Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (55)

55

Торкел отново дойде последен в конферентната зала. Започваше да му става навик. Този път не само бе окъснял, но и беше сърдит и уморен. Първо ужасният разговор с Ваня, който го уплаши, но той направи точно каквото го беше помолила и се обади на прокурора. Веднага след това пък отново позвъни Аксел Вебер. Свързал автомобилната катастрофа и загиналата жена с гроба в планината. Искал да знае каква е връзката. Дори и да можеше, Торкел естествено не би му отговорил, но самият факт, че Вебер явно знае с какво се занимават, го подразни. Изглежда журналистът нямаше представа, че е кола под наем и че шофьорката, може би Патриша Уелтън, е с фалшива самоличност. За щастие не беше чул и какво е намерила Урсула у Улуфсон. Ако научеше това, пресата щеше да се пръсне от хипотези. Торкел направи безуспешен опит да се свърже с Хедвиг Хедман. Изправена пред омбудсмана или не, тя трябваше да се погрижи в бъдеще подчинените й да си държат езика зад зъбите.

— Урсула — започна той още преди да е седнал; денят беше дълъг за всички, нямаше смисъл от увъртане.

— Огледах намереното у Улуфсон, доколкото можах, преди да го пратя в Линшьопинг — започна Урсула и отвори лаптопа си. — Сложила съм описа в общата папка, има и разпечатка, ако предпочитате.

Йенифер и Торкел се протегнаха и взеха по един екземпляр от малката купчина листове А4 на масата. Били си включи компютъра.

— Както знаете, когато видяхме дамската чанта, стана наистина интересно. Вътре имаше остатъци от шофьорска книжка на името на Лиз Макго… нещо си.

— Излезе ли нещо? — прекъсна я Торкел и се обърна към Били, който вдигна поглед от екрана.

— И да, и не. Сега ли ще го обсъдим?

— Не още. Продължавай — кимна Торкел на Урсула.

— Иначе в чантата нямаше кой знае какво. Тя е била в купето и е доста по-пострадала от раниците. Което не е изгоряло, се е разтопило от топлината изцяло или частично. Както виждате, успях да идентифицирам някои неща: грим, четка за коса, ключове и портфейл. В него имаше остатъци от пари, крони и долари, няколко шведски монети, останки от нещо, което прилича на пластмасови карти, но всички бяха твърде зле пострадали, за да извлека каквото и да било от тях. Възможно е в криминалистичната лаборатория да открият нещо повече.

— А раниците? — подкани я Торкел.

— Те са били в багажника и са сравнително невредими. Опитът на Харалд Улуфсон да ги унищожи, изглежда, ги е засегнат незначително, и то само отвън. Съдържат предимно дрехи. На мъж, жена и две деца. Момче и момиче. Дупки от куршуми и кръв по някои. Включително и по детските.

— Труповете в планината — въздъхна Йенифер.

Урсула кимна.

— Чаршафи и калъфки за възглавници, тоалетни принадлежности и няколко играчки и детски книжки. На шведски. Това е всичко.

— Пръстови отпечатъци? — обади се Били развълнувано.

Урсула поклати глава.

— Изтрили са се с времето.

— Някакви имена или друго, с което да ги идентифицираме? — попита Торкел, макар че, разбира се, вече щеше да знае, ако Урсула е постигнала такъв успех в разследването.

Естествено, тя отново поклати глава.

— Не намерих нищо такова. Колегите от НКЛ разполагат със съвсем други възможности да проучат и осветят повърхностите. Ще се надяваме на тях.

— Дали да започнем с дрехите, да видим дали някой ще ги познае?

— Можем да пробваме, но не видях нищо забележително. Най-обикновени дрехи.

— И по дрехите на децата ли нямаше никакви имена? — попита Йенифер.

— Не.

— Защото понякога децата си надписват дрехите…

Урсула се замисли. Никога не беше писала „Бела“ и върху една дреха. В детската градина и в началното училище го препоръчваха, но тя не им обръщаше внимание. Дали Микаел го е правел? Не й се вярваше, все пак тя поне няколко пъти беше прала дрехите на дъщеря си и би забелязала. Или не?

— Погледна ли етикетите на врата?

Урсула пропъди мислите за дъщери и бивши съпрузи и се обърна към Йенифер. Тя е нова, повтаряше си. Нова, амбициозна, с добри намерения. Бъди мила.

— Да, погледнах етикетите на врата — отвърна тя спокойно. — По-точно погледнах всички етикети. Включително и на дрехите на възрастните…

— Чаршафите — намеси се Торкел, за да прекъсне насилено учтивия отговор, като мислено си отбеляза да посъветва Йенифер, че е най-добре да избягва да поставя под въпрос действията на Урсула. — Човек не носи чаршафи, като ходи на къмпинг.

— Носи, ако ще спи в хижа — кимна Йенифер.

— Проверихме ги — обади се Били.

— Проверете ги още веднъж — нареди Торкел.

— Никакви спални чували, никакви палатки, нищо за готвене. Няма вид, че са къмпингували — заключи Урсула.

Торкел въздъхна. Откъде всъщност бяха дошли тези хора? Къде са ходили? Какво са правели в планината? Къде са умрели? Кои са били? Откакто пристигнаха тук, сякаш не бяха научили нищо ново. Той кимна по посока на Йенифер и Били в другия край на масата с надежда да допринесат с още нещо.

— След като получихме новата шофьорска книжка от Урсула, си поделихме работата — започна Били и отиде при бялата дъска.

Той започна да мести снимките от гроба, за да направи място.

— Йенифер продължи с Патриша Уелтън, понеже я намери в списъците с пътници — продължи той, докато пренареждаше дъската. — Най-добре да започнем оттам.

Взе черен маркер и се приготви да пише. Йенифер сведе очи към листа, който беше поставен пред нея.

— Патриша Уелтън е излетяла от Франкфурт за Стокхолм следобед на 29 октомври 2003. Кацнала е на Арланда малко след пет часа. Предполагаме, че е взела нощния влак за Йостершунд от Централната гара.

— Как е пристигнала във Франкфурт? — попита Торкел.

— Не знаем. Но е имала още един билет. От Тронхайм до Осло, 31 октомври. Не се е качила на този самолет. Това е всичко, с което разполагаме за нея.

— Добра работа — похвали я Торкел. — Бьоре Далберг от ИПО засега не успява да намери нищо за Патриша Уелтън. Не фигурира в нито един регистър, което сочи, че това е самоличност, която не е използвала преди.

— Тогава минаваме към Лиз Макго-нещо си — започна Били. — Тъй като намерихме шофьорската книжка в колата на Уелтън, решихме, че имат нещо общо, и започнахме с Франкфурт. И наистина намерихме някоя си Лиз Макгордън, пристигнала там на 28 октомври.

Торкел се надигна на стола. Усети прилив на енергия. Това вече бяха добри новини. Още един човек в разследването. Когото вече са проследили до същия град по същото време като един от заподозрените. Той вдигна очи към дъската, за да види какво е написал Били.

— Денят преди Патриша Уелтън да замине оттам — отбеляза той.

— Да…

Били изглеждаше разтревожен, забеляза Торкел. Определено не доволен, както би трябвало да бъде.

— Но може би ще трябва пак да се обадиш на Бьоре — каза Били почти извинително. — Лиз Макгордън също не съществува. Или поне не тази.

— Мамка му!

Торкел пак се отпусна на стола, като се мъчеше да разбере какво значи всичко това. Две жени. Две фалшиви самоличности. Никога не беше виждал такова нещо. Какво беше това?

— Откъде е дошла? — попита Урсула.

— От Вашингтон — отговори Йенифер, докато Били пишеше на бялата дъска. — С „Делта Еърлайнс“. Нямаме информация да се е прекалила на друг самолет от Франкфурт, но билетът й е бил двупосочен. От Осло за първи ноември.

— А как е щяла да стигне дотам?

— Не знаем.

Торкел потисна разочарованието и умората, които за миг си позволи да изпита. Стана и започна да обикаля из стаята.

— Значи Лиз Макгордън напуска САЩ в посока Франкфурт на двайсет и осми. Патриша Уелтън излита от Франкфурт за Стокхолм на двайсет и девети и продължава към Йостершунд, където наема автомобил на трийсети. На трийсет и първи би трябвало да лети от Тронхайм до Осло. А на следващия ден Лиз Макгордън има билет от Осло обратно за Вашингтон.

Торкел замълча за момент, за да сравни думите си с написаното от Били на дъската.

— Патриша Уелтън и Лиз Макгордън са един и същи човек.

Настъпи тишина, докато всички смелят казаното от Торкел.

— Но Патриша, или Лиз, или както там се казва, така и не стига до Тронхайм, тъй като колата й катастрофира и някой я подпалва — продължи той. — В багажника се намират раници, по всяка вероятност принадлежали на четирите жертви, които открихме в планината. Какво ни подсказва това?

— Че тя е застреляла четиримата в планината — промълви Йенифер.

— Или поне, че е била замесена — поправи я Урсула.

— Не намерихме оръжие в автомобила.

Прозвуча като съобщително изречение, но Торкел хвърли въпросителен поглед към Урсула, която отговори с поредното поклащане на главата.

— Може Гарвана да го е взел — предложи Били.

— Мисля, че би си признал — възрази Урсула.

— Сигурно тя вече се е била отървала от него — подметна Йенифер. — Прилича на професионалистка.

За своя радост Торкел усети как настроението в стаята се променя. Всички бяха по-напрегнати, нащрек. Всяка дума звучеше важно, отговорите идваха все по-бързо. Предлагаха се теории, приемаха се или се отхвърляха. Лиз Макгордън може и да не съществуваше, но появата й вля нов живот в разследването. Сега трябваше да запазят инерцията и да продължат напред.

— Ако приемем, че Лиз и Патриша са една и съща жена, значи тя е дошла от САЩ, сменила си е самоличността в Европа, качила се е в йемтландските планини и е застреляла, както смятаме, цяло семейство, а после е възнамерявала да се върне в САЩ? Всичко това в рамките на пет дни. В този район прекарва по-малко от денонощие. Четиримата са се намирали в пустошта. Как ги е открила?

— Трябва да е знаела точно къде са.

— Как?

— Може би ги е познавала? — предположи Йенифер. — Може да са били американци.

— В раницата имаше шведски детски книжки — отбеляза Били.

— Но няма изчезнали шведи.

Всички погледнаха картата, която Били бе окачил по-рано. Районът наистина беше огромен. На Йенифер й дойде идея и тя едва потисна импулса да вдигне ръка.

— Може да са къмпингували с някого, който е казал на Патриша точно къде се намират. Той или тя може да й е помогнал да ги убие и да изкопае гроба.

Отново тишина. Нова теория, навеждаща на нови размисли. Всички се съсредоточиха върху думите на Йенифер. Мъчеха се да открият силните и слабите страни.

Няколко извършители.

— Това би обяснило защо не намерихме палатка — продължи Йенифер. — Патриша е взела раниците, съучастникът — палатката.

— И какво е направил след това? — попита Урсула; нещо в тези разсъждения не се връзваше. — Отпрашил е в друга посока?

— Може да са слезли заедно от планината и по някаква причина да са се скарали по пътя за Тронхайм. Съучастникът убива Патриша и продължава сам.

— В такъв случай трябваше да намерим и палатката в автомобила. Защо иначе му е да оставя раниците?

Йенифер замълча. Определено имаше нещо вярно във възраженията на Урсула. Били пое нататък.

— Някой я е убил, в това сме почти сигурни. Ако не е бил съучастникът от планината…

— Ако изобщо е имало такъв — обади се Урсула.

— … значи е бил някой друг — продължи Били, без да й обръща внимание.

— Трети извършител — изрече Урсула и вече не можеше да скрие скептицизма в гласа си.

Енергията, която се бе появила внезапно, изчезна също толкова бързо. Случваше се понякога. Когато стане твърде заплетено. Твърде мащабно. Когато изведнъж всичко започнеше да изглежда възможно, някак преставаше да звучи правдоподобно. Торкел усети, че Ваня им липсва. Точно в тези ситуации тя беше незаменима. Грижеше се да останат съсредоточени, да гледат само важното, да оставят всичко останало. Да се придържат към една линия. Едва сега осъзна колко важна част от екипа всъщност е Ваня. Надяваше се, че е добре. Надяваше се баща й да се окаже невинен и тя скоро да се върне.

— Един, двама, трима извършители, палатка, няма палатка, оръжие, няма оръжие. Нека се върнем към онова, което знаем със сигурност — каза той в опит да поведе разговора в правилна посока.

В стаята настъпи притеснено мълчание.

— Какво, да не би нищо да не знаем със сигурност?

— Знаем… някои неща — посочи Били бялата дъска. — Но не са много.

— Получих съвсем предварителен доклад от „Съдебна медицина“ в Юмео — рече Урсула и извади един лист от купчината на масата. — Получили са зъболекарските картони на двамата холандци и изглежда те потвърждават предположенията ни. Наистина сме открили Ян и Фрамке Бакер.

— Много хубаво.

Торкел не можа да скрие разочарованието в гласа си — нещо, което Урсула очевидно прие лично.

— О, извини ме, просто съобщих нещо, което знаем почти със сигурност.

— Да, да, знам, просто…

Торкел не довърши изречението. Разбра, че няма да стигнат далеч. Не и тази вечер. След кратко разпределение на утрешните задачи той прекрати срещата.

След като остана сам в стаята, подпря лакти на късата страна на масата, допря длани и облегна брадичка на палците си. Погледът му се закова върху бялата дъска, върху снимките, върху шарените стрелки, сочещи към кратки ключови думи, начертани от Били. Това, което всъщност знаеха, беше, че една жена с фалшива самоличност, а може би дори две, е била достатъчно добра, за да се качи на самолет от и за САЩ след 11 септември. Торкел въздъхна дълбоко. Споходи го неприятното чувство, че от сложно разследването е станало чисто и просто адско.