Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (42)

Глава 40

Простосмъртните кралици се различаваха помежду си по години, цвят на кожата, височина и… характер. Най-възрастната, облечена в бродирана рокля от фина тъмносиня вълна, имаше смугла кожа, пронизителни студени очи и изправена стойка, независимо от дълбоките бръчки, набраздили лицето й.

Двете на средна възраст бяха пълни противоположности: едната тъмна, другата светла; едната мила на вид, другата сякаш изсечена от гранит; едната с усмивка на лице, другата — с мрачна гримаса. Дори бяха облечени в бяла и черна рокля и движенията им се допълваха като въпроси и отговори. Стана ми чудно какви ли бяха кралствата им, какви взаимоотношения поддържаха. Дали еднаквите сребърни пръстени на ръцете им ги обвързваха по някакъв начин.

А двете най-млади кралици… Едната навярно беше само с няколко години по-голяма от мен, чернокоса и черноока; всяка нейна пора излъчваше зорка пресметливост.

Последната кралица, онази, която проговори първа, беше най-красива — всъщност единствената сред тях, надарена с красота. Четирите други жени, независимо от изтънчените си дрехи, нехаеха дали са млади, или стари, дебели или слаби, ниски или високи. Тези неща не бяха важни, а само въпрос на машинация.

Петата обаче, красивата кралица, наглед около трийсет годишна…

Буйната й къдрава коса беше златиста като тази на Мор, а очите й — сякаш от чист кехлибар. Дори смуглата й, луничава кожа изглеждаше посипана със златен прашец. Тялото й беше пищно на местата, които навярно знаеше, че привличат мъжките очи, и гъвкаво на онези, които подчертаваха грацията й. Същинска лъвица в човешка плът.

— Добра среща — обади се Рисанд, оставайки неподвижен, докато стражите им оглеждаха с каменни лица стаята и нас самите. Докато кралиците ни измерваха с погледи.

Само едно кимване от златната кралица и мъжете се разпръснаха из просторната всекидневна, заемайки постове до стените и вратите. Сестрите ми, смълчани пред еркерния прозорец, се отместиха, за да им направят място.

Рис пристъпи напред. Кралиците си поеха дъх, сякаш в подготовка за предстоящото. Стражите им най-небрежно, дори глуповато сложиха ръце върху дръжките на мечовете си — грамадни, в сравнение с илирианските. Все едно имаха шанс срещу когото и да било от нас. Мен включително, осъзнах с леко смущение.

Днес Касиан и Азриел играеха ролята на най-обикновени стражи — колкото да отвличат вниманието им.

Рис сведе глава в лек поклон и заговори на кралиците:

— Благодарни сме, че приехте поканата ни. — После вдигна вежда. — Къде е шестата кралица?

Старицата с тежка синя рокля отговори:

— Не се чувства добре и пътят нямаше да й понесе. — Тя се извърна към мен. — Ти си пратеничката.

Изопнах гръб. Под стоманения й поглед чувствах короната си като шега, като евтина дрънкулка…

— Да — отвърнах. — Аз съм Фейра.

Тя стрелна очи към Рисанд.

— А ти си Великият господар, който ни изпрати доста интересно писмо, след като пренебрегнахме първите няколко.

Не посмях да обърна лице към него. Беше изпратил не едно писмо по сестрите ми.

Не попита какво пише в тях, каза ми със смях по връзката ни. Не бях вдигнала щита си, в случай че се наложеше да общуваме тайно.

— Точно така — потвърди Рисанд с едва забележимо кимване. — А това е братовчедка ми Мориган.

Мор закрачи към нас с развяваща се от призрачен вятър алена рокля. Златната кралица я измери внимателно с поглед. Явно я възприемаше като заплаха заради красотата, могъществото и авторитетното й излъчване. Мор застана до мен и се поклони.

— От доста време не бях срещала простосмъртна кралица.

Облечената в черно кралица сложи бялата си като лунен лъч ръка на хълбока си.

— Мориган… прочутата Мориган от Войната.

Всички застинаха от почуда. И капка страхопочитание.

Мор се поклони отново.

— Заповядайте, седнете.

Тя посочи столовете, които бяхме разположили на почтително разстояние един от друг, за да могат стражите да застанат до кралиците си, ако сметнеха за нужно.

Кралиците се настаниха едновременно. Стражите им все така не помръднаха от постовете си из стаята.

Златокосата приглади бухналите си поли и заяви:

— Предполагам, че това са домакините ни.

Очите й отскочиха към сестрите ми.

Неста стоеше с изпънат като струна гръб, но Илейн направи реверанс и бузите й поруменяха.

— Сестрите ми — поясних аз.

Кехлибарените очи се върнаха към мен. Огледаха короната ми. После и тази на Рис.

— Пратеничка със златна корона. Такава ли е традицията в Притиан?

— Не — отвърна галантно Рисанд, — но й стои толкова добре, че не можах да устоя.

Златната кралица не се усмихна, а продължи да размишлява на глас:

— Човешко момиче, превърнало се във Върховен елф… и заело почетно място до Велик господар. Интригуващо.

Задържах раменете си изправени, брадичката си — гордо вдигната. През последните седмици Касиан ме учеше как да преценявам опонента си, а какво бяха думите й, ако не началните стъпки на някаква атака?

Най-възрастната кралица се обърна към Рис.

— Предоставяме ти част от времето ни. Не го пропилявай.

— Как овладяхте ответрянето? — попита Мор от мястото си до мен.

Златната кралица й се усмихна — половинчато, подигравателно — и отвърна:

— Това е тайна и дар от вашата раса.

Ясно. Рис ме погледна, а аз преглътнах и се преместих, леко напред в стола си.

— Задава се война. Извикахме ви тук, за да ви предупредим… и да поискаме нещо от вас.

Без измами, без кражби, без ласкателства. Рис не смееше, дори да надзърне в съзнанията им от страх да не задейства защитните заклинания около Книгата и да не унищожи напълно шансовете ни.

— Наясно сме, че се задава война — рече старицата с глас като суха шума. — Готвим се за нея от много години.

Като че ли трите останали жени бяха наблюдателки, докато възрастната и златокосата водеха разговора.

— Смятаме, че човеците по тези земи живеят в неведение относно по-голямата заплаха — отбелязах, колкото можах по-ясно и спокойно. — Не видяхме знаци за сериозна подготовка.

Азриел беше успял да разбере поне този плашещ факт.

— Тези земи — подхвана хладнокръвно златната — са само късче територия от обширния ни континент. Нямаме интерес да ги защитаваме. Би било прахосване на ресурси.

Не. Не, това…

— Но не мислите ли, че загубата на дори един невинен живот е недопустима? — провлачи Рис.

Възрастната кралица сключи сбръчканите си ръце в скута си.

— Да. Загубата на живот винаги е трагедия. Но във военно време е така. Ако се наложи да пожертваме тази малка територия, за да спасим останалата част от земите си, така и ще сторим.

Нямах сили да погледна сестрите си. Да помисля за дома им, който можеше да се превърне в пепелище.

— Тук живеят добри хора — пророних дрезгаво.

Златокосата кралица парира вежливо:

— Ами тогава нека Върховните елфи на Притиан ги закрилят.

Мълчание.

Докато Неста не процеди зад нас:

— Тук работят прислужници. Със семейства. С деца. А искате да ни оставите на благоволението на елфите?

Лицето на старицата омекна.

— Решението не е лесно, момиче…

— Решението ви е подбудено от страх — озъби се Неста.

Намесих се, преди сестра ми да ни изкопае още по-дълбок гроб.

— Толкова омраза има между народите ни… А сте готови да оставите вашия в ръцете на елфите?

— Не е ли редно точно те да го защитават? — попита златокосата и килна глава настрани, разливайки водопад от къдрици върху едното си рамо. — Все пак те създадоха заплахата. — Тя изсумтя. — Не е ли редно и елфите да пролеят малко кръв след всичките си престъпления през годините?

— Във враждата помежду ни няма невинна страна — оспори я кротко Рис. — Ала можем да защитим безпомощните. Заедно.

— Хм? — учуди се старата кралица и бръчките по лицето й като че ли се втвърдиха, станаха още по-дълбоки. — Великият господар на Двора на Нощта иска да се съюзим, да спасяваме животи заедно. Да се борим за мир. Ами всички жестокости, които сте ни причинили през дългото си, пъклено съществувание? И това всичко от Великия господар, който носи тъмнина след себе си и разбива съзнания с един поглед? — Тя се изкикоти като сврака. — Дори на континента сме чували за теб, Рисанд. Знаем какво прави Дворът на Нощта, какво причинява на враговете си. Мир? Не очаквах същество, което разтапя умове и изтезава за забавление, да знае тази дума.

В кръвта ми закипя гняв; в ушите ми запращяха живи въглени. Но потуших огъня, който бавно подклаждах през изминалите няколко седмици, и опитах отново:

— Щом не желаете да защитите народа си, то предметът, който поискахме от вас…

— Нашата половина от Книгата, девойче — прекъсна ме старухата, — ще си остане в свещения ни дворец. Не е напускала белите му стени от деня, в който предците ни са го получили като част от Мирния договор. И няма да ги напусне точно сега, когато ни предстои да се изправим срещу варварствата на Севера.

— Умоляваме ви — рекох аз.

Молбата ми бе посрещната с мълчание.

— Умоляваме ви — повторих. Бях пратеничка, избрана от Рис, за да бъда гласът на двата свята. — Превърнаха ме в това — в елф, — след като един от командирите на Хиберн ме уби.

Рис изтръпна — усетих го през връзката ни.

— Цели петдесет години — продължих въпреки това — Амаранта тероризираше Притиан, а когато я надвих, когато освободих народа му, тя ме уби. Но в мига, преди да умра, видях жестокостите, които бе причинила и на човеците, и на елфите. Щом само един командир — само един — е способен на такова опустошение, представете си какво може да направи цял отряд от командири. Сега кралят им възнамерява да използва древно оръжие, с което да разруши стената и да изтреби всички ви. Войната ще е кратка и безмилостна. И нямате шанс за победа. Нито пък ние. Оцелелите ще станат роби и децата на децата им ще се раждат роби. Затова ви умоляваме… Умоляваме ви, отстъпете ни вашата половина от Книгата.

Старата кралица надникна към златокосата, преди да отвърне топло, помирително:

— Ти си млада, дете мое. Имаш още много да учиш за света…

— Не й говорете като на дете — предупреди я Рис със смъртоносно тих глас. Старата кралица, невръстно момиче пред неговото многовековно съществувание, прояви благоразумието да се притесни от тона му. Рис я гледаше със стъклени, безмилостни очи. — Не обиждайте Фейра само защото говори от сърце и изпитва състрадание към беззащитните, докато вие самата слушате единствено егоизма и малодушието си.

Старицата се скова.

— За доброто на всички…

— Множество зверства — прекъсна я Рис — са извършени за доброто на всички.

Една част от мен се впечатли, че кралицата не извърна поглед от него. Вместо това просто довърши изречението си.

— Книгата ще остане при нас. Ще преодолеем задаващата се буря…

— Достатъчно — обади се Мор.

И стана на крака.

Погледна всяка от кралиците в очите и каза:

— Аз съм прочутата Мориган. Знаете коя съм. Какво съм. Знаете, че моята дарба е истината, затова ще изслушате думите ми и ще повярвате в истинността им. Както направиха и предците ви.

Никой не възрази.

Мор махна през рамо — към мен.

— Съвпадение ли е според вас, че човешко същество отново получава безсмъртие, и то тъкмо когато древният ни враг се надига? Борих се рамо до рамо с Мириам във Войната, докато Юриан губеше разсъдъка си от болни стремежи и жажда за кръв, губеше нея. Стигна дотам, че измъчва Клития до смърт, а после намери и своята в битката с Амаранта. — Тя си пое рязка глътка въздух и можех да се закълна, че Азриел запристъпва безшумно към нея. Мор обаче продължи: — Двете с Мириам се върнахме в Черната земя, за да освободим робите, оставени в онзи горящ пясък, да ги избавим от хомота, от който тя самата се беше измъкнала. Върнах се с нея — с приятелката ми. Заедно с армията на принц Дракон. Мириам ми беше приятелка, каквато Фейра е сега. А вашите предшественички, кралиците, подписали Мирния договор… Те също ми бяха приятелки. Но като ви гледам… — Тя оголи зъби. — Не виждам нищо от онези жени във вас. Като ви гледам, знам, че предците ви биха се срамували от вас. Присмивате се на стремежа ни към мир? Мир между народите ни? — Гласът на Мор пресекна и Азриел отново пристъпи дискретно към нея, макар и лицето му да не издаваше нищо. — Знам за един остров в забравена, раздирана от бури част на океана. Голям, тучен остров, скрит от времето и чуждите погледи. Островът, на който до ден-днешен живеят Мириам и Дракон. С децата си. И с двата си народа. Елфи, човеци и техните потомци. Всички живеят заедно. Цели петстотин години се радват на мир сред океана и позволяват на света да ги мисли за мъртви…

— Мор — предупреди я кротко Рис.

Току-що бе разкрила тайна, пазена от пет века насам.

Тайна, подклаждала мечтите на Рисанд, на двора му.

Земя, където двама мечтатели бяха създали мир между народите си.

Където нямаше стена. Нямаше железни огради. Нито ясенови стрели.

Двете кралици — златокосата и възрастната — отново се спогледаха.

Старицата обърна блеснали очи към Рис.

— Дай ни доказателство. Щом не си насилникът, за какъвто те представят хорските мълви, а защитник на мира, докажи ни го.

Имаше само един начин. Само един начин да им го докаже.

Веларис.

Костите ми простенаха при мисълта да разкрием онзи скъпоценен камък на тези… паяци.

Рис стана с грациозно движение и кралиците последваха примера му. Той заговори с глас, тих като безлунна нощ:

— Искате доказателство? — Притаих дъх и се замолих… молих се да не им каже. Той сви рамене и сребърните шевове на жакета му просветнаха на слънцето. — Ще ви го набавя. Чакайте вест от мен и се върнете тук, като ви свикам.

— Никой не може да ни свиква, бил той човек или елф — възрази златокосата с престорена усмивка.

Може би заради това не му бяха отговорили толкова време — за да му покажат кои са.

— Тогава заповядайте, когато решите — отвърна Рис с хаплив тон, който накара стражите им да пристъпят напред.

Касиан само им се ухили и по-разумните сред тях мигновено пребледняха.

Рис килна глава и добави:

— Дано при следващата ни среща проумеете колко важна е Книгата и за двете страни.

— Нека първо видим доказателството ти. — Старата кралица изплю думата като отрова. Една част от мен ми напомни, че не е препоръчително да удрям кралска особа на преклонна възраст, колкото и гнусно да се усмихваше. — Браним Книгата от петстотин години насам. Няма да ви я предадем без основателна причина.

Стражите се струпаха край тях, сякаш думите й бяха някакъв уговорен сигнал. Златокосата кралица ми подхвърли с присмех:

— Успех!

В следващия миг всичките изчезнаха. Всекидневната внезапно ми се стори твърде голяма, твърде тиха.

Докато Илейн — Илейн — не въздъхна с думите:

— Дано изгният в ада.