Нора Робъртс
Стъкленият остров (9)

8

Сойер излезе от къщата тъкмо когато Дойл паркираше отпред и Райли го извика.

— Мисията е изпълнена — осведоми ги той, докато тя вадеше кутиите с пица. — С Бран огледахме къде да складираме новото оръжие. Спряхме се на дневната на втория етаж, северното крило.

— Ако ни нападнат през нощта, ще е близо до спалните ни. — Райли кимна одобрително. — Аз ще взема вечерята. Вие, момчета, пренесете останалото.

Отнесе кутиите право в кухнята, видя, че Аника и Саша са седнали на стената до скалите и пият вино. Решавайки, че и на нея й се полага чаша, тя си наля и отиде при тях.

— Върнахте се. — Саша потупа подканящо камъните до себе си. — Седни при нас.

— Звучи добре, но не искате ли да видите какво сме донесли?

— Обожавам пица! — Аника скочи малко сковано. — Но сигурно не сте донесли нищо забавно, като нова рокля например. Мразя оръжията.

— Наясно съм, че не ги харесваш, но трябва да знаеш какви са и къде са. — Райли погледна към Саша. — А ти си майстор на арбалета, но е хубаво да се запознаеш и с рюгерите.

— Права си. — Саша стисна лекичко ръката на Аника. — Толкова е хубаво да си отдъхнеш за малко.

— Видяхте ли някакви гарвани? — попита Райли.

Саша се намръщи.

— Гарвани?

— Ще ви обясня. Случи ни се и друго, освен покупката на пица и оръжия. — Тя тръгна пред тях, поколеба се и взе бутилката с вино, за да я качи горе.

— Докато ви нямаше — поде Аника, — със Саша помогнахме на Бран. Той прави огнен щит.

— Чудесно! Какъв по-точно — щит против огън, или щит, направен от огън?

— И двете. Толкова си умна!

— Ако Бран успее, той ще е умникът! — Райли се насочи към звука от мъжки гласове и влезе в дневната — удобно разположена между нейната стая и тази на Дойл — където тримата мъже прибираха кутии с муниции в античен бюфет.

— Стил Едуард VII — отбеляза Райли. — Около 1900 година. Красив е.

— Ама ти наистина знаеш всичко! — възкликна Саша.

— Невинаги. Предназначението му е друго, но така лесно ще следим бройката. Няма да е зле да оставим малко и на други места.

— Дойл каза същото. — Бран отстъпи назад. — Мислех си за кухненския килер.

— Става. — Райли погледна към Сойер, който отваряше калъфите на пушките. — Бива си ги.

— Имат зъл вид.

Райли потупа разбиращо Аника по рамото.

— Така е. Но точно от това се нуждаем.

— Ти ще се биеш с твоите гривни а ла Жената чудо — успокои я Сойер и тя потърка медните браслети, които й бе направил Бран. — Не е нужно да използваш оръжие.

Той обаче отвори вратата към терасата, изкара карабината отвън и като изпробва тежестта, стреля на сухо няколко пъти.

— Изпробвахме ги на петдесетина метра. Трябва да ги опитаме на по-голямо разстояние. — Райли сама свали пълнителя на втората пушка, предложи я на Саша.

Примирила се отдавна, че трябва да използва оръжие, тя я пое.

— Тежка е.

— В сравнение с твоя арбалет или един пистолет — да. Но е лека за пушка. Утре ще се поупражняваме малко, след гмуркането.

— Утре се гмуркаме! — Напрежението върху лицето на Аника се стопи. — Това е много по-хубаво. Ще ви покажа няколко пещери, но да знаете, че водата ще е по-студена, отколкото в Капри или Корфу.

— Ще се справим. — Райли доля чашата на Аника, тази на Саша, а накрая и своята. — Какво ще кажете — по една кутия от всеки калибър и колчан със стрели в килера?

Тъй като и Дойл мислеше, че си е заслужил напитка, а нейната беше подръка, той взе чашата на Райли и я преполови.

— Добра идея. Но сега си мисля, че трябваше да купим още една пушка — видях, че той има ремингтън. Щяхме да го оставим в килера, за всеки случай.

— Късно се сети. — Райли измъкна чашата си от ръцете му. — Но можем да се върнем, ако имаме нужда от трета пушка.

— Ти каза, че сте се сдобили с още нещо — напомни й Саша. — С информация.

— Да, така е. Но предлагам първо да слезем долу и „да нападнем“ пицата. Ухаеше толкова апетитно по целия път на връщане. Умирам да си хапна от нея.

— Мен няма нужда да ме агитираш. Но първо ще сваля тази долу — каза Сойер с пушката в ръка. — Искам да я изпробвам, след като хапнем.

Когато заслизаха по стълбите с припасите за килера, Саша задържа Бран.

— Нещо става между Райли и Дойл.

— Защото спореха? Нищо ново.

— Нямам предвид това.

— Ясно. — Той се усмихна. — Не трябва да ни изненадва. Двама души, здрави, привлекателни, поставени в напрегната ситуация. По-скоро неизбежно, отколкото изненадващо. Защо се тревожиш? — Той я потупа с пръст между веждите. — Виждам, че се тревожиш.

— Ако е само секс, както и да е. Въпреки графика с домакинските задължения, семейните закуски, обеди и вечери, залитането на Аника по пазаруването — всичко, което правим, за да установим някакъв нормален порядък — ние рискуваме живота си всеки ден, откакто се срещнахме. Така че сексът е нещо нормално. Но… той е заключил сърцето си, Бран. Защото е обречен да вижда как всички, които е обичал, умират. Дори доверието и обичта, които изпитва към всички нас, го притесняват и му е трудно.

— Знам. Райли също го знае.

— Само че Райли е… ами, тя е стадно животно. Да, нуждае се от усамотение и държи на него, същото е и с работата й, но е отборен играч, не може без семейството си. А вълците имат един партньор за цял живот, нали така?

— Имам силното подозрение, че Райли се е чифтосвала и преди.

— Той е нейният човек.

Бран се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Усещам го от самото начало. От нея, не от него. Той е твърде затворен, рядко показва чувства или емоции — а и аз не се натрапвам.

— Така е, не го правиш.

— По-скоро е нещо, което усещам, когато ги гледам заедно или мисля за тях като двойка. Той е всичко, което иска тя, независимо дали го съзнава и си го признава. Може да се влюби в него и това ще я нарани.

Бран постави ръце върху раменете на Саша.

— Тя е първата искрена приятелка, която си имала.

— Да. Освен това първа ми предложи приятелството си, макар да знаеше, че съм странна.

— Значи е нормално да се притесняваш за нея. Но тя е голяма жена, умна и издръжлива. Трябва сама да реши дали да поеме по този път. А ти винаги ще си насреща, където и да я отведе той.

Саша кимна, притисна се в него и си пожела с цялото си същество първата й истинска приятелка да е щастлива колкото нея.

— Хей, вие двамата! — Изпълненият с нетърпение глас на Райли отекна по стълбите. — По-късно ще се гушкате, или ще ядем без вас.

— Идваме. — Саша се отдели от Бран, хвана го за ръката.

Отвориха още една бутилка с вино, установявайки, че дори за такова обикновено ядене Аника бе оформила салфетките в лебеди, украсила бе шиите им с якички от миниатюрни цветя и ги бе подредила в бледа синя чиния, все едно плават във вода.

— Има само с кашкавал — за непретенциозните — поде Райли, — с пеперони, месо и вегетарианска.

— Смятам да започна непретенциозно, а след това ще продължа нататък. — Саша седна, засмя се, когато Бран махна с ръка над парчетата пица и кашкавалът забълбука.

— Райли и Дойл имат да ни докладват. — Тъй като вегетарианската пица беше красива, Аника си избра парче от нея. — Ние също. Кой ще започне пръв?

— Аз още не съм си довършил работата — каза Бран, — затова отстъпвам първото място на Райли и Дойл.

— Тъй като Дойл не е от словоохотливите, аз ще взема думата. — Райли си избра парче с месо. — Оказва се, че човекът с пушките и мунициите тук, в Клеър, има полубрат — по-голям от него и се казва Макклиъри.

— Също като Дойл! — възкликна Аника.

— Именно. Нашият господин Циник го нарече съвпадение.

— Едва ли е такова. — Саша погледна Дойл с известно съчувствие.

— Да не говорим, че в Клеър и Голуей, а и навсякъде в страната, хората с тази фамилия се броят на пръсти — добави Бран. — Така че не е съвпадение. Ти срещала ли си този човек преди?

— Не. — Райли прокара залък пица с глътка вино, реши, че е превъзходно. — Той е братовчед на бившия на една приятелка. Интересен тип. Познава те, Бран. Говореше за теб с респект и любопитство. Накратко, Лиам — така се казва човекът — та майката на Лиам се омъжила за някой си Джеймс Макклиъри. Той отишъл да се бие във Втората световна, оставяйки бременна съпруга, и бил убит във войната. Тя родила син и няколко години по-късно се омъжила повторно. Аз можех да избера и друг търговец на оръжие, но нарочно се спрях на този. Лиам направи добра оферта, не задаваше много въпроси и има пряка връзка с клана Макклиъри.

— Искам само да отбележа — каза Сойер с пълна уста. — Ние разбрахме за кръвната връзка — че има такава — едва когато дойдохме тук. Затова си мисля, че преди е било рано да го научим. Това е.

— Но вече се чувствахме като семейство.

Той се наведе през масата, целуна Аника.

— Абсолютно вярно. И може би е трябвало да се чувстваме така, преди да дойдем тук.

— Вече не сме само отбор — заяви Бран. — Сега сме клан.

— Което на ирландски означава деца или наследници. Тоест ние сме хора, обединени от роднински връзки, действителни или предполагаеми. Връзва се.

— Започнахме отделно. — Саша постави длан върху ръката на Бран. — Образувахме съюз, защото отначало не бяхме екип.

— Ти ни обедини. — Сойер вдигна чашата си към нея. — Повече от всеки друг.

— Сами се обединихме, но благодаря. И Аника е права, сега вече сме семейство. А семейството си остава такова, дори и като клан.

— Трябва да си направим герб — предложи Сойер.

— Герб? — Аника го погледна озадачено.

— Това е символ, нещо като емблема.

— Който следва хералдическите закони — добави Райли.

— Знаеш ли, идеята ми харесва. Саша може да ни го нарисува.

— Ще ми е за първи път, но ще опитам.

— Символите имат значение. — Дойл сви рамене, когато всички погледи се обърнаха към него. — От вас съм го чувал. Нали говорим за клан. Значи е важно.

— Ще поработя по въпроса.

— Можем да си поръчаме тениски с герба. — Райли направи пауза, за да си вземе още едно парче пица. — Струва ми се обаче, че Нереза вече се чувства по-добре.

— Тя ви е нападнала. — Саша се размърда смутено в стола си. — А аз не почувствах нищо…

— Не директно — прекъсна я Райли. — Изпрати разузнавачи. Гарвани. Застрелях няколко.

— Убила си птици? — Аника, явно натъжена, притисна ръка към сърцето си.

— Птиците не се превръщат в пепел, когато им вкараш куршум в тялото. За разлика от тези.

— Нашата ликанка веднага ги разпозна. — Когато Райли го изгледа кръвнишки, Дойл само се усмихна леко. — Явно вълкът може да познае кога един слуга на Нереза се представя за гарван.

— Разузнавач — поправи го Райли. — Не че нямаше да ни избодат очите, ако им се беше отдала възможност, но бяха слаби — което може би означава, че и тя е слаба.

— Но знае къде сме — вметна Сойер.

— Така изглежда. Не е готова да се бие, но знае, че сме тук.

— А когато е готова — продължи Бран, — и ние ще сме готови. Клан, герб, от моя страна — и щит. Когато моментът настъпи, ще се борим срещу огъня с огън.

— И с куршуми. Аз също поразузнах — каза им Сойер. — Според мен по-добре, вместо в кулите, да сме отвън на… хайде да ги наречем на шега „бойниците“. По-удобни са за пушки с голям обхват. Да, ще бъдем на открито, но видимостта е триста и шейсет градуса, а когато тварите й приближат на, да речем, двайсетина метра от нас, ще можем да се прикрием. Ще имаме предостатъчно време.

— Разумно предложение. И аз ще огледам.

— Вече го направих — каза Дойл на Райли. — Сойер е прав. Оттам можем да покрием по-добре сушата, небето, морето.

Райли се замисли.

— Бран, нали знаеш как да направиш онези летящи топки за Ани и нейните гривни?

— Да, това също е добро предложение. Мога да ви задам мишените — на сушата, в морето, във въздуха.

— Страхотно! Ще опитаме още тази вечер, щом свършим тук.

— Аз ще разтребя. — Аника изгледа умоляващо приятелите си. — Не ми харесва как гърмят оръжията. Ще остана тук, ще разтребя.

— Няма проблем. — Сойер стисна ръката й под масата.

— Утре се гмуркаме. — Тъй като искаше Аника да се усмихне отново, Райли насочи разговора към нещо, което приятелката й обичаше. — Трябва да сме готови в осем и половина, за да вземем лодката и оборудването. Или пък двама от нас може да я вземат, да я докарат тук, а Сойер да свали останалите в нея. Ще държим лодката тук, само трябва от време на време да зареждаме резервоара.

— Това е по-добрият вариант. — Сойер заби пръст във въздуха, докато се хранеше. — Райли и Дойл — най-опитни в пилотирането — отиват за лодката. Щом ви видим, че се връщате, ще сваля останалите на борда.

— Съгласна. Осем и половина — обърна се Райли към Дойл, който само кимна.

 

 

Качиха се горе, като оставиха Аника да разчисти след тях, и излязоха да погледнат през назъбената стена в падащия здрач.

— Дните са по-дълги — заради сезона и местоположението — отбеляза Райли. — Нереза обича мрака, но мисля, че ще ни нападне по светло. Това е последният рунд, а тя изгуби първите два.

— Ще им видим сметката и на тъмно, и на светло. — Готов, Сойер зареди една от пушките. — Дай ми мишена, поне на петдесет метра оттук.

— Къде я искаш? — попита го Бран.

— Ти избери.

В отговор Бран изпрати кълбо във въздуха, над морето. Сойер зае подходяща позиция, простреля центъра му.

— Добра стрелба. — Райли вдигна втората пушка. — Дай и на мен.

Този път Бран изпрати кълбото високо на север. Райли го свали.

— Добре, нека ги направим сто метра, с няколко мишени. Играеш ли? — обърна се Сойер към Райли.

— Аз съм я измислила тази игра. Давай!

След серия изстрели Райли свали пушката си.

— Не пропускаш, каубой.

— Ти също.

— Свалих само две. Ти уцелваш десетката. Трябва повече да се упражнявам. Защо не опиташ? — Райли предложи оръжието на Саша.

— Не знам как ще стрелям, при положение че едва се вижда.

— Бран ще ти осветява мишената. Започни с двайсет метра, Бран, ей там пред нас, над водата.

Дойл пристъпи зад Саша.

— Има силен откат, така че се приготви. — Той нагласи стойката й, постави ръцете си върху нейните. — Използвай мерника, внимавай да не мърда. През него ли гледаш?

— Да, през него.

— Внимавай да не мърда — повтори той. — Не трепвай, когато дърпаш спусъка. Направи го гладко, с постепенен натиск, все едно теглиш линия върху листа. Продължавай да я теглиш дори след като си стреляла. Натискаш бавно през цялото време. Поеми си дъх, задръж го, стреляй.

Тя направи както й каза и изписка леко, когато залитна назад към Дойл от отката.

— Извинявай! И изобщо не улучих.

— Защото се прицели по-нагоре и по-вдясно — обясни й Райли.

— Мерникът да не мърда — повтори Дойл. — Опитай отново.

Този път тя не изохка, но изпусна дълбока въздишка. А с третия изстрел закачи долната част на кълбото.

— Няма да е основното ти оръжие — успокои я Дойл.

— И слава богу! — Доволна, че може да спре, тя подаде пушката на Дойл.

— Но ще се научиш как да стреляш с нея, да я почистваш и зареждаш.

— Добре. — Саша разкърши натъртеното си рамо. — Ще се науча.

— Ти също. — Дойл посочи към Бран. — Това няма нищо общо с твоето основно оръжие.

— Да, така е — съгласи се Бран.

Прекараха двайсет минути в унищожаване на кълбата мишени, преди да приберат оръжията.

— Ще сваля Ани долу, да поплува. Това ще я успокои след цялата тая пукотевица.

— На разсъмване, както обикновено — напомни Дойл на Сойер.

— Трудно ще забравя.

— Значи имам още час да поработя — реши Бран.

— А аз ще се заловя с герба.

Райли затвори външната врата след приятелите си. Дойл прибра оръжията.

— Утре ще използваме мотоциклета.

— Както желаеш. Сойер ще ни свали, така че ще започнем гмуркането към девет и половина. Аника е права за температурата на водата — не бива да оставаме дълго в нея. Може да направим две трийсетминутни гмуркания, за да се аклиматизираме.

Тъй като той не си тръгваше, тя го изгледа изучаващо.

— Ти гмуркал ли си се в Северния Атлантик?

— Няколко пъти.

— Сега остава да ми кажеш, че си бил и „тюлен“.

— Навремето ми се стори добра идея.

— Наистина ли? — В главата й изскочиха дузина въпроси, но тя поклати глава.

— Пет години. Повече от това с една група е рисковано.

— Разбирам. Но сега не сме точно група, а и знаем кой си. Би трябвало да ти е по-лесно.

— Но не е.

Когато той не продължи, Райли въздъхна.

— Би трябвало — промърмори.

 

 

На сутринта, след един час потене под зоркия поглед на треньора им Дойл и топла закуска, на която уточниха и потвърдиха плана за гмуркане, Райли навлече износено кожено яке. Тъй като през бледата светлина и ситния дъжд си пробиваше път оптимистично слънце, си сложи и слънчевите очила.

Под суитчъра и панталоните беше облякла костюма си за гмуркане, на бедрото под якето бе окачила кобура с пистолета си, а мобилният й телефон бе на безопасно място във вътрешния джоб.

Реши, че е готова да потегли.

Беше бърза и излезе навън в осем и двайсет и седем. Не можеше да каже точно защо се подразни, когато видя, че Дойл вече чака до мотоциклета си.

Той й подаде черна каска с малка емблема на дракона, който „летеше“ отстрани на мотора.

— Защо ти е изобщо? — зачуди се тя. — И да си счупиш главата, бързо ще се възстановиш.

— Такъв е законът на много места — добре е да го спазваш, за да не се набиваш на очи. А и счупеният череп боли ужасно.

Тя закопча каската.

— Не ми се е случвало, но сигурно е така.

Той се метна на мотора.

— Ти ще си навигаторът.

— Защо не ме оставиш да карам?

— Не. Хайде, казвай маршрута.

— На юг покрай брега към Спениш Пойнт. Трябва да има знак на половин километър от тази страна, за клуба по гмуркане „Донахю“. Следвай го, за да стигнеш до плажа. Имам книжка за мотор — добави тя, докато се наместваше на седалката зад него.

— Моя го карам само аз.

Дойл запали двигателя. Райли винаги бе харесвала драконовия рев на моторите, както и чувството за скорост и свобода, докато летиш по пътя, брулен от вятъра.

Всичко това й харесваше по-малко, когато се возеше отзад.

Моторът обаче си беше негов и той налагаше правилата.

Райли постави ръце на бедрата му и си представи, че кара тя.

Подкараха по неравната алея, през завоите, край които Бран бе оставил живия плет от фуксия да образува ограда, по черния път с избуяли диви цветя от двете страни. Подминаха гората и черният път премина в павиран.

Докато тя се наслаждаваше на скоростта и силата, на миризмата на растителност, все още влажна от сутрешния „душ“, не пропускаше да следи за гарвани — или за нещо необичайно.

Ревът на мотора и свистящият вятър правеха разговора излишен, излишно беше и да казва на Дойл накъде да кара, щом излязоха на крайбрежния път. Представи си как е минавал по този път с кон или каруца многократно.

Дали беше играл на плажа като момче, дали се беше плацикал във вълните и бе викал и се смял, докато хладната вода го е преобръщала? Беше ли плавал в курах^[1], ловял риба в морето?

Тя си го представяше съвсем живо — високо момче с дълга тъмна коса, с очи, зелени като хълмовете, как тича по камъните и пясъка, гази през плитчините със своите братя, както правят всички момчета.

Хубав живот, помисли си, докато се накланяше заедно с него на завоите.

Понамести се на седалката, погледна към морето, енергично синьо с нюанси зелено. Чайки се спускаха над водата, бели и сиви, малко по-далече видя да се поклаща бяла рибарска лодка.

Той забавяше, докато минаваха през села, окичени с цветя, натискаше отново газта, щом излизаха от тях.

Тя го потупа по рамото, посочи му малкия знак, който зърна отпред. Той само кимна и забави на завоя.

Когато поеха по тесния крайбрежен път, вятърът стана по-брулещ и по-свеж. Тя долови мириса на море, хладен и влажен, на розите от градината на една къща, на дима от комина на друга.

Кокошки, помисли си. Макар да не ги беше видяла или чула, ароматът на перата им погъделичка ноздрите й. Подуши кучето, преди то да изтича покрай една порутена каменна стена, за да ги наблюдава.

Когато видя синята сграда с дългия кей, тя отново потупа Дойл по рамото. Забеляза лодката за гмуркане, една рибарска лодка и симпатична малка моторница с човек на борда, който търпеливо лъскаше металните й части.

Дойл спря до двойка камиони и една лека кола, изключи двигателя.

Райли слезе от мотоциклета и пое към лодката с мъжа на борда — той престана да лъска и подпря ръце на хълбоците си.

Това си е нейна сделка, помисли Дойл и се отдалечи по каменистия бряг към тънката ивица тъмнозлатист пясък.

Май беше тук, реши той. Беше идвал тук като момче — девет-десетгодишно, ако не го лъжеше паметта. Наблизо живееше негов братовчед. Господи, как му беше името? Ронан, да, Ронан се казваше момчето, негов връстник, син на леля му. Бяха им дошли на гости, само на хвърлей разстояние оттук.

Двете сестри на Дойл, горе-долу на неговата възраст, гонеха птиците. Брат му, който дойде след тях, се плацикаше в плитчините, а една по-малка сестричка се държеше срамежливо за полите на майка му. Малкият му обречен брат, който едва прохождаше. И още едно бебе — макар тогава да не го знаеше — в корема на майка му.

Всички бяха тук: майка му и баща му, баба му и дядо му, леля му, чичо му, братовчедите.

Останаха три дни, ловяха риба, забавляваха се, свиреха разни мелодии и танцуваха до късно през нощта. А той и Ронан бяха порили водата като тюлени.

През следващата зима леля му, чието име сега му убягваше, умря по време на раждане. Баща му плака.

Смъртта обезоръжава всички, помисли си Дойл.

Райли го приближи.

— Бил си тук и преди?

— Да.

— Със семейството си?

— Да. Ти сключи ли сделката?

Тя продължи да го изучава още миг, после кимна.

— Всичко е наред. Можем да натоварим оборудването.

Не говориха повече — или само по работа, докато заедно с Донахю товареха кислородни бутилки, костюми за гмуркане, оборудване.

Райли разговаряше най-вече с Донахю — при това доста компетентно, осъзна Дойл — за гмурканията, които бе правил техен общ познат преди няколко години.

Когато Донахю попита за мотоциклета, Райли се усмихна и му каза само, че някой ще го прибере по-късно. И че ще се върнат да заредят кислородните бутилки, когато се изпразнят.

Тъй като сделката беше нейна, тя бе тази, която влезе в рубката и отдели лодката от пристана, като махна за довиждане на Донахю, който вече си тръгваше.

— Бъбренето отклонява вниманието — обясни тя.

— Ти разговаря и за двама ни. Лодката си я бива.

— Мъжът, за когото си бъбрехме, е морски биолог, а партньорката му е морски антрополог. Той ми препоръча Донахю. Антроположката също е ликан. Дъщеря на приятелка на майка ми.

— Светът е малък.

— Така излиза.

Лодката наистина беше добра, а тя знаеше как да я управлява. Насочи се на север, като гледаше да стои далеч от брега, докато забеляза пещера.

— Добро място — провикна се — за спускане на четирима души от въздуха.

Приближи я, използвайки надвисналите скали за прикритие, и извади телефона си.

— Ширина и дължина за Сойер. Имам приложение за това. Ти по-добре ела тук, иначе някой гмуркач може да цопне върху теб.

Дойл се премести при нея, докато тя търсеше координатите.

Все още мирише на гора, забеляза той, сякаш гората се беше преместила в морето.

— Здрасти, Сойер, ние сме на половината път от вас. — Тя му продиктува координатите. — Ще използваме същия вид лодка за гмуркане. Да, точно така. Ние сме в рубката, вкарали сме носа в една пещера в скалите, останалата част от лодката е на твое разположение. Гледай да не пропуснеш — добави тя и прибра мобилния телефон в джоба си.

— Ще са тук след минути. Знаеш ли, предвид произхода и работата ми, винаги съм била отворена към… ами, необичайното. Но доскоро не би ми хрумвало, че ще седя и ще чакам четирима приятели да се появят от нищото.

— Малък флуиден свят.

— Това с флуидния свят ми хареса.

Водата се плискаше в стените на лодката и я люлееше, а Дойл — който би могъл да мълчи със седмици и да е доволен от това — установи, че мълчанието го изнервя.

— Всички ликани ли ги влече науката?

— Не бих казала. Познавам учители, художници, бизнесмени, готвачи, мързеливи задници, политици…

— Политици, значи.

— Да. — Тя се усмихна. — Имаме няколко души в Конгреса, в парламента. Чувала съм и за един тип преди двайсетина години, който имал по-големи амбиции. Амбиции да е лидер на Свободния свят, но съветът побързал да го вразуми. Казали му, че ако стане много известен, хората ще започнат да ровят по-дълбоко. По-добре да не рискува. Колко жалко.

— Президент ликан.

— Не е зле, нали?

— Явно ви бива.

— Определено — усмихна се тя. — Само че три нощи в месеца не можеш да отговаряш на обаждания в два сутринта.

— И не върви да дадеш на агент от Тайните служби кодовото име „Косматко“.

Тя смъкна слънчевите си очила на носа, взря се в него над тях.

— Ти се пошегува?

— Преди време мислех да ставам комик.

— Пак се шегуваш! Трябва да си отбележа днешния ден в календара.

Докато гледаше как очите й проблясват закачливо, толкова златисти на слънцето, му се прииска да я докосне. Просто да докосне косата й, кожата й.

Тъкмо вдигаше ръка да я погали, когато след внезапно проблясване и раздвижване на въздуха в лодката се появиха останалите и му попречиха да направи нещо, което сега реши, че щеше да е сериозна грешка.

— Нашето Точно око отново улучи — каза Райли. — Перфектно приземяване.

— Колкото повече го правиш, толкова по-добър ставаш. — Сойер се огледа наоколо. — Добро място сте избрали.

— И аз така си помислих. Хайде, настанявайте се, братя и сестри. — Райли се върна в рубката. — Накъде, Ани?

— О… — Аника успяваше да изглежда секси дори в непромокаемия шлифер, зает от килера на Бран. — Карайте по посока на къщата на Бран и ще ви кажа кога да спрете.

— Ясно. Наслаждавайте се на топлия бриз, докато можете.

— И на това му викаш топъл бриз? — Докато Райли извеждаше лодката от пещерата, Саша се сгуши до Бран.

— В сравнение с онова, което ни чака под водата? Направо си е тропически.