се държим един за друг. Ела вместо това с мен в Градския архив, а после ще отидем в антиквариата заедно.

— Клаудия, ти сама каза, че всяка минута може да се окаже решаваща, нали? Ако се разделим, ще спечелим много време.

Тя погледа няколко секунди към бушуващите вълни в залива Салтшьон. Накрая кимна.

— Добре, добре, но бъди много внимателен. Напълно е възможно Хедлунд да е сложил някого да наблюдава магазина ти, вероятно цивилни полицаи. Ако са там, сигурно ще седят в сребристо „Ауди Кю 3“. Няма да използват същия „Форд Мондео“ като онази нощ. Аудито ще бъде паркирано на петдесетина метра от вратата ти — от другата страна на улицата с видимост към антиквариата. Ако видиш сребристо „Ауди“ със затъмнени стъкла, се махай оттам, и то веднага.

— Добре.

За момент те останаха неподвижно между тъмните силуети на дърветата на „Страндвеген“, гледаха се мълчаливо. След това, без да промълви и дума, тя се обърна и тръгна с бързи крачки към улица „Артилеригатан“, мъглата обгърна тялото й като сиво кожено палто.