Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (69)

Глава 67

Загубих съзнание.

Като отворих очи, бяха минали едва няколко секунди. Мор влачеше Рис към вратата, а той пъхтеше на пода, свил ръце в юмруци, и очите му играеха диво.

Тамлин свали ръкавицата от лявата ми ръка.

Кожата й беше чиста, бяла. Татуировката я нямаше.

Аз ридаех неутешимо и той ме придърпа в обятията си. Усещах го толкова чужд, странен. Едва не повърнах от мириса му.

Мор пусна яката на Рисанд и той запълзя — запълзя към Азриел и Касиан, омазвайки ръцете и врата си с пролятата им кръв. Стържещият му дъх пронизваше душата ми…

Кралят просто махна с ръка към него.

— Свободен си, Рисанд. В тялото на приятеля ти вече не тече отрова. Но се боя, че няма как да помогна на другия. Крилете му са съсипани.

Не се съпротивлявай. Не казвай нищо — умолявах Рисанд. — Изведи сестрите ми. Заклинанията ги няма.

Мълчание.

Затова погледнах само веднъж към Рисанд, Касиан, Мор и Азриел.

Те също ме гледаха. Лицата им бяха окървавени, каменни и пропити с гняв. Но под всичко това… усещах любовта им. Разбираха защо роня сълзи, сбогувайки се безмълвно с тях.

Мор, бърза като пепелянка, се ответря до Люсиен. До сестрите ми. За да покаже на Рис какво съм направила, изхода, който им бях осигурила…

Изблъска Люсиен с длан в гърдите, хвана сестрите ми за ръцете и изчезна. Ревът на Люсиен разтърси залата.

И продължаваше да отеква в ушите ми, когато Рис се спусна към Азриел и Касиан и без дори да ме погледне, ответря и трима им.

Кралят скочи на крака и забълва ругатни към стражите и Юриан, задето не бяха задържали сестрите ми. Задето не бяха усетили, че нещо не е наред със защитните заклинания на двореца…

Но аз почти не го чувах. В главата ми цареше тишина. Тишина на мястото на ироничния смях и злорадството. Брулена от вятъра пустош.

Люсиен клатеше задъхано глава.

— Върни я — озъби се на Тамлин през гневните ругателства на краля.

Другар — другар, възпламенен от инстинкта да защитава своето.

Тамлин не му обърна внимание. И аз последвах примера му. Едвам стоях на краката си, но отидох пред трона, където кралят вече седеше, стиснал страничните облегалки с такава сила, че кокалчетата на ръцете му се белееха.

— Благодаря — пророних с ръка на сърцето. С бледа, небелязана ръка. — Благодаря.

Той просто вдигна очи към кралиците, отстъпили на почтено разстояние.

— Започнете.

Кралиците се спогледаха помежду си и със смаяните си стражи, после запристъпваха бавно към Котела с гаснещи усмивки на лица. Като вълци, обкръжаващи беззащитна плячка. Една от тях нахока сестра си, задето се е опитала да я изпревари, а кралят им каза нещо, което дори нямах желание да чуя. Юриан закрачи към Люсиен сред настаналата врява с подигравателна усмивка на лице.

— Знаеш ли какво правят илирианските копелета с красивите жени? Съвсем скоро няма да имаш другарка… не и в нормално състояние.

Люсиен му изръмжа злобно.

Аз се изплюх в краката на Юриан.

— Върви по дяволите, противна гад.

Ръцете на Тамлин стиснаха раменете ми. Люсиен се завъртя към мен и металното му око се присви, жужейки в орбитата си. Вековете на култивирана цивилизованост овладяха гнева му. А аз самата нямах никакви опасения.

— Ще си ги върнем — уверих го тихо.

Люсиен обаче ме наблюдаваше съмнително. Твърде съмнително.

Обърнах се към Тамлин.

— Води ме у дома.

В този миг гласът на краля се извиси над препирните на кралиците.

— Къде е? — Предпочитах подигравателния, арогантен тон пред безизразния, брутален вик, който проряза въздуха в залата. — Ти… ти трябваше да носиш Книгата на Диханията — рече той. — Чувствах я тук, беше…

Целият замък се сгърчи, когато кралят осъзна, че Книгата не е в моя джоб.

— Твоя грешка — отвърнах просто аз.

Ноздрите му се разшириха. Дори морето под нас като че ли се сви от ужас пред върлия гняв, избелил червендалестото му лице. Но той само примига и бурята стихна.

— Когато си върна Книгата, очаквам присъствието ти тук нареди строго на Тамлин.

Сила с аромат на люляк и кедър, и пролетна зеленина се изви около мен. Всеки момент щяхме да се ответреем — през дупката в защитните заклинания, която никой нямаше представа, че аз бях отворила.

Затова казах на краля и Юриан, и кралиците, спорещи коя ще влезе първа в Котела:

— Собственоръчно ще запаля кладите ви заради онова, което причинихте на сестрите ми.

После изчезнахме.