Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (7)

Тристан и Изолда^[3]

Ти виждаш сцената през дистанцията на времето. С годините спомените не са отлетели и продължават да живеят. На 8 ноември 1899, големият оперен театър „Лисео“ блести, както става само по време на премиера. Поводът е добър, за да се покажеш пред обществото, хванала под ръка човек, който е настоявал много да го придружиш. Преди да слезеш от файтона, прошепваш някаква молитва, която помниш, и се надяваш всичко да мине добре. Не искаш докторът, тоест Орасио, да се срамува от теб.

Във фоайето всички разговарят — щастливи и безгрижни, сякаш оперните премиери са най-важното нещо на този свят. Гледат те под око и се преструват, че няма нищо странно, все едно всички са точно там, където трябва да бъдат. Ти знаеш, че си външен елемент, не е нужно да ти го натякват с поглед. Преди малко, когато излезе от къщи, се зарече пред себе си, че това няма да те притеснява, но сега нищо не може да се направи. Притеснява те. Усмихваш се, за да го прикриеш, за да не тревожиш околните, за да не се чувстваш толкова чужда, толкова плаха.

Ако доктор Волпи — Орасио, — знаеше колко се страхуваш, щеше да се опита да те успокои с някоя от онези негови фрази: „Стига, Аурора, остави тези предвзети хора да си говорят. Не разбираш ли, че те нямат какво друго да правят?“. Но ти не искаш той да страда, не искаш да му провалиш вечерта. Със слизането от файтона, щом доктор Волпи отпраща файтонджията, оставаш заслепена от дрехите и бижутата на дамите. Приличат на принцеси и искат всички да им се възхищават като на принцеси. Централното стълбище е парад на елегантността. Докато вървиш нагоре, си мислиш: „Де да можех да видя това отдалече. Де да можех да не участвам в това представление“.

Орасио е много красив с костюм. Носи жилетка, златен ланец, цилиндър, лачени обувки и старателно сресана коса, леко загладена с брилянтин. Може да не е по последна мода, но тази негова едновремешна осанка ти е приятна. От друга страна, той е от мъжете, чиято естествена елегантност предполага винаги да е облечен по етикета. Само един поглед ти е достатъчен, за да установиш, че няма друг като него. Никой не може да го засенчи. Докторът притежава специален блясък, може би защото всичко у него излъчва хармония, или може би защото винаги се усмихва. Изглежда доволен. Няма много като него на възрастта му — наближава осемдесетте, — които да се усмихват така доволно, по толкова прост и естествен начин, сякаш винаги е било така. Когато се усмихва, светлите му очи се озаряват от нещо детско и ти се струва, че никога не е преставал да бъде дете. И тогава му казваш: „Ти си моето момче, Орасио, моето пораснало момче“, а той се усмихва още по-широко и отговаря: „Благодаря ти, Аурора. Всичко е благодарение на теб“.

— Виж, Аурора, това е Огледалната зала — пошушва дискретно на ухото ти и в гласа му се долавя възхищението на човек, който влиза на свещено място.

Ужасяваш се да не говориш високо, да не причиниш врява. Стегната си. Дискретно вдигаш поглед към тавана, без да искаш притискаш ръката на кавалера си прекалено силно. Изненадваш се от отражението си в огледалата.

Погледни, Аурора! Коя е тази жена с лилава рокля от тюл, която те гледа смаяно и упорито от огледалата сред рамки и колони? Вече не е млада, преминала е четиридесетте, но облечена по този начин, изглежда различно. Косата й е събрана на тила. Роклята разкрива голите й рамене. Все още са нежни като на младо момиче и точно в центъра на деколтето й блести медальон от бяло злато и слонова кост в комплект с обеците. На ръцете й има само един самотен, скромен, ненатрапчив пръстен — тя така предпочита, — знак за любов, която още не знае дали й принадлежи. Коя е новодошлата, която никой не познава? Откъде се взе? От кой подземен свят е изкопана? Кой първи ще се сети? А как може да се разбере, кой жест ще я издаде? Може би в тоалета й има някакъв непростим, невидим за нея пропуск, или в държанието й, в думите, в начина, по който накланя главата си? А може да е онази крайна сдържаност, типична за човек, който се е озовал в чужди води. От пръв поглед си личи — тя е натрапница. Мястото й е далеч от този блясък. Тук е, но няма право да бъде тук. Ако огледалото го знаеше, би отказало да й върне образа. Но огледалата не се интересуват от такива въпроси и позволяват външният вид да ги лъже.

— Харесва ли ти? Нали е прекрасно? — те пита на ухото доктор Волпи, тоест Орасио, с вечния си поглед на немирно дете.

Кимваш с глава, защото не намираш думи. Очите ти са влажни от вълнение. Много по-красиво е, отколкото си го представяше, когато той ти разказваше в онези вечери, прекарани от двамата на чашка топъл шоколад.

— Почакай да видиш всичко! — добавя той и се отправяте към гардероба.

Докато чакате, за да оставите палтата и цилиндъра, поздравявате някои от редовните посетители. Преди любезните реплики те поглеждат крадешком със зле прикрит интерес.

Орасио те представя.

— Позволете да ви запозная с Аурора, съпругата ми.

Доктор Волпи, Орасио, буди всеобщо възхищение. Всички го уважават, дори когато взима неразумни решения. Къде се е чуло и видяло да води на опера такава жена? Сигурно умира от скука, горкичката. Никой не се осмелява да му го каже и всички му се усмихват любезно, а после те поздравяват: „Добър вечер, скъпа!“. Или те питат заядливо дали обичаш Вагнер, за да чуят какво ще кажеш, или просто за да разберат дали можеш да говориш, а Орасио те спасява и отговаря вместо теб: „Аурора предпочита италианската опера. Какво да се прави? Казват, че никой не е съвършен“. А онези, истинските, се обръщат на другата страна и правят шепнешком злобни коментари: „Съпругата му! Не го вярвам. Сигурно не са женени. Не може да се ожени за такава“. Всичко ти става ясно, макар и да се преструваш, че не е. Всеки път, когато видиш някой да си шепне с някого, ти се струва, че те критикуват, че те разкриват, че одумките им унижават Орасио и го злепоставят и сърцето ти спира от мъка и страдание. Орасио, внимателен както винаги, разбира това. Доближава се до ухото ти и прошепва:

— Остави ги да се пръснат от завист!

Цяло облекчение е, че достигате преддверието на ложата, макар и преди това да сте прекосили дълъг коридор, миниран с представяния и изненадани, недоверчиви и високомерни погледи. Сядаш на канапето и си отдъхваш с облекчение. Имаш желание да помолиш съпруга си да те остави тук, скрита от погледите или, още по-добре, да ти позволи да се върнеш вкъщи и да каже на всички, че не се чувстваш добре. Никой не би се учудил. За нея е твърде много, горкичката, не е свикнала с такива неща. Но Орасио ти поднася чаша студена вода, хваща ръката ти и казва:

— Много съм доволен, че прие да дойдеш.

Това ти стига, за да възстановиш силите си. Мислиш си: „Как мога да откажа нещо на такъв мъж?“. Ставаш, оправяш полите на роклята си, изпълваш дробовете си с въздух, пропит с непознати аромати. Едва тогава се отправяш към ложата. Орасио ти е обяснил, че партията на Изолда е една от най-трудните за певиците. „Правилната дума е сопрано, но ти можеш да ги наричаш както си искаш.“ И си мислиш за горката жена, която след няколко минути ще излезе на сцената, питайки се коя ли от двете е по-изплашена — ти или тя. Орасио приближава стола ти, изчаква да седнеш, преди да се настани до теб, поздравява някого с елегантно кимване, гледа те, сякаш не може да повярва, че си тук, с онзи негов поглед, който има силата да те преобразява, онзи поглед, който казва „Всичко е наред“ и те кара да се чувстваш достойна да заемеш място в ложа на театър „Лисео“ във вечерта на премиерата на опера от Вагнер. „Сигурно си се побъркала, Аурора“, си казваш безмълвно.

„Боже мили, какво представление!“, мислиш си още преди да имаш време да погледнеш към сцената. Роклите на дамите, дузините електрически лампи, златните украшения, кадифета, аромата на надменност, който пропива всичко. За момент дори забравяш да дишаш. Много бавно си сваляш ръкавиците, оставяш ги на перилото. Орасио ги взима и ги слага върху един стол.

— За да не паднат — прошепва той, а после с поглед показва една ложа в другия край. — Там е Антонио Сампонс с дъщеря си, но бих казал, че не те познаха.

В същия момент, сякаш привлечен от погледите им, фабрикантът на шоколад Сампонс прави жест с глава, за да поздрави Орасио, който любезно му отговаря по същия начин. Ти последваш примера му, но с по-малко въодушевление, така, както Орасио те е учил. Антониета Сампонс, дъщерята, вдига поглед от програмата, поздравява ви с хладна разсеяност и веднага подновява четенето. Отдавна е престанала да бъде момиченцето, което си спомняш, дори ти се струва, че не би я познала. Сигурно е на — правиш бърза, но точна сметка — да, със сигурност е на двадесет и шест години. Тайничко я наблюдаваш и си мислиш, че у нея има нещо от майка й, не знаеш какво, може би този високомерен жест или начина, по който косата обрамчва лицето й, но като цяло е значително по-малко красива от Кандида. Дрехите й не помагат особено за това впечатление — тъмни, неподходящи за млада жена като нея. Не й отиват, но проблемът не е в това, ни най-малко. Истината е, че не може много да й се помогне. Момичето е грозно. Нещата трябва да се назовават с истинските им имена. Грозна е като самата смърт, а за това няма възможен лек. Стои нелепо. До нея баща й все още изглежда добре, има стройна фигура. И майка й не беше като мадона на Мурильо, но не беше и грозна. Може би е от нещастието, да, сигурно е така. Нещастието минава през живота на хората и ги оставя смачкани. Изведнъж спираш мислите си и се упрекваш, че си толкова лоша: „Какво правиш, Аурора? В театър «Лисео» си, а проявяваш цинизъм към една дама, която познаваш от раждането й. За Бога, трябва да се научиш да се контролираш!“.

— Сеньорита Сампонс още ли не е омъжена? — питаш Орасио и той веднага ти отговаря утвърдително.

Разбира се, че не е омъжена, ти го знаеш, достатъчно е да я видиш, горкото момиче. Сега взима бинокъл и се приготвя да гледа представлението, казва нещо на баща си и той се съгласява. Двамата представляват странна двойка, която би си пасвала добре, ако не бяха баща и дъщеря. Не се учудваш, че не се е омъжила. Погледната оттук, изглежда, че има мустаци, с тъмна сянка от мъх над горната устна! И отново трябва да се упрекнеш, вече по-сериозно: „Аурора, за бога, бъди така добра да се държиш като дама и да не посрамваш доктор Волпи. Той не го заслужава, толкова искаше да те доведе тук“. И така, времето минава между упреци към самата теб и любопитни погледи, а външно показваш тайнствена усмивка, много подходяща за случая.

Истински парадокс е, че хората, които действително те познават, дори не те поглеждат. Антониета — защото старателно изучава програмата от горе до долу. Сеньор Антонио — защото животът на хората не го интересува ни най-малко. А дори да го интересуваше, още преди много години светът бе загубил способността си да го изненадва.

Фабрикантът на шоколад Антонио Сампонс, някога зет на покойния изобретател на индустриално оборудване Станислао Турул, който освен това му беше съсед по ложа, никога не пропуска представление в „Лисео“ освен ако не представяха „Трубадур“, единствената опера, която никога повече не би желал да гледа. Всички в този микрокосмос на шарлатани и натрапници знаят, че шоколадовият магнат е истински кавалер и заклет меломан, но има неразрешим проблем с персонажа на Манрико, за който никой не говори в негово присъствие, нито в присъствието на дъщеря му.

„А онази там трябва да е ложата на Турул“, си мислиш ти, макар че предпочиташ да не питаш за това. Отдавна вече си забранила на самата себе си да говориш с Орасио за миналото. Така или иначе, вече всичко е останало далеч и не си струва. Обаче паметта не може да стои мирна и сега, когато се намираш на истинската сцена и гледаш отсреща ложата на производителя на индустриално оборудване Станислао Турул и на съпругата му Ортенсия, неизвестно защо в главата ти изниква светлият образ на госпожица Кандида, облечена като принцеса, как излиза от къщи, водена под ръка от баща си. Как обожаваше горкият сеньор Станислао това създание. Не познаваш друга, която може да се сравни с нея, за добро или за зло. Изведнъж разбираш защо тя заспиваше в преддверието още в началото на първо действие, но също така разбираш и баща й, който съжаляваше, че дъщеря му не цени операта, дори и италианската. Главно „Риголето“. Ах, „Риголето“! Трябва да кажеш на доктор Волпи, тоест на Орасио, да те доведе отново тук, когато я представят, защото искаш с очите си да видиш всичко онова, за което сеньор Станислао говореше с такъв ентусиазъм. Ясно ти е, че можеш да изпееш само един малък фрагмент от операта — познатия „Bella figlia delʼamore achiavo son de’vezzi tuoi“^[4], който толкова пъти си слушала, преди Кандида да се омъжи.

— Знаеш ли какво ми казаха? — заговаря изведнъж докторът, когото мислите са повели в същата посока като теб. — Че Кандида Турул се е върнала в Барселона.

— Върнала се е? — го питаш ти. — Сама ли?

— Не знам нищо повече. Особата, която ми го каза, не знаеше подробности. Изглежда, че е наела апартамент на площад „Бонанова“.

— На „Бонанова“? Толкова далеч?

Замисляш се как в живота всичко се променя. Кандида Турул — на площад „Бонанова“, сама или с някого. Сеньор Антонио — в ложата с дъщеря си, правят си взаимно компания като две котки, а ти ги наблюдаваш от толкова близо, но без да те познаят. Разбира се, че няма да те познаят, Аурора. По никакъв начин не биха могли да си представят, че дамата с лилава рокля, която придружава доктор Волпи, си ти. Дори и да си спомнят лицето ти, не биха те познали от другия край на залата.

— Виж, скъпа Аурора! — докторът те хваща за ръка и прекъсва мислите ти. — Бомбата падна там, виждаш ли? На тринадесети ред. Празните места там са на хората, които загинаха онази вечер. Оставили са ги незаети в знак на уважение към тях. Виждам го, сякаш е пред очите ми. Представяха „Вилхелм Тел“ — обяснява Орасио.

Чувстваш, че от главата до петите през тялото ти преминава тръпка, като си спомняш как докторът се прибра вкъщи разстроен и с жилетка, цялата изцапана с кръв. Разказа как жената на книжаря Далмас бе умряла в ръцете му, без той да може да направи нещо, за да я спаси. И не била само тя. Смъртта и разрушенията били драматични. И трябвало да е благодарен, защото имало втора, неизбухнала бомба, която се оплела в полите на вече убитата жена на адвоката Карделак. „Ах, Господи!“ — възкликна доктор Волпи, когото никой преди това не бе виждал така разстроен. — „Лисео“ вече никога няма да бъде това, което беше, Аурора. Никога няма да се възстановим от тази кървава баня.

Но тези хора не са дошли на бял свят, за да седят с наведена глава, нито да си губят времето в спомени за бедите. Трябва само да видите Антонио Сампонс седнал в ложата си, с неизменната си величествена осанка, погребал в паметта си всички превратности на живота. Сигурно е научил новината, че Кандида се е върнала в Барселона. Със сигурност я е чул, такива новини се разпространяват бързо. Каква ли физиономия е направил, когато е разбрал? А момичето? Дали знае, че майка й отново е в Барселона? Дали иска да я посети или и тя е решила да загърби миналото?

Светлините още не са загасени, но музиката започва. Засега леко, макар че докторът те предупреди, че ще се усили. Вагнер винаги се усилва. По ложите и в залата се чуват недоволни възгласи. Един човек от третия ред ръкомаха, сякаш е ядосан. Орасио ти обяснява, че в Барселона Вагнер има многобройна публика от почитатели, които биха искали да слушат оперите му, както си му е редът, тоест в тишина и при загасени светлини, за да могат да концентрират цялото си внимание върху сцената, но директорът на театъра е идиот, който не мисли по същия начин. Всичко това е светотатство спрямо волята на артиста и изкуството изобщо. Мъжът от третия ред е важен критик на път да загуби търпение. А един загубил търпение критик в „Лисео“ може да се превърне в истински кошмар. С времето ще разбереш това, когато осъзнаеш до каква степен този чужд за теб свят се управлява от свои собствени закони и когато се научиш да поставяш всекиго на мястото му. Сега идваш тук за първи път и се опитваш да разбереш защо е толкова страшно да се оставят запалени тези прекрасни светлини и се стряскаш ужасно от звука на внезапно засвирилите цигулки. Те гърмят силно, защото са много. Сега имаш достатъчно време и можеш да ги преброиш и същевременно да помислиш и за други неща. Освен това се опитваш да приличаш на дама, ходеща често на опера, макар и да не знаеш много добре какво значи това. Но колкото и да се стараеш, не спираш да си мислиш, че няма начин да успееш да се впишеш.

Орасио гали ръката ти и казва:

— Простотата и истината са основни принципи на красотата.

Търсиш с поглед обяснение на тази изказана от него прекрасна мисъл и той добавя:

— Любов моя, затвори си очите и остави музиката да те развълнува!

Затваряш очи, покорна и щастлива. Първото, което откриваш, е, че ако не гледаш цигулките, музиката не те плаши. Мелодията, която понякога е сладка като приспивна песен, люлее изплувалите тази вечер спомени. Изведнъж струните започват да вият, барабаните да гърмят и сякаш увертюрата на операта ти се кара за нещо ужасно, което не си спомняш да си направила. Музиката ускорява пулса на сърцето ти по непознат досега начин, а усещането да се вълнуваш така, без да знаеш защо, е ново и приятно. Малко по малко, със затворени очи, започваш да се питаш дали не е точно това, което чувства жената от огледалото, онази странна непозната, и дали емоциите не са едно от малкото неща на този свят, които не правят разлика между богати и бедни. Все още си със затворени очи, а Орасио гали ръката ти и благодарение на теб се чувства като най-щастливия човек на земята. И ти достигаш до заключението, че тази музика и този мъж са едно и също нещо — чудо, способно да преобразява. Да преобрази теб, Аурора — „Горкичката, имаше много лош късмет в живота, трябва да я възнаградим по някакъв начин“, — в жената, която той иска да има до себе си. Или може би ти винаги си носила тази жена у себе си, без да го знаеш.