Нора Робъртс
Стъкленият остров (4)

3

Когато с помощта на магията звездите отново бяха върнати в скривалището им, Бран поведе другарите си към централното спираловидно стълбище.

Човекът наистина притежава класа, помисли си Райли, докато оглеждаше хола на втория етаж. С голямото масивно бюро в него той можеше да служи за поредния офис или работно място.

Понрави й се смесицата от старо и ново — големият плосък телевизор, едновремешният дървен бар, многобройните кътчета за сядане в наситени, богати тонове, явно предпочитани от него, когато ставаше дума за дневна, камината с рамка от зелен като гората гранит.

В ниши в заоблените стени бяха подредени статуетки — алабастрови, бронзови, от полирано дърво. Заинтригувана, Райли отиде до тях, прокара пръст по плавните линии на три богини, изваяни от алабастър.

— Фодла, Банба, Ериу. — Тя погледна към Бран. — Бих казала, около 800 година от новата ера.

— И аз така знам. Богините са ми любими, защото са ми наследство.

— Кои са те? — попита Саша.

— Дъщери на Ермнас — обясни Райли, — от божествения народ Туата Де Данан. Помолили са барда Амергин да даде име на земята им — на тукашната земя — и той го сторил. Триумвират — не нашите три богини, но все пак триумвират. Кралици и богини от един остров. Това е интересно.

Тя се обърна, посочи с ръка.

— И този бронз. Мориган, изобразена по време на преобразуването си от жена във врана. Тя също е дъщеря на Ермнас, още една велика кралица и богиня. Богиня на войната.

Райли отиде до друга ниша.

— А това е Езерната дама, позната още като Ниниан. Богиня на водата. Ето я и Феделм в колесницата си, пророчицата, която предсказва велики битки.

— Нас ли изобразяват? — Саша се взря в богинята пророчица.

— Това е много любопитно. Нашият ирландец има изключителни творби на изкуството, пръснати из цялата къща, но тъкмо тези неща са в тази конкретна кула.

— Заедно — допълни Аника. — Като нас. Харесва ми.

— И на мен. Това е сила — реши Райли. — И много вероятно — добър късмет. Аз не бих го направила — добави тя, когато Сойер посегна към статуетката на богинята, подаваща се от водата. — Сигурно струва пет-шест милиона.

— И какво означава? — Сойер рязко отдръпна ръката си.

— Според легендата един от моите предшественици бил запленен от дамата и създал статуетката. — Бран се усмихна. — Както и да се е появила, тя се предава в семейството ми от поколения. Но твоето прозрение за групирането е любопитно, Райли. Тези тук ги подредих сам. Избрах местата им, преди да ви познавам. Но въпреки това има съответствие, нали?

— Толкова са красиви! — Следвайки примера на Сойер, Аника държеше ръцете си далеч от статуетките.

— Другото интересно е, че във втората кула съм поставил бронзова фигура на Мерлин, магьосника, и една на Дагда.

— Мерлин — ясно защо. Дагда, отново от народа Туата Де Данан — вметна Райли, — който, освен другото, е смятан за бог на времето. — Тя посочи с пръст Сойер.

— А до него съм сложил Катурикс.

— Кралят на битките — промърмори Райли и погледна към Дойл. — Наистина има съответствие.

— Имам триумвират от богини и в първата кула. Мориган, Бадб, Маха.

— Втората тройка дъщери на Ермнас. Бих искала да ги разгледам някой път.

— Когато пожелаеш — отвърна Бран.

— Колкото и да е интересно, това са просто символи. — Дойл се изправи с ръце в джобовете. — Статуетките не се бият. Не проливат кръв.

— Казва го човекът, който е прокълнат от вещица преди три века. Не очаквам статуетките да скочат и да се присъединят към нас — продължи Райли. — Но символизмът има значение, а точно сега ми се струва, че е на наша страна.

— Напълно съм съгласна. Което не означава, че утре няма да пъшкам на набиранията.

Дойл се усмихна едва-едва на Саша.

— Не означава, права си.

— Случайно да имаш меча Екскалибур? — обърна се Сойер към Бран.

— Съжалявам. Братовчед ми в Кери го притежава. Шегувам се — каза той, когато Райли ококори очи под разрошения си бретон.

— Никога не си прави шеги с Екскалибур пред археолог. Какво има на долния етаж? — Без да чака, тя заслиза по спираловидното стълбище.

Дойл чу реакцията й още преди да бе стигнала до средата на стълбището. Възклицанието й му заприлича на звуците, които издава една жена, когато получава оргазъм.

Чу Бран да се смее и да казва „Знаех си, че ще ти хареса“ — докато слизаше зад групата.

Книги, видя Дойл. Стотици. Старинни книги върху стигащи до самия таван лавици. Във въздуха се носеше мирис на кожени подвързии и едва доловимо — на хартия.

Върху една стойка до широко каменно огнище беше поставена дебела книга, гравираната й кожена корица бе заключена. Прозорци, високи и тесни, предлагаха мека светлина и ниши за сядане между лавиците.

В средата на стаята проблясваше дълга маса за четене.

Самият той се заинтригува, когато забеляза картите.

— Книги, събирани поколения наред — обади се Бран. — За магии, фолклор, легенди, митология, история. За лечение, заклинания, билки, кристали, алхимия. Списания, мемоари, семеен фолклор. Карти, както вече забеляза Дойл, някои са много стари. Сигурно ще намериш и неща, които вече имаш — обърна се той към Райли.

Тя само поклати глава.

— Това, което имам, е нищо в сравнение с твоята библиотека. Бих могла да живея в нея. — Тя въздъхна дълбоко. — Ако тук не намеря отговори, значи няма такива.

— Разбира се, и аз съм търсил, но нямам твоите познания. А и сега проучването е по-конкретно и фокусирано. — Той се пресегна, извади тънка книга от една лавица. — Тази е написана от мой предшественик — от страната на майка ми. В нея разказва за посещението си на Стъкления остров, за честването на новата кралица. Написано е на староирландски.

Райли пое книгата, разтвори я внимателно. Със страхопочитание.

— Мога да я преведа. Разбира се, Дойл ще се справи по-добре, защото идва от онова време.

— Не гарантирам, че историята е вярна — продължи Бран. — Но се предава в семейството.

— Ще се поровя във фолклора и митологията — каза разсеяно Райли, докато разглеждаше книгата. — Предполагам, че не може да се изнася.

— На тази стая е направена магия, за да се съхранят книгите — хартията, подвързиите. Някои са толкова стари, че ще се разпаднат, ако бъдат изнесени оттук.

— Разбрах. Пък и в библиотеката е достатъчно удобно за работа. — Тя остави книгата на дългата маса, посочи към онази на стойката. — Тази каква е?

— Книгата на заклинанията, които принадлежат на семейството ми, от първото до последното. Добавил съм онези, които създадох на Корфу и Капри. Само човек от моята кръв може да я отвори. — Докато говореше, Бран отиде до нея. — Стана моя, когато станах на двайсет и една. Ще я предам на онзи, който дойде след мен. Тя е знание, завет и сила.

Той постави ръка върху книгата, заговори на ирландски. Докато говореше, книгата засия. И запя.

— Божичко! — Аника улови ръката на Сойер. — Красиво е! Ти чуваш ли го?

— Да. И го усещам.

— „Аз съм от твоята кръв…“ — Дойл започна да превежда думите на Бран на останалите. — „… и съм магьосник. Аз съм всички, които са били, всички, които ще дойдат след мен. Това е моята клетва, моят дълг, моята радост.“

Когато Бран вдигна ръка, дебелата ключалка беше изчезнала. Той отвори гравираната корица — проблесна светлина, чу се рязък звук. После настъпи тишина.

— Погледнете тук — всички, които са държали тази книга в ръце, са оставили името си в нея.

— Толкова са много — промърмори Саша, докато той отгръщаше страницата. — Твоето е последно.

— Засега.

— А нашето дете, дали то…?

— Ако детето пожелае. Ако детето приеме.

— Въпрос на избор ли е?

— Винаги има избор. Заклинанията са каталогизирани. За лечение, за познание, за защита, за отблъскване, за изразяване на почит и тъй нататък. Ако на някого от вас му потрябва заклинание, само ми кажете и ще отворя книгата.

— Илюстрациите! — възкликна Саша, когато той отгърна няколко страници. — Прекрасни са, като живи!

— Книгата ги създава. Ще видите, че всяка страница си има име. Когато някое заклинание е полезно, ние го записваме, предлагаме го на книгата. И ако тя го приеме, се добавя.

— Книгата трябва да го приеме?

— Тя притежава голяма сила — повтори той. — Ако ви потрябва някакво заклинание, само ми кажете.

Затвори книгата, постави ръка отгоре й. Ключалката се появи отново, чу се как щраква.

— Един ден, когато имаме повече време, бих искала да я разгледам. Но засега… — Райли описа кръг. — Мисля, че имам достатъчно работа.

— За няколко десетилетия напред — обади се Сойер.

— Може да започна с проучванията, нали?

— Разбира се. — За да потвърди думите си, Бран протегна ръка към огнището и вътре запламтя огън. — Аз ще съм на третия етаж. На втория има напитки, може да си приготвяте чай и кафе.

— Както казах, мога да живея тук. Ще си донеса някои неща от стаята и започвам проучването. Мобилният ми има обхват тук, нали?

— И тук, и навсякъде другаде.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Саша.

— Би могло, но май Дойл ще ми е по-полезен.

Той не изглеждаше особено доволен, но сви рамене.

— Трябва да се погрижа за някои неща, след това ще ти отделя известно време.

— Става. Аз ще звънна тук-там, за да поръчам каквото е необходимо. Да задвижа нещата. Бран? — С ръце на хълбоците Райли се завъртя в кръг. — Библиотеката ти е върхът!

 

 

Преди да започне, Райли се свърза със семейството си. Редно беше да се обади по телефона и да поговори с роднините си, но… писането на имейл беше по-бързо и по-просто, а и можеше да се изпрати едновременно на всички. След пълнолунието трябваше да ги осведоми — тях и глутницата — за подробностите от мисията и къде точно се намира.

После прегледа списъка с контактите си. Нуждаеха се от лодка и водолазна екипировка. Тъй като за другите две звезди се беше наложило да се гмуркат, тя предположи, че е добре да имат нужното оборудване.

Откри един археолог, с когото бе работила на разкопки в Каунти Корк преди години, и реши да му звънне.

Това означаваше водене на общ разговор известно време, за опресняване на информацията — тъкмо затова бе предпочела да се свърже със семейството си чрез електронната поща — но успя да се сдобие с местно име.

След двайсет минути флиртуване и преговори по телефона тя получи онова, от което се нуждаеше.

Събра необходимите книги в една кутия, взе лаптопа, таблета и няколко бележника и пренесе всичко с количка до кулата.

Нямаше ли да е прекрасно да работи тук в уединение, помисли си, докато влизаше в библиотеката. Само тя и стотици старинни книги — и електрониката й. Буен огън, голяма маса. Дъжд, който ръми отвън, малко музика от плейлистата й.

Но й трябваше Дойл.

Човекът говореше и четеше толкова езици, колкото и тя — а някои от тях дори по-добре от нея. Което я дразнеше, призна си Райли, докато слагаше лаптопа си.

Успокои я мисълта, че той бе разполагал с няколко века да ги изучава. Както и всичко останало.

Дойл бе добър в измислянето на стратегии и тактики — невинаги бе съгласна с него, но безспорно го биваше в това. Като обучаващ беше брутален — ала тя уважаваше подхода му. Те водеха война, и то война на невъзможно ниво, така че или се обучаваш без превземки, или умираш.

А в битките беше яростен, бърз и безстрашен. Разбира се, нали е безсмъртен, от какво да се страхува.

Не е честно, укори се тя. Човекът изпитваше болка като всички тях.

Пък и двамата не се съревноваваха. Макар че това бяха чисти глупости, призна тя, докато подреждаше нещата си. За нея почти всичко бе някакъв вид съревнование. Знаеше как да работи в екип — все пак живееше в глутница — но предпочиташе тя да е лидерът.

Като си мислеше за изминалата нощ и какво се надява да постигне сега, тя се изкачи по витите стълби, направи си кана силно кафе. След кратко колебание взе две бели порцеланови чаши.

Ако Дойл се появеше, това щеше да спести време.

После седна на масата, в компанията на пламтящия огън и трополенето на дъжда, и се зае да чете — доколкото й се удаваше — книгата, написана от предшественика на Бран.

Водеше си записки в бележника, докато превеждаше, спираше, ако трябваше да провери някоя дума или фраза в лаптопа си.

Разсеяно повдигна глава, когато вратата се отвори.

Зачуди се дали надписът „Грейтфул Дед“^[1] на избелялата тениска, която Дойл носеше, е неговият начин да се шегува със своята безсмъртност, или човекът беше просто — като всеки уважаващ себе си рокаджия — фен на групата.

И в двата случая под прилепналата тениска се очертаваха възхитителни мускули.

— Прапрапра и тъй нататък дядото на Бран е бил егоцентрик — поде тя. — Или може би само така изглежда. Стилът му е доста превзет и е дяволски доволен, че е бил поканен на честването. Той го нарича „раждането на нова кралица“.

— Окей. — Дойл си сипа кафе във втората чаша.

— Ти ще четеш по-бързо от мен.

— И ти се справяш добре. Освен това не виждам как пътуването на някакъв тип до Стъкления остров преди стотици години ще ни помогне тук и сега. Нали според легендата островът постоянно се мести.

— Идва и си отива, когато пожелае — цитира Райли, — носейки се сред мъглите на времето и пространството. Мнозина са търсили бреговете му, но рядко са достигали стъклената му част. Само на избраните от съдбата, на онези, чиито подвизи, дела и способности са достойни, им е позволено да преминат отвъд. — Тя потупа книгата. — Или нещо в този смисъл. Тоя тип — Боханън — има доста голямо самочувствие. Носи като дар на кралицата две птици от скъпоценни камъни — чучулига и славей. Едната да й пее, докато заспи, другата да я събужда с песен. Има цял абзац за това как ги е изработил.

— И как ни помага това?

— Получаваме информация, Дойл. Той определено говори за малко дете — което означава раждане. Повечето източници подкрепят това, макар да има и теории за младо момиче, избрано като Артур — чрез изпитание или подвиг. Но този тип пише за бебето кралица Егле и нейните пазители: Селена, Луна и Арианрод.

— Това вече го знаем.

— Но сега имаме потвърждение — настоя Райли. — А поканата му е дошла от Арианрод — като келт към келт, така мисля. И той е пътувал от Слайго, край брега на Клеър. Което е тук. Плаването му не е било лесно — и това е описано с подробности. Мрачно море под пълна луна, дъра-бъра, но после става интересно.

Райли се върна няколко страници назад, побутна книгата към Дойл.

— Прочети това. На глас — подкани го тя нетърпеливо, когато той плъзна поглед по думите. — Искам да слушам.

— По дяволите! Добре тогава… „Макар че морето се вълнуваше, а луната танцуваше зад облаците, които замъгляваха светлината й, не изпитвах страх. Обвих се със силата си като с плащ и поех на мое си, въображаемо пътуване, докато стелещите се около мен мъгли се сгъстяваха. За момент дори луната изчезна, а морето потрепери като изплашено. Друг на мое място би закрещял от страх или би обърнал лодката назад, но аз продължих хладнокръвно…“ Божичко!

— Да, да, знам, но продължавай.

— „Докато следвах неотклонно курса си, въпреки че водният демон беснееше…“ — Дойл направи пауза, погледна я въпросително. — Воден демон?

Райли сви рамене.

— Може да е Уахуи, макар че той е аборигенски демон, или пък Мунеане — изобразяват го като кит. Или е просто хипербола. Продължавай.

— Воден демон… — промърмори Дойл, но продължи: — „През мъглите и светлините, под ярките факли и луната, която се изплъзваше от своите облаци, за да осветява пътя като фар. Ето че морето се успокои и пред мен като скъпоценен камък заблестя Стъкленият остров…

… Пясък, бял като луната, и пламтящи високи факли. Гори, гъсти и зелени, осветени от танца на цветовете. Сребърният дворец грееше на един хълм. Във въздуха се носеше вълшебната музика на флейти и арфи. Видях жонгльори и танцьори и долових уханието на месо на огъня, на медовина в чашите, а през това време малки момчета се втурнаха в плитчините, за да изтеглят лодката ми.“

Когато Дойл спря отново, Райли направи кръг с пръста си във въздуха.

Той изруга тихо, но продължи:

— „Когато напуснах брега на моя свят, нощта бе хладна и влажна, но тук беше топло и сухо. Излязох от лодката върху белия пясък на Стъкления остров, където Арианрод чакаше със сестрите си, за да ме приветства с добре дошъл. Когато кракът ми докосна земята, знаех, че ми е отредено нещо, което е било дадено на малцина и малцина ще получат. Защото островът е туптящото сърце на всички светове.“

Дойл вдигна поглед.

— Вярваш ли на това?

— Няма достатъчно информация, но е интересно, нали? Поне това за магията — не можем да го отречем. Ами ако тя произлиза отнякъде, от някакъв свят, който я генерира? Това обяснява защо Нереза иска звездите — създадени са там, от трите богини. Обяснява защо, ако се докопа до тях, ще притежава цялата власт и способността да унищожи… ами всичко. Така че тази информация е интересна.

Тя се отпусна назад в стола си.

— Продължавай.

— Ако знаех, че ще ти чета приказки, щях да си взема една бира.

— Аз ще ти донеса, ако превеждаш вместо мен.

— Дадено.

Райли пое нагоре по стълбите.

— И още нещо, върху което да помислиш — извика оттам.

— Имам си достатъчно неща за мислене. За какво става въпрос?

— Трябва да направя някои тестове, за да определя по-точно възрастта на тази книга, но мисля, че е от девети век.

— Хубаво.

Тя завъртя очи и се надвеси над перилата.

— Хайде, Дойл, прояви малко интелектуално любопитство и ме попитай защо.

— И без това ще ми кажеш.

— Така е. — Тя вече слизаше по стълбите с бирата му. — През девети век ръкописите са се оформяли по определен начин — писарите са разделяли пергамента на редове, правели са го със стило отзад на гърба. Понякога стилото се е врязвало по-дълбоко. В тази книга се забелязва точно това. Нашият Бо явно е имал високо обществено положение. Сигурно някой негов слуга е направил редовете. Или е по-вероятно да е дванайсети век — обаче се съмнявам, съдейки по мастилото. След това вече са използвали подобие на молив, за да очертават редовете.

— Значи е стара, което вече знаем. Какво значение имат няколко столетия?

— Лесно ти е да го кажеш, старче. Защо има значение в този случай? — Тя му подаде бирата, седна. — Защото, макар да съм проучвала една по-древна легенда за острова, това тук е най-старото сериозно описание от първо лице. Описание на пътуване за честването на нова кралица. Когато са били създадени звездите, Дойл. То ни казва кога са се появили звездите. Това в нашите кръгове се нарича „откритие“.

— Датирането на звездите няма да ни помогне да намерим третата.

— Понякога знанието е награда само по себе си. — Тя го изрече сухо, убедена в думите си. — Но ако аз мога да датирам тази книга и да потвърдя автентичността й, ще знаем кога е била родена кралицата и кога са създадени звездите. Известно ни е, че нашият чаровник от крайбрежието на Клеър е плавал сам. Едва ли е плавал дълго, тъй като е тръгнал по тъмно и е пристигнал същата нощ. Ако оставим за момент магията настрана, можем да допуснем, че островът е бил тук, край бреговете на Клеър, което ми харесва, защото и ние сме тук.

Дойл сбърчи чело, надигна бирата.

— Това означава, че сме страхотни късметлии.

— Едва ли, ако съдим по последните два месеца. Ние сме където ни е отредено да бъдем. Не знам дали ще плаваме нощем и как ще се озовем на острова, но ако използваме тази история и направим нужните изчисления, вземайки предвид и теченията — може би ще открием точното местоположение или поне района.

Дойл отпи от бирата.

— Сега вече ме заинтригува. Но това ще трябва да почака. Не можем да върнем звездата, преди да сме я намерили. Все пак е добре да имаме някаква насока, да дадем на Сойер възможни координати, когато намерим и третата звезда.

— Нереза съвсем ще побеснее.

— Вече не е толкова силна. Може би ще намерим звездата, преди да ни нападне отново. — Когато Райли вдигна вежди, той добави: — Но знам, че е малко вероятно.

— Добре тогава. Да обобщим. Намираме звездата, намираме острова, свършваме работата. Надявам се това да включва и унищожаването на Нереза.

— Според нашата ясновидка ще загине от меч.

— Дано да е твоят, но едва ли ще е фасулска работа.

— Бран ще му направи магия за сила. Време е да се погрижим за това.

— Няма да е зле. — И тя си го беше помислила. — Може да е със заклинанието, което той направи на оръжията ни, с тях всичко е наред. Но има и друго…

Можеше да говори откровено с него, осъзна Райли. Да му каже неща, които би се колебала да изрече пред останалите. Неща, които не са толкова оптимистични.

— Дори и да не успеем да я довършим, преди да сме отнесли звездите на острова, пак ще спасим световете. Но тя ще продължи да ни преследва и след като си свършим работата. Може да си го позволи.

Очите й се задържаха върху неговите — сериозни, немигащи, после продължи:

— Бран и Саша се женят, имат няколко деца. Аника и Сойер заживяват на остров — той на сушата, тя в морето. Може и да се получи. Колкото до мен, аз ще започна поредните разкопки или ще напиша книга. Най-вероятно и двете. Ти ще правиш каквото си правиш. Но тя ще продължи да ни преследва и ще ни изтреби един по един, като мухи. Теб няма как да убие, но е възможно да измисли нещо по-лошо.

Като каза това, тя посегна смутено към бирата му, отпи глътка.

— Съдбата ни е определила този жребий, на всеки от нас. Събрани сме заедно с една цел. Да намерим звездите, да ги върнем, да спасим световете. Почти сме го постигнали. Вярвам, че можем да се справим. Мисля, че ще успеем да довършим мисията. Но след това, Дойл… никой не казва, че ще заживеем щастливо. Никой не казва, че ще унищожим злата богиня и ще танцуваме на гроба й.

— Тогава по-добре да действаме. — Той си взе бирата и отпи. — Защото не се виждам като секс играчка на някаква богиня психарка вовеки веков.

— Според мен е по-вероятно да те пече на бавен огън вовеки веков.

— Обичам топлината, но шегата настрана. Трябва да го направим, Гуин. Да стигнем до края. Или никой няма да живее щастливо. Трябва да видим сметката на Нереза, всички заедно.

И тя си го беше мислила, но…

— Аника има само два месеца, после отново ще се превърне в русалка.

— Ще го направим преди това. Бран ще омагьоса меча. Ще бъдем готови за нея, когато се появи.

— Добре, записвам в списъка и меч, който може да унищожи богиня.

 

 

В своите покои в пещерата, дълбоко под земята, Нереза се размърда. Болката! Тя се впиваше като нокти, като зъби в кожата й, изгаряше я с грапави езици от огън и лед.

Откакто се помнеше, не беше изпитвала такава болка.

Яростният й крясък прозвуча като немощно скимтене.

Нещото, което някога бе Андре Малмон — самоуверен богаташ и безскрупулен тип — сега държеше бокал до устните й в ноктестата си ръка.

— Пий, кралице моя. Това ще ти даде сили.

Кръвта, с която я хранеше, се застича по прогореното й гърло.

— Колко? Колко време мина?

— Само един ден.

Не, не, бяха изминали години, десетилетия! Тя бе страдала толкова много! Какво й бяха сторили те?

Припомни си вихъра, ужасното падане, изгарящата топлина, нетърпимия студ. Страха. Спомни си страха.

И лицата, да, припомни си лицата на онези, които я бяха нападнали.

Сълзите изгаряха бузите й, докато отпиваше от бокала, а гущеровите очи на Малмон се взираха в нея със смесица от обожание и лудост.

Ето, ето докъде я бяха докарали те!

— Огледало! Донеси ми огледало!

— Трябва да си почиваш.

— Аз съм твоята богиня. Ще изпълняваш заповедите ми!

Когато той се отдалечи бързо, тя се отпусна назад отмаляла, всяко поемане на дъх беше мъчение. Малмон се върна, ноктестите му нозе потропваха по камъка, вдигна огледалото пред нея.

Косата й, красивата й коса, сега беше сива като смрадлив дим. Лицето й — пожълтяло и насечено от бръчки, тъмните й очи — замъглени от старост. Цялата й красота си беше отишла, младостта й бе унищожена.

Щеше да си ги върне, и двете! А шестимата, които й бяха причинили това, щяха да си платят — прескъпо!

Черпейки сила от яростта си, тя взе бокала, отпи голяма глътка.

— Донеси ми още! Донеси ми още, а после ще правиш каквото ти кажа.

— Ще ти помогна да се възстановиш.

— Да. — Тя впи луд поглед в лудите му очи. — Ще ми помогнеш да се възстановя.