Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (120)

120

Озоваха се в задръстване точно преди Сьодертелебрун. Заради ремонтни работи движението бе пренасочено само в една лента и се наложи Йенифер да кара на зигзаг между колите няколко минути, докато се измъкне. Но не това беше най-лошото. Били беше изгубил сигнала от мобилния телефон. Торкел ставаше все по-напрегнат.

— Къде го видя последно? — попита раздразнено.

— На Е20, но или някой е изключил телефона, или са навлезли в област с лошо покритие. Не знам.

— Мамка му! — изруга Торкел.

Вината не беше на Били, знаеше го. Но беше истинска катастрофа да стигнат толкова близо и изведнъж да изгубят сигнала.

След забавянето Йенифер отново набра скорост. Тя го погледна колебливо:

— Накъде да карам?

— Продължавай към Е20. Все пак там го видяхме последно.

Торкел пак се обърна към Били:

— Покажи ми на картата точно къде изчезна.

Били завъртя екрана към него и посочи. Торкел хвърли бърз поглед на картата.

— Ако телефонът е изключен и те са продължили по Е20, край. Да се надяваме, че са отбили някъде.

Били разбра идеята.

— Добре, но не можем просто да гадаем къде са завили.

— Алмнес се намира тук някъде — намеси се Йенифер, без да отклонява вниманието си от пътя. — Където Чарлс е изкарал военната си служба — поясни тя.

Торкел кимна и пак погледна картата. Гори, езера и няколко селища. Алмнес. Само на няколко километра от точката, която посочи Били.

— Възможно е — каза Били разпалено. — Не разполагаме с нищо по-добро.

— Повикай хеликоптера — нареди Торкел. — Районът е голям. Трябва ни помощ от въздуха.

— Веднага — извади мобилния си Били.

Погледът му все така не се отклоняваше от екрана. Синята точка, която показваше местоположението на телефона, не се бе появила. Сега им оставаше единствено надеждата — надеждата догадката им да е правилна и да пристигнат навреме.