Нора Робъртс
Стъкленият остров (17)

16

Няколкото дни проливен дъжд се отразиха добре на цветята и растенията в градините, но затрудниха тренировките заради влагата и калта. Това обаче не възпря шестимата всеотдайни пазители да изследват пещери и исторически места. Сред изобилието от книги Райли откри отпратки към камъни и едно гравирано в тях име — така и не се споменаваше какво — което „отбелязвало ложето на звездата“. Следвайки тази нишка, пазителите претърсиха руини, гробища, пещери, докато неспирният дъжд ги мокреше и превръщаше хълмовете в блеснали изумруди.

С шапка, от чиято периферия капеше вода, Райли стоеше сред избуялата трева в едно гробище, стелещата се по земята мъгла стигаше до коленете й. Зад нея, над криволичеща река с цвят на чай и под смръщени облаци, ясно се открояваха сивите руини на някогашно абатство.

Изпълнено с атмосфера, то я очароваше с великолепното си готическо излъчване. Силно се надяваше тази атмосфера да подтикне Саша към видения.

— Началото на дванайсети век — уточни сега. — Плодородна земя за посеви и животни, риба в реката. Мястото е добро. Така че, естествено, хората на Кромуел е трябвало да го заграбят.

— Създава хубаво, призрачно чувство. Чудя се дали може да стане по-мокро? — Сойер погледна към небето.

— Обичам дъжда! — Аника посочи към моравите стръкове, подаващи се от пукнатините. — Помага на цветята да растат в камъка.

— Ако продължава така, ще можеш да плуваш и на сушата — пошегува се Сойер.

— Име в камъка — напомни им Райли. — По-добре първо да огледаме надгробните камъни.

— Щеше да е по-лесно, ако знаехме името, което търсим — обади се Дойл.

— Кажи го на загадъчните богини и техните пратеници. — Тъй като недоволството от времето нямаше да ги отведе доникъде, Райли се запъти към надгробните камъни, вгледа се в надписите.

Не й се стори егоцентрично, че се пита дали името, което търсят, може да се окаже тяхно. На техен предшественик. Като нищо би могло да има подобна връзка. Логично бе да е надпис върху надгробен камък или някакъв друг знак.

Отхвърляйки това предположение, тя се зачуди дали няма да намерят имената на трите богини или на бебето кралица.

Или пък…

— Може да е името на звездата. — Като клекна, тя прокара пръсти по избледнелия надпис върху покрит с лишеи камък. — Най-вероятно е на ирландски — realta de orghor — заради Арианрод. Но е възможно също да е на гръцки или латински.

— Струва ми се малко вероятно да го намерим на толкова открито място — обади се Дойл. — А и от дъжда всичко плува във вода.

— Камъни, имена, вода — и трите неща ги има тук. Струва си да погледнем. А и не гъмжи от туристи.

— Всеки уважаващ себе си турист би прекарал подобен ден в кръчмата.

Със сигурност, съгласи се вътрешно Райли и продължи през избуялата трева към руините.

Древното винаги я беше привличало. Както и основите, които то градеше за идните поколения. Тя си представи какъв е бил животът тук, зад каменните стени. Живот на молитви и мъдрост, на усилен селски труд.

И на суеверия.

Някои от хората бяха положени да почиват вътре, под каменни плочи, върху които имената и датите приличаха на бледи отпечатъци, ерозирали с времето и от времето. Но тя чуваше ехото на живота и смъртта, на запалени огньове, на къкрещи гърнета, на гласове, шепнещи молитви.

Мирис на тамян, на дим и земя.

Тя пое по тесни, извити каменни стълби, като отбелязваше мимоходом къде напречните греди — отдавна изчезнали — бяха поддържали втория етаж, третия.

През един отвор излезе върху широка козирка над лениво течащата река. Забеляза птицата, сгушена на едно дърво, бръкна под якето си за пистолета.

После си отдъхна.

Обикновена врана, мързелуваща в дъждовния следобед.

Видя долу Аника да се върти в кръг с вдигнати нагоре ръце, сякаш искаше да улови дъжда.

— Винаги си намира забавления.

— Където и да отиде — съгласи се Дойл зад нея.

Райли извърна глава.

— Странно, ботушите ти би трябвало да вдигат повече шум върху каменни стъпала.

— Не и ако знаеш как да ходиш. Тук няма нищо, Гуин.

— Има история и традиция, има архитектура и дълговечност. Стоим тук, където някога са стояли заровените в това гробище. Това значи нещо. Но, да, не мисля, че това е мястото.

Райли гледаше как Саша влиза в руините с Бран.

— Тя усеща натиска — от всички нас. Тук сме вече трета седмица.

Райли проследи погледа на Дойл, беше го насочил към Аника.

— Нашата русалка има време. Повече от месец. Но не сме дошли толкова далеч, за да се разтакаваме.

— На мястото на Нереза, от тактическа гледна точка, бих забавил нещата, докато времето на Аника изтече — докато един от нас по естествен път се отдели от останалите. — Безсилен пред дъжда, Дойл огледа мъглата и камъните. — Дори първо да намерим звездата, трябва да открием и острова, да стигнем дотам. А стрелките на часовника се въртят.

— Майната й на тактиката!

— Подходящо за мото на Къстър^[1].

— Така ли? Бил ли си в територията Монтана през 1876 година?

— Не, пропуснах.

— За твое сведение Къстър е бил арогантен егоист и маниак, който е избивал индианци, без да му мигне окото. Накрая те са му видели сметката. Доста си приличат с Нереза.

— Индианците са спечелили битката, но не и войната.

Избутвайки назад шапката си, тя изви глава, за да огледа красивото мъжествено лице на Дойл.

— Знаеш ли, може би не общият ни натиск върху Саша я кара да блокира. Може да е твоят вечен песимизъм.

— Реализъм.

— Реализъм? Не думай! Аз съм ликан и стоя тук с тристагодишен мъж. Долу има русалка, която подскача из гробище. На това ли му викаш реализъм? Ние сме мистична сила, Макклиъри, не го забравяй!

— Триста петдесет и девет годишен, ако трябва да сме точни.

— Странно. Защо не… я почакай малко… — С присвити очи тя се обърна към него. — В коя година си бил прокълнат? През 1683-та, нали?

— Да. Защо?

Поразена, тя го тупна с юмрук в гърдите.

— Я пресметни! Това означава, че е било преди триста трийсет и три години! Три-три-три! Три е силно число.

— Не виждам как…

— Три! — Райли „изстреля“ числото и го изписа във въздуха. — Как съм могла да го пропусна? — Сграбчи Дойл за ръката, затегли го към стълбите. Спря насред пътя, защото Бран и Саша идваха към тях. — Дойл е на триста петдесет и девет години.

— Не му личат — усмихна се Саша.

— И е бил прокълнат през 1683 година. Преди триста трийсет и три години.

Бран наклони леко глава, постави ръка върху рамото на Саша.

— Гледай ти! Как така сме го пропуснали?

— Видя ли! — Райли размаха пръст към Дойл. — Не сме се замисляли за точното число, защото на безсмъртните им е все тая. Но се връзва.

— Не разбирам. — Саша погледна назад към Аника и Сойер, които се изкачваха към тях.

— Три — повтори Бран. — Магическо число, силно число. Каквито сме и ние. Трима мъже, три жени, в търсене на три звезди.

— Създадени от три богини — довърши Райли.

— Догодина ще са триста трийсет и четири.

— Важното е колко са сега. Не бъди такъв дръвник. — Без да му обръща внимание, Райли махна на приятелите си да се върнат назад, за да може да слезе. — В този момент, в тази година. Три, три, три. И това място — Ирландия, Клеър, където се намира къщата. Ти си се родил тук, нали? В къщата?

— Родилният дом и местната болница бяха препълнени — пошегува се той.

Райли го плесна по гърба с опакото на ръката.

— Може би ще свърши там, откъдето е започнало. Или откъдето е започнал Дойл. — Тя го попита нетърпеливо: — През кой месец беше прокълнат? Кога през 1683 година?

— Януари.

— Виждате ли как пасва? Саша, ти кога за пръв път започна да сънуваш нас и звездите и всичко свързано с тях?

— Вече знаеш, нали ти казах. През януари, веднага след първи.

— Именно. Всичко пасва! Ти си започнала да получаваш видения, когато Дойл е навършил триста трийсет и три години, откакто е безсмъртен. И затова ни събра. — Тя погледна към Бран. — Това не е случайно.

— Не е, права си. На знаците трябва да се обръща внимание.

— А и край къщата има гробище — тоест камъни. Съжалявам, приятел — добави Сойер.

— Където живеем всички — изтъкна Дойл, — тренираме, разхождаме се от седмици.

— Но не се оглеждаме, не копаем. — Райли побърза да вдигне ръка, виждайки гневния блясък в очите на Дойл. — Нямам предвид да копаем в буквалния смисъл.

— Никога не бихме проявили неуважение към семейството ти — увери го Аника. — Възможно ли е твоето семейство да помага в опазването на звездите? Това ли има предвид Райли?

— Точно това. Виж. — Сега тя се обърна към Дойл. — Всичко, което правя в професията си, дори копаенето, го правя, защото уважавам и ценя предците ни. Не ги осквернявам и не оправдавам хората, които го вършат, дори в името на науката и откритията. Трябва да проверим това съвпадение. Просто се връщаме към книгите и проверяваме отново. Става ли?

— Чудесно. Тъкмо ще си спестим тренировките в това отвратително време. Но утре, понеже се съмнявам, че звездата ще изскочи от надгробния камък на майка ми, ще се гмуркаме, независимо от времето.

Тъй като реши, че хората имат право да се отдават на настроенията си, а и тя искаше да помисли, Райли не каза нищо, докато вървяха към колата, качиха се в нея.

През целия път използваше телефона си, за да събере още информация за числото три.

— Времето се състои от три части — започна да разсъждава на глас. — Минало, настояще и бъдеще. От първата триада следват всички останали. Какво е онова, което превръща един мъж в мъж или една жена в жена — умът, тялото, духът. Триада. Повечето култури използват числото „три“ като символ на силата или философиите. Келти, друиди, гърци, християнството. Изкуството и литературата.

— Трябва да произнесеш „Бийтълджус“^[2] три пъти — обади се Сойер.

— И това също. Магията е в третия път. Всъщност — не бях помислила за това — питагорейците вярвали, че „три“ е първото завършено число.

— Но са грешали, нали? — вметна Дойл.

Тя свали телефона си, срещна погледа му.

— Платон е разделил хората в своя утопичен град на три групи. Работници, философи, пазители — последните, естествено, били воини.

— И в неговата „Утопия“ работниците са представлявали робите, а философите — управниците. Утопия само за някои.

— Важното е числото „три“ — настоя Райли.

Веднага щом Бран паркира, тя изскочи навън.

— Трябва да погледнем. Знаем, че за теб това е лично. Наясно сме. Но то може да е част от търсенето. Налага се да погледнем.

— Тогава ще го направим.

Когато Дойл тръгна към гробището, Бран направи знак на Райли да върви по-бързо и сам ускори крачка, за да ги настигне.

— По-голямата част от рода ми почива в Слайго — поде той. — Но тези тук също са ми семейство. Са ни семейство.

— Ти не си ги познавал — промърмори Дойл.

— Но познавам теб. Разкажи ни за тях.

— Какво да ви разкажа?

— Каквото и да е — настоя Бран. — Опиши ни ги. Помогни ни да ги опознаем.

— Какво общо има това със звездата?

— Не знаем. Фейлим — братът, когото си изгубил. Казвал си ни, че е бил мил и чистосърдечен. Така че го познаваме. Какво ще ни кажеш за другия си брат?

— Браян? Той беше умен и имаше златни ръце. До него лежи жена му, Финула. Тя беше красива като слънчев лъч и той я харесваше още от десетгодишен. Обичаше я през целия си живот. Твърд като скала, такъв беше Браян.

— А това са децата им? — продължи да пита Бран.

— Имаха още три, освен двете тук. Почти не ги познавах.

Дойл се премести към последния си брат.

— Килиан, той обичаше да мечтае. Пееше като славей и момичета му се лепяха като мухи на мед. Сестра ми Маири не е тук, погребана е със съпруга и децата си в църковен двор близо до Килшани. Властна, твърдоглава. Никога не се предаваше.

Той установи, че намира утеха в споменаването на братята и сестрите си. На баба си и дядо си. Замълча край гроба на баща си.

— Добър човек беше — произнесе накрая. — Обичаше жена си, децата си, земята. Учеше ме да се бия, да строя с камък и дърво. Нямаше нищо против забавните лъжи, но не понасяше да го мамят… Мама. Тя се грижеше за къщата и за всичко в нея. Пееше, докато готвеше. Обичаше да танцува, а когато Маири роди първото си дете… Още я помня как държеше бебето, гледаше го в личицето. Каза: „Който и да си бил преди, сега си Ейдън“.

Аника положи глава на ръката му.

— Ние вярваме, че когато някой от нас умре, отива на друго място. Спокойно и красиво. След време имаш избор дали да останеш там, или да се върнеш. По-трудното е да се върнеш, но повечето го правят.

Утеха, помисли си отново Дойл.

— Така и не ти благодарих за цветята и украсата от миди и камъчета върху гробовете.

— Направих го, за да ги почета. Дори и да изберат да се върнат, може да не ги познаем.

— Е, описах ви ги, или поне донякъде. Казах ви имената им. Тук няма звезда.

— Просто ни е нужен някакъв ключ към намирането й. Ще поработя по въпроса — обеща Райли. — Може да не е тук. Може да е вътре в къщата или около нея, или в стария кладенец. Някъде в гората. Нещо ме кара да мисля, че е точно тук.

— Хайде да влезем вкъщи, да си починем. Последните няколко дни бяха доста мрачни — подкани ги Саша. — Една почивка ще ни се отрази добре.

— Хайде да пийнем вино със сирене и хляб — предложи Аника. — Сойер каза, че довечера може аз да съм главният готвач и да приготвя… Какво да приготвя?

— Картофена супа в хлебна купа — отвърна Сойер. — Идеална за дъждовни дни.

— Хлебна купа? Как очаквате да се съсредоточа върху проучванията си, когато знам, че ще ям в купа от хляб?

Саша улови Райли за ръката.

— Като първо пийнеш чаша вино.

— Да, това сигурно ще помогне.

Виното обикновено действаше. И Райли нямаше нищо против да изпие чаша пред огъня, вдигнала крака на масичката, докато работи на таблета си. Особено ако въздухът започне да ухае на каквото там Сойер бе научил Аника да кълца, бърка и смесва.

Тя си помисли, че Саша сигурно изпитва същото, докато скицира на дивана. Дойл бе споменал нещо за горещ душ и беше изчезнал. Тя предположи, че му е нужно лично пространство, и реши да му го предостави.

Забеляза лениво, че Бран отсъстваше вече час, по едно време се върна, отново излезе. Малко след като помогна на Аника да оформи топки от тесто, Сойер й каза да ги покрие с кърпа и да изчака един час.

И също се измъкна.

Райли свали таблета си.

— Ами ако се опитаме да намерим нещата от списъка?

— Какъв списък? — учуди се Аника.

— Не, това е нещо като игра.

— Обичам игрите! Сойер ме научи на една с карти — ако загубиш, събличаш нещо. Но той каза, че можем да я играем само двамата.

— Да, при нея е по-добре да сте дует. А при тази имаш списък с неща, които трябва да намериш, и тръгваш да ги търсиш.

— Както при звездите. Значи е мисия.

— В известна степен.

Саша погледна над скицата си.

— И как този „лов“ ще ни помогне да намерим звездата?

— Така ще претърсим основно къщата, ще се оглеждаме за нещо необичайно. Не знам точно. Просто идея — призна Райли. — Семейството на Дойл е построило това място. Той е роден тук. Бран също е издигнал къща тук триста години по-късно. Ние шофирахме из Клеър, обикаляхме района пеша, гмуркахме се в океана. Но ми се струва по-логично отговорът да е тъкмо тук.

— Не смяташ ли, че Бран, бидейки Бран, щеше да го усети? — попита Саша.

Тъй като Райли бе обмисляла това, вече имаше теория.

— Според мен нещата не са започнали истински преди януари — и преди нежеланото безсмъртие на Дойл. Да, всички освен теб вече знаехме за Трите звезди, преди да се съберем в Корфу — което също е част от пъзела. Всички знаехме — но не и ти. Часовникът започна да отмерва времето, когато Дойл достигна магическото число.

Тя стана, наля си още вино.

— Това е солидна теория — януари задейства часовника, ти започваш да получаваш видения за нас, за звездите. Отнема ти известно време, но отиваш в Корфу — както и всички ние. На едно и също място, по едно и също време.

— Райли е много умна. — Аника също си наля още вино.

— Такава съм. — Тя се чукна с Аника и в прилив на щедрост отнесе бутилката до Саша, допълни чашата й. — Рисуваш къщата.

— Просто обичам тази къща. Едва ли е нещо повече. Но се замислих върху теорията ти. Пък и… Бран донесе другите две звезди тук, в тази къща.

— Има логика. Затова ще я претърсим от горе до долу. Според твоите видения звездата е някъде на студено, ти спомена и някакво име върху камък. На първо място в списъка ще поставим „име“, „камък“. Ти каза нещо и за момчето, което вижда мъжа, за мъжа, който вижда момчето.

— Имаме трима мъже — изтъкна Аника.

— Точно така. Един от тях е роден тук, бил е момче тук. Може да е това. Или… — Райли отпи от виното. — Възможно е да е някакъв символ. Нещо в къщата от времето на Дойл или което представлява…

Тя млъкна, когато влезе Дойл.

— Не било трудно да те накарам да млъкнеш.

— Райли не иска да слага пръст в раната — обади се Саша.

— Няма рана. — Той погледна към виното и тъй като му беше подръка, си взе чаша. — Ти беше права. Цялата тази игра на съдбата взе да ми писва. Вината не е твоя, но ти ми беше подръка — също както това вино.

— Райли иска да претърсим къщата по списък. — Аника повдигна кърпата и остана доволна, когато видя колко са бухнали топките тесто.

— По списък?

— Така ще е по-лесно — обърна се Райли към Дойл. — Включваме в него вероятни неща, символи и започваме да търсим. Пък и какво друго можем да правим в тази дъждовна вечер.

Той се премести по-близо и тя отстъпи към плота.

— Има какво.

— Може да си легнете — предложи приятелски Аника. — Има време преди вечерята.

Дойл й се усмихна.

— Какво да направя, за да оставиш Сойер и да дойдеш при мен?

— Това не беше много любезно. — Без да се крие, Райли повдигна коляно, притисна го към чатала на Дойл.

— Той се шегува — знае, че Сойер е единствената ми любов.

— Хубаво — каза Сойер, когато влезе с Бран подире си.

— Сойер, топките са по-големи!

— Тя не говори за моите. — Дойл избута коляното на Райли.

— Не, не за твоите… о! — Като отметна коса, Аника се засмя. — Шегуваш се, нали?

— Голям майтапчия е. — Райли мушна Дойл в гърдите, той не помръдна. — Пречиш ми да мина.

— Мислех си за времето преди вечеря.

— И аз — каза Сойер. — Ани…

— Сега не можем да правим секс, трябва да приготвя вечерята. Мой ред е.

— Ани… — повтори той и отиде при нея, обви лицето й с длани, целуна я.

— Саша може да гледа тестото — промърмори Аника, прегърна го през врата.

— Обичам те. Всичко в теб, всичко, което си ти — поде Сойер.

— Сега ли ще го направи? — прошепна Дойл на Райли.

— Млъквай.

— Помниш ли когато Райли и аз отидохме в Дъблин?

— Не ми беше приятно, че не ме взе със себе си, а другите се ядосаха, понеже…

— Да, хайде да прескочим това — каза бързо Сойер. — Отидох да взема нещо за теб, а Райли ми помогна.

— Изненадата! Ти така и не ми даде изненадата!

— Ще ти я дам сега, защото ти обичаш дъжда и защото готвим супа, и защото сме семейство. Ти си моето семейство. Остани такова, Аника.

Той извади чифт полирани мидени черупки от джоба си.

— Красиви са!

Но когато тя посегна към тях, Сойер повдигна горната черупка.

Аника ахна и притисна ръце към устните си.

— Пръстен! За мен ли е?

— Направен е за теб. С участието на всички. Райли ми помогна да намеря камъните, а Бран… ами той се зае с магиите. Синият камък…

— Знам го! Скъпоценен е. Държи сърцето на морето.

— А ти държиш моето. Завинаги. Омъжи се за мен!

— Сойер! — Тя постави ръка на сърцето си, а другата върху дланта му. — Ще ми го сложиш ли, както Бран го сложи на Саша?

— Приемам това за „да“. — Той плъзна пръстена върху пръста й.

— По-красив е, по-ценен е от всичко, което имам! Освен теб. Ще бъда твоята партньорка, завинаги!

Тя се хвърли в обятията му, за да запечата думите си с целувка, притисна го силно, силно.

— Мислех, че вече имаме най-голямото щастие, но това е по-голямо! — възкликна.

— Такава си е нашата Ани. — Този път Райли избута Дойл с лакът.

— Покажи ни го.

— Толкова е красив! Държи морето, а розовото е за радост и халките са за всички, за семейството. Благодаря ви за помощта. — Тя целуна Райли по бузата. — Благодаря ти. — После Саша и Дойл. — И на теб, за магиите. — Прегърна Бран, залюля се.

Отдели се от него с полюшване, като държеше ръката си с пръстена вдигната нагоре.

— Погледнете го! Толкова е красив! Това е най-хубавата изненада!

Тя скочи в обятията на Сойер, засмя се, докато притискаше устни към неговите.

— Саша ще довърши… — Тя се отскубна от Сойер, когато таймерът избръмча. — Топките!

— Братче. — Дойл заклати глава и вдигна чашата си. — Няма да скучаеш и един ден в живота си!

Сойер гледаше как Аника отмята кърпата от тестото като магьосник, който изпълнява номер.

— И аз така мисля.

 

 

Те ядоха супа, пиха вино, обсъждаха различни теории.

— Интересно — отбеляза Бран. — Тази идея — звездата да е в къщата или дори да произлиза от нея.

— Твоите строители все щяха да споменат нещо — обади се Дойл.

— Имал е цели три века да се настройва скептично. — Решавайки да не обръща внимание на Дойл, Райли отчупи парче от хлебната купа, задъвка го с удоволствие. — Хипотезата — както това търсене, както всички ние на тази маса — се основава на неоспоримия факт, че съществуват алтернативни реалности, така наречените парареалности. Приемем ли това, можем да продължим към други подобни факти. Дойл е бил променен през януари, преди триста трийсет и три години. През януари Саша започва да получава видения за Трите звезди и за нас. Заключение: това е изходната точка.

— Всички бяхме привлечени в Корфу — продължи Бран. — Трима от нас се срещнаха още когато пристигнаха, в хотела. Само след няколко дни шестимата се биехме рамо до рамо, за първи път, срещу Нереза. Докато бяхме в Корфу, между нас се установи връзка. — Той повдигна дланта на Саша, за да я целуне. — От различно естество.

— Връзка — повтори Саша. — Мисля, че сега сме тук именно заради тази връзка. Тя не съществуваше през януари. Не е съществувала, когато Бран е построил къщата или когато Дойл е бил прокълнат. Но… е съществувал потенциалът за нея.

— Да. — Очарована, Райли чукна с пръст по масата. — Този потенциал се е появил веднага след създаването на звездите и се е развил. Звездите са паднали — трудно може да се каже кога точно — но малкото проучвания сочат, че е било преди раждането на Дойл. А раждането му и мистичното му безсмъртие заради проклятието? Още една стъпка в еволюцията. Ние, останалите, също сме част от картината. Въпреки че сме странна смесица. Вещер, русалка, безсмъртен, ликан, ясновидка, шиптър. Защо не шестима магьосници, шестима безсмъртни?

— В разнообразието се съдържа сила — предположи Бран. — И предизвикателства за преодоляване.

— Трябва да признаеш — ти сам го каза — добави Сойер, поглеждайки към Дойл, — че си бил най-близо до откриването на Нереза в онази пещера в Корфу, с нас.

— Да, съгласен съм, че времето е важно, че ние шестимата сме важни. Просто идеята, че Ледената звезда може да е зад бордюра на пода, ми се струва абсурдна.

— Нека обобщим. — Като вдигна виното си, Райли заговори на всички на масата, не само на Дойл: — Знаем, че само ние можем да намерим звездите — и то само ако сме заедно. Следователно Ледената звезда може да е скрита в къщата, където е бил роден Дойл. А може да е в сегашната или около нея. Сградата е каменна, а данните и виденията говорят за камък. И за море, а то е под носа ни.

— Мъжът вижда момчето, момчето вижда мъжа. Не, не е видение — каза бързо Саша. — Просто си припомням. Огледало, стъкло?

— Точно така. И онази следа за името. Може да има нещо записано, нещо в някоя книга.

— Рисунка. Подписът на художник — добави Саша. — Или нарисуваният.

— Нещо за спомен — предположи Сойер. — Нещо гравирано.

— Ще си го запиша. — Райли се надигна, за да вземе таблета си от хола. — Огледало, стъкло, книга.

— Много бързо правиш думите. — Надвесена над нея, Аника наблюдаваше как изскачат на екрана. — Ще научиш ли и мен? Обичам да се уча.

— Разбира се. — Но Райли го каза разсеяно, защото гледаше към Дойл. — Защо избра стаята горе?

— Имаше легло.

— Питам те сериозно. Защо точно нея?

— Без определена причина, освен че…

— Освен какво?

— Гледаше към морето. Стаята ми като момче беше същата.

— Ясно. Може да е важно. Продължавайте да разговаряте. Аз ще си поиграя малко с тая джаджа. — Райли взе таблета и отиде в другия край на стаята.

Дойл стана, последва я.

— Ядосана ли си за нещо?

— Не. Работя върху теорията си, въпреки че ти се съмняваш в нея.

— Ядосана си, че не я приемам?

— Не. — Тя вдигна немигащи очи към него. — Нормално е теориите да се обсъждат и оборват. Затова са теории. Аз съм учен. Прекланям се пред идеите дори когато противоречат на моите.

— Защо се държиш така тогава?

— Работя върху хипотезата си — повтори тя. — Има и нещо лично. Щях да ти кажа, ако бях ядосана.

— Хубаво. — Той се върна на масата, седна при останалите.

Райли продължи да не му обръща внимание. Струваше й се най-добрият подход, докато водеше вътрешен спор дали да му каже, че е влюбена в него. И ако му каже, кога да го направи. А след „ако“ и „кога“, идваше и „как“.

Много въпроси, без ясен отговор.

Които продължиха да се въртят в главата й, докато прибавяше точки към списъка за търсене, а до ушите й достигаха гласовете в другия край на стаята.