Нора Робъртс
Стъкленият остров (3)

2

Силен глад и студ разбудиха Райли на разсъмване. От огъня бяха останали само тлеещи въглени; на терасата отвъд отворената врата трополеше дъжд.

Тя лежеше на пода пред гаснещия огън, гола, дезориентирана. Рядко спеше по време на промяната — беше прекалено разтърсваща. В редките случаи, когато го правеше, това се дължеше на пълно изтощение.

Явно ожесточената битка и преместването с помощта на компаса на Сойер я бяха изтощили достатъчно.

Схваната, трепереща от студ, тя се изправи на крака, отметна късата си кафява коса и се огледа. Умът й, инстинктите й работеха идеално, докато беше вълк, затова предната вечер бе избрала стаята си не само заради отличното й голямо легло, а и заради писалището.

Нужно й бе добро работно място за проучванията й.

Ала те можеха да почакат. Сега тя се нуждаеше от дрехи и — отчаяно — от храна. Причината не беше само постенето от залез до изгрев — трудно за спазване правило на нейната глутница — но и сериозното количество енергия, която се изразходваше при промяната. От жена във вълк, от вълк в жена.

Сега тя се чувстваше отпаднала, нестабилна и благодарна, че Дойл, макар и неохотно, бе качил пътническата й чанта. Зарови в нея, извади първия панталон, който й попадна — износен кафяв панталон с много джобове, измъкна избелял пуловер и топли, дебели чорапи, които нейна леля й бе оплела за един рожден ден.

Копнееше да си вземе душ, горещ, безкраен душ, но повече се нуждаеше от „гориво“.

Излезе от стаята, обхвана с поглед коридора, припомни си го. Още не бе видяла кухнята и не знаеше къде се намира, но заслиза по стълбите.

Помисли си, че Бран се е уредил дяволски добре с тази голяма къща на ирландския бряг. И не беше само размерът — наистина внушителен — а също и стилът, майсторската изработка на всичко. Както и отлично подбраните мистични детайли, напомнящи за неговия произход.

В декора бяха включени келтски възли, дракони и секси феи. Хубави, ярки цветове, масивна, богата дърворезба. Въздействащо изкуство — което я подсети, че трябва да види по-конкретно две платна.

Две от картините на Саша, в които Бран бе скрил звездите с вълшебство. Тя вярваше безрезервно, че са на сигурно място, но й се искаше да ги види.

Междувременно, с ръка, притисната към празния стомах, продължи да обикаля. Най-вероятно кухнята беше в задната част на къщата, затова тя се отправи натам в мътната светлина на дъждовната утрин.

Подмина обзаведен по мъжки кабинет — изобилие от кожа в шоколадови тонове, тъмнозелени стени, разкошно писалище. Още един, който я изненада със старинното си пиано, чело — тя винаги бе искала да се научи да свири на чело — колекция от бодрани^[1], флейти и цигулки. Просторна дневна, по някакъв начин успяваща да изглежда уютно, великолепна библиотека, която почти я накара да забрави за глада.

Навсякъде широки арки, блестящи подове, камини, готови да предложат топлина и светлина.

За какво са му толкова много стаи, зачуди се тя. И най-сетне откри кухнята.

Не просто кухня, въпреки типичното модерно оборудване, а просторна стая с огромни кожени дивани и фотьойли, абсурдно голям телевизор на стената. От другата страна на кухнята имаше зала за игри — маса за снукър, зареден бар, който със сигурност бе дошъл от някоя прекрасна старинна кръчма, две маси за стария вид флипер — те я впечатлиха толкова, че за миг тя отново забрави за глада си.

Би могла да живее само в тази огромна стая до края на живота си. Особено с широките й стъклени врати, през които се виждаха свъсеното небе и притъмнялото море.

— Имаш класа, ирландецо — промърмори тя и едва не бутна плодовете, подредени артистично в голяма полирана дървена купа. Захапа една праскова, простена от удоволствие при първото вкусване на храна, разтвори широко двете врати на хладилника.

И му се нахвърли.

Огледа кутията с остатъците от вечерята, изнамери една вилица и изяде пилето с ориз студено, като го прокара с кока-кола — леко замаяна от тържеството на протеина и кофеина.

Усещайки прилив на сили, разгледа кафемашината на плота, реши, че не е трудна за ползване. Докато я зареждаше, чу нечии стъпки. Подразни се леко, копнееше за още час тишина и уединение.

Но когато в кухнята влезе Саша и тя видя облекчението в очите на приятелката си, се почувства дребнава заради раздразнението си.

— Умирам за кафе — промърмори.

— И аз. Как си?

Райли сви рамене, взе две големи чаши от остъкления шкаф.

— Добре. Изгълтах останките от вечерята ви, така че съм добре.

Когато ръцете на Саша я прегърнаха откъм гърба, се почувства още по-дребнава.

— Имах нужда да потичам.

— Знам, знам. Усетих, когато се върна, така че всичко е наред. Гладна ли си още?

— Добре си хапнах, благодаря. Ти как си? Получи няколко удара.

— Бран се погрижи за това. Сойер пое най-тежкия удар.

— Да, знам. Добре ли е вече?

— Всички сме добре. Надявам се да поспи още няколко часа — мислех, че и ти ще го направиш.

— По-късно. Трябваше да заредя с „гориво“. — И заредена, Райли се облегна на плота, усмихна се. — Къщата си я бива!

— Невероятна е, нали? — С кафето в ръка Саша се разходи из кухнята. — Още не съм видяла и половината — а искам да изляза и навън, нищо че вали, да видя какво е. Но е невероятно. Освен това спах в кула, с вълшебник. Какво по-вълнуващо от това?

— Спа или прави секс?

Очите на Саша заблестяха над ръба на чашата.

— И двете.

— Знаех си, че няма да се сдържиш и ще се похвалиш. — Райли отиде до остъклените врати, погледна навън към ръмящия дъжд и сивото море. — Може би е някъде там. Във водата или под нея, като първите две. Поредният остров, така че има резон да е тук. Трябва да се подсигури лодка.

Саша дойде до нея, също се загледа навън.

— Благодаря ти, че не попита, но все пак ще ти отговоря. Не знам. Не съм почувствала нищо, не още.

— Току-що пристигнахме. Нужно ни е малко време да дойдем на себе си, преди Нереза да ни връхлети отново.

— Сойер каза, че докато я премествал, тя го ритнала — личи си колко силно. Но каза още, че преди да я пусне, вече не била толкова силна и изглеждала остаряла.

Райли кимна, отпи от кафето.

— Логично е. Ние сме причината за сивата нишка в косата й, за бръчките по лицето й, след като я разгромихме в Корфу. Може съвсем да е грохнала и този път да е неспособна да ни навреди. Но не ми се вярва — заключи тя.

— Вече имаме две от звездите, бихме я два пъти. Ще намерим и третата!

— Хубаво е, че си оптимистка.

Саша я погледна.

— Ти не си ли?

— Не отхвърлям положителното мислене. То помага — стига да е подкрепено с дела. — Райли посочи към прозореца. — Навън има доста място за трениране. Отпред е повече, но и от другата страна не е зле. Там можем да поставим мишени. А можем да използваме и гората. Сигурно е най-малко пет-шест акра, съдейки по онова, което изтичах снощи. Тихо е, усамотено. Но тук е Ирландия, така че честичко ще тренираме на дъжд.

Когато Саша не каза нищо, Райли й хвърли бърз поглед.

— Да, знам, току-що пристигнахме и имаме нужда да си поемем дъх. Аз лично съм гроги — призна тя. — Голяма, кървава битка, луната, преместването.

— Различно ли беше да пътуваш като вълк?

— Вълнуващо по особен начин, но и странно, поне отначало, защото, докато летяхме, раните ми се лекуваха и не можех да се съсредоточа. Приземяването беше бързо и рязко и ме довърши.

— Ясно.

— После трябваше да тичам, за да изразходя енергията си. Обикновено гледам да се запозная с терена предварително, за да видя дали е безопасен. Този път не успях да го направя. Добре че Бран има толкова голяма частна гора. Хванала си едра риба, Саша.

— С твоя помощ.

— Нима? Не си спомням да съм хвърляла въдицата вместо теб.

— Беше ми приятелка. Първата приятелка, която съм имала някога. Знаеше каква съм, какво притежавам, и ме прие каквато съм. Съветваше ме, изслушваше ме, беше грижовна. Помогна ми да съм достатъчно умна и силна, за да… хм… хвърля въдицата сама.

— Значи си ми длъжница — ухили се Райли.

Саша се засмя, прегърна я с една ръка.

— Така е. Ще ти се отблагодаря, като приготвя закуската. Тъй като сме в Ирландия, ще направя любимата на Бран ирландска закуска.

— Съгласна. Но първо трябва да си взема душ. Нямах възможност след битката.

— Вземи си го спокойно. Аз искам да се разходя около къщата. Снощи не видях почти нищо.

— Бран свири ли на пиано?

— Не знам. Защо?

— Има страхотен роял. Виенски, от средата на деветнадесети век.

— Ти май знаеш всичко.

— Може да се каже. Има също и чело, цигулки, виоли, флейти и изключителна колекция от бодрани. Сигурно може да свири на някои от инструментите.

— Не е ставало дума, ще го попитам. Ти свириш ли на нещо?

— На пиано, но отдавна не съм го правила. Бран има и зала за игри, направо ми взе ума. И библиотека, която е една малка катедрала.

— Явно си видяла повече от мен.

— Не съм правила секс.

— Така е.

Саша се обърна, когато Аника — със спуснати коси, развята рокля и боси крака — влезе в кухнята.

— Райли! — Сякаш не я беше виждала от години, Аника се втурна към нея, прегърна я силно.

— Добро утро и на теб.

— Безпокояхме се. Дойл каза да не се тревожим, защото ще се върнеш. Но ние се тревожехме. Ето че вече си тук! Добро утро.

— Как може да изглеждаш така добре толкова рано? Дори не си си изпила кафето.

— Не обичам кафе. Обичам утрините. Сойер ще поспи още малко, но вече се чувства много по-добре. Имаше достатъчно сили да се чифтоса, а и аз бях много внимателна.

— Секс. — Райли поклати глава. — Само това слушам. Разкажи ми още — не, ще ми разкажеш повече, след като си взема душа.

— Понякога обичам да съм над… отгоре — поправи се Аника. — Отгоре, когато трябва да е нежно и бавно. Тогава получавам много оргазми.

— Ясно. — Райли въздъхна. — Душът ми може да се окаже по-дълъг от планираното.

Когато Саша се засмя, а Райли излезе забързано, Аника се усмихна озадачено.

— Не разбирам. Много ли е мръсна?

— Не, тя искаше да каже… Ще ти обясня, но ми трябва още кафе.

 

 

Следващото най-хубаво нещо след горещия душ беше апетитната храна. Когато Саша — с помощта на Аника — приготви закуската, тайфата вече се беше събрала в кухнята.

Райли долови аромата — бекон! — различи гласовете на приятелите си, докато слизаше по стълбите.

— Тук държа и кола — обясняваше Бран. — Можем да се поберем всички, но няма да е удобно.

— Аз съм с мотоциклет — напомни му Дойл. — И имам място за още един човек.

— Да, разбира се. Мога да уредя и ван, в случай че се наложи. А, ето я и нея — усмихна се Бран, когато Райли влезе в кухнята. — Саша ни каза, че си се излекувала и си се наспала. Хареса ли си стая?

— Да, благодаря. Избрах си една със солидно писалище и изглед към гората. Голяма къща имаш, ирландецо — отбеляза тя, докато си сипваше кафе.

— Така е. Помислих си — защо не? Когато роднините ми идват на гости, не остава празно място. Хайде да хапнем, после ще ви разведа из нея.

— Готови сме! — Сойер извади голяма чиния с яйца и пържени картофи от топлата фурна, Аника взе платото с месото и купчинката препечен хляб.

На масата, разположена уютно до дъждовния прозорец, тя бе сгънала салфетките като сърца, дървени шишове образуваха иглу, от което се спускаха миниатюрни цветчета, а на върха му имаше пъпка от бяла роза. Чаените свещи също бяха подредени под формата на сърце, в което бе поръсила розови листенца.

Бран махна с пръст и ги запали и Аника изръкопляска.

— Градината ти е много хубава на дъжда — усмихна му се тя. — Ако аз живеех в този замък край морето, нямаше да искам да си тръгна.

— Хубаво е да знам, че мога да се върна тук.

— Аника обича дъжда. — Сойер натрупа храна в чинията си. — На мен обаче ми липсва слънцето на острова.

— И аз нямам нищо против дъжда. — Саша подаде едното плато на Дойл. — Тъкмо ще имаме време да се организираме.

— Тук е Ирландия — напомни й Райли. — Вали често. Но съм съгласна, че не е зле да се организираме малко. Имаш ли представа къде захвърли Нереза, Сойер?

— Никаква. Но вече не изглеждаше добре.

Докато хапваше, той й предаде всичко, което бе разказал на останалите.

— Ясно. Ударили сме я по слабото място, загубила е равновесие, силата й е намаляла. Това ще ни спечели известно време. Ами Малмон? Или по-точно нещото, в което се е превърнал?

— Изплъзна се — отвърна Дойл. — Сега е по-силен и по-бърз отпреди.

— Дали ще остане такъв? — зачуди се Райли. — Предполагам, че си обезопасил района, Бран.

— Правилно предполагаш.

— Значи звездите са тук и са на сигурно място?

— Точно така. Ще ти покажа, ако искаш да се увериш сама. Знам, че си избрала стаята си заради писалището. Но има и друго място, което можеш да използваш.

— Кое?

— Северната кула. След закуската ще ти я покажа.

— Имаме си северна кула — ухили се Сойер, докато хапваше от бекона. — Също и южна. И виж там. — Той завъртя палец към флипер машините в игралната зала.

— Благодаря за информацията. Приготви се да те бия на тях после.

— Мечтай си — отвърна Сойер на Райли. — Ще ни трябва нов график.

Саша кимна.

— Ще се погрижа за това веднага, но тъй като двете с Аника приготвихме закуската, сега е ред на Райли и Дойл да са дежурни по кухня. Хвърлих поглед на продуктите и препаратите за почистване, запасени сме добре и известно време няма да има нужда от пазаруване, поне за тези неща.

— Искам да пазарувам в Ирландия! — изчурулика Аника.

Райли вдигна вежди.

— Ако пазаруването беше олимпийски спорт, сигурно щеше да спечелиш всички медали. Но май наистина се нуждаеш от подходящи дрехи за дъжд.

— В килера има някои неща — осведоми ги Бран, — но така или иначе трябва да обиколим наоколо. Познавам района и тукашните села, но не съм се оглеждал за потенциални скривалища.

— Трябват ни муниции — изтъкна Дойл.

— И за това не съм се оглеждал.

— Имам някои връзки — сви рамене Райли. — Ще се обадя тук-там.

— Каква изненада! Също като пазаруването на Аника. В последната битка изгубихме няколко стрели — отбеляза Дойл. — И доста патрони.

— Ще имам грижата за това, а щом разопаковам книгите и картите си, ще започна да проучвам…

— Не може ли първо да си поемем дъх? — прекъсна я Саша. — Знам, че ни чака сериозна работа. Знам, че трябва да се възползваме от времето, което имаме, преди Нереза да ни нападне отново. Но не може ли първо да си поемем дъх? Всички сме тук, около тази маса, на това място, въпреки че шансът ни беше нищожен. Но сме тук, двете звезди също. Това е чудо, така мисля. Извоювано, но все пак чудо.

— Права си. — Бран срещна очите й, огледа масата. — Ще си поемем дъх и това ще ни направи по-силни.

— Съгласен — каза Дойл небрежно и хвърли поглед към Саша. — Само когато изготвяш графика, не забравяй да оставиш време и за ежедневните ни тренировки. Включително калистениката.

Саша въздъхна.

— Това е жестоко, Дойл!

— Хей, и аз имам нужда от почивка! Ти позаякна, русокоске, но това беше на слънчевия остров Капри. Да те видим как ще направиш петдесет клека и лицеви опори под дъжда.

— Може да не се наложи да ги прави под дъжда — намеси се Бран. — Ще ви покажа и друго място. А също и звездите. Дежурството по кухня може да почака.

— Готов съм да го отлагам цяла вечност.

— Твоят свят е вечност — напомни Сойер на Дойл, но хвана Аника за ръката и се изправи. — Гласувам за пълна обиколка на къщата.

— Тогава ще започнем отгоре. — Бран стана и протегна ръка на Саша. — Имам много за показване.

Поеха един подир друг по задните стълби, следвайки Бран, който зави вдясно на площадката на втория етаж и продължи нагоре.

— Оттук се излиза на покрива — обясни той. — Изгледът е много красив, дори в дъждовни дни.

Прав е, помисли си Райли, когато Бран отвори масивна арковидна врата и тя пристъпи навън.

Широкото равно пространство на покрива предлагаше триста и шейсет градусов изглед.

Отпред беше разпененото стоманеносиво море и яростният му щурм срещу скалите. Грохотът му отекваше под плътен слой облаци, побутвани лениво от меланхоличен вятър.

Когато Райли се обърна, видя бледите сенки на хълмове, обвити в сива мъгла и обкръжили гората — гъста, сенчеста и зелена. Отвъд мястото, където бе тичала през нощта, сега забеляза една-две къщи, поля, изпъстрени с овце, тънки струйки дим от огнища, запалени в дъждовния летен ден.

— Добра видимост — обади се Дойл зад нея. — Дори в ден като днешния ще забележим атака от километър. И околността е хълмиста, с възможности за прикритие.

Той пристъпи напред, погледна надолу през назъбената стена.

— Ще ни е от полза.

— Можеш да усетиш мириса на морето — промърмори Аника.

— И да го чуеш — вметна Сойер. — Няма да ни е лесно с лодка там.

— Аз ще имам грижата за лодката и водолазното оборудване — успокои го разсеяно Райли. — Ще се справим. Това гробище ли е? На около десет часа? Според вас колко може да е старо?

Изведнъж тя се сети, че това е някогашната семейна земя на Дойл. Наруга се наум и се обърна към него.

— Съжалявам. Не помислих.

— Първият гроб трябва да е на моята прабаба, която е починала през 1582 година, докато е раждала шестото си дете. Това достатъчно старо ли е? Защото археолозите обичат да копаят още по-дълбоко.

— Зависи.

— Както и да е — продължи той, сякаш тя не беше проговорила, — това е добра, стратегическа позиция.

— И преди дъждът да ни е измокрил до кости, нека ви покажа какво друго може да използвате.

Докато Бран ги водеше обратно, Саша погали успокоително Райли по ръката. Когато тя имитира как насочва пистолет в главата си и стреля, приятелката й поклати глава и стисна по-силно дланта й.

После и двете забързаха, щом чуха възхитения вик на Аника.

Следвайки звука, свиха и се озоваха в обширно помещение на третия етаж, под половин дузина прозорци на тавана.

— Страхотно е! — Райли не се преметна пред огледалната стена като очарованата Аника, но потърка доволно ръце.

Отличният домашен фитнес имаше бамбуков под с цвят на тъмен мед и пълно оборудване. Срещу големите прозорци бяха разположени две бягащи пътеки и чифт велоергометри, легнал велосипед. В един от ъглите се набиваше на очи Ти Ар Екс — системата за тренировки при пълно съпротивление; в другия — огромен хладилник със стъклени врати, зареден с вода и енергийни напитки.

Имаше и пейки за вдигане на тежести, навити на руло постелки за йога, пудовки, медицински и фитнес топки.

— О, колко ми липсваше! — промърмори Райли и тутакси свали една петкилограмова тежест от стойката.

— Тук можем да правим и калистеника, ако времето е лошо — каза Бран.

Дойл сви рамене.

— Битки се водят и в лошо време. Но… фитнеса си го бива. Хммм. Лост за набиране.

— По дяволите! — промърмори Саша и го накара да се усмихне.

— Защо не го пробваш, русокоске? Покажи ни какво можеш.

— Аз още си почивам.

— Утре тогава. Рано-рано. Ще изготвя програма за тренировките, ще включа и тежести. Но задължително тичаме навън, дори да вали. Пътеката за бягане не дава истинско усещане за земя под краката.

— Какви гладки стени! — Аника направи грациозна и съвършена стойка на ръце пред огледалото. — Харесва ми, че мога да се виждам.

— И на мен щеше да ми харесва, ако изглеждах като теб. — Райли надипли няколко пъти бицепсите си и остави тежестите. — По всяко време ли можем да го използваме, ирландецо?

— Чувствайте се като у дома си.

— Благодаря. Сигурно ще дойда да потренирам по-късно. Това е моят начин да разпусна — обърна се тя към Саша.

— Всеки си има своя. Моят е да разположа статива някъде.

— Като стана дума за стативи и картини… — Райли се обърна въпросително към Бран.

— Ще ви покажа. Но първо да ви уведомя, че зад онези врати е водната зона.

— Водна? — повтори Аника и се приземи елегантно на крака.

— Парна баня, джакузи, душ, съблекални. За жалост няма басейн.

— О, не е проблем! Морето е наблизо.

Бран се усмихна, посочи към вратата.

— На това ниво има складови помещения — каза, докато ги извеждаше от салона. — Още спални, хол.

— Колко голямо е това твое семейство? — полюбопитства Сойер.

— Заедно с братовчедите? — Като се засмя, Бран спря при една врата в заоблената стена — беше от тъмно дърво и изглеждаше старинна, но нямаше нито дръжка, нито панти. — Стотина.

— Стотина?

Смайването на Саша го накара отново да се засмее.

— Вече е късно да се отказваш, любов моя.

Постави разперена длан на вратата. Заговори на ирландски, Дойл му хвърли бърз поглед.

— За мен и моите хора, отвори се!

При тези думи и последвалия му жест по дървото премина синя мълния, засия и запулсира.

И вратата се отвори.

— Няма нужда от секретна ключалка, напречен метален прът и куче пазач — усмихна се Райли.

Бран ги подкани с жест да влязат.

Райли едва не ахна.

Това е кабинетът му, помисли си, неговата вълшебна работилница. Леговището на магьосника. Както и да го наречеш, беше очевидно какво е.

И продължаваше нагоре в кулата — което би трябвало да е физически и архитектурно невъзможно.

Но човекът беше магьосник.

На стенни етажерки бяха подредени шишета, буркани, кутии. Тя разпозна някои растения — под призрачно проблясващо осветление — бокалите, ритуалните ножове, котлите и купите.

Топки и копия от кристал. Книги с кожени подвързии, част от тях сигурно по на няколко века. Огледала, свещи, амулети, статуетки.

Метли, забеляза тя, кости, руни и карти таро.

И над каменното огнище — картините на Саша.

Разбира се, че ще ги държи тук, помисли си Райли. Магия в магията. Далеч от злото, сред светлината.

— Казах ти, че купих първата ти картина още преди да те срещна, преди да те познавам. — Бран прегърна Саша през раменете, докато ги разглеждаха. — Видях я в една галерия в Ню Йорк и я пожелах. Нуждаех се от нея — поправи се той. — Ти беше нарисувала моята пътека през гората, същата, която познавам така добре. Често съм се разхождал по нея, към светлината, която ти си предала толкова вярно — и реших да окача картината в апартамента си в Ню Йорк, за да ми напомня за тук. Но още тогава я донесох в Ирландия. Окачих я тук, в най-скъпото за мен място.

— Сънувах го. — Сама в дома си и много преди да срещне Бран. — Сънувах пътеката и дърветата, и светлината, но не виждах накъде води. Досега.

— И втората, нейната посестрима, също я нарисува, след като получи видения — видения, които ни доведоха в Ирландия. Не просто у дома, а при третата звезда. Тя е тук някъде.

Краят на пътеката, помисли си Райли, великолепната къща, където се намираха сега, обляна в мека светлина, заобиколена от градини, възправила се над бурно море.

Нещата винаги се появяваха по три, осъзна изведнъж — не само звездите, но и други неща. Дали Саша щеше да нарисува трета картина?

— В твоите видения, в твоите творби, звездите светят и изглеждат защитени.

Бран вдигна ръце. Картините заблестяха с всичките си цветове. Червеното на пътеката, синьото на къщата. И се плъзнаха от своя свят в ръцете му, обвити в прозрачно стъкло, ярки и дръзки като истината.

— Ние сме пазителите им — произнесе Бран. — И откривателите на третата, на Ледената звезда.

— Но дори след като пазителите се сдобият и с трите — огън, вода и лед — битките няма да свършат. — Когато Саша заговори, очите й потъмняха, станаха дълбоки. — Щом станат три, тъй като три са създадени, три са дадени на световете, мракът ще иска още кръв, още смърт. Разгромете Нереза единни. Връхлетете я ненадейно. Очакват ви решения, очакват ви пътеки. Останете верни на себе си, останете трима по двама и едва тогава Стъкленият остров ще се появи. Едва тогава ще се открие на доблестните и безстрашни сърца… Ще пътувате ли в бурята? — Тя се обърна рязко към другите, видението й грееше като хиляди слънца. — Ще прегърнете ли вярата? Ще видите ли какво е скрито в камъка и скръбта? Ще чуете ли какво зове името ви? Ще намерите ли последната звезда? Ще останете ли силни и верни на себе си и след това?

Въздъхвайки дълбоко, Саша притвори очи.

— Студено е.

Бран веднага насочи поглед към камината и в нея лумнаха пламъци.

— Не, не, друго имах предвид. Извинявай. Където е звездата. Там е студено. Не виждам мястото, но усещам студа. Май не ви помогнах много.

— Позволи ми да не се съглася. — Райли я потупа по рамото. — Осведоми ни, че откриването на третата звезда не означава край на мисията. Тоест не бива да мислим, че с нея ще приключим, защото няма да е така. Ще я намерим, ще се бием с кучката и ще открием Стъкления остров. И ще слезем на него, с трите звезди. Фасулска работа, нали? Ако схватката със злите сили може да се нарече така.

— Обичам схватките — обади се Сойер. — Дори със злите сили.

— Няма да е първата ми подобна битка. — Дойл погледна към звездите. — Ще намерим звездата, а после и острова. Каквото и да ни струва.

— Виждам, че вече сме единни и сме избрали пътеката. — Бран побутна леко двете звезди. Те се издигнаха във въздуха и се плъзнаха безшумно в картините.

В очакване на третата.