Каре Сантос
Барселона, гореща като шоколад (17)

Две

Мадам,

Вчера от сутринта всичко тръгна наопаки. Тъкмо се обличахме, за да слезем на закуска, когато ни съобщиха, че трима господа ни чакат на улицата пред вратата на странноприемницата. Стори ни се много странно, защото не очаквахме никого. Господин Бомарше и самият аз веднага излязохме да изясним загадката. Дзаноти, съдържателят, ни ги представи.

— Този господин е комендантът на Четвърти военен окръг, Франсиско Гонсалес де Базекурт, а другите двама господа са негови доверени хора с високи постове в местната власт, които са дошли да ви поздравят.

Първото, което си помислих, бе: „Колко наконтени ходят по улиците политиците в този град!“. Трябваше да ги видите — носеха дълги, току-що напудрени перуки, обувки с блестящи катарами и богато избродирани със злато сюртуци, сякаш се готвеха да присъстват на тържествена литургия или отиваха на прием в двореца.

Впрочем комендантът е едър мъж с изпъкнала мускулатура, главно на мишниците. Гласът му е неовладян, като на военен, а носът му така прилича на картоф, че човек има желание да прихне да се смее веднага щом го види. Казвам „картоф“, мадам, въпреки че забелязах как тук хората не проявяват никакво уважение към картофите и предпочитат да умрат от глад, отколкото да ги ядат. Дават ги само на животните, можете ли да си представите? Мисля, че в някой момент ще се наложи да им обясня колко са заблудени, колко старание полагаме във Версай при поглъщането на тези грудки и колко е прав мосю Парментие, когато възхвалява достойнствата им. Не мога да повярвам, че тук не правят същото.

Но да се върна на нашия комендант Картофен Нос. Питам се как този човек успява да дава заповеди на войниците си с подобен атрибут. Нима някой от подчинените му го взема на сериозно? Сюжетът ми се струва подходящ за трагедия, но ще го оставя за по-подходящ момент. По-късно Бомарше ми призна, че си представял коменданта по съвсем различен начин, защото му казали, че бил образован и покровител на сценичните изкуства. Сега разбирате колко различни са хората, погледнати отблизо.

Също така ни учуди не малко, че ни говореха на английски, или поне се опитваха, защото нашите домакини показаха повече от скромни познания на този варварски език. От тримата само най-дребният си отваряше устата и с много усилия се опитваше да преведе думите ни на придружаващите го, които кимаха с глави като автомати, но мисля, че не разбираха нищо. Вероятно се питате защо не сме сменили езика, при положение че мосю Бомарше така добре владее испански? Ще ви отговоря, че в началото не ни се стори възпитано и любезно да се противопоставим на желанието на нашите неочаквани посетители и понеже както Бомарше, така и аз познаваме езика, на който се говори в Лондон, от посещенията си в този зловонен град, нямахме нищо против временно да го използваме.

Капитанът и двамата му високопоставени придружители бяха дошли, както разбрахме след дълго и трудно общуване, за да ни поканят на обиколка из града, която по някаква причина не можело да се отложи. Мосю дьо Бомарше се опита да им обясни, че сме пристигнали, за да вършим работа, а не да се разсейваме с разходки, но тримата господа мислеха друго — първо разходката, после работата — и изразиха това на своя развален английски с такава настойчивост, че се наложи мосю Бомарше да отстъпи.

— Ще им окажем честта, като се опитаме да не се задържаме прекалено дълго, а после ще продължим с плановете си — ми каза той шепнешком и ме помоли да отида да доведа тримата шоколатиери.

Разходката бе пешеходна и при такъв режещ студ, какъвто не очаквахме да заварим в тази южна страна. Започна с подробна, но много весела обиколка на единия край на града. Сутрин тук се продават провизии, а следобед хората излизат на въздух или да погледат някой военен парад, а по всяко време се вижда как израстват нови дворци и се чуват черковни камбани. Наричат това място „Ла Рамбла“ и на него се развива голяма част от социалния живот в града. Мосю дьо Бомарше прояви интерес да узнае повече подробности за градоустройството, което не изглежда добре замислено, но нашите домакини само се усмихваха, кимаха с глава и повтаряха в един глас „Йес, йес, йес“.

После пожелаха да ни покажат морския пейзаж, който се разкрива от крайбрежния булевард. Там духаше толкова влажен и силен вятър, че направо ни смрази. На възвишението започна такъв хор от кихавици, че напомняше за хора на боговете от ада от вашата любима лирическа трагедия… Как се казваше? Едно от произведенията на маестро Люли, които се радват на голям успех в двореца. Все едно, в крайна сметка всички си приличат. Сигурно прекрасно знаете какво имам предвид. Имаше герой и хор, както и по време на нашата разходка из града. Малезерб изпълняваше главна партия и при всяко избухване на носа му, изпитвахме страх, че настъпва апокалипсис. Лабе, Делон и самият аз следвахме примера му и кихахме на няколко гласа. Бомарше в една или друга степен успяваше да се сдържи.

Нашите домакини решиха, че е необходимо да направят нещо, за да прогонят студа от костите ни и ни отведоха в едно кафене, където веднага ни сервираха чаши с някаква напитка с кафяв цвят и трудно за запомняне име, за която твърдяха, че се приготвяла от цветове, билки и орехови ядки. За миг изпихме цяла бутилка, но собственикът на заведението скоро извади втора, а после и трета, като непрекъснато ни подканяше да пием още и още с такова старание, което едва след четвъртата чаша започна да ни се струва подозрително. Дворцовият секретар, както знаете, е опитен човек и даде заповед на цялата ни свита да не пием повече, но се боя, че за някои от нас вече беше прекалено късно. Дребният Лабе не се държеше на краката си. Челото на Делон се бе набраздило с бръчки, а погледът му бе вперен в праха на улицата. Самият аз забелязах, че главата ми непрекъснато кръжи. Но най-лошото се случи с Малезерб, който след забраната реши, че може да я пренебрегне, и си заслужи спречкване с Бомарше.

— Вие кой сте, че да ми казвате да не пия? Пия, когато намеря за добре, господине.

— Не тук, господине. Да си вървим.

— Гостилничарю, още една чаша!

— Стига! Гостилничарю, приберете бутилката!

— Веднага я донесете! Нека чашите да са две!

— Малезерб, веднага излезте навън!

— Накарайте ме, ако ви стиска! Вие и вашият мижав помощник!

— Малезерб, не ме ядосвайте!

— Бомарше, не ми досаждайте!

Този път Бомарше се отказа да спори и да обяснява. Бих казал, че беше твърде замаян, за да крещи, и само мислеше как да се върне в странноприемницата и да легне да спи. Междувременно мъдрият и благоразумен Делон изпразни стомаха си върху сюртука на комендант Картофен Нос. По-предвидливият Лабе изкара червата си през устата до ствола на една черна топола, докато двамата местни управници го гледаха с погнуса, седнали на столове, които на „Ла Рамбла“ се ползват срещу заплащане.

Както сама разбирате, мадам, тази случка анулира всичките ни намерения от предния ден. Оставихме Малезерб в кафенето да си поръчва още пиене и с огромни усилия успяхме да се върнем в странноприемницата, където веднага се отправихме към леглата си, без всякакво желание да анализираме случилото се. След повръщането Лабе изглеждаше малко по-добре и намери сили да ни пожелае лека нощ, но никой не му отговори. Мосю Бомарше бе пъхнал главата си в легена на умивалника, а от устата му излизаше кисела жлъчка, способна да повали всекиго. За Делон не научих нищо повече, нито намерих някаква следа от него. Що се отнася до мен, последното нещо, което си спомням, е лицето на комендант Картофен Нос, който с фалшива усмивка ми помогна да си легна и ми каза на своя език:

— Починете си, младежо, починете си!

Вече знаете по какъв безславен начин приключи първият ни ден в този град. Проспахме махмурлука си в странноприемницата. В собствена защита мога само да кажа, че домакините ни бяха толкова коварни, колкото и напитката, която ни дадоха да пием.

Не мога да приключа, без да ви предупредя, че утре ще се наложи да ви кажа една ужасна новина. Днес главоболието ми е толкова силно, че едва се държа на краката си. Затова ви моля да ме извините за написаното през тези няколко часа и ви поднасям почитанията си.