Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (20)

Пет

Вашият покорен слуга, повече от всеки друг, след като изяде две сушени смокини и изпи глътка студена вода, е готов да продължи хрониката на събитията от там, където бе прекъсната в края на предишната глава. Подновявам я от момента, когато се намирахме в магазина на шоколатиера Фернандес и Английската Жаба го напусна, придружен от своя ескорт, със силно затръшване на вратата.

От цялата врява моят ангел, горкото създание, се бе изплашила. Стоеше права до машината и плачеше с искрени сълзи, не ме питайте защо.

— Искат да ми я откраднат. Всички искат да ми откраднат машината — изрече тя между хлипанията.

Помолих я да се успокои, настаних я край огнището и се опитах да й обясня добрата страна на този объркан въпрос. Ако мъжът й бе поне малко хитър и не обръщаше внимание на политическите пристрастия, които никога не водят до нищо добро, можеше да изкара големи облаги от англичаните и от техния крал, за когото се говори, че не е с всичкия си.

— Сеньор Фернандес наистина е човек с голям късмет — добавих аз и трябва да ви призная, че само отчасти имах предвид постиженията в занаята му.

Но тя плачеше безутешно и непрекъснато клатеше отрицателно глава.

— Вече ви казах, че не е възможно — проплака.

— Защо да не е? Какво ще спечелите с тази си упоритост?

А тя плаче ли, плаче и не дава никакъв отговор. Не успявах да разбера нищо, нито защо са всички тези сълзи, нито защо мъжът й е толкова против да забогатее за сметка на смахнатия крал. Как бих искал аз да имам неговата възможност да се вклиня в бърлогата на нашия вечен враг. Уверявам ви, че щях добре да се възползвам.

— Още не знам името ви, господине — каза внезапно моят разплакан ангел.

— Виктор Филиберт, на вашите услуги.

— Аз съм Марияна.

Извинете, че ви разказвам лични неща, мадам, но като чух името й, си помислих, че земята и небето твърде рядко се разбират така хармонично. До такава степен името отиваше на външния вид на това създание.

— Много красиво име, Марияна — казах.

— Дал ми го е падре Фидео. Познавате ли го? Той е свят човек. Дължа му живота си, състоянието си и всичко, което съм.

— Наистина ли се казва Фидео^[1]?

— Смешно е, нали? Много хора мислят, че е прякор, защото обича супа с фиде. Но това е истинското му име. Виждате какви странни неща има по света — тя се усмихна, а усмихната беше два пъти по-красива. — Падре Фидео е свещеник в „Санта Мария дел Мар“. Аз съм от неговата енория. Имах късмет, че беше до мен. Но вместо да слушате моята история, която никак не е весела, бихте ли ми показали най-сетне доказателствата, че именно мадам ви изпраща?

Стори ми се справедливо. Разрових в раницата си, за да намеря вашето послание. За нещастие не можех да й го предам заедно с обещания в писмото ви подарък, с който бих искал да я зарадвам.

— Познавате ли мадам? — попитах аз, докато ровех в раницата.

— Не, разбира се, че не. Но толкова съм слушала да се говори за нея, че сякаш винаги съм я познавала. Тя така често изпраща поръчки! И си личи, че има прекрасен вкус! Знаете ли, че шоколадът, който й доставяме, е изключителен, направен специално за нейния деликатен вкус?

— Ето го — казах аз, щом намерих писмото.

Тя го разгъна, разгледа красивия почерк и подписа. После ми го върна и каза:

— Бихте ли ми го прочели?

— Не знаете ли да четете?

Тя сведе очи. Трябваше да предположа. Все пак бе само съпруга на шоколатиер. Прекрасна и очарователна съпруга на друг мъж.

— Опитаха се да ме научат, но главата ми е твърда — обясни ми.

— С удоволствие ще ви го прочета — казах аз, — но трябва да обещаете да предадете на съпруга си цялото му съдържание.

— Можете да сте сигурен.

И започнах да чета: „Почитаеми сеньор Фернандес, на когото аз и моите сестри дължим толкова много сладости, изпращам ви това писмо по моя секретар, мо…“.

— Как е възможно, написано е на испански език! — се възхити госпожа Марияна.

— Мадам обича да обръща внимание на подробностите — усмихнах се аз, доволен, че мога да изкажа това твърдение.

— Говори ли испански?

— Не мисля, госпожо, макар че познанията на мадам са много обширни и изненадващи. По-скоро ми се струва, че е поръчала писмото да бъде преведено. Трябва да знаете, че във Версай има толкова много хора, че във всеки момент може да срещнеш човек, подходящ за това, което се търси.

— А, разбира се, разбира се…

Продължих: „… по моя секретар, мосю Гийот, който ще ви го връчи лично по изрична моя заповед. Може мосю Гийот да ви се стори твърде млад, но външността не бива да ви заблуждава. Той е честен човек и има пълното ми доверие, както и на сестра ми, мадам Виктория“.

— Осъзнавате ли колко хубави неща говори за вас? — възкликна развълнувана Марияна, а аз направих жест на скромност, който означаваше: „Мадам е твърде великодушна“. Не исках получателката на писмото да се разсейва, защото ми се стори, че витаеше из облаците. Зачетох отново: „Бих искала да ви уведомя, че в двореца вашият шоколад е нещо като амброзията на античните богове. Толкова е желан, че се налага да го крия, за да не го намери никой. Двете със сестра ми винаги броим часовете, оставащи до следващата ни закуска. Пием шоколад сутрин и следобед и толкова ни харесва, че дори поръчахме да ни направят шоколатиери, в които да отмерваме точно три чашки, с надеждата да имаме по малко допълнително. Помислихме си, че може би ще ви бъде приятно да притежавате едно такова порцеланово бижу, произведено във фабриката, която покойният крал, нашият баща, съвсем правилно нареди да построят в близкия град Севър. Изпращам ви една от моите лични шоколатиери, маркирана с името ми. Приемете я в знак на възхищение и приятелство.“.

— Ужасно четете на нашия език — се засмя Мариана под носа си.

— Разбрахте ли съдържанието на писмото?

— Да, иска да ми подари порцеланов съд.

— Не на вас. На вашия съпруг.

— Да, разбира се. А къде е съдът?

— Откраднаха ни го. Но щом си го върна, ще бъде ваш.

— А, откраднали са ви го?

— Да, Марияна, за нещастие. Но чуйте, сега идва най-важното.

— Четете!

„Освен това в замяна се осмелявам да ви поискам една дребна компенсация. Пратеникът, който ще ви връчи това писмо, е представител на делегация от благородници, изпратена от самия крал, моя племенник Луи XVI. Както знаете, нашият уважаван монарх е човек с напредничави идеи, който се интересува от всеки опит за новаторство по света. Затова вашето механично изобретение за производство на шоколад е събудило най-живото му любопитство и той изпраща дворцовия майстор шоколатиер, мосю Лабе, за да научи от вас всички тайни на занаята. Моля ви да приемете със заслужено уважение човека, който подслажда живота на краля на Франция. И да постъпите по същия начин с останалите членове на делегацията, с които скоро ще се запознаете. Казвам ви всичко това със съзнанието, че сте честен и справедлив човек, и ви моля да ги приемете като мои приятели и както бихте приели мен самата, ако можех да ви посетя, и да им…“

— Всички те с вас ли са дошли? Господи, сега наистина съм загубена! — ме прекъсна отново тя.

— Изчакайте още малко, госпожо, вече приключвам. Слушайте внимателно какво следва — настоях, преди да достигна до края на листа.

„… и да им помогнете в официалната им мисия. Също така с огромно съжаление съм принудена да ви осведомя, че имаме сведения за делегация на английския крал, омразния Джордж III, който е узнал за нашите намерения и е изпратил свои агенти в Барселона, предполагам, за да си пъхат носа в производството ви. Те не са хора, заслужаващи доверието на благородните люде, господине, и като ваша приятелка, за каквато се считам, съм длъжна да ви предупредя за това. Моля ви, в името на моя племенник краля, да не се срещате с тях, освен ако не искате да ви ограбят или убият, или нещо още по-лошо.“

Марияна сбърчи чело.

— Какво по-лошо могат да ми направят, отколкото да ме убият? — попита тя.

— Шшт! Остава ни само краят.

„Понеже знам, че изпълнението на молбата ми може да ви коства някои неудобства, а за нищо на света не бих искала да съм причина за проблемите ви, помолих моя секретар, мосю Гийот…“

— Ето, отново говори за вас!

— Да, слушайте!

„… мосю Гийот, да ви направи една голяма поръчка за облекчение на студените и тъжни зими в двореца през следващите години. След като нашите делегати напуснат с удовлетворение работилницата ви, моят пратеник ще ви обясни подробно и щедро ще заплати за труда и отзивчивостта ви. Уверявам ви, че сумата е значима и ще ви компенсира за цялото изгубено заради нас време. Освен това ще ви остане и удовлетворението, че сте направили много полезна услуга на френската корона.

Не ми остава друго, драги господине, освен да ви поднеса отново благодарностите си за всички прекрасни следобеди, прекарани с вашата напитка. Ако знаехте как великолепно се съчетава шоколадът ви с упражнения по цигулка, четене на книги в малкия кабинет на сестра ми Виктория и сивите следобеди до прозореца над оръжейния двор! Шоколадът ви е най-ценната подправка, придружаваща версайските следобеди в нашите покои.

Приемете силно ръкостискане от вашата искрена приятелка,

Мадам Аделаид от Франция“

Настъпи тържествена тишина.

— Това ли е всичко? — попита Марияна и когато отговорих утвърдително, тя въздъхна дълбоко и добави: — Наистина съм загубена!

— Да видим! С мен има цяла делегация от хора, които искат да разгледат машината — обясних аз.

— Разбрах всичко, освен онази част за занаята и компенсацията.

Усмихнах се, доволен, че се насочи към най-интересната за нея част от сделката.

— Много просто, Марияна. Мадам иска да компенсира сеньор Фернандес за безпокойството.

— Да го компенсира малко или много?

— Бих казал, че е изключително много.

— С пари?

— Със злато.

— Скоро ли?

— Преди да напусна този град, ще бъдете богати.

Предвидливо замълчах по въпроса, че в момента нямахме нито един реал, защото ни бяха обрали. Пожелах си мосю дьо Бомарше да е бил прав, когато каза, че ще си върнем всичко откраднато.

— А вашата компенсация по-голяма ли е или по-малка от сделката, която ми предложиха англичаните?

— Госпожо, не ме обиждайте! Дори сумата да е същата, да имате връзки с великата френска нация винаги е много по-добре.

Очите на Марияна грейнаха от вълнение. Бих посмял да твърдя, че нашето предложение й се стори по-интересно, отколкото думите ви обещаваха. Не ме питайте как разбрах това! В същото време тя беше резервирана, сякаш се опитваше да запази някаква много ценна информация или сякаш след всичко, което й прочетох, още се съмняваше в нашите намерения.

— Кажете ми — помоли, — делегацията, която представлявате, би ли се задоволила да не се срещне със съпруга ми и да се разбере само с мен?

— Разбира се, че не, госпожо — отвърнах твърдо, — защото точно съпругът ви е целта на нашето посещение.

— Така ли? Мислех, че целта на посещението ви е машината — каза тя.

— Да, да, машината. Но какво струва машината, ако го няма човека, който може да ни обясни как работи тя? Искаме да видим практическа демонстрация…

— Аз мога да ви направя практическа демонстрация, господине. Познавам всички тайни на това устройство. Помогнах за измислянето му, за проектирането и за монтажа. От месеци го използвам без чужда помощ.

— Не знам какво да ви кажа… Това е странно. Не сме мислили от тази гледна точка — поколебах се аз и попитах: — А защо вие да правите всичко това? Сигурна ли сте, че сеньор Фернандес няма да се върне? Не мислите ли, че е доста неразумно?

След красноречиво мълчание дойдоха тъжните й думи:

— За нещастие, господине, от там, където замина съпругът ми, никой не се връща.

И понеже беше ясно, че не съм я разбрал напълно, се приближи до мен и тихо добави:

— Почина, господине. Направи най-неразумното нещо.

— Починал? — от изненада гласът ми се усили неочаквано и тя ме погледна уплашено.

— Шшт! По-тихо. В гилдията никой не знае.

— От колко време?

— Почти шест месеца.

— Шест месеца! Как е възможно никой да не знае?

— Пазя го в тайна.

— Защо?

В същия миг отново се чуха удари по вратата с такава сила и по такъв начин, че веднага си спомнихме за английските пратеници. Дрезгав и пронизителен глас ни изведе от съмненията, че са те:

— Ей, жено! Отваряй веднага или ще разбия вратата!

Тя побледня. Стори ми се, че започна да трепери.

— Това е Мимо — каза ми.

Свих рамене, за да я попитам с жест кой е този Мимо, който не показва никакви обноски. Тя ми обясни:

— Един жалък ухажор, който на всяка цена иска да ме има. Трябва бързо да се скриете!

Виковете и ударите по вратата продължаваха с такава сила, че заплашваха да съборят всичко — буркани, етажерки, стени, а също и сърцата ни.

— Марияна, казвам ти да отвориш! — крещеше дрезгавият глас.

Марияна ми посочи да се скрия под тезгяха, където имаше място точно колкото за един човек. Сврях се там с голям труд, сгъвайки бедните си крайници, тъкмо преди онзи дивак да нахлуе в магазина.

— Марияна! Веднага отваряй или…!

— Какво ти става, Мимо? — моят ангел отвори вратата.

От улицата влезе такъв силен и влажен студ, че на човек му се искаше да крещи. Говореха си на каталонски, но лесно разбрах за какво ставаше дума, сякаш ухото ми бе привикнало към този език, който много напомня нашия. По памет, но доста точно, ще ви предам смисъла на разговора им:

— Може ли да вляза?

— Не. Какво искаш?

— Идвам да говоря с мъжа ти.

— Не е вкъщи.

— Кога ще се върне?

— Ще ти се обадя.

Може да ви се стори странно, мадам, но веднага го разпознах по гласа. В целия свят няма много толкова неприятни гласове. Наострих слух, за да се уверя.

— Марияна, знаеш ли от колко дни мъжът ти не е вкъщи?

— Не мисля да ти отговарям.

— Преброил съм поне пет месеца. Изостави ли те? Не искаш ли друг мъж?

Разбира се! Нямах ни най-малко съмнение. Беше гласът на комендант Картофен Нос. Или по-скоро на измамника, който ни бе посетил предишния ден в странноприемницата, представяйки се за комендант.

— Ако ми трябваше друг мъж, нямаше да си ти, Мимо — отговори храбро тя.

След думите й той не се почувства по-добре. Гласът му прозвуча още по-дрезгаво, когато заяви:

— На твое място не бих кудкудякал толкова. Много добре знаеш, че можем да ти затворим магазина.

— Ти и кой друг?

— Аз и другите майстори. В гилдията на шоколатиерите всички сме на едно мнение.

— И аптекарите ли?

— И мелачите.

— По дяволите, Мимо! Виждам, че напоследък много работиш.

— Колко още бих, работил, ако ми позволиш, Марияна! — сега гласът му малко поомекна и стана лигав като плужек.

Имах желание да изляза изпод тезгяха и да му кажа това-онова.

— Върви си и ме остави на мира! Много пъти сме говорили за това.

— Защо се инатиш? Не разбра ли, че мъжът ти те е зарязал? Знаеш колко много мога да ти предложа.

— Ти ли? Не ме карай да се смея!

— Разбира се. Имам пари. А с твоя помощ ще имам много повече. Ще станем най-богатите търговци в града. Ще си купим каляска! С твоята търговска дарба, машината и усмивката ти зад тезгяха никой няма да може да се конкурира с нас…

Марияна въздъхна изморено и отегчено.

— Върви си, Мимо! Все същата песен!

С усилие успях да извадя единия си крак и застанах на колене зад тезгяха. Сърцето ми галопираше, защото знаех, че с тази маневра си рискувам живота, но трябваше да се уверя. Много бавно се надигнах, като кукла в театър, и успях да различа кой е мъжът, който така безочливо разговаряше с моя ангел, замръзващ от студ на отворената врата. Вярвате или не, мадам, инстинктът не ме лъжеше. Въпреки тъмнината го виждах съвсем ясно — беше той! Картофеният му нос беше най-точното потвърждение, макар че сега бе оставил вкъщи маскарадните дрехи, с които мамеше чужденците, и беше облечен като търговец. Ръцете му бяха много силни, както е обичайно за шоколатиерите, а лицето му беше толкова злобно, че чак плашеше. Гледаше Марияна сякаш бе чиния със сметана и безсрамно се доближаваше до нея много повече, отколкото би дръзнал някой почтен човек. Извинете ме за грубостта, мадам, но искам да ви опиша защо бях извън себе си и исках да смажа нахалника. За всичко — заради нея, заради парите, заради севърската шоколатиера. Не пристъпих към действие само заради репутацията на Марияна (и може би защото противникът ми щеше да ме направи на пух и прах). С нежелание се върнах в скривалището си и се свих като червей в дупката си, докато се опитвах да разбера смисъла на всичко ставащо.

Разговорът на прага продължи така ожесточено, както и влизащият студ. Сега Картофеният Нос заговори иронично:

— Виждам, че и клиентите са те изоставили.

— Да, благодарение на теб и приятелите ти. Мислиш ли, че не знам какво говорите за мен?

— Не е ли вярно?

— Ти си нещастник, Мимо! И завистник!

Картофеният Нос изнесе гърдите и гласа си като певец. Приближи се към Марияна, но тя не отстъпи. Каква смела жена! Колкото повече се противопоставяше на онази жалка особа, толкова повече нарастваше любовта ми към нея.

— Не ме предизвиквай, жено, че не отговарям!

— Ако не ти е приятно да чуваш истината, не идвай в дома ми!

— Идвам, защото знам, че рано или късно той ще бъде и мой дом. Само трябва да почакам.

— Точно така.

— Вие жените много викате в началото, но после ви дострашава и търсите някой да ви защитава.

— Свърши ли вече? Искам да затварям вратата.

— Не можеш. Още не съм ти казал защо дойдох. Изпраща ме гилдията.

— Коя?

— Нашата.

— И какво ще ми съобщиш?

— Ние, майсторите шоколатиери, искаме мъжът ти да плати каквото ни дължи.

— Нищо не дължим.

— Вноската за три месеца. Заедно с лихвите. Това са много пари. Искаме мъжът ти да се яви на следващото събрание другата сряда и да ни даде парите и някакво убедително обяснение.

— Оставете на мира мъжа ми! Аз съм човекът, с когото трябва да говорите. Аз ще ви дам парите и обясненията, за да ме оставите на спокойствие.

— Ти не ни трябваш. Това е мъжка работа. В закона е казано.

— Когато законът е лош, трябва да се промени.

— Но защо се инатиш? Какво печелиш? Ела с мен, Марияна! Ще изградим общ фронт — аз, ти и машината. Проблемите ти ще свършат. Търговията ни ще потръгне.

— Моята търговия вървеше, преди вие да започнете война. И още върви, колкото и да не ви е приятно.

— Докато не ти конфискуваме машината.

— Ти си безсрамник, Мимо! — възкликна тя и бутна вратата, за да я затвори.

Мерзавецът Мимо си подложи крака между вратата и прага. През тесния отвор проникваше леден вятър. А да не ви описвам какъв сняг валеше. Същия студ излъчваха и думите му.

— Не искаш ли да проумееш? Ти си жена. Жените не могат да стават майстори на никакъв занаят. Сама не можеш да използваш машината. Трябва ти мъж.

— Откъде знаеш какво ми трябва? Махай се, Мимо. Казах ти всичко.

— Можеш да имаш всичко, а настояваш да бъдеш несретница.

— Върви си вече!

— Ще се погрижа наистина да станеш такава.

— Остави ме да затворя вратата!

— Не забравяй какво ти казвам! Търпението ми свърши. Не ме ли чуваш, глупачке?

— Чувам те, нещастнико — сега Марияна се изпъчи и не знам откъде извади този кураж и този глас, но се защити сама, като ми се стори, че не го правеше за първи път. — Твърде много вече те слушам. Не ме карай да съжалявам! Какво ще ми причините този път? Ще разпространите още гнусни лъжи, както правите напоследък? На кого хрумна противната идея, че разреждам шоколада с менструална кръв? Това може да хрумне само на жалък мръсник като теб. Мизерник, завистник! Единственият, който подправя стоката, си ти, Мимо, с жлъчните си мисли. Само това ти остава — жлъч, отрова, самота. Винаги си искал да имаш това, което има мъжът ми. Машината, мен, усетът за търговия. Мислиш ли, че дори когато бях с него, не забелязвах как ме гледаш? Погледът ти ме отвращаваше и още ме отвращава. Приеми го най-сетне! Никога няма да имаш нищо негово. Никога, дори да чакаш векове, дори и непрекъснато да идваш да викаш пред къщата ми. Разбра ли? Повтарям ти, никога! Никога, никога! По-добре мъртва, отколкото твоя!

Мимо направи крачка назад, изумен от силата на така трудна за възприемане истина. Само успя да промърмори:

— Ще видим.

Врата се затвори пред огромния смаян нос на шоколатиера — бам! — и горката Марияна се сви. Дори не приличаше на същата жена отпреди миг. Свлече се на пода като празен чувал и се разплака с лице, скрито между ръцете. Исках да й говоря, да я попитам за чутото, да я утеша с мили думи, но тя не можеше да продума и не спираше да плаче. Направи ми жест, за да ми каже, че ще се видим друг ден и ми се стори, че иска да си отида.

Признавам, мадам, че бях потиснат, защото не можех да кажа и да направя нищо, за да облекча болката, която видяха очите ми. Помислих си, че когато жените са така разстроени, ние мъжете само им пречим и няма никаква полза от нас.

Излязох от магазина, като си мислех за Мимо и как да го открия. Обиколих няколко улици в търсене, но тъмнината бе почти непрогледна, а в квартала не светеха нито свещи, нито фенери. Накрая спрях, за да се вслушам в скърцането на стъпките на минувачите в снега. В този час и в това време навън имаше малко хора. Наложи се да се ръководя само от инстинкта и слуха си, също като диво животно.

Изведнъж зад един ъгъл видях движещо се светло петно и разпознах кучия син Мимо, който влизаше през една врата с фенер в ръка. Внимателно си записах мястото, на което се намирахме, за да се върна отново, може би с подкрепление. Улицата се казваше „Капучес“.

Докато се прибирах в странноприемницата, в мрака и треперещ от студ през снега, един вътрешен глас не спираше да ме предупреждава: „Днес всичко е объркано, но утре ще бъде по-зле“.