Нора Робъртс
Стъкленият остров (8)

7

След като си докара няколко синини от ръкопашния бой — Саша се беше разгорещила — Райли метна малка раница през рамо и пое към колата на Бран.

Предпочиташе да кара, вместо да се вози, и не разбираше как някой би могъл да избере второто. Но Дойл пръв бе поискал да шофира и като човек, който държеше на справедливостта, тя се качи на седалката до него, готова да се отпусне.

В Ирландия имаше прекрасни пейзажи, а когато шофираш — поне както го правеше тя — нямаш възможност да им се насладиш.

Когато Дойл седна зад волана, тя реши да се държи дружелюбно.

— Жалко, че не можем да използваме мотоциклета. Как беше разходката с Ани?

Той даде на заден, обърна и пое по неравната алея към пътя.

— На осем километра встрани от маршрута ни имаше село с няколко магазина. Още се чудя как тя успя да ме накара да се отклоня.

— Има хубав бюст.

— Тя е жена на друг мъж.

— Която има хубав бюст. И много чар. — Тя се размърда, за да се намести по-добре.

— Ти май пострада по време на ръкопашния бой.

— Саша става все по-добра. Не биваше да се отбранявам толкова.

— Бран можеше да се погрижи за синините ти.

— Не получиш ли няколко синини, не си се бил.

Природата тук беше красива, помисли си тя. Неопитомена и сурова, дори с плавните линии на зелените хълмове и стадата пасящи овце. Усещаше се нещо диво, някакво безвремие, което й допадаше.

Фермерът в нивата със своя трактор — нима неговите предшественици не бяха обработвали същата тази нива с рало и кон? Ами простото изкуство на онези огради? Нима камъните за тях не са били изкопани в същите тези ниви от ръцете на хора, сега заровени в гробищата?

Ако човек се абстрахираше от асфалтирания път, от колите и пръснатите наоколо модерни къщи, нямаше да има голяма разлика в природата от времето, когато Дойл бе живял тук. И това беше нещо, помисли си тя, което той със сигурност усеща.

Над тях небето се беше променило от нежносиньо в мрачно и облачно. Известно време караха на дъжд, после отново стана сухо.

— Най-голямото изобретение или откритие?

Дойл едва се сдържа да не я изгледа ядосано.

— Какво?

— Кое според теб е най-важното изобретение или откритие — като се има предвид това, което си видял за три века?

— Не ми се участва във викторини.

— Не е викторина, а въпрос. Интересува ме твоето мнение.

Той предпочиташе мълчанието, но вече я познаваше и знаеше, че няма да го остави на мира.

— Електричеството, защото то отвори вратата към следващи открития.

— Да, голям скок. Аз бих посочила огъня — за откритие. Но за технология — безспорно електричеството.

— Ако се върнеш в зората на времето — което е доста преди моето — ще избереш изобретяването на обикновените оръдия на труда, колелото.

— Откриването на солта и ползата от нея — добави тя. — Билките, тухлите, дяланият камък, кладенците и акведуктите. Ти ходил ли си на училище? Сигурно ще искаш да направиш ляв завой на следващото кръстовище.

Той мълчаливо направи завоя.

— Трудно е за някой с моята работа да не проявява любопитство към човек, който е живял в няколко епохи. Това е всичко.

— Ходил съм.

— Чудех се дали, предвид многото време и възможностите, с които разполагаш, би искал да продължиш образованието си.

— Уча, когато нещо ме заинтригува.

— Аха. — Пътят стана по-тесен и криволичещ. Тя харесваше този вид пътища, бързите завои, живите плетове, неясното проблясване на градинка в предния двор. — Езици. Имаш дарба за езици.

— Търсех звездите по-дълго, отколкото си живяла ти. По-дълго, отколкото е живяла баба ти. И за целта пътувах. А пътуването е по-пълноценно, ако говориш езика.

— Така е. На следващото кръстовище — надясно. Защо избра меча? Ти си добър стрелец.

— Ако ще убивам някого, предпочитам да го гледам в очите. А и — продължи той след пауза — това ми помага да помня кой съм. Лесно е да забравиш.

— Съмнявам се, че можеш да забравиш.

Той не искаше да пита, нарочно не беше питал. Но сега не можеше да се сдържи.

— Защо дойде на гробището снощи?

— Бях тръгнала да се връщам и те видях. Уважавам мъртвите и онова, което са били, което са правили, начина, по който са живели, и какво са оставили подире си. Ти каза, че те не са тук. Прав си, така е. Но и грешиш.

— Хем съм прав, хем греша?

— Те са продължили напред, превърнали са се в нещо друго, преродили са се. Аз така си представям нещата. Но все още са тук, защото ти си тук. Защото земята, на която са живели, на която са работили, където са съградили дом и живот, е тук.

Докато говореше, Райли не откъсваше очи от пейзажа, защото чувстваше, че така ще му е по-лесно.

— В гората има дървета, които са се издигали там, когато те са били живи, и още са там… Този проект, Крагъноуен, на който бях консултант… Не е далеч оттук. Както и Дайсът О’Дей, и двете места са прекрасни. В Ирландия има безброй възхитителни места, защото страната уважава историята си и своите предшественици. Затова човек може да ги почувства тук, докато други места в света са пусти — там всеки се е вторачил в бъдещето и не му пука какво е било някога.

Тя посочи с ръка.

— Това е мястото. Голяма бяла плевня, стара жълта къща… о, и много голямо кафяво куче!

— Не ми казвай, че не можеш да се справиш с едно куче!

— Досега не бях срещала такова. Разбира се, че ще се справя с него — а също и с Лиам и сделката.

Дойл сви по дългата чакълена алея. Къщата бе разположена доста навътре, а плевнята беше още по-отдалечена. Кучето нададе серия от гърлени, предупредителни излайвания, но Райли скочи от колата и го изгледа продължително, докато то я приближаваше бавно.

— Разкарай се, великане!

— Голям е, но не е опасен. — Мъжът, който излезе от плевнята, носеше туидена шапка, от която се подаваше гъста стоманеносива коса, мършавото му тяло бе облечено в торбеста жилетка и джинси. Ухили им се с ръце на тесните бедра, явно се забавляваше.

Райли реши да му влезе в тона, също се ухили, след което направи знак на кучето.

— Ела да ме подушиш, приятел.

Опашката на кучето се завъртя — две бавни поклащания. Пристъпи към нея, подуши краката й, оранжевите й гуменки и накрая я близна по ръката, подпряна на хълбока й.

— Гледай ти! — Лиам ги приближи. — Това е нещо ново. Вярно е, че не напада, докато не му кажа, но не обича да се сприятелява с непознати.

— Кучетата ме харесват. — След като беше укротила животното, Райли се наведе и бързо и енергично го погали. — Как се казва?

— Това е нашият Рори. А твоето куче пазач, което те придружава в този прекрасен следобед? То има ли си име?

— Това е Дойл, част от екипа ми. — Тя подаде ръка на Лиам.

— Радвам се да се запознаем, доктор Райли Гуин. Общият ни приятел Шон е впечатлен от твоя ум и деловитост. А ти, Дойл… — Той замълча очаквателно, докато подаваше ръка на Дойл.

— Макклиъри.

— Макклиъри, значи? Първият мъж на майка ми се е казвал Джеймс Макклиъри, загубила го във Втората световна. Оставил я вдовица с бебе в корема — моя брат Джими. Три години по-късно се омъжила за моя баща, но сме роднини с Макклиъри. Ти имаш ли роднини тук, Дойл Макклиъри?

— Възможно е.

Мъжът размаха дълъг костелив пръст.

— Долавям клеърски акцент под този на янкито.

— Смесена порода, също като твоя Рори, но с корени в Голуей и Кери.

— Установил съм, че смесената порода е по-умна и по-издръжлива. Колко дълго смятате да останете в Ирландия?

Тъй като познаваше нуждата на селяните от разговор, Райли остана с ръка, подпряна на хълбока, докато кучето се галеше дружелюбно в крака й.

— Трудно е да се каже, но тук ни харесва. Ние сме на крайбрежието, отседнали сме при приятел. Бран Килиан.

Веждите на Лиам се повдигнаха рязко.

— Приятели с Килиан значи? Интересен момък — май беше магьосник. Доста слухове се носят наоколо.

— За негово удоволствие.

— Чудесно местенце имал на скалите, така съм чувал, построил го върху земята на Макклиъри. Ти имаш ли нещо общо с него, Дойл?

— Възможно е.

— Дойл не е запален по фамилната история като мен — каза непринудено Райли. — Ти си О’Дий, старо, знатно име. Вероятно роднините на баща ти са живели в Клеър, може би в селата, които носят твоето име. Дайсът О’Дий, Тули О’Дий. Старото име е било O’Deaghaidh и означава „търсещ“, вероятно заради великите мъже в клана ви. Загубили сте много земя по време на бунтовете през седемнайсети век.

— Прав е бил Шон, когато ми каза, че си учена глава. — В бледосините очи на Лиам заблестяха игриви пламъчета. — Майка ми е Кенеди по баща.

Добре, помисли си Райли, изпитът продължава.

— Кенеди е поанглийченият вариант на Синайд. „Син“ означава „глава“, „айд“ се превежда като „мрачен“ или „с шлем“. Синайд е бил племенник на крал Бриан Бору. В Аналите на четиримата господари от дванайсети век се споменава О Синайд, лорд на Типъреъри.

Тя се усмихна.

— Произхождаш от знатен род, Лиам.

Той се засмя.

— А на теб ти сече пипето, доктор Райли. Сега, предполагам, ще искате да се заловите за работа — хайде да отидем в плевнята да видим какво имам за вас.

Плевнята миришеше на сено, като всяка плевня. Вътре имаше земеделски сечива и оборудване, стар очукан трактор, няколко отделения за животни. Хладилник, който сигурно бе произведен през 50-те години на миналия век — и съдържаше бира и закуски, предположи Райли.

Неравният циментов под водеше към малък подреден арсенал в задната част на плевнята. Къси пушки, ловджийски пушки, пистолети и револвери стояха в два големи оръжейни сейфа. Муниции, при това много, бяха струпани върху метални рафтове. Върху дълга работна маса имаше инструменти за правене на патрони със сачмен заряд.

— Собствено производство?

Лиам се усмихна на Райли.

— Това ми е хоби. Но вие се интересувате от друго. — Той извади един рюгер от сейфа, понечи да го даде на Дойл, но Райли го взе първа.

Провери дали е зареден — беше празен — претегли теглото му на ръка, прицели се към страничната стена.

— Не ми е работа да се бъркам — обади се Лиам, — но това е тежко оръжие за жена с твоя ръст.

— В бара в Мозамбик имаше един пияница, който бе решил, че може да ме опипа безнаказано. — Тя наведе оръжието надолу, предложи го на Дойл. — Когато му счупих ръката, вече не мислеше така. Може ли да видя другата?

— Мозамбик — промърмори Лиам, подсмихна се и й подаде втората пушка.

— Не съм стреляла с този модел. Бих искала да го изпробвам.

— Ще постъпиш глупаво, ако не го направиш. — Лиам взе два пълнителя от рафта. — Но отвън зад плевнята, ако не възразяваш. — Той им предложи тапи за ушите. — Жената пече нещо в кухнята. Изчакайте само да й изпратя есемес, за да я предупредя, че ще стреляме.

Отидоха зад плевнята, откъдето започваха ниви и каменни огради и имаше два дорести коня, които пасяха на ливадата.

— Красиви са — каза Райли.

— Те са моята гордост и радост. Не се безпокойте, свикнали са на шума, също като моя Рори. Любител съм на скийт стрелбата^[1], стрелям и по хартиени мишени.

Той посочи към чисто нови кръгли мишени, забодени на дървени дъски, които бяха подпрени върху дебели купи сено.

— Знаете, че тези пушки имат доста голям обхват, но ако искате, мога да приближа мишените.

— Достатъчно близко са. — Около петдесетина метра, прецени тя. Когато се наложеше да използват пушките в истински бой, метрите сигурно щяха да са повече. Но сега това разстояние вършеше работа.

Тя напъха пълнителя в пушката, вдигна я, зае позиция, прицели се. Очакваше силен откат и оръжието не я разочарова.

Не улучи центъра само с три сантиметра.

— Браво! — похвали я Лиам, изненадан приятно.

Райли отново зае позиция, стреля, улучи центъра.

— Сега е по-добре — промърмори и направи впечатляваща серия от пет попадения.

— Бърза е — кимна одобрително. — Харесва ми прикладът, съпротивлението на спусъка. Точна е и не е прекалено тежка. — Тя погледна към Дойл. — Твой ред е.

Той направи като Райли, зареди втората пушка, стреля. Улучи външната част на първия бял кръг, вкара един куршум вътре, успя да направи прилична серия, макар и не толкова стегната и точна като нейната.

— Става. — Дойл извади пълнителя.

— Виждам, че сте добри, затова ще ви дам и калъфи. Нещо друго, което да ви покажа за вашия… турнир?

— Пушките са достатъчни — заедно с мунициите, за които говорихме.

— Голям турнир ще да е. — Но Лиам не каза нищо повече и сделката бе сключена.

Натовариха мунициите и пушките в платнените им калъфи в задната част на колата на Бран, покриха ги с одеяло, преди да кажат довиждане на Лиам и кучето.

Райли отново се настани на мястото до шофьора.

— Добре стреляш с пушка, но се отклоняваш леко наляво.

Понеже знаеше, че е права, Дойл не възрази.

— Ти откъде измъкна тази информация за имената?

— От главата си — усмихна се тя. — Просто освежих знанията си, преди да тръгнем, за всеки случай. Кенеди? Това е лесно. А и когато чета за нещо, го запомням. Е, запомням достатъчно. Интересното е, че Лиам е роднина с Макклиъри. Възможно е двамата да имате кръвна връзка.

— Чисто съвпадение.

— Ще ти се да го вярваш, но знаеш, че не е така. Тук много неща са свързани с теб, Дойл. Земята, мястото, където е построена къщата, Арианрод. Нашата ясновидка намира Огнената звезда, русалката — Водната. Ти си воинът, който размахва меч, Дойл. Обзалагам се, че ти си определен за Ледената звезда. И ако Нереза стигне до същото заключение, най-безмилостно ще атакува теб.

— Нека.

— Ще я победим. Винаги довършвам започнатото. Кълна се, че ще й покажа най-тъмната си страна. Но мога да разчета знаците, следя виденията на ясновидката ни, затова най-вероятно си ти. Нереза ще я довърши меч — така казва пророчицата.

— Ако съм аз, това ще е най-голямото удоволствие в живота ми. А съм имал доста.

— Така ли? — Тя се премести на седалката, за да е по-близо до него. — Значи в твоя безсмъртен свят не цари само мрак?

— Голяма драка си, Райли.

— Имам медал. Истина е — каза тя, когато той я изгледа недоумяващо. — Сребърен диск с гравиран на него надпис „драка“. Един мой професор ми го даде. Носех го на церемонията по завършването. Работих с професора на едни разкопки пет-шест години по-късно и накрая прекарахме една нощ заедно.

— Само една?

Тя сви рамене.

— Нямаше чувства, и от двете страни. Решихме, че сме били привлечени от ума си. Щура работа. — Тя насочи пръст към него. — Най-щурото ти сексуално преживяване?

— Не.

— Хайде де! — подкани го тя с лек, кокетлив смях. — Спала съм с мозъка на моя професор по антропология в палатка в Масатлан. Можеш ли да ме биеш?

Досмеша го и едва се сдържа да не прихне.

— Добре, да видим. Веднъж спах с жена, която работеше в пътуващ цирк. Ходеше по въже.

— И кое му е щурото?

— Беше луда, твърдеше, че е змия, която е приела човешка форма, за да се размножи.

— Хммм. Кой век?

— Ъъъ… — Той трябваше да помисли малко. — Деветнайсети, началото на деветнайсети, ако това има значение.

— Просто съм любопитна. Ти с коя нейна част спа? Имам предвид — като мозъка на моя професор?

— Беше безстрашна.

— Значи си падаш по безстрашни, макар и луди жени. Спри тук.

— Защо?

— Спри — повтори тя.

Мърморейки, той зави към подобието на банкет.

— Ако ти се пишка, ще бъдем в Енис…

— Виждаш ли онази птица? — прекъсна го тя. — На пътния знак?

— Да, обикновен гарван.

— Не е гарван и е седмият, който забелязах от плевнята насам.

— Прилича ми на обикновен гарван. — Но докато гледаше към птицата, която седеше и ги наблюдаваше, той усети как космите на врата му настръхнаха. — В Клеър е пълно с гарвани.

— Не е гарван — повтори тя и слезе от колата.

Когато Дойл я видя да вади пистолета изпод тениската си, я последва бързо.

— Нали няма да застреляш птицата само защото…

Докато го изричаше, птицата изпищя, полетя право към тях. Райли я застреля във въздуха и тя се превърна в пепел.

— Не е гарван — повтори, извъртя се рязко, застреля още две птици, които ги нападнаха в гръб.

— Убеди ме.

— Слава богу! — Тя изчака, като се оглеждаше, но други не се появиха. — Разузнавачи. Сигурно Нереза се е окопитила. — След като прибра пистолета в калъфа, Райли се върна до колата.

Дойл я хвана за ръката.

— Как разбра какви са? И аз имам очи, но не видях нищо.

— Вълкът е част от мен, все едно дали е пълнолуние или не. Вълкът познава кога един гарван не е такъв. — Тя замълча за миг, облегна се на каросерията на колата, огледа близкото поле, където сред надгробни камъни и руините на нещо, което според нея приличаше на малък параклис, пасяха овце.

Тишината наоколо беше величествена, като изоставена катедрала.

— Не се ли питаш кой е построил това и защо? Кой се е молил тук, на кого се е молил?

— Всъщност не. — Но дребнавата му лъжа заседна в гърлото му. — Да — поправи се, — от време на време, когато мина през някое място. Ти си права, че човек може да почувства какво е било преди. На някои места, в някои времена.

— Особено бойните полета. Бил ли си в Кълодин?

— Да, през 1746 година.

Тя се отдели от колата с блеснали очи и го стисна за лакътя.

— Шестнайсети април? Бил си там? На самата битка? О, трябва да ми разкажеш за това!

— Беше кървава и жестока, мъжете крещяха от болка. Като във всяка битка.

— Да, но… — Тя се спря. Той не обичаше да разказва военни истории, избягваше ги. — Поне ми кажи на коя страна си бил…

— Загубихме.

— Бил си в армията на якобитите^[2]. — Тя се загледа в него, безкрайно очарована. — Пленен или убит?

— Пленен и обесен, и преживяването не беше приятно.

— Мога да се обзаложа. Ти…

Когато Дойл се отдръпна и заобиколи колата, тя реши да изостави войните, преди той окончателно да се е затворил в себе си.

— Най-важният социален напредък? — попита, когато се качи в колата.

— Не съм мислил за това.

— Но живееш сред хора.

— Опитвам се да не го правя.

— Социално-политическите движения, независимо дали предизвикват революции или са резултат от тях, формират миналото, настоящето и бъдещето. Магна харта, Елизабетинското религиозно споразумение, Хартата за правата на човека, Прокламацията на еманципацията, Новият курс. Можем да се върнем чак до…

Дойл я сграбчи за раменете и я повдигна от седалката. Движението му, напълно неочаквано, я накара да залитне към него. Той впи устни в нейните, преди тя да успее да реагира.

Реакцията й беше първична, тъй като устата му беше гореща, настойчива и разпали едва сдържания й копнеж. Устните му бяха грапави; такива бяха и ръцете му.

И това й хареса.

Той бе премахнал задръжките си, призна си го, но сега имаше нещо, което желаеше. Нейния вкус в устата си, освобождаване на сексуалното напрежение, макар това да предизвика още глад. Знаел беше, просто беше знаел, че тя ще откликне, че няма да се отдръпне. Че ще го обгърне в този свой аромат на диво, на пръст.

Сграбчи я за косата, нейната небрежно подстригана, секси коса, и се отдаде на желанието.

Накрая я пусна на мястото й, също толкова рязко, колкото когато я бе издърпал оттам.

Тя можеше да се закълне, че вътрешностите й горят, но успя да овладее гласа си.

— Хммм, това беше интересно.

— Просто ми се прииска, а ти влоши нещата, понеже не млъкваше.

— В моите среди интелектуалното любопитство не е недостатък. — Леко обидена, тя го смушка. — Как да не задаваш въпроси, когато седиш до тристагодишен мъж.

— Другите от екипа не ми досаждат като теб.

— Ако този друг беше Аника, щеше да решиш, че е очарователно. И кой би могъл да те вини? Колкото до Сойер, той умее да научава деликатно каквото му трябва. Бран пък никога не би ти задал директен въпрос. Саша няма нужда да пита, а и когато го прави, при нея изглежда някак — знам ли — майчински.

Внезапно тя млъкна, отвори прозореца и като се надигна, свали с един изстрел черната, вторачена в тях птица от пътния знак, на който бе кацнала.

Остави доволна пистолета, затвори прозореца и се отпусна на седалката.

— Какво следва сега?

Нима беше чудно, че си падаше по нея?

— Отиваме за пица.

— Звучи чудесно.

 

 

По-добре да се преструва, че нищо не се е случило. Това си каза Дойл. Пристигнаха в селото в блажено мълчание, защото Райли бе извадила телефона си и беше започнала да търси разни неща в него.

Дойл маневрираше с известно усилие из тесните улички, задръстени от трафик, с тротоарите, които гъмжаха от пешеходци.

Предположи, че туристите го намират за очарователно — кръчмите, магазините, боядисаните стени, цветята, преливащи от кошниците си.

Колкото до него, той предпочиташе откритите пространства.

За разлика от Аника, Райли не възклицаваше при вида на всяка витрина — от колата или докато вървяха, след като я паркираха.

Тя се движеше делово, жена с мисия — качество, което той ценеше.

— Поръчката трябва да е готова — осведоми го, докато си пробиваха път между пешеходците, възползващи се от хубавия ден. — Изпратих им есемес от колата.

Още нещо, което ценеше в нея, призна той. Тя планираше нещата, не губеше време.

Беше поръчала четири големи пици, различни, и тъй като бе негов ред да се погрижи за вечерята, зачака той да плати. Носеше половината, докато се връщаха към колата.

Натовариха пиците при оръжията.

— Имах предостатъчно време да натрупам пари.

Тя изви глава към него, смъкна очилата си на носа и го изгледа.

— Почти чувам въпросите, които се въртят в главата ти. „Откъде имаш парите си, Макклиъри? Какво правиш с тях? Какво мислиш за еволюирането на данъчната система?“

— Не съм те питала. — Тя го мушна с пръст в гърдите. — Господин Мърморко.

— Ще го направиш. Може и да съм ти взел страха за момента, но пак ще започнеш.

Сега тя го сграбчи за тениската, шепата й се напълни, повдигна се, докато го придърпваше надолу. Дари го със страстна, импулсивна целувка.

— Приличам ли ти на уплашена? — Пусна го, отвори своята врата и влезе в колата.

Той я бе предизвикал, призна си Дойл. Направил го бе нарочно, защото копнееше отново да опита вкуса й, да усети желанието й.

Стига ти толкова, каза си предупредително.

Влезе в колата, включи двигателя.

— Не се опитвам да изклинча от въпросите ти.

Излезе с маневри от препълнения паркинг на препълнената улица.

— Думите ми ли те подразниха?

— Да, неправилната им употреба. Любознателна съм, защото си натрупал вековни знания и опит. Но разбирам, че има знания и опит, за които предпочиташ да не говориш. Затова ме е яд, когато ми лепваш етикета „груба и безсърдечна“.

— Нямам нищо против да си груба. И никога не съм те смятал за безсърдечна.

Когато се измъкнаха от тълпите и се озоваха сред ниви и хълмове, той отново задиша спокойно.

— Възхищавам се на Декларацията на независимостта — каза, — защото е документ, създаден от човешкия интелект, кураж и съчувствие.

— Съгласна съм. Благодаря. — Тя отново смъкна надолу очилата си, усмихна му се с очи. — Най-добрата ера за музиката?

— Очакваш да кажа, че е времето на Моцарт и Бетовен, и те наистина са били брилянтни и новатори.

— Няма спор.

— Но ще кажа, че е средата на двайсети век и раждането на рокендрола, защото тази музика е първична и идва от сърцето. Зачената е в бунт.

Тя намести очилата на носа си, изправи гръб.

— Ти имаш потенциал, Макклиъри. Определено имаш потенциал.