Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (10)

„Норма“^[1]

 

Нека оставим времето да тече. Светът се преобърна няколко пъти от онази премиера на „Дон Жуан“ в театър „Лисео“. Дон Габриел почина внезапно след няколко часа болки в гърдите и сега синът му, Антонио, се занимаваше с бизнеса. Беше много млад — едва навършил двадесет и една година, — но благодарение на пътуванията и ученето си в чужбина имаше някакъв опит и главно големи амбиции, както и огромно желание за работа. Мислеше да започне с механизиране на фабриката на дедите си, за да я превърне в истинско индустриално предприятие. Антонио Сампонс, според традицията на старите каталонски индустриалци, принадлежеше към поколението, призвано да блесне, като извиси семейното име и направи състояние, нарастващо като тесто във фурната. Неговите наследници обаче щяха бъдат обречени на разруха и несъстоятелност, но тепърва предстои да видим как ще се развие тази история.

Както бе предсказал дон Габриел Сампонс, Станислао Турул, старец с младежка душа, и Антонио Сампонс, младеж с навици на старец, се разбраха много добре. На десетата минута след запознанството им, веднага след обичайните комплименти, вече си говореха за това, за което трябваше да говорят.

— Значи вие конструирате машини — каза новопристигналият.

— И повече бих конструирал, ако ме оставят.

— Поздравявам ви! Крайно време беше и тук някой да се реши да измисли нещо.

— Вие, млади човече, трябва по-добре да се информирате. Тук имаме дълга традиция на светли умове като моя. Онзи ден ми разказаха за един майстор на шоколад от миналия век, който конструирал машина за мелене на какао за производство на твърд шоколад. Без съмнение, той е бил първият. Човек, изпреварил времето си. И също от Барселона, както вие и аз.

— Машината добре ли е работела? Запазена ли е?

— Никой не знае точно каква е била. Изчезнала е безследно.

— Каква може да е била?

— Няма дори и един чертеж!

— Как се казва изобретателят?

— Още един проблем, Фернандес.

— По дяволите! С такава често срещана фамилия ще бъде трудно да го открием.

— Все едно да търсим игла в купа сено.

На младия Антонио всичко му изглеждаше много въодушевяващо и умираше от желание да сътрудничи за развитието на родната технология. Бе донесъл някои идеи от най-развитите страни в Европа, например да добавя мляко в шоколада, за да го направи по-сладък и по-нежен за небцето. Дон Станислао ежеминутно мислеше за това, въодушевен от бъдещето, което се очертаваше благодарение на всички тези изобретения.

През първите години на сътрудничеството им разговорите между двамата мъже бяха непонятни за околните.

— Проблемът е в обвивките, Турул. Никога не попадат, където трябва. Налага се да направите нещо.

Или:

— Турул, необходимо е температурата да се повишава и понижава, когато аз искам, а не когато реши вашата машина.

Дон Станислао на драго сърце си блъскаше главата, за да реши тези проблеми. Обичаше машините му да бъдат упорити, защото той беше още по-упорит.

Бяха времена на дълбоки преобразувания. Младият Сампонс реши да предприеме серия от пътувания до Куба, с цел да огледа какаовите плантации и да реши на място кой сорт е най-подходящ за неговото производство, което се стремеше към съвършенство за пръв път, откакто дядо му бе отворил магазина на улица „Манреса“. Така започна обиколки в чужбина, които никога нямаше да прекрати. С течение на годините и превратностите на историята пътищата щяха да се променят — Фернандо По^[2], Турция, Северно Мароко… Пътуваше също и из Европа, за да не изпуска от поглед конкурентите си и да търси идеи. След едно от тези заминавания му хрумна идея, която щеше да промени всичко. Беше толкова нетърпелив да я осъществи, че веднага извика своя съдружник — и по това време вече приятел, — за да му обясни в какво се състои работата.

— Тайната е в разбъркването, Турул. Да се бърка непрекъснато, енергично, в продължение на поне три дни. Не си представяте каква разлика дава! Получава се гладка смес, нежна като кадифе. Направете ми машина, способна да бърка толкова време, без да се повреди, а аз ще я напълня с шоколад, от който ще забогатеем.

Турул започна да мисли за машината. Начерта я, а после я построи, като напасваше всеки детайл, докато се получи перфектно. Предвижданията на младия Сампонс се преизпълниха многократно. Шоколадът му задоволяваше желанията на хората и най-вече неговите собствени.

Едновременно с модернизирането на фабриката младият Сампонс постигна успех и в едно много по-трудно начинание — убеди дъщерята на своя съдружник да се омъжи за него. Срещна голяма съпротива, особено в началото, и се наложи да я преодолее без чужда помощ и с традиционни средства, или поне без да иска подкрепа от бъдещия си тъст. Голям пропуск, но все още не бе измислена машина, която да служи за съблазняване на млади дами.

Сеньорита Кандида беше последната част, липсваща на младия шоколадов магнат в измислената от него картина на перфектното бъдеще. Но тя се забавляваше да го отблъсква и да му отказва дори най-малката надежда. Тази игра започна още първия път, когато се запознаха в театър „Лисео“ пред любопитните погледи на двете майки. Както Кандида беше предсказала, Антонио Сампонс й подари кутия шоколадови бонбони. Тя прояви любезност, похвали съдържанието на бонбониерата, предложи от нея на дамите, а после я остави настрани, сякаш забрави за съществуването й. Цялата вечер остана в ложата си, преструвайки се, че ставащото на сцената много я интересува — нещо, свързано с Вилхелм Тел и австрийските войници — и повече не погледна към Антонио Сампонс.

На два пъти по време на антрактите той се опита да завърже разговор. Първия път направи дълга интродукция за произведенията на Росини, които бе гледал в оперите на разни европейски градове, преди да стигне до „Гулиелмо Тел“ — така го произнасяше на италиански. Тази опера Антонио Сампо считаше за най-хубавата на композитора, макар и малко дълга. След липсата на успех при първия си опит, при втория той прибягна до някои забавни случки, знак за истински познавач на изкуството. Знаеше ли тя, че Росини е посветил повечето от най-хубавите си опери на любовницата си, певицата Изабела Колбранд, за която по-късно се оженил? Известно ли й беше, че композиторът се оттеглил на тридесет и седем години, когато бил на върха на успеха си, без никой да може да каже защо го е направил? Кандида го слушаше с ледена усмивка и блуждаещ поглед, кимайки механично с глава, сякаш това ни най-малко не я интересува. При първа възможност се измъкна, за да се върне в ложата си. Младежът остана с провесен нос.

На следващата сутрин госпожицата те чакаше будна, за да сподели впечатленията си, което можеше да направи само с теб, заливайки се от смях. Ти пожела да разбереш как е протекла срещата.

— По-скучен е дори от стар вестник — каза тя.

— А вие какво направихте?

— Какво да направя? Избягах далеч от него при първа възможност.

— Значи не го одобрявате за кандидат?

— За какво? Стига, стига! Разбира се, че не.

— В такъв случай сте действали правилно, госпожице — каза ти. — Щом не искате той да проявява интерес към вас, по-добре го покажете ясно от самото начало.

— Аурора, нищо не разбираш! Аз просто искам той да полудее по мен.

— Как така?

— Много си задръстена, Аурора! Не знаеш ли, че най-добрият начин да накараш един мъж да полудее по теб е да го пренебрегваш колкото е възможно повече.

Ти се хвана за главата, както винаги, когато сеньорита Кандида говореше по този начин. В същото време продължаваше да не разбираш нищо.

— Но защо искате да полудее по вас? Нали не ви харесва?

— Ни най-малко. Дори не мога да го гледам. Знае само да говори за умрели композитори.

— Не ви разбирам, сеньорита.

— Харесвам само начина, по който ме гледа. Ти не обичаш ли мъжете да те гледат? Не те ли карат така да се чувстваш важна?

Това бе едно от многото неща, за които ти не бе мислила. Дали мъжете те гледат? Не, теб не, беше сигурна в това. Те никога не те гледаха. И ако някога го направеха, не би се чувствала важна. Хората като теб никога не се чувстват важни, дори и да имат тази възможност.

— А помислихте ли, че някой ден може да поиска ръката ви? — каза ти като адвокат на дявола. — Майка ви много харесва младия сеньор Сампонс.

Кандида сви рамене.

— Все за някого трябва да се омъжа, нали?

Ти не грешеше. Сеньора Ортенсия беше във възторг от кандидата на дъщеря си. Смееше се на остроумията му. Точно затова не разбираше поведението на момичето. По цял ден й се сърдеше.

— Не можеш ли да се държиш малко по-приятно с горкото момче? Не виждаш ли, че се приближава към теб с физиономия на покаял се грешник? Онази вечер дори не погледна шоколада, който той ти подари. Ако не бях аз, щеше да го забравиш в преддверието. Толкова ли е трудно да поговориш с него, да бъдеш мила, приятна?

— През цялото време говори за Росини. Какво знам аз за Росини?

— Не е нужно да знаеш всичко, за да бъдеш любезна. Ако не знаеш какво да кажеш, се съгласяваш с него и толкова. Мъжете много обичат да се съгласяват с тях.

Сеньорита Кандита мръщеше нос, правеше физиономии на малко дете. На невъзпитано дете. Сеньора Ортенсия търсеше подходящ момент, за да започне проповедта си отначало.

— Да не би да имаш много кандидати като него? Момчето е цяло съкровище. Има си всичко — добра външност, ум, състояние и с какво да се занимава. Дори само това вече е голям късмет, защото мъжете без занимание мислят само за лошотии — да бият жена си или да избягат с някоя хористка. Може би сега не си даваш сметка, момичето ми, но още не си видяла какъв е животът. Предупреждавам те, че ако не направиш нещо, ще се намери някоя да ти го открадне, а ти ще останеш сама и с увесен нос.

— Ще бъда много доволна, защото не искам ухажори.

— Така ли? Тогава още утре ще отида в манастира „Хункерас“ да попитам дали имат свободно място.

Споровете така се разгорещяваха, че дон Станислао трябваше да се намесва, за да въдворява мир.

— Не го взимай присърце, съкровище! — казваше той на жена си с кадифен глас, който би усмирил и див звяр. — Проблемът е, че нашето цветенце е все още твърде крехко, за да мисли за съпруг и семейство. Ако младият Сампонс е толкова умен, колкото изглежда, ще разбере и ще почака, докато тя стане готова да го чуе. Освен това една безупречна жена е съкровище, което умният мъж трябва да оцени.

Тези аргументи бяха като балсам за раните на сеньора Ортенсия и имаха ефект поне за момента. Но раните неизменно пак се отваряха във вечери, когато имаше спектакъл.

Младият Антонио Сампонс се стараеше да говори за музика, може би защото си мислеше, горкичкият, че така ще блесне пред всяка девойка. Беше наследил меломанската страст от майка си, която от малък го водеше в „Лисео“ и в „Принсипал“. През годините на своето отсъствие от страната младежът се бе погрижил да разшири, моделира и усъвършенства тази своя страст до степен да се превърне в истински познавач. Знаеше на пръсти целия класически репертоар, имаше съставено мнение за половин дузина опери на Моцарт, които никога не бяха поставяни в Барселона, и беше в течение на последните премиери на най-популярните в момента композитори като Майербер или Верди. Говореше свободно дори за Вагнер. Имаше приятели, присъствали на премиерата на „Танхойзер“ в Париж и се надяваше скоро световните сцени да се предадат пред таланта на немския гений.

В ложата в „Лисео“ единствената, която обръщаше внимание на оперните разсъждения на Антонио Сампонс, бе неговата бъдеща тъща, не само защото се чувстваше задължена да компенсира по някакъв начин неудоволствието, изразявано от Кандида, но и защото бе наистина заинтригувана от думите му. Антонио беше цяло море от познания и го доказваше всеки път, когато отвореше уста. Познаваше певци, диригенти, стилове, можеше да назове всеки звук, издаден от тенори и сопрани с точното му наименование. Предварително ги уведомяваше кои са най-ценните части на всяка опера, която гледаха, а по време на антрактите правеше коментари на познавач. Възхищаваше се от уверените ниски тонове на този или онзи певец или от силата и блясъка на средния регистър на сопраното. Никога не отиваха на някое представление, без да попитат Антонио Сампонс дали си заслужава, кой спектакъл препоръчва и дали има нещо интересно да им обясни. И Антонио бързаше да задоволи интереса на своята малка, но предана публика, част от която беше и Кандида, макар и разсеяна или гледаща отегчено на всички страни.

Една вечер, малко преди да започне представлението на „Норма“, бе съобщено, че сопраното Катерина Мас-Порсел, която трябваше да изпълнява ролята на младата жрица Адалджиза, е загубила напълно гласа си и на нейно място ще пее друга изпълнителка, с италианско име и напълно непозната — Мариета Ломбарди. Сеньора Ортенсия попита младия експерт какво е мнението му за дубльорката, а той объркан — беше голям поклонник на Мас-Порсел — трябваше да признае, че никога не е чувал за нея.

По време на представлението Антонио Сампонс не можа да престане да се изненадва. Въпросната Мариета беше сопрано с приятен глас, невероятни височини и прекрасно фразиране, което никой не бе очаквал. Освен че беше млада и красива, изпълняваше партиите си с увереността на опитна певица, макар че по време на антракта стана ясно, че това е дебютът й в ролята и за първи пее на сцена, толкова отдалечена от родния й град Падуа. Антонио Сампонс бе така впечатлен, че не преставаше да хвали достойнствата на италианката, а дамите го подкрепяха, макар и да не забелязваха кой знае каква разлика.

Когато представлението свърши, целият театър беше паднал в краката на русото създание, чието ангелско лице не съответстваше на силата на гласните му струни. Дори критикът Хоан Кортада аплодираше с ентусиазъм. Импресариото въздишаше с облекчение, а сопраното Каролина Бриол, която онази вечер бе изпълнила ролята на Норма, гледаше към дебютантката с крайчеца на окото си с искрено желание да я убие. Успехът бе пълен, а възхищението — всеобщо.

Същата вечер крехката Мариета Ломбарди, която още не можеше да повярва на случващото се, получи огромен букет от червени рози, придружен с картичка, на която пишеше: „Del suo devoto ammiratore Antonio Sampons“^[3].

На следващия ден младият фабрикант се поинтересува за здравословното състояние на госпожа Мас-Порсел и като узна, че още не е възвърнала гласа си, направи нещо, което никога не си бе помислял — отиде в „Лисео“ сам. В ложата му, докато се възхищаваше на ре-тата, ми-тата и дори на фа-тата на прекрасното сопрано, лицето му бе добило израз на ученик. По време на антракта, в добре избран момент, госпожица Ломбарди получи специална кутия шоколадови бонбони „Сампонс“ и помоли да й преведат мотото, изписано на капака. Когато отвори бонбониерата, на пода падна калиграфски изписана картичка с покана за вечеря. Тя изпрати положителен отговор в съответната ложа и спектакълът продължи.

Антонио Сампонс говореше италиански. Когато искаше, защото вече казахме, че обикновено не говореше много. Онази вечер обаче беше въодушевен, не спираше да приказва и беше убеден, че да поканиш на вечеря непозната е начин да се докажеш като мъж. Докато чакаше Мариета, той пушеше прав в средата на фоайето на операта. Не обърна внимание, че го гледат, когато целуна ръка на придружителката си, нито когато й предложи да го хване под ръка, за да я поведе нагоре по „Грасия“ към хотел „Колон“, където бе резервирал маса, а за всеки случай — и един апартамент.

Хотел „Колон“ както винаги беше пълен с познати лица, но той не им обърна внимание. Беше млад, свободен и с европейски дух. Нямаше от какво да се страхува. Мариета Ломбарди беше две години по-възрастна от него — на двадесет и три. Имаше закръглени и добре оформени гърди, които го разпалваха повече дори от високите й тонове. Хранеше се с апетит, без да се мръщи на нищо, и извън сцената изглеждаше обикновена девойка, много различна от други артисти. Почти цяла вечер говориха за музика, без нито един от двамата да загуби желание да го прави. Когато в пет часа сутринта тя каза, че трябва да се прибира, Антонио бе така въодушевен, че дори не си спомни за апартамента (а му беше струвал цяло състояние). Не му бе омръзнало цяла нощ да разговаря с Мариета, напротив. Всъщност за Антонио Сампонс беше толкова необичайно да разговаря цяла нощ, колкото и да я прекара в апартамент в хотел „Колон“.

Когато се прибра у дома с измачкано сако и глуповата усмивка на лицето, той си легна направо в леглото, без да си представя, че майка му от часове знае новината и, затворена в стаята си, оплаква на тъмно лошия си късмет.

* * *

Сеньорита Кандида узна за случилото се от устата на сеньора Сампонс, която го разказа на сеньора Ортенсия. Не за да й иска помощ, а за да й олекне, защото беше „като болна от мъка“. Каква умна жена беше съпругата на шоколадовия магнат! Тя се възползва от момента, когато мъжете бяха излезли да похапнат, за да обясни на приятелката си с поверителен тон и с типичната за споделяне на тайни бързина всичко ново около сина си:

— Сигурно моят Антонио ти се вижда особен, сякаш не е той! Спомняш ли си онази хубава италианка, която замести нашата Мас-Порсел в „Норма“ миналата пролет? Момчето се увлече по нея. Мислех си, че е временен каприз, но тези артистки са много оправни, а моят Антонио е страхотна партия, няма какво да ти разправям. Работата е там, че синът ми започна да й изпраща подаръци. Цветя, бонбони, бижута, може би и други неща. Няколко пъти я кани на вечеря в най-скъпите места в Барселона и се среща с нея къде ли не. Много е неразумен! Но най-лошото не е тази абсурдна треска. В края на краищата синът ми е мъж, нали? Най-лошото, скъпа Ортенсия, е, че треската още не му е минала и аз започвам да се плаша. Казват, че любовта е лудост, а лудостта не се лекува… Искам да кажа, че това развлечение може би продължава твърде дълго, не мислиш ли? Сега му е хрумнало, че трябва да отиде до Париж. Не подозирахме нищо, докато вчера не научихме, че тя също е в Париж да пее нещо си в операта. Явно малката италианка е прогресирала много след представянето си в Барселона и сега навсякъде я търсят и е затрупана с ангажименти в най-добрите театри на Европа. Ох, дано да я поканят в Аржентина или някъде още по-далеч! Нали знаеш какви са артистите? Само пътуват от едно място на друго и все имат важни ангажименти и представления, и рецитали, и репетиции, и приеми, и обожатели, а на всичко отгоре прелестите на момичето си ги бива (и още повече, когато излиза облечена като жрица, нали помниш?). Това е прекалено много, за да устои някое добро момче като моето. Така го е омотала, че започвам да се страхувам някой ден да не се появи женен за нея. Или да ми каже, че чакат дете! Истинска катастрофа! Колко неприятно!

Сеньора Ортенсия си бе закрила устата с ръка, а очите й се насълзиха от величината на тази трагедия. Този водевил, който повече приличаше на драма, би могъл да се нарече „Съблазнителното сопрано“. На певицата й беше достатъчно само едно представление, за да направи на пух и прах надеждите на двете свати. Но ако се наговореха — не, каква грозна дума за такива благородни цели! — ако се съюзяха, щяха да намерят начин да овладеят положението и всичко да свърши добре. Не би могло да стане по друг начин.

Сеньора Ортенсия веднага хвърли вината за всичко на дъщеря си:

— Казах ти, миличка, че ще ти го откраднат. И сега какво? Доволна ли си? Няма ли да кажеш нещо? Приятно ли ще ти бъде да го гледаш под ръка с деколтираната италианка?

Отговорът беше толкова сложен, че сеньорита Кандида предпочете да замълчи. Не, не беше доволна, че Антонио Сампонс има любовница. Но в същото време се радваше, защото това отваряше широк спектър от много вълнуващи възможности. Имаше съперница. И не коя да е. Тя искаше да спечели тази битка в обединен фронт с двете майки, но и да изпъкне с изключителната си храброст. По никакъв начин не мислеше да позволи Антонио Сампонс да бъде омотан от онази Мариета Ломбарди.

Беше много вълнуващо, макар че никога и пред никого не би го признала. Пред никого, освен пред теб, Аурора. Естествено, ти си вечната й довереница. Защото тази история с леконравното сопрано й помогна да осъзнае, че у много скучния Сампонс дреме един различен мъж, способен да прави дяволии, да прахосва състояние и, както смяташе майка й, да има дете от коя да е. А всичко това в очите на Кандида изведнъж го направи интересен. Сега гледаше по друг начин на Антонио Сампонс, сякаш е неин и си струва да се бори за него. Така се роди потребността й да се надпреварва с Мариета Ломбарди и преди всичко — да спечели битката, защото, естествено, винаги бе вярвала, че ще спечели.

— Мисля, че винаги сте била влюбена в Антонио Сампонс — каза ти, когато чу всичките й признания.

— Влюбена? Мислиш ли? Ти някога била ли си влюбена, Аурора?

Ти сви рамене. Не знаеше какво да отговориш. Ако се бе влюбвала, не го бе осъзнала.

— Мисля, че и аз не съм — продължи тя. — Мама казва, че човек не бива да си губи ума от любов, но аз бих искала да опитам. А ти?

— Не знам…

— Но не в кого да е. Трябва да е наистина зъл, Аурора, да ме накара да страдам много.

— Като Антонио Сампонс?

— Де да беше такъв, Аурора! Де да беше! Мислиш ли, че е достатъчно лош? — ти отново сви рамене, а тя въздъхна. Горкичката, беше твърде млада, за да знае какво говори.

Така сеньорита Кандида започна битка — бавно, но с твърда ръка. Започна да се интересува от всичко, което Антонио обясняваше и се оказа — каква изненада! — че й се струва много интересно. Започна също да го гледа, когато говореше, и да отговаря с повече от една сричка, когато я попиташе нещо. Свикна да носи по-деколтирани рокли. „Щом трябва да се състезавам с жена, облечена като жрица, трябва да покажа нещо повече“ — каза тя на сеньора Ортенсия, която веднага се съгласи с нея. Парфюмираше си деколтето и раменете преди да излезе, а когато пристигнеше в операта, не спираше да се усмихва нито за миг. Кокетничеше, но само в присъствието на Антонио, като рибар, който хвърля въдицата точно под носа на огромна мерлуза.

Първите резултати не закъсняха. Антонио, напоследък доста хладен към нея, отново започна да й говори любезно, няколко пъти по време на антракт я покани да се поразходят до Огледалния салон и пак взе да й изпраща огромни кутии шоколад.

По време на една такава разходка в антракта на „Сафо“ от Шарл Гуно, той и каза:

— Искам да ви призная нещо, от което се срамувам, Кандида. Преди няколко месеца имах връзка с една госпожица и направих някои отвратителни неща.

— Колко отвратителни? — поинтересува се тя.

— В най-висока степен.

— Честно казано, Антонио, не мисля, че сте способен на нещо подобно — тя се усмихна очарователно, без да спира да върви.

— Уверявам ви.

— Защо не ми разкажете, за да разбера дали сте прав?

— Никога, Кандида! Не бих могъл!

— Не? Жалко.

— Само мога да ви помоля нещо.

— Какво, какво?

— Да ми простите.

— Защо? Вие не сте ме обидили.

— Истината ли казвате?

— И дори да ме бяхте обидили, пак бих ви простила.

— Не мисля.

— Изпитайте ме.

— Какво говорите?

— Опитайте да ме обидите, хайде!

— Но, Кандида, какво говорите!

Кандида се спря, отправи му поглед на жена, която много добре знае какво говори, и продължи:

— Искам да има какво да ви простя. Бъдете така добър!

Горкият Антонио вероятно си е помислил, че жените са интересен биологичен вид. Вид, който винаги прави нещо различно от това, което се очаква.

— В такъв случай ще ме приемете ли за ваш обожател?

— Само при едно условие.

— Каквото и да е то.

— Да се загубите ума по мен.

— Няма защо да ме молите за това, Кандида. Отдавна вече съм го загубил. Но вие не ми обръщахте внимание и аз потърсих ваша заместница, която далеч не може да се мери с вас.

Дори самата Кандида не би могла да накара своя кандидат да подбере по-подходящи думи, за да я покори. Тя очакваше тъкмо това признание. Гордостта й се нуждаеше от него.

— Сега мога ли да ви попитам какво е мнението ви за мен?

— Можете, но не мисля да ви отговоря.

— Тогава отново ще ви попитам, когато стана ваш съпруг.

— И тогава няма да ви отговоря.

Антонио Сампонс и наследницата на фамилия Турул се ожениха на 24 май 1872 година в „Църквата на Милосърдието“. Тя беше на осемнадесет години, а той на двадесет и две. Беше изминала година от траура за покойния дон Габриел, а на улица „Манреса“ вече се намираха петнадесет машини, изобретени от тъста на сина му, които работеха с пълна пара.

Младото семейство имаше всичко. Настоящето им даваше младост, красота, пари и добро обществено положение, а бъдещето — икономически растеж и големи надежди. Само през първата година производството на шоколад „Сампонс“ се увеличи сто пъти. Направиха нововъведения — млечния шоколад, измислен от швейцарците — започнаха да изнасят в чужбина, осъществиха успешните идеи на Антонио. Например подаряваха стикери за колекциониране с всяко шоколадово блокче или поръчваха картини от най-прочути художници и ги отпечатваха на металните кутии с шоколадови продукти. Започнаха да публикуват реклами във вестниците, нещо невиждано дотогава: „Шоколадите «Сампонс» имат различни форми и вкусове“, „Чаша шоколад «Сампонс» е най-добрата закуска“, „Когато ви омръзнат всички марки, опитайте шоколад «Сампонс»“. Предприятието се развиваше с попътен вятър, а младият Антонио живееше, за да му се радва. Десет месеца след сватбата дойде и черешката на тортата — на бял свят се появи малката Антониета.

— Таз година булка, догодина люлка — щастлива повтаряше сеньората, като откриваше във всяка черта на внучката си прилика с покойния й съпруг.

От своя страна сеньора Ортенсия и сеньор Станислао, много доволни от развитието на събитията, бяха убедени, че животът им от тук нататък ще бъде лесен път, с лек възход нагоре на фона на прекрасен слънчев пейзаж. Три пъти в седмицата ходеха да видят дъщеря си, която беше влязла като снаха в дома на улица „Ампла“, и там намираха цял един свят. Сватята ги посрещаше с приготвени шоколад и бисквити, зетят с цял куп нови идеи, които да предложи на тъста си, и ти, Аурора, радостна да ги видиш, като тяхна втора дъщеря. Закусваха, наблюдаваха с възторг малката принцеса на дома, която не приличаше на никого, и всички намираха за прекрасна, макар и изобщо да не беше такава, горкичката. Господарят отново пееше „Bella figlia delʼamore schiavo son de’vezzi tuoi“ всеки път, когато виждаше Кандида да минава, облечена като омъжена жена и с перфектна прическа.

Разбира се, продължаваха да посещават „Лисео“, където сега младата двойка беше обект на всеобща завист. Бяха елегантни и носеха ореола на очарованието на хора, в чиито крака лежи целият свят. Настаняваха се в постоянната си ложа. Тъщата обаче се показваше все по-рядко, може би защото не й бе приятно да се тъпче в рокли, приличащи на завеси и да си стяга гушата с рубинени колиета. Сега Кандида носеше тези бижута, макар и по-малко, отколкото би й се искало, и винаги с разрешението на истинската им собственица.

По време на спектаклите мъжете продължаваха да говорят за машини — друга неизменна подробност, — а жените, майка и дъщеря, коментираха прелестите на детето или на тъщата, или на мъжете, или хилядите клюки, които винаги имаха да си кажат. Макар че говореха по четири-пет часа непрекъснато, времето никога не им стигаше.

В редките мигове, когато млъкваха и се обръщаха да послушат опера, съпрузите Турул наблюдаваха своето съкровище и благодаряха на Бога. Благодаряха, защото късно появилата им се дъщеря щеше да бъде пристан, в който да пуснат котва и да забравят всичките си отминали беди. Благодаряха, че Бог им е дал най-голямата и неочаквана гордост в живота. Благодаряха, че ги е дарил с радост и утеха в старостта. Благодаряха, благодаряха, благодаряха.

Тогава представиха „Трубадур“.