Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (29)

Глава 27

Лежах задъхана върху Рис в снега, а той се смееше дрезгаво.

— Повече — процедих ядосано в лицето му — никога — натиснах твърдите му като скала рамене с пронизващи пръсти — не ме използвай като примамка.

Смехът му секна.

Притиснах го по силно и хищническите ми нокти прорязаха кожата на костюма му.

— Каза, че мога да съм оръжие; научи ме как. Но в никакъв случай не ме използвай като пешка. И ако това е част от работата ми за теб, тогава си тръгвам. Тръгвам си.

Независимо от снега тялото му излъчваше топлина под моето и май чак сега осъзнавах колко е по едър от мен — чак сега, когато бяхме твърде близо един до друг. Опасно близо.

Рис килна глава настрани, освобождавайки се от една заплела се в косата му буца сняг.

— Дадено.

Блъснах го назад и се изправих. Ноктите ми вече ги нямаше.

Той се надигна на лакти.

— Направи го отново. Покажи ми как стана.

— Не. — Свещта, която беше донесъл, се търкаляше на парчета в снега. — Искам да се върна в къщата.

Бях премръзнала и уморена, а той…

Лицето му помръкна.

— Съжалявам.

Зачудих се колко ли често произнасяше тази дума. Не че ме интересуваше.

Той стана на крака, изтупа снега от себе си и протегна ръка към мен. Не просто предложение.

„Забрави“, беше казал. И с право.

— Защо съм му на краля на Хиберн? Защото знае, че мога да обезсиля Котела с помощта на Книгата?

В очите му пробяга тъмнина, единствената следа от гнева, която за пореден път беше обуздал.

— Точно това искам да разбера.

„Спря да се бориш.“

— Съжалявам — повтори той с все още протегната към мен ръка. — Да закусим и потегляме към дома.

— Веларис не ми е дом.

Можех да се закълна, че по лицето му се изписа мимолетна болка, преди да ни пренесе обратно в къщата на семейството ми.