Мартин Олчак
Убийства в Шведската академия (4)

3.

Жан-Пол Сартр^[1]

Лауреат на Нобелова награда за литература за 1964 година.

Мотиви на Шведската академия

… за неговото богато на идеи творчество, което със своя дух на свобода и стремеж към истината оказа широко влияние върху нашето съвремие…

15 май 2012 година

Писклив женски глас изтръгна Лео Дорфман от съня му. Някой заблъска толкова силно по витрината, че стъклото се разтърси в рамката, а след това се чу пронизителен вик откъм улица „Бундегатан“.

— Ало! Има ли някой вътре?

Дорфман потърси сънено с ръка мобилния телефон и го намери между две прашни купчини с книги, цифрите на часовника светеха размазано върху напукания екран: 10:07. В същия момент блъскането по витрината започна отново, този път още по-силно.

— По дяволите…

Той се изправи рязко и удари лакътя си в един от препълнените рафтове на секцията за издания с меки корици. Един оръфан криминален роман от Джеймс Елрой падна на пода и няколко секунди Дорфман седя като вцепенен, затаил дъх, а после се изхлузи от изтъркания дюшек и навлече ризата и дънките, както беше легнал. С лице към пода запълзя зад етажерката с научна фантастика, а когато вдигна поглед, между гърбовете на книгите се показа мършавата фигура на Сигрид Евертс. Тя стоеше пред антикварния магазин и притискаше лицето си към мръсната витрина.

— Мамка му…

Той продължи да пълзи по дъските на пода в посока към задния вход. Когато стигна до вратата, обу си изтърканите маратонки и се изправи до клекнало положение. Предпазливо натисна бравата и се промъкна през процепа, незавързаните връзки на обувките се полюшваха около глезените му, когато се втурна в задния двор. Изтича покрай стойката за велосипеди и зеленчуковата леха и стигна до южния край на двора — там отвори вратата, изскочи на улица „Сконегатан“ и замалко да се блъсне в няколко тийнейджърки.

— Sorry, sorry! — каза той запъхтяно и бързо зави зад ъгъла.

Зад себе си чу подсвиркванията на групичката момичета и осъзна, че ризата му е разкопчана. Веднага я закопча и спря до един от магазините за стоки втора употреба, огледа се набързо в стъклото, приглади рошавия си бретон и оправи яката на ризата. След това отиде до ъгъла на сградата и погледна към сводестия портал на „Бундегатан“ 16. Там стоеше жена на около шестдесет години, облечена с розов анцуг, и удряше по витрината на антикварния магазин.

— По дяволите…

Дорфман си пое дълбоко въздух и зави зад ъгъла с изненадано изражение.

— Я виж ти… Здравей, Сигрид. Така значи, отиваш на фитнес, както обикновено?

— Да — отговори тя хладно. — Както обикновено.

— Аз пък малко закъснях днес — продължи той през смях. — Типично, нали? Живея на една пряка от тук, но въпреки това закъснявам за работа.

Той изтри потта от челото си с ръкава на ризата и погледна въпросително към Сигрид Евертс.

— За нещо специално ли си дошла? Ако търсиш книга, мога да ти дам съвет. Роберто Боланьо е много добър.

Тя не отговори, вместо това се приближи към него и го погледна втренчено.

— Видях някого.

— Какво искаш да кажеш?

— Снощи в антиквариата ти имаше някого. Отново.

— Снощи?

— Да, към два часа.

— Наистина ли си сигурна?

Тя кимна, без да го изпуска от поглед.

— Странно — каза той, — много странно.

— Значи не си бил в магазина в два часа снощи?

— Не, тогава си бях вкъщи и спях като пън.

— Бил си си вкъщи?

— Да.

— В апартамента си?

— Мда.

— А кого, по дяволите, съм видяла в антиквариата ти?

Той поглади умислено с ръка върха на небръснатата си брадичка.

— Някой плъх може би?

— Опитваш се да се майтапиш ли, Дорфман? Мамка му, в състояние съм да различа плъх от човек.

— Някои плъхове са ужасно големи.

— Не беше никакъв плъх!

— Може да е бил крадец. Все пак имам някои ценни книги. Например един прошит екземпляр от „Черни балади“ на Дан Андершон — първо издание от 1917 година със запазена хартиена подвързия. А и е с автограф. По-добре да проверя да не е откраднат. Чела ли си „Черни балади“?

— Слушай, Дорфман. Това помещение не може да се използва за лично жилище, нали не е необходимо да ти го напомням?

— Не, разбира се, знам го.

Тя направи още една крачка към Лео, лицето й беше само на десет сантиметра от неговото.

— Ако наемател злоупотреби с доверието ни и използва отдаденото му под наем помещение за лично жилище, това би означавало незабавно прекратяване на договора. Наясно си, нали?

— Естествено, естествено. Не трябва да се безпокоите. Не възнамерявам да заживея в тесен магазин, където постоянно става течение.

Сигрид го погледна недоверчиво и измърмори нещо, което приличаше на „Чао“, след което продължи с бързи крачки към басейна „Ериксдалсбадет“.

Лео се загледа след нея. Приглади още веднъж залепналия за челото му потен бретон и през ума му премина въпрос:

Колко дълго може да продължава това? Колко?

В началото на април го бяха изхвърлили от едностайния му апартамент на улица „Готландсгатан“. Не беше плащал наема повече от година, получи няколко предупреждения и накрая хазяинът му изгуби търпение. След прекратяването на договора Лео се нанесе в антиквариата, това беше единственото решение, сега спеше там на протрит дюшек между секцията за издания с меки корици и етажерката за лирика. Но тъй като помещението можеше да се използва само за стопанска дейност, той всяка вечер затваряше магазина така, както го беше правил през последните четиринадесет години. Заключваше бронираната врата и тръгваше към „Готландсгатан“, но щом завиеше зад ъгъла, продължаваше на изток — към „Сконегатан“ 61. Там отваряше тъмнозелената порта, връщаше се през вътрешния двор, отключваше задната врата на антиквариата и се промъкваше в магазина си като крадец.

Понякога пренощуваше при някоя жена, в телефона си имаше номерата на няколко, които го приемаха с отворени обятия, щом им се обади. Но повечето нощи оставаше в антиквариата, сам, лежеше на дюшека, скрит зад пълните етажерки, и четеше на слабата светлина от джобното си фенерче с презареждаща се батерия. Никога не палеше лампата на тавана, нито се осмеляваше да включи компютъра или да вдигне телефона при позвъняване. Когато се събудеше сутрин, повтаряше процедурата от вечерта, но в обратен ред.

Но приятелката на хазяина, Сигрид Евертс, държеше под око всички наематели в квартала и скоро в ума й се зародиха подозрения. През всичките тези години не беше харесвала Лео, не одобряваше антиквариата и сега видя шанса си да се отърве от наемателя.

Колко дълго може да продължава това?

Този въпрос изпълваше ума му, докато стоеше на улица „Бундегатан“ и гледаше как Сигрид се отдалечава с розовия си анцуг. След малко се обърна, отключи бронираната външна врата и отвори изкривената вътрешна врата, тя се плъзна със скърцане и той погледна примирено към разядените от ръжда панти.

Влезе вътре с уморени стъпки, окачи написаната на ръка табелка ОТВОРЕНО на прозореца и остави вратата притворена, за да влезе малко свеж пролетен въздух в помещението. Нави дюшека и го скри в килера. Вдигна от пода романа на Елрой — издание в голям формат с меки корици на „Поверително от Ел Ей“ — и го сложи на мястото му на рафта с криминална литература.

В тесния кухненски бокс си направи чай с подправки и два сандвича с кашкавал. След това се настани на стола, модел „Мадмоазел“, зад касата, сложи краката си върху античното писалище и включи старото радио на дядо си. От високоговорителите се чу заплашително пращене, но гласът на говорителя надви шума:

— … а това са сутрешните новини на емисия „Еко“. Постоянният секретар на Шведската академия Хюберт Рюдквист е мъртъв. Бил е застрелян тази нощ в парка „Берцелиус“ в центъра на Стокхолм. Смъртта му е настъпила веднага поради тежките наранявания, които са му били нанесени в областта на черепа. Полицията не е заловила извършителя, но предполага, че…

Гласът на говорителя се изгуби в шума между честотите на радиото, а Лео остави сандвича с кашкавал. Отмести бавно поглед към секцията за история на литературата — към най-горния рафт, където бяха събрани няколко от сборниците с есета и антологиите на Рюдквист. Поклати глава.

— Хюберт Рюдквист… убит? Накъде отива светът, по дяволите?

* * *

Клаудия се беше излегнала на работния стол с крака върху бюрото, повърхността около кубинките й беше заета от дузина празни чаши за кафе и нощните доклади на следствените екипи. Под прозореца улиците на Кунгсхолмен се бяха събудили, звуците и ароматите на големия град проникваха през процепа.

Пред нея имаше комуникационна система РАКЕЛ, от време на време от цифровото радио се чуваха гласове — битов скандал в Биркастан, обир до църквата „Енгелбрект“. Докато слушаше съсредоточено докладите по радиото, тя отпи от разтворимото си кафе, то беше хладно и силно, кофеинът се бореше с умората в тялото й.

— Е, как е да работиш с Ролф Хедлунд?

На вратата се появи закръглената фигура на Биргер Шьолин. Началникът на Национално звено „Убийства“ беше облечен с дънки и кафяво сако от рипсено кадифе, очите му бяха дружелюбни, както винаги, но значително по-изморени. Тя отговори на въпроса му с дълъг безизразен поглед.

— Толкова ли е зле?

— Дори повече.

Шьолин влезе в стаята и седна на края на бюрото.

— Добре, нека да отгатна. Казал е нещо провокативно. Ти си побесняла и си му го върнала, и то доста безмилостно, ако те познавам добре.

— Нещо подобно.

— Значи сега водиш разследване за убийство заедно със следовател, който отказва да говори с теб?

— Не е обелил и дума от сутринта. Освен няколко ругатни и заплахи.

Тя вдигна отчаяно ръце.

— Знам, знам, но не се сдържах. Като бик съм — ако някой ми размаха червен плащ под носа, полудявам.

— Знам, няколко пъти си ме наръгвала с рогата.

Тя го потупа по крака, след което махна към комуникационната система на бюрото.

— Сега седя и подслушвам радиото като разузнавачите от шпионските филми. Нямам представа какви ги върши той.

— Но аз знам, затова дойдох.

Тя веднага се изправи.

— Какво?

— И аз помислих, че ще ти бъде интересно да разбереш.

— Какво, по дяволите, прави той, Биргер?

— Току-що изпрати два патрула да проучат антикварните магазини в Нормалм и Йостермалм. Също и Музея на армията, знаеш, че той се намира на една крачка от парка „Берцелиус“. Ще проверят дали през нощта не е било откраднато оръжие с черен барут.

— Няма да открият нищо. Това не е откраднато оръжие.

— Откъде си толкова сигурна?

— Тази сутрин говорих с Франк Ларшон. Той смята, че извършителят сам си е смесил барута — стрил го е на ръка в хаван.

— Щом Франк смята така, сигурно е вярно. Но какво общо има домашно направеният барут с убийството?

— Ако човек си приготвя сам черния барут, вероятно притежава собствен револвер.

— Може би, но въпреки това Хедлунд постъпва правилно, като проверява всички възможности.

Шьолин попипа ръба на бюрото, обмисляше как да формулира мислите си.

— Хедлунд е абсолютен тъпанар — каза той накрая, — сигурно всички тук ще се съгласят. Но доста го бива като криминален инспектор. Когато се срещам с него, се опитвам само да се смея на простащините му, така е значително по-лесно да водиш разследване на убийство.

На устните на Клаудия се появи широка усмивка.

— Какво? — попита той. — На какво се смееш?

— Биргер, откога се познаваме?

— Не знам. От три години и половина може би, защо?

— Три години и половина и нито веднъж не съм те видяла да губиш контрол. Никога не си избухвал, не си пращал никого по дяволите. Мамка му, дори не съм те чувала да повишаваш тон.

— Никога не си била на мач на „Брате“ — засмя се той и изведнъж в гласа му прозвуча лек диалект от Бурленге. — Ела някой път с мен на „Домнарвсвален“^[2], ако искаш да ме чуеш как крещя и псувам като луд.

На облото му червенобрадо лице грейна усмивка.

— Знаеше ли, че Моника и близнаците отказват да седят до мен на мачовете? Срамували се. Затова аз седя в сектор „Е“ на северната трибуна, а те в…

Той млъкна изведнъж, съжали, че е споменал съпругата и децата си. За миг не се чуваше друго, освен кратките металически сигнали на комуникационната система РАКЕЛ.

Клаудия беше свикнала със ситуации като тази. В стаята за почивка колегите й често говореха за семействата си. За плановете за ваканцията, взимането на децата от детската градина, петъчната семейна вечер, сватбите, трудните тийнейджъри, които искат да си направят пиърсинг — разговорите се чуваха надалеч в коридора, но в секундата, в която тя влизаше в стаята, всички се умълчаваха и сменяха темата.

— Десет часа — каза тя внезапно.

Шьолин я погледна благодарен, че е нарушила мълчанието.

— Десет часа ли?

— Повечето убийства в Швеция се разкриват за не повече от десет часа, след това шансът намалява с всеки изминал час.

Клаудия вдигна поглед към светлосиния стенен часовник, секундната стрелка се движеше неумолимо върху циферблата.

— Изминаха точно десет часа, откакто Рюдквист е бил застрелян.

Тя се обърна бавно към Шьолин и продължи:

— Има нещо особено в този револвер с черен барут. Не ми излиза от главата.

— Какво?

— Не знам, просто имам такова усещане. Ако оръжието на убийството е специално, би трябвало същото да важи и за мотива.

Тя сложи ръцете си върху гарвановочерната си коса, притисна върховете на пръстите си към слепоочията, сякаш можеше да изцеди отговора от главата си.

— Спомняш ли си онзи петнадесетгодишен младеж? — каза след известно време. — Нали се сещаш, в Упландс Весбю преди няколко години?

— Петнадесетгодишният младеж?

— Да, тенисистът. Баща му беше от онези откачалки — беше решил, че синът му ще стане новият Бьорн Борг. Професионален тенисист, мултимилионер. Петнадесет години му опявал и му крещял. Научил го да бие топспин форхенд, преди още да може да си стои на краката. Измислял и най-различни жестоки наказания. Веднъж синът трябвало да спи гол върху коприва, защото изгубил сет от състезанието за купата „Патокът Доналд“. Накрая момчето не издържало. Излязло посред нощ от апартамента на майка си, прекосило целия Упландс Весбю и отишло в къщата на баща си. Там го убило с ракетата си — с тридесетина силни удари по главата. Спомняш ли си?

— Ракета „Уилсън Про Тур Би Ел Екс“ — такова оръжие на убийство не се забравя лесно.

— Това момче е можело да застреля баща си. По време на предварителното следствие в гардероба му бяха открити два полуавтоматични пистолета „Застава“, при това заредени. Но не беше използвало пистолетите, а ракетата си. Може би става въпрос за нещо подобно.

— Символично действие?

— Да, защо иначе извършителят би взел тромаво оръжие от деветнадесети век? Защо би използвал черен барут и сто и петдесет годишен кръгъл куршум?

— Нямам представа.

— Било е символичен акт, Биргер. Смятам, че убиецът иска да каже нещо.

Тя се загледа навън през мръсния прозорец.

— Въпросът е какво иска да каже.

* * *

Соня Бергвал остави чашата с чай. Подпря лактите си на кухненската маса, а погледът й се плъзна по текста, ред по ред, огледа внимателно всяка дума, всеки препинателен знак.

Пред нея имаше парцалива коректура, малко над шестстотин страници, събрани на купчина. Безброй пъти беше прекосявала Стокхолм по куриер — ту напред, ту назад между дома й и офиса на издателството до парка „Ванадислунден“. Страниците се пълнеха с все повече стрелки, задрасквания и почти нечетими библиографски бележки, хиляди коментари, вмъкнати между абзаците — нейните, написани с черна химикалка, а на редактора — с червен молив.

Тази седмица тя все още можеше да нанесе корекции в книгата — последния том за развитието на скандинавските езици. След това ръкописът щеше да бъде изпратен в печатницата във Фалун, нейните думи и мисли щяха да бъдат подвързани с твърди корици, печатарското мастило щеше да попие в белите листове хартия, окончателно и безвъзвратно.

Книгата беше погълнала цялото й внимание. Тя си взе отпуск от университета, съобщи, че няма да присъства на заседанията на Академията всеки четвъртък, пропусна снощния юбилеен банкет. През последните денонощия работеше непрестанно, изключи телефона от контакта, за да не я безпокоят.

Отпи от чая си с мед и погледна към епилога на книгата, на челото й се появиха няколко тревожни бръчки, когато взе химикалката. Написа бележка в дясното поле на листа, но веднага я задраска. В този момент се чу добре познат звук: вратата на балкона в дневната се отвори и по паркета се чуха тихи, предпазливи стъпки. Соня отмести неохотно поглед от заключителния абзац на епилога, стана от кухненския диван и забърза през апартамента.

— Значи благоволи да се върнеш у дома, Толстой? Сигурно си гладен, разбира се.

Но в дневната нямаше никого, сивият абисински котарак не се виждаше. Тя погледна под креслото и зад ръчно рисуваната ракла, но и двете любими места на котарака зееха празни. Когато дъските на пода изскърцаха, Соня се обърна с усмивка на устните, но не срещна любящия поглед на Толстой. Пред нея стоеше тъмна фигура — мъж. Беше облечен с протрит черен балтон и ниски обувки, на главата си носеше цилиндър. Слънчевите лъчи от прозореца падаха върху дясната му скула и осветяваха острите му черти.

Соня се втренчи ужасено в мъжа, в лицето му, което й беше едновременно непознато и добре известно. Отвори уста, за да изпищи, но ужасът беше затъкнал гърлото й като тапа, от устните й излезе само тих шепот:

— В-вие?

Мъжът отговори тържествено:

— Да, това съм аз.

От десния джоб на балтона си извади револвер. Вдигна бавно огнестрелното оръжие и с леко движение на палеца издърпа посребреното петле.

— Дойдох. Най-накрая.

Когато сви пръст около спусъка, прозвуча оглушителен изстрел и апартаментът се изпълни с бял барутен дим и пареща миризма на сяра. Тялото на Соня Бергвал се свлече на пода, падна безжизнено на наредения под формата на рибена кост паркет. Куршумът беше проникнал под челюстта й, кръвта се стичаше на тънка струйка по гърлото и назад към врата. Лицето й беше изкривено в ужасена гримаса, окончателна и безвъзвратна.

Необикновеният мъж остана за малко в задната част на стаята, като не отместваше поглед от жертвата си. Сложи внимателно огнестрелното оръжие в десния джоб на балтона си и излезе от апартамента по същия начин, както беше дошъл — през вратата на балкона, по котешката стълба. След това се отправи бързо към северния край на моста Вестербрун.