Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (18)

Три

Ето ужасната новина, която вчера нямах сили да ви кажа — комендантът Картофен Нос и неговите двама придружители ни окрадоха. Затова бяха така заинтересовани да ни придружат до странноприемницата, затова толкова искаха да ни помогнат да си легнем. Щом сме затворили очи, той се спуснал да рови из багажа ни и взел всичко, което му харесало.

Тоест парите, златото и някои бижута, оставяйки ни с празни джобове. Бомарше беше толкова отчаян, когато откри това, че за миг си помислих, че ще се хвърли през прозореца. Взели са му всичко. И не знам защо „всичко“ ми се струва много повече, отколкото предполагаме.

Аз съм единственият, когото крадците за нещастие са удостоили с по-различно отношение. Освен златото и парите са взели и един предмет, който носех в багажа си. Сещате ли се кой? Какво нещастие! Онзи подарък, който ме помолихте да предам лично в ръцете на майстор Фернандес заедно с вашето писмо. Но не се тревожете предварително, писмото все още е у мен. Само подаръкът е изчезнал, но по думите на Бомарше скоро ще си върнем всичко. Той е планирал посещение при коменданта в кабинета му в кралския дворец, с цел да поиска обяснение. Междувременно ме изпрати да събудя цялата делегация и да им кажа, че ги чакаме за закуска.

Можете да си представите, мадам, че тази сутрин настроението ни беше твърде мрачно, след като разкрихме сполетялото ни нещастие. Делон слезе първи в трапезарията, много разтревожен от кражбата. Малезерб и Лабе обаче не се появиха. Колкото и да тропах на вратата на стаята им, колкото и да ги виках по име с цяло гърло и без никаква дискретност, не получих никакъв отговор. В стаята им цареше такава гробна тишина, че за миг си помислих, глупакът аз, че са излезли рано сутринта, за да идат на църковна служба. Но после се сетих, че Малезерб не е почитател на църквата, поисках от съдържателя резервния ключ за стаята им в името на краля на Франция и влязох в тяхното светилище, решен да разбера какво става.

Случващото се бе истински позор. Цялата стая смърдеше на алкохолни изпарения. Двамата господа спяха по гръб в сумрака на спуснатите пердета. Малезерб — каква неприятна гледка! — бе полугол. Мосю Лабе все още беше с дрехите си за излизане. Преброих шест захвърлени на плочите на пода бутилки от домашната напитка, с която ни бяха черпили предната вечер. Едната от тях бе недопита и се бе разляла, а миризмата от нея с нищо не допринасяше за приятната атмосфера. Възмутен от поведението на двамата поданици на Негово Величество, аз се опитах да разбудя Лабе, с когото повече се разбирам, с леки шамари по бузите. Пробвах и да го разтърся, като дърво с презрели плодове. Чак след много настояване успях да го накарам да си отвори едното око и да ме погледне, но очевидно още не беше съвсем буден, защото ми каза:

— Пресвята Дево Марийо, ето една сушена скумрия — и отново заспа и продължи да хърка.

Естествено, останах със съмнение дали скумрията не съм аз и дали това не е някой прякор, който са ми измислили членовете на нашата група. Забелязах, че вещите на Лабе и сандъкът на Малезерб също са разхвърляни. Изглежда крадците бяха имали конкретна цел и добре планирана стратегия, за да я постигнат. А ние бяхме твърде доверчиви и улеснихме задачата им. Припомних си всичко това, докато слизах обратно по стълбите, за да информирам мосю Бомарше за състоянието на нашите спътници. Той доста се ядоса, закуси съвсем малко и веднага тръгна за двореца в разпалено състояние на духа.

— Вие ме чакайте тук, Гийот — каза ми, — в случай че спящите се събудят. — Каквото и да стане, не позволявайте никой да напуска странноприемницата. Разбрахте ли? Ще се върна преди обед.

Побързах да поверя на Лабе същата отговорност, която Бомарше бе поверил на мен. Той обеща да се постарае, но отбеляза, че ако тази човешка планина Малезерб пожелае да излезе, никой не би могъл да му попречи. После тръгнах след Бомарше, както вие ме помолихте да правя, с опасението, да не го загубя от поглед из заплетените улички. Имах голям късмет. Открих го и се залепих зад него като сянка, но поддържах достатъчно разстояние между нас, за да не събудя подозренията му.

Той първо отиде до кралския дворец, където ни бяха казали, че се намира кабинетът на онзи така изтупан сеньор Гонсалес от предния ден. Попита за него и се представи като „Посланик на Негово Величество краля на Франция“. Както вероятно предполагате, бе приет незабавно. Не знам какво се е случило в кабинета, защото не съм видял с очите си (останах да чакам на площада, възхитен от размерите и величието на мястото и треперещ от студ, защото плащът не бе достатъчен, за да ме стопли). Видях го да излиза по-спокоен, вървеше бавно и с изписана на устните усмивка на задоволство, сякаш бе получил добри новини. Продължи по пътя, зави надясно, измина една дълга и тясна като острие на шпага улица, на която сякаш нарочно имаше много оръжейници, а аз продължих да го следвам неотлъчно. Вървеше така решително, че си помислих, че се връща в странноприемницата.

Изненадах се, че в края на улица „Еспасерия“ той зави надясно, продължи покрай стената на църквата и пое по една богаташка улица, наречена „Монткада“. Опитвах се да запазя факта, че го следвам, в тайна, уповавайки се на шпионския си инстинкт, който неведнъж ми е служил. Помогнаха ми уличното оживление и търговците, предлагащи стоките си на местния език.

Мосю Бомарше достигна до средата на улицата, без да забавя ход. Спря се, вдигна поглед, стори ми се, че за миг се поколеба на коя врата да потропа и накрая реши. Удари чукчето на входа на богат палат и веднага излязоха да му отворят, след което го поканиха вътре. Стори ми се, че не е непознат в онзи дом. Прекарах на студа доста време, търсейки милостта на някой слаб слънчев лъч. Чух как камбаните на „Санта Мария“ удариха десет, после единадесет и когато вече си мислех, че слънцето ще достигне пладне и ще ме свари на същото място, вратата отново се отвори и мосю дьо Бомарше излезе така сериозен, както беше влязъл, но с ново тайнствено изражение на лицето. Искам да кажа, че имаше вид, ако мога да твърдя такова нещо, на човек, сключил изгодна сделка.

Този път със сигурност познах, че се връща в странноприемницата и побързах да го изпреваря. Подвижен съм, дългокрак и с двадесет и седем години по-млад от моя обект, така че не ми беше кой знае колко трудно. Щом пристигнах, попитах Лабе дали има новости и той ме информира, че спящите не са излизали от стаята си. Седнах на една маса в трапезарията, престорих се, че чета вестник, наречен „Ла гасета де Барселона“ и си придадох изражение на голямо учудване, когато видях Бомарше да влиза през вратата.

Той ни разказа дословно какво бе открил в двореца.

— Знаете ли, Гийот — ми каза, — крадците, които вчера ни оставиха без пукната пара, както и предполагах, нямат нищо общо с коменданта, нито с областната управа. Истинският сеньор Гонсалес и Базекурт е образован човек, както ни бяха казали, покровител на театрите в града и голям почитател на моите комедии, които познава добре. Говорихме за театър (в частност за моите произведения) на свободен френски и той изрази съжалението си от случилото се с нас. Обеща да положи всички усилия, за да залови злосторниците.

— Тогава — попитах го аз — кои са били онези мъже?

— Точно това се питам и аз, Гийот, точно това.

Проведе се следствие, както Бомарше ни обеща. Хората на коменданта разпитаха Дзаноти. — „Аз само предадох каквото ми казаха. Откъде да знам, горкият аз, че са мошеници. Никога не съм ги виждал“ — се защитаваше стопанинът на странноприемницата. Изготвен бе и списък на откраднатите вещи. Това, което разказах по време на разпита, изненада разследващите.

— Шоколатиера?

— От бял порцелан. Произведена в Кралската фабрика в Севър, но няма характерната марка на фабриката, която представлява две преплетени L. Беше увита в турскосиньо кадифе.

— А тази шоколатиера има ли някаква стойност?

— Безценна е, сеньор. Тя е уникална вещ.

— Простете любопитството ми — каза един от тях. — Винаги ли носите шоколатиера със себе си?

— Точно така, сеньор — потвърдих аз. — Никога не пътувам без нея.

Вече нямам доверие на никого в града. Не исках да споменавам дори и пред разследващите за вас, нито за сеньор Фернандес.

Най-хубавото се случи, когато събудиха двамата пияници. Разпитът им не беше нито находчив, нито проницателен. Но когато полицаите си заминаха, Бомарше саморъчно изля съдържанието на умивалника върху главите на Малезерб и на Лабе, по половин за всекиго. Идеята беше добра.

— Да видим дали това ще ви освежи — каза той, поглеждайки към бедрата на Малезерб, дебели като бутове шунка под огромния му корем от сланина, а между тях — малка наденичка, която не знаеше къде да се дене сред такова изобилие. И тогава добави: — И за бога, прикрийте се! Господа, бъдете така любезни да се държите прилично или ще трябва да ви припомня, че сте делегация на Негово Величество краля на Франция, най-великата нация, която някога…

— Добре, добре, добре — прекъсна го Дзаноти. — Мога ли да ви услужа с още нещо или ще ми позволите да върна умивалника на мястото му?

Накрая всичко се оправи с голяма кана студено и шест-седем пъти преварявано кафе. Както знаете, това е лечебна напитка с много неприятен вкус, която в днешно време всички европейски лекари препоръчват.