Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (124)

124

Нощ и мрак.

Лампата на бюрото, обърната към стената, беше единственият източник на светлина в стаята. Себастиан и Торкел седяха в полумрака. Телата им хвърляха дълги сенки върху стените. Навън вятърът виеше.

Ако Себастиан още пиеше, сега би стоял с уиски в ръка, за да бъде картината по-завършена; но той се въздържаше. Торкел държеше бира. Пиеше направо от бутилката. Беше му втората или третата.

— Отдавна не сме стояли така — наруши той тишината.

— Никога не сме стояли така — отвърна Себастиан — и ако ще те прихваща някаква противна носталгия, аз си отивам вкъщи.

Торкел се усмихна и надигна бутилката. Радваше се, че този път Себастиан показва друго отношение към работата и към колегите от екипа, но понякога истинският му характер си проличаваше.

— А защо не си отиваш? — попита го любопитно.

— А ти?

— Самотен съм — отвърна Торкел прямо. — Вече не ми е приятно да стоя у дома.

Той замълча. Себастиан разбра, че от него се очаква някаква реакция. Нямаше ни най-малко желание Торкел да си излива душата пред него, затова реши да отговори на първоначалния въпрос. Да отклони темата от личното пространство.

— Яд ме е. Чарлс Седерквист не стоеше зад изчезването на афганистанците, нито зад застрелването на брат му и цялото му семейство.

Торкел кимна:

— Да, но беше замесен.

Себастиан само изсумтя недоволно.

— Според теб какво е станало? — попита той.

Торкел се облегна назад, отпи от бирата и няколко секунди помълча, докато размишляваше над въпроса.

— Според мен — изрече той бавно — ЦРУ са били тук и са взели със себе си или са убили двамата афганистанци. Предполагам, че „Муст“ са били наясно и Чарлс е помолил брат си да затвори случая, но братът е знаел твърде много и затова са го убили в планината.

— Кой? Патриша Уелтън ли?

— Да — кимна Торкел. — Защо след това са убили и нея… Това не знам.

— Чарлс е мъртъв. Смяташ ли, че той е единственият, когото можем да свържем с цялата тази история?

Негодуванието в гласа на Себастиан не можеше да се сбърка. Торкел се наведе напред, облегна лакти на коленете си и се вгледа в лицето на човека, когото въпреки всичко все още искаше да нарича свой приятел.

— Не знаех, че ти пука за… как да кажа… справедливостта. Крайната цел е без значение, важен е пътят. Нали така казваш?

— Това не значи, че искам да им се размине — отвърна Себастиан леко троснато.

— Но понякога става точно така — рече Торкел, без да цели някакъв драматизъм, и се отпусна обратно на дивана.

— Освен това в този случай пътят беше нетърпимо скучен — продължи Себастиан в опит да обясни тлеещото си раздразнение. — Били застреля единствения горе-долу интересен участник.

— Може би щеше да ти бъде по-весело, ако участваше през цялото време — отговори Торкел с доста дразнеща усмивка.

— Имах си други грижи.

Торкел поизправи гръб, този път наистина заинтригуван.

— Какво става с Ваня, чували ли сте се?

Себастиан поклати глава.

— Цял ден не вдига.

— Прие го тежко. Тази работа с ФБР — изрече Торкел умислело.

— Ваня е силна.

— Или поне страшно умее да създава такова впечатление. Но това в съчетание с историята с баща й е на път да я смаже.

Себастиан усети как раздразнението се примесва с чувство за неудобство и може би нещо, което не помнеше да е изпитвал много отдавна. Вина. Трябваше на всяка цена да се отклонят от тази тема.

— Знаем доста неща — върна се той към първоначалния въпрос с надеждата Торкел да се включи. — Ленарт Стрид има и други колеги. Мога да ги попритисна.

Торкел поклати глава и пак се приведе поверително към него. Себастиан никак не си падаше по подобни пози.

— Знаеш ли защо още съм тук и оставам година след година?

— Не, но не съм се и замислял — отговори Себастиан откровено.

— Зная кога да се откажа — каза Торкел и отпи от бирата. — Подбирай си битките, Себастиан. Бори се, когато можеш да победиш.

— Не ми е в стила.

— Животът става по-лесен.

— И по-скучен. А като говорим за скучен…

Той хвърли многозначителен поглед на часовника и се изправи. Торкел само му се усмихна и също се надигна.

— И аз ще тръгвам, имам нещо за вършене.

Очевидно въпреки всичко случило се беше невъзможно да го ядосаш днес. Може би по този начин Торкел се справяше с разочарованието. Усмихваше се на бедите. Себастиан си взе якето и тръгна към вратата. Торкел изгаси лампата на бюрото.

— Според теб колко нависоко стига тази история?

— Не ме интересува. Никога няма да разберем.

— И можеш да се примириш с това?

— Да, ти също.

Излязоха от кабинета на Торкел. Качиха се в асансьора в мълчание. Торкел, разбира се, имаше право. Можеше да се примири с това, както се примиряваше с всичко друго.