Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (59)

59

Седяха в хола. Мелика се учуди, като ги завари на вратата си толкова късно вечерта, но веднага ги покани. Направи чай и им предложи да седнат на големия кожен диван, с който Саид едно време така се гордееше. Мелика дойде от кухнята с поднос с чайник и три чаши. В чиния до тях имаше няколко парчета баклава.

— Извинявайте, нямам друго вкъщи.

— И това е чудесно — успокои я Шибека любезно.

Мелика хвърляше озадачени погледи на гостите си, докато поставяше чашите пред тях. После наля димящия чай от красивия чайник. Единственият звук в стаята идваше от срещата на течността с порцелана. Шибека тъкмо понечваше да заговори, когато Мехран наруши мълчанието.

— Мама има да ти казва нещо.

Шибека му кимна признателно и се помъчи да изглежда възможно най-спокойна, когато срещна погледна на Мелика. Беше се подготвила психически за труден разговор.

— Нуждая се от помощта ти.

— За какво? — попита Мелика и се настани срещу тях.

Не си беше сипала чай. Това си струваше да се отбележи.

— Говорих с един журналист от телевизията. За Саид и Хамид.

И двамата видяха как лицето на Мелика помръкна. Сякаш лекото усещане за неудобство, което бе изпитвала през цялото време, изведнъж премина в чисто угнетение. Въпреки това Шибека продължи:

— И той го намира за много странно. Станалото.

Не можа да стигне по-далеч. Мелика скочи на крака и се изправи срещу нея. Гласът й стана писклив, думите — едва разбираеми.

— Престани, Шибека! Не ми трябва някакъв непознат да ми разправя кое било странно и кое не.

— Не това имах предвид…

— Напротив. Въобразяваш си, че си единствената на света, която страда, а сега си хукнала при някакъв мъж, който разправя, че си права. Е, мен не ме интересува!

— Не съм тичала при никакъв мъж — възрази Шибека хладно. — Писах писма, звънях по телефона и единственият, който изобщо ме изслуша, беше той.

— Мъж? Швед? Когото не познаваш?

Шибека кимна леко. Мелика пристъпяше от крак на крак и очевидно нямаше намерение да седне, докато не си отидат.

— Не усещаш ли как звучи, Шибека? — Тя говореше много бързо. — Колко пъти сте се виждали? Срещали ли сте се насаме?

Шибека сведе очи за секунда, разговорът се беше превърнал в кошмар и нямаше как да избегне пълната катастрофа. Изведнъж осъзна колко глупава е била. Трябваше да знае, че Мелика ще реагира така. Мелика повиши глас още повече:

— Срещали ли сте се насаме? Може би затова проявява такъв интерес?

Изрече последните думи злобно и присви очи срещу Шибека, която беше на път да загуби самообладание, макар да знаеше, че трябва да запази спокойствие. Да не се оставя на провокации. Необмислените грубости само биха влошили положението.

— Разбира се, че не, аз бях с нея — обади се Мехран кротко. — Мама знае как да се държи.

За миг Шибека загуби присъствие на духа. Изобщо не бе очаквала това. Почти беше забравила, че той седи до нея. За сметка на това Мехран изглеждаше напълно овладян. Продължи така, сякаш цял живот не е правил друго, освен да лъже:

— Струва си да го изслушаме — продължи той спокойно с новопридобития си глас.

Онзи, с който говореше от следобед насам. А може би отдавна го е носел в себе си, а Шибека просто го освободи. Беше твърде уверен, за да е съвсем нов. Навярно просто е чакал момента, в който ще бъде необходим.

Шибека стоеше мирно, беше едновременно впечатлена от сина си и напрегната. Трябваше да каже нещо, за да не бъде разкрита лъжата на Мехран, но не беше лесно да напипа посоката в новия пейзаж, който той така внезапно й нарисува. Мехран обаче явно нямаше каквито и да било затруднения с новата си роля.

— Той иска да се срещне и с теб. Ние с мама наистина се надяваме да мине добре.

Мелика беше млъкнала и ги гледаше. Шибека най-сетне се престраши да отвори уста. Синът й й вдъхваше спокойствие.

— Мелика, знам, мислиш си, че много пъти съм постъпвала неправилно. Но съм убедена, че този път съм права.

Мелика изглеждаше скептична, но поне си седна на мястото. И тя като че се бе успокоила от Мехран и неговия делови тон.

— Не мога. Ако беше жена, бих се видяла с нея. Но не и с мъж. Имам уважение към Саид.

— И аз уважавам това — кимна Шибека. — Ще говоря с Ленарт…

— Аз ще говоря с Ленарт — поправи я Мехран бързо. — Но предполагам, че ще можем да го уредим.

Мелика кимна. Мехран й се усмихна насърчително.

— Благодаря ти, Медика — промълви Шибека.

— Благодари на сина си — отвърна тя.