Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (31)

Глава 29

Независимо от нощния хлад, всички магазини бяха отворени, докато се разхождахме из града. По малките площадчета свиреха музиканти, а Палатата на шивачите и бижутерите гъмжеше от купувачи и изпълнители, както Върховни елфи, така и нисши. Подминахме я и продължихме надолу по брега на реката, чиято вода беше толкова спокойна, че звездите и уличните светлинки се сливаха върху тъмната й повърхност като жива ивица от вечността.

Петимата ми спътници се разхождаха лежерно по един от широките мраморни мостове над Сидра и често избързваха напред или изоставаха, за да си приказват един с друг. Елфическата светлина на богато украсените фенери от двете страни на моста се процеждаше в златни отблясъци по крилете на тримата мъже и сякаш позлатяваше извитите нокти по върховете им.

Подхващаха всевъзможни теми: за техни познати, за мачове и спортни отбори, за които никога не бях чувала (Амрен се оказваше ревностна почитателка на единия), за нови магазини, за новата музика и най-любимите им заведения… Не споменаха нито дума за Хиберн и заплахата пред нас — несъмнено от съображения за дискретност, но май и защото точно тази вечер не искаха да обсъждат толкова потискащи, смразяващи кръвта теми. Сякаш бяха най-обикновени граждани — дори Рис. Все едно не бяха най-могъщите жители на двора, а вероятно и на цял Притиан. И никой — абсолютно никой — от хората по улиците не спря да ги зяпа, нито пребледня от ужас.

Гледаха ги с дълбоко уважение, с малко страхопочитание дори, но не и с ужас. Беше ми толкова странно да крача мълчаливо до тях и просто да ги наблюдавам — да наблюдавам света им, нормалния живот, който всеки от тях се беше борил да запази. Срещу който някога бях роптала свирепо.

Но в целия свят нямаше друго място като това. Не и толкова спокойно, така обичано от народа и владетелите му.

Другата страна на града се оказа още по-оживена, пълна с елегантно облечени хора, тръгнали към множеството театри, които подминавахме. Никога през живота си не бях виждала театър, нито пък бях ходила на спектакъл или концерт. В схлупеното ни селце от време на време идваха странстващи актьори и музиканти, през останалото се радвахме на шайки просяци, дрънкащи на импровизирани инструменти.

Тръгнахме по крайречната алея, покрай магазини и кафета, от които се лееше музика. И докато вървях след другите, пъхнала ръце в джобовете на дебелото си синьо палто, стигнах до заключението, че звуците на града бяха най-красивото нещо, което някога бях чувала: хората, реката и музиката; дрънченето на сребърни прибори по чинии; стърженето на столове по земята; виковете на търговците, продаващи стоките си.

Колко много бях пропуснала в онези месеци на отчаяние и вцепененост.

Ала нямаше да се повтори. Живителният сок на Веларис вече пулсираше във вените ми и в редките моменти на затишие като че ли чувах грохота на морето, плискащо се по далечните скали.

Накрая влязохме в малко крайречно ресторантче, заело долния етаж на двуетажна сграда и боядисано в зелено и златисто, което едва побра всички ни с трите чифта илириански криле.

Но собственичката ги познаваше и целуна всеки от тях по бузата, дори Рисанд. Е, с изключение на Амрен, на която само се поклони, преди да ни покани на голяма маса, разположена наполовина вътре, наполовина вън, след което се върна в кухнята. Звездната нощ беше хладна и вятърът шумолеше из палмите, очарователно подредени в саксии покрай парапета към крайречната алея. Несъмнено ги пазеха с магия от зимния студ, както и външните маси, пълни с вечерящи на открито клиенти.

Скоро масата ни се отрупа с плата и вино и приятният разговор продължи под звездното небе край реката. Никога не бях опитвала подобна храна топла, ароматна и апетитна. Имах чувството, че изпълва не само стомаха ми, но и незарасналата дупка в гърдите ми.

Собственичката — слаба, смугла жена с разкошни кафяви очи — стоеше зад стола ми и обсъждаше с Рис последната партида подправки, които бяха доставили в Палатите.

— Търговците разправяха, че цените можело да скочат, особено ако слуховете за пробуждането на Хиберн били верни.

Усетих как вниманието на останалите се насочва към нас, макар и да продължаваха собствения си разговор.

Рис се облегна в стола си и развъртя виното в чашата си.

— Ще намерим начин да задържим цените прилични.

— Не се безпокойте за това — каза собственичката, кършейки леко пръсти. — Просто… чудесно е отново да се радваме на такива подправки. Сега, когато… нещата се нареждат.

Рис й отвърна с приветлива усмивка, която веднага подмлади лицето му.

— Не е безпокойство. Все пак гозбите ти са същинска наслада за мен.

Собственичката грейна от радост, изчерви се и сведе поглед към мен.

— А на вас допада ли ви кухнята ми?

Щастието по лицето й, задоволството, което само един ден, посветен на любимото ти занимание, можеше да донесе, ме връхлетя като камък.

Спомних си, че и аз някога се чувствах така. След като бях рисувала от сутрин до вечер. Само това исках за себе си. Погледнах към чиниите и обратно към нея.

— Живяла съм в земите на простосмъртните и в други дворове, но никога не съм вкусвала такава храна. Храна, която събужда сетивата ми.

Звучеше толкова глупаво, колкото го усещах и в главата си, но просто не ми хрумваше друг начин да се изразя. Собственичката обаче кимна разбиращо и стисна рамото ми.

— В такъв случай ще ви донеса специален десерт — обяви тя и тръгна към кухнята.

Обърнах се към чинията си, но усетих погледа на Рисанд. Лицето му изглеждаше някак разнежено, по-умислено, отколкото го бях виждала досега. Стоеше с леко отворени устни.

Вдигнах вежди. Какво?

Той ми се ухили наперено и се приведе да чуе историята на Мор за…

Забравих какво разправяше тя в момента, в който собственичката се появи с голям метален бокал, пълен с тъмна течност, и го сервира на Амрен.

Помощник-командирката на Рис не беше докоснала ястието си, макар че го човъркаше с вилицата, сякаш се опитваше да е вежлива. Като видя бокала, вирна вежди.

— Не беше нужно.

Собственичката сви слабичките си рамене.

— Прясна и топла е, пък и говедото ни трябваше за утрешното меню.

С ужас осъзнах какво има в чашата.

Амрен полюшна бокала и тъмната течност обгърна стените му като вино. После отпи глътка.

— Добре си я подправила.

По зъбите й блестеше кръв.

Собственичката се поклони.

— Никой не си тръгва от моя ресторант гладен — обяви, преди да се оттегли.

И наистина, след като приключихме и Рис плати сметката, независимо от възраженията на собственичката, едва не помолих Мор да ме изтъркаля през вратата. Мускулите ми лаеха от болка, благодарение на обучението, което претърпях в онази заскрежена гора, а по време на вечерята всяка част от тялото ми, взела участие в повалянето на Рис в снега, запулсира болезнено.

Спряхме до реката и Мор погали корема си, описвайки лениви кръгове.

— Искам да отидем на танци. В никакъв случай няма да заспя, ако си легна толкова претъпкана. Рита е малко по-нагоре.

Танци. Тялото ми простена от нежелание и се огледах за съмишленик.

Азриел обаче — Азриел, приковал поглед към Мор, отвърна:

— Идвам с теб.

— Естествено — измърмори свъсено Касиан. — Не трябва ли да отлетиш призори?

Лицето на Мор отрази намръщената гримаса на Касиан, сякаш току-що осъзнаваше какво го очаква утре.

— Не е нужно да… — обърна се към Азриел тя.

— Аз искам — увери я той, впивайки очи в нейните за един толкова дълъг момент, че Мор извърна поглед към Касиан.

— Ще благоволиш ли да дойдеш с нас, или предпочиташ да точиш лиги по мускулите си в огледалото? — попита го тя.

Касиан изсумтя, хвана я под ръка и я поведе нагоре по улицата.

— Идвам заради питиетата, гадино. Никакви танци за мен.

— Слава на Майката! Едва не ми счупи крака при последния си опит.

Азриел ги загледа как се катерят по стръмната улица, хванати за ръка и унесени в поредната безсмислена караница. Сенките се струпаха около раменете му, сякаш наистина му шепнеха, сякаш го бранеха. Мощните му гърди се разшириха от дълбока въздишка, която успя да ги прогони, и той тръгна със спокойна, елегантна стъпка след приятелите си. Щом Азриел отиваше с тях, всяко оправдание да не ги придружа…

Обърнах умолителен поглед към Амрен, но тя беше изчезнала.

— Отиде да вземе още кръв за вкъщи — прошепна Рис в ухото ми и аз почти не си глътнах езика. Той се изкиска и усетих топлия му дъх по врата си. — После отива право в апартамента си, за да пирува.

Едва се сдържах да не потреперя от ужас.

— Защо кръв?

— Не е възпитано да задаваш такива въпроси.

Свъсих вежди към него.

— И ти ли ще ходиш на танци?

Той надникна през рамото ми към приятелите си, които вече бяха изкачили стръмната улица и разговаряха с групичка други хора.

— Предпочитам да се прибирам у дома — отвърна накрая. — Денят беше дълъг.

Мор се обърна към нас с развети от зимния вятър лилави дрехи и вдигна въпросително едната си тъмнозлатиста вежда. Рис поклати глава и тя ни махна. Помахаха ни и Азриел, и Касиан, които още си приказваха с групичката хора.

Рис посочи с ръка пътя пред нас.

— Ще се поразходим ли? Или ти е прекалено студено?

Предпочитах да пия топла кръв с Амрен в задната стаичка на ресторанта, но поклатих глава и тръгнах с него към моста. Поглъщах града толкова жадно, колкото Амрен бе погълнала подправената кръв… и едва не се препънах, като видях цветното сияние във водата.

Дъгата на Веларис блестеше като шепа скъпоценни камъни, сякаш лунната светлина съживяваше боята на къщите.

— Това е любимата ми гледка в града — сподели Рис и спря до металния парапет край реката, отправяйки поглед към Художническия квартал. — Беше любима и на сестра ми. Толкова обичаше Веларис, че баща ми едва я отвеждаше оттук.

Не знаех как да откликна на тихата мъка в думите му. Затова попитах като глупачка:

— Тогава защо и двете ти къщи се намират от другата страна на реката?

Облегнах се на парапета и загледах как отражението на дъгата се поклаща върху водната повърхност като пасаж пъстри рибки, борещи се с течението.

— Търсех си спокойна улица, за да мога да посещавам тукашната глъчка, когато си поискам, а после да се прибирам у дома на тихо.

— Можело е просто да измениш плана на града.

— Защо ми е да променям каквото и да било в това място?

— Нали така правят Великите господари? — Дъхът напускаше устата ми на облачета в хапливата нощ. — Променят каквото си пожелаят?

Той огледа лицето ми.

— Има много неща, които искам да сторя, но не мога.

Чак сега осъзнавах колко близо стояхме един до друг.

— А защо купуваш бижута на Амрен? За да си запазиш благоразположението й, или защото сте… заедно?

Рис прихна в смях.

— Когато бях млад и глупав, я поканих в леглото си. Тя се изсмя в лицето ми. Купувам й бижута, защото обичам да ощастливявам хората, които се трудят толкова усърдно за мен и ми пазят гърба. Благоразположението й е добре дошъл бонус.

Никое от признанията му не ме учудваше.

— И никога не си се женил?

— Тази вечер си много любопитна. — Впих поглед в него, докато не въздъхна. — Имал съм любовници, но никога не съм изпитвал желание да поканя някоя от тях в живота си. Пък и не ми се вярва, че щяха да приемат.

— А аз си мислех, че се избиват една друга за ръката ти.

Като Ианта.

— Бракът с мен е като да сложиш мишена на гърба си. А ако ни се бяха родили деца, щяхме да живеем със страха, че всеки момент могат да ги заловят и убият. Всички знаят какво сполетя семейството ми… и народът ми е наясно, че целият свят отвъд границите ни ме мрази.

Още не бях узнала пълната история, но попитах:

— Защо? Защо те мразят? Защо криеш истината за това място? Жалко е, че никой не знае за него, за доброто, което си сътворил.

— Едно време Дворът на Нощта бил Дворът на Кошмарите и го управлявал Изсеченият град. Много отдавна. Но един древен Велик господар имал друго гледище и вместо да покаже на света колко уязвими са земите му в онзи преломен момент, затворил границите им и инсценирал преврат. Така отстранил най-опасните придворни и превърнал Веларис в град на мечтателите, в място с процъфтяваща търговия и мир.

Очите му светеха, сякаш гледаше назад във времето. А с невероятните му дарби, нямаше да се учудя, ако наистина виждаше в миналото.

— За да го защити — продължи той, — решил да го запази в тайна, предавайки традицията от поколение на поколение. Градът е омагьосан както от него, така и от наследниците му, затова търговците от чужди земи не могат да издадат тайната ни и прикриват умело откъде носят стоките си, а корабите им са невидими за останалата част от света. Според легендите древният Велик господар опръскал земята и реката на Веларис със собствената си кръв, за да е вечно заклинанието му. Ала с времето, колкото и да бранел града си, мракът отново нахлул в него. Не с такава жестока мощ като преди… Но достатъчно свирепо, че в двора ми до ден-днешен да съществува трайно разделение. Позволяваме на света да види другата половина, да се бои, за да не им хрумне дори, че домът ни процъфтява. Даже Дворът на Кошмарите не знае за съществуването на Веларис и му позволяваме да вирее, защото, ако него го няма, е възможно някои дворове и кралства да ни нападнат, да нахлуят в границите ни и да разкрият множеството тайни, които хилядолетия наред пазим от останалите Велики господари.

— Значи е сигурно, че никой от другите дворове не знае за Веларис?

— Абсолютно никой. Няма да го намериш на нито една карта, да прочетеш за него в нито една книга, с изключение на тези, написани тук. Може би уединението ни вреди донякъде, но… — Той посочи с ръка града около нас. — Народът ми като че ли не страда много от този факт.

Така беше. Благодарение на Рис и Вътрешния му кръг.

— Ами утрешното пътешествие на Аз до земите на простосмъртните? Тревожиш ли се за него?

Той почука с пръст по парапета.

— Разбира се. Но Азриел е прониквал в много по-страшни места от дворовете на простосмъртните. Дори би се засегнал от тревогите ми.

— Притеснява ли го работата му? Не шпионството, а онова, което е причинил на Атора днес.

Рис въздъхна.

— Не мога да преценя, а и той не би ми споделил. Виждал съм Касиан да разкъсва враговете си на парчета и да повръща след клането. Понякога дори скърби за жертвите си. Азриел обаче… Касиан се опитва, аз се опитвам, но май единственият човек, пред когото разкрива донякъде душата и, е Мор. И то само ако го тормози до степен, в която дори неговото канско търпение се изчерпва.

Поусмихнах се.

— Но двамата с Мор… не са ли…?

— Това е между тях и Касиан. Не съм толкова глупав, нито пък нахален, че да им се меся.

Каквато щях да стана аз, ако продължавах да си пъхам носа в техните работи.

Преминахме по оживения мост в мълчание. Мускулите ми потрепериха при мисълта за стръмните хълмове до градската къща.

Тъкмо щях да се примоля на Рис да ни отведе у дома по въздух, когато долових музиката на група изпълнители пред един ресторант.

Ръцете ми увиснаха до тялото ми. Свиреха някакъв по-опростен вариант на симфонията, която бях чула в мразовитата тъмница, когато ужасът и отчаянието ме бяха погълнали до такава степен, че започвах да халюцинирам — халюцинирах, а мелодията се изливаше в килията ми… и ме крепеше цялата. Красотата й отново ме порази с множеството си пластове и увлекателен ритъм, с радостта и покоя си.

Никой не беше свирил такава композиция „В недрата на Планината“, не и толкова успокояваща. А и само онзи път бях чула музика в килията си.

— Ти — пророних, без да откъсвам очи от музикантите, свирещи така умело, че дори клиентите на близкия ресторант бяха оставили вилиците си и слушаха захласнато. — Ти си изпратил тази мелодия в килията ми. Но защо?

— Защото беше на път да рухнеш — отвърна дрезгаво Ранд. — И не намирах друг начин да те спася.

Музиката се извисяваше и насищаше с емоция. В халюцинацията си бях видяла дворец в небето — място, разположено между залеза и зората… къща с колони от лунен камък.

— Видяла съм Двора на Нощта.

Той надникна косо към мен.

— Не съм ти изпращал видения.

Въпреки това…

— Благодаря ти. За всичко… за помощта ти. Тогава… и сега.

— Дори след срещата, която ти уредих с Тъкачката? След тазсутрешния ми капан с Атора?

Ноздрите ми се разтвориха гневно.

— Съсипа всичко.

Рис се усмихна широко и не видях дали някой забеляза как пъхва ръка под краката ми и се изстрелва в небето. Внезапно осъзнах, че май летенето щеше да ми хареса.

 

 

Четях в леглото, заслушана в уютното бумтене на брезовите цепеници в камината, а когато прелистих, парче хартия изпадна от книгата ми.

Само като видях кремавия лист и почерка върху него, се надигнах в леглото.

Рисанд беше написал:

Може да съм безсрамен ласкател, но поне не съм избухлив като някои други. Редно е да се погрижиш за раните ми от боричкането ни в снега. Целият съм посинен благодарение на теб.

Нещо издрънча върху нощното шкафче и една писалка се търкулна по полирания махагон. Изпуфтях, грабнах я и написах:

Ближи си раните и ме остави на мира.

Листът изчезна.

Нямаше го известно време, доста по-дълго, отколкото му беше нужно да напише няколкото думи, които се бяха появиха на хартията, когато най-сетне тя се завърна.

Предпочитам ти да ближеш раните ми.

Сърцето ми затуптя бързо и през вените ми пробяга странна тръпка. Прочетох посланието му няколко пъти. Предизвикателство.

Стиснах устни, за да възпра усмивката си.

Къде точно трябва да те оближа?

Листът изчезна в мига, в който изписах въпросителния знак.

Отговорът му отново се забави.

Където пожелаеш, Фейра. Ще ми се да започнем с „навсякъде“, но мога да си избера място, ако се налага.

Отвърнах му следното:

Да се надяваме, че моето близане е по-сносно от твоето. Спомням си колко ужасно се представи „В недрата на Планината“.

Лъжа. Беше облизал сълзите ми, когато бях на косъм да се предам. И то само за да ме разсее, да ме ядоса. Защото гневът беше за предпочитане пред празнотата; защото гневът и омразата бяха най-дълготрайното гориво в необятния мрак на отчаянието ми. Също като музиката.

Люсиен идваше да кърпи раните ми няколко пъти, но никой не рискува повече от Рис не само за да ме опази жива, но и за да спаси съзнанието ми, доколкото беше възможно предвид обстоятелствата. Както правеше през изминалите няколко седмици, подиграваше ме и ме дразнеше, за да прогони безчувствеността. Дори в момента.

Бях под напрежение — гласеше следващото му писмо. — Стига да желаеш, с удоволствие ще ти се реванширам. Казвали са ми, че много ме бива в близането.

Стиснах колене и написах:

Лека нощ.

Отговорът пристигна незабавно.

Постарай се да не стенеш твърде силно, докато ме сънуваш. Имам нужда да поспя.

Станах, хвърлих писмото в бумтящия огън и му показах среден пръст.

Можех да се закълна, че по коридора отекна смях.

Не сънувах Рис.

Сънувах Атора, вкопчил нокти в плътта ми, докато някой ме пребиваше. Сънувах съскащия му смях и гнусната му воня. Но спах цяла нощ. Без да се събудя нито веднъж.