Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (1)

1

Този път името й щеше да бъде Патриша.

Патриша Уелтън.

Нов град. Ново име.

Най-трудно беше в началото. Да реагира, когато рецепционистите в хотела и шофьорите на таксита я извикат по име.

Но това беше много отдавна. В днешно време приемаше името от новите си документи за самоличност в мига, в който го прочете. Досега само един човек се беше обърнал към нея по име при това пътуване — служителят в агенцията за автомобили под наем в Йостершунд излезе да й съобщи, че колата, която е поръчала предварително, е почистена и готова.

Пристигнала бе навреме, малко след пет часа в сряда следобед, и беше взела влака от летището до центъра на Стокхолм. Това беше първото й посещение в шведската столица, но тя го ограничи до ранна и доста скучна вечеря в близкия ресторант.

Малко преди 21 ч. се качи на нощния влак, който щеше да я отведе в Йостершунд. Беше резервирала самостоятелно купе в спалния вагон. Не защото се боеше, че някой някога ще я залови, независимо колко души биха могли да дадат описанието й на полицията и властите — чисто и просто не обичаше да спи с други хора, при това непознати. Никога не го беше търпяла.

Дори с волейболния отбор, с който пътуваше по мачове като млада.

Нито по време на обучението — и това в базата, и полевото.

Нито пък по мисии.

След като влакът потегли от гарата, тя отиде до вагон-ресторанта да купи малка бутилка бяло вино и пакет фъстъци, а после се затвори в купето си да чете. I know what you’re really thinking — нова книга с донякъде чудноватото подзаглавие: Reading Body Language like a Trial Lawyer^[1]. Жената, която в момента се подвизаваше под името Патриша Уелтън, не знаеше дали точно криминалните адвокати са особено вещи в разчитане езика на тялото, не беше попадала на някого със забележителни умения в тази област, но книгата беше, ако не поучителна, то поне кратка и занимателна. Малко след един часа тя се плъзна между чистите бели чаршафи и загаси лампата.

Пет часа по-късно слезе на гарата в Йостершунд, попита за посоката и намери хотела; там закуси обилно, след което се отправи към офиса на „Ейвис“, където беше поръчала кола. Помолиха я да почака и й предложиха кафе от автомата, докато почистят и подготвят автомобила.

Съвсем нова сива „Тойота Авенсис“.

След стотина километра пристигна в Оре. Беше спазвала ограниченията за скоростта по целия път. Нямаше смисъл да си навлича глоби, дори и на практика това да не променяше нищо. Доколкото разбираше, шведските полицаи нямаха навик, може би дори право, да претърсват автомобили и багажи при по-леки нарушения, но единственото, което би могло да застраши мисията, беше да открият, че е въоръжена. Не разполагаше с документи, даващи й право да носи оръжие в Швеция. Намереха ли нейната „Берета М9“, щяха да се разровят и да установят, че Патриша Уелтън не съществува другаде освен тук и сега. Така че тя се въздържаше да дава газ, докато минаваше покрай все още зелените ски писти и навлизаше в малкото селце, кацнало на склона край езерото.

Поразходи се, влезе да обядва в първото заведение, което й попадна, и поръча панини с диетична кола. Докато се хранеше, изучаваше картата. Оставаха около петдесет километра по Е14, докато кривне от пътя и изостави колата, после не повече от двайсет километра тичане. Погледна часовника. Пресметна — три часа, докато стигне на място, и още час да почисти, два да се върне до автомобила, да докладва… Щеше да бъде в Тронхайм навреме да хване самолета за Осло и в петък да си е у дома.

Разходи се още един път из Оре, след което седна в колата и продължи в западна посока. Макар професията й да я беше отвеждала на какви ли не места, никога не беше зървала такъв пейзаж. Полегатите вълнисти планини, ясно забележимата граница на дърветата, блясъкът на слънцето върху водната повърхност в долината под нея. Тук би си живяла чудесно. Уединението. Тишината. Чистият въздух. Би могла да си наеме някоя усамотена къщичка и да ходи на дълги разходки. Да лови риба. Да се радва на светлината през лятото, а в есенните вечери да чете край камината.

Може би някой друг път.

Навярно никога.

Слезе от Е14, когато видя табела, сочеща, че Рундхьоген е наляво. Малко след това остави колата, взе си раницата, извади планинската карта и се затича.

122 минути по-късно спря. Леко задъхана, но не и уморена. Не тичаше с всички сили, поне не на дълги разстояния. Седна на планинския склон и пи вода, докато дишането й бързо се успокои. След това извади бинокъла и го насочи към дървената къщурка на около триста метра от нея. Намираше се точно където трябва. Изглеждаше досущ като на снимката, която получи от информатора.

Ако беше разбрала правилно, в днешно време никой не би получил разрешение да построи къща на такова място, в полите на планината, но тази беше още от трийсетте години. Някаква важна клечка с връзки в кралския двор се нуждаела от място, където да се постопля по време на лов. А и в интерес на истината, това трудно можеше да се нарече къща. Колко ли беше? Осемнайсет квадрата? Двайсет? Дървени стени, тесни прозорчета и малък комин, стърчащ от битумния покрив. Две стъпала водеха до вратата на една от късите стени, а на десетина метра оттам имаше по-малка барака, наполовина нужник, предположи тя, наполовина навес за дърва, съдейки по дръвника, оставен отпред.

Движение иззад зеления комарник. Той беше там.

Тя свали бинокъла, пак пъхна ръка в раницата, извади беретата и с бързи и опитни движения постави заглушителя. После се изправи, прибра оръжието в специално ушития за целта джоб на якето, метна раницата на гръб и тръгна. От време на време поглеждаше през рамо, но не долови следи от движение. Къщичката беше на известно разстояние от маркираната туристическа пътека, а и в края на октомври в този район не гъмжеше от екскурзианти. Откакто слезе от колата, срещна само двама.

Оставаха й около петдесет метра, когато извади пистолета от джоба си и продължи напред, като го носеше отпуснат до бедрото. Преценяваше вариантите. Да почука и да стреля в момента, в който той отвори, или да приеме, че не е заключено, и просто да влезе и да го изненада. Тъкмо се беше спряла на първото, когато вратата на къщата се отвори. За секунда жената застина, но после приклекна със светкавична скорост. На стъпалата се показа мъж на около четиридесет години. Местността беше открита. Нямаше къде да се скриеш. Тя можеше единствено да стои неподвижно и да се спотайва. И най-малкото движение би привлякло вниманието му. Стисна пистолета по-здраво. Ако той я забележи, все пак би могла да се изправи и да го застреля, преди да е побягнал. Малко над четиридесет метра. Несъмнено щеше да улучи, вероятно и да го убие, но не искаше да става по този начин. Дори и ранен, би могъл да се добере до къщата. А вътре можеше да има оръжие. Ако я видеше сега, всичко щеше да се усложни твърде много.

Той обаче не я видя. Затвори вратата, слезе по двете стъпала, зави надясно и тръгна към бараката. Тя го видя как вдигна брадвата, която беше забита в дръвника, и започна да цепи дърва.

Изправи се бавно и сви леко вдясно, за да я закрива къщата, в случай че мъжът реши да си почине от цепенето, изправи гръб и огледа красивия пейзаж.

Брадвата. Би ли могла да се превърне в проблем? Надали. Ако всичко минеше по плана, той изобщо нямаше да има време да я възприеме за заплаха, камо ли да я нападне с оръжие за близък бой като брадвата.

Тя се спря зад къщата, издиша, забави се няколко секунди, за да се съсредоточи, и после зави зад ъгъла.

Мъжът изглеждаше, меко казано, изненадан да я види. Отвори уста, за да попита коя е — както предположи жената — може би какво търси тук, насред йемтландските планини, и дали може с нещо да й помогне.

Нямаше значение.

Тя не знаеше шведски и той никога нямаше да получи отговор.

Пистолетът със заглушителя изцъка един-единствен път.

Всички движения на мъжа прекъснаха внезапно, все едно някой е натиснал паузата насред филм. След това брадвата се изплъзна от ръката му, коленете му се подвиха наляво, тялото рухна надясно. Глухо тупване, когато осемдесетте му килограма се стовариха на земята. Докато се просне в цял ръст, вече беше мъртъв, сърцето му — пронизано от куршума.

Жената измина оставащите няколко крачки до трупа, застана с разкрачени крака над него и спокойно се прицели в главата на мъжа. Изстрел в слепоочието на три сантиметра от лявото око. Знаеше, че е мъртъв, но изхаби още един куршум, този път на няколко сантиметра от дясното око.

Пъхна беретата в джоба си и се замисли дали да направи нещо за кръвта по земята, или да остави природата да се погрижи. Дори и някой да установи, че мъжът е изчезнал — а това сигурно щеше да стане — и да дойде до планинската къщурка да го потърси, нямаше да намери тялото. Кръвта би показала, че нещо му се е случило, но нищо повече. Дори и да си помислят най-лошото, никой никога нямаше да може да потвърди подозренията им. Мъжът щеше да изчезне за вечни времена.

— Татко?

Жената извади пистолета още докато се завърташе. Една-единствена мисъл премина през главата й.

Дете. Не трябваше да има никакви деца.