Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (34)

Глава 32

В крайна сметка само двете с Амрен тръгнахме с Рис, тъй като Касиан не успя да склони Великия си господар. Азриел се занимаваше с шпионската си мрежа и разучаваше човешките земи, а Мор оставаше да брани Веларис. Рис щеше да ни ответри директно в Адриата, крепостния град на Двора на Лятото, където щяхме да гостуваме, докато не намерех и откраднех първата половина от Книгата на Диханията.

В качеството ми на най-новия домашен любимец на Рис, щяха да ме водят на разходки из града, както и на обиколки из личната резиденция на Великия господар. Ако имахме късмет, никой нямаше да осъзнае, че джобното кученце на Рис всъщност беше ловджийски пес.

Прикритието наистина си го биваше.

На следващия ден Рис и Амрен ме чакаха във фоайето на градската къща. Утринното слънце струеше през прозорците и се разливаше по пищния килим. Амрен отново беше облечена в различни нюанси на сивото — талията на свободните й панталони стигаше почти до пъпа й, а широката й къса блуза разкриваше тънка ивица плът от корема й. Изглеждаше пленителна като спокойно море под облачни небеса.

Рис носеше черен костюм, украсен със сребристи шевове. Крилата му ги нямаше. Сдържаният, културен мъж, с когото се бях запознала някога. Любимата му маска.

Аз си бях избрала красива люлякова рокля, чиито леки поли се развяваха като от призрачен вятър под сребърния колан с перли на кръста ми. От долния й подгъв към бедрата ми се изкачваше бродерия от сребристи цветя, няколко от които се преплитаха по раменете ми. Идеалната рокля за жегите в Двора на Лятото.

Ефирният й плат шумолеше край краката ми, докато слизах по стълбището към фоайето. Рис плъзна бавен, неразгадаем поглед от сребристите ми пантофи до наполовина вдигнатата ми коса. Нуала беше накъдрила леко разпуснатите й кичури, подчертавайки златистото в нея.

— Добре. Да вървим — бе единственото, което той каза.

Устата ми увисна, но Амрен обясни всичко с широка котешка усмивка.

— Тази сутрин е кисел.

— Защо? — попитах, гледайки как Амрен хваща ръката на Рис и фините й пръсти изчезват между неговите.

Той протегна свободната си ръка към мен.

— Защото — отговори Рис вместо нея — будувах до късно с Касиан и Азриел и ми видяха сметката на карти.

— Май някой не умее да губи?

Хванах ръката му. Мазолите му се отъркаха в моите — единственият белег, издаващ опитния воин под елегантните дрехи.

— Така е, когато братята ми се обединят срещу мен — измърмори той.

И без всякакво предупреждение призова среднощен вятър, който ни отвя от местата ни, а в следващия момент…

В следващия момент примижавах срещу ярките слънчеви отблясъци по повърхността на тюркоазено море, докато тялото ми се мъчеше да се адаптира към сухия, задушаващ зной, който дори хладният морски бриз не разведряваше.

Примигнах няколко пъти — и друга реакция не си позволих, изтръгвайки ръката си от тази на Рис.

Стояхме на кей в основата на дворец от бежови камъни, кацнал върху скалист остров в сърцето на залив с формата на полумесец. Градът се простираше около и под нас, разстилайки се към блещукащото море — всички сгради в него бяха построени от лъскав бял материал, който приличаше на корал или седеф. Чайки прелитаха над множеството кули и шпилове, а над тях не се виждаше нито един облак; бризът не носеше нищо друго, освен солен въздух и глъчката на града отдолу.

Всевъзможни мостове свързваха оживения остров със сушата, която го окръжаваше от три страни; единият от тях тъкмо се вдигаше, за да пропусне висок многомачтов кораб. Бяхме заобиколени от безчет плавателни съдове — търговски, риболовни и такива, които превозваха хората от островния град до сушата, чиито полегати брегове гъмжаха от още сгради и още хора.

Още хора като няколкото, застанали пред двойната врата от морско стъкло, водеща към двореца. Малкият балкон, на който се намирахме, не ни предлагаше никакъв вариант за бягство — освен ответряне… или измъкване през вратите пред нас. Или пък скок към червените покриви на около триста метра под краката ни.

— Добре дошли в Адриата — приветства ни високият мъж в центъра на групата.

Познах го веднага, помнех го.

В паметта ми вече беше изскочил образът на Великия господар на Лятото с тъмнокафявата му кожа, бяла коса и пленителни тюркоазени очи. Спомнях си и че беше принуден да гледа как Рисанд нахлува в съзнанието на един от придворните му и смачква живота му. Рисанд бе излъгал Амаранта за видяното там, спасявайки господаря от съдба, по-лоша от смъртта.

Не, сега си спомнях Великия господар на Двора на Лятото по необясним начин, сякаш една част от мен знаеше, че произхожда от него, от това място. Сякаш нещо в мен нашепваше: „Помня те, помня те, помня те. С теб сме едно“.

— Радвам се да те видя отново, Таркуин — провлачи лежерно Рис.

Петимата придружители на Великия господар си размениха озлобени погледи. И тяхната кожа бе тъмна, а косите им бяха в различни нюанси на бялото и сребристото, като че ли бяха прекарали целия си живот под яркото слънце. Очите им обаче имаха какви ли не цветове. И сега прескачаха между двете ни с Амрен.

Рис пъхна ръка в единия си джоб, а с другата махна към Амрен.

— Вярвам, че познаваш Амрен. Макар и да не си я виждал след… повишението си. — От думите му лъхаше хлад, пресметлива вежливост, подкована със стомана.

Таркуин кимна отривисто на Амрен.

— Добре дошла отново в града ни, милейди.

Амрен нито му кимна за поздрав, нито се поклони, нито пък направи реверанс. Просто плъзна поглед по високото, мускулесто тяло на Таркуин, по тоалета му в морскозелено, синьо и златисто и рече:

— Поне си доста по-привлекателен от братовчед си. Той имаше окаян вид. — Една от жените зад Таркуин я изгледа свирепо. Червените устни на Амрен се разтегнаха в широка усмивка. — Приеми съболезнованията ми, разбира се. — Добави тя с толкова искреност, колкото можеше да се очаква от змия.

Жестоки, безмилостни — такива бяха Амрен и Рис… такава щях да бъда и аз в очите на тези хора.

Рис посочи към мен.

— Не мисля, че на вас двамата ви се отдаде шанс да се запознаете „В недрата на Планината“. Таркуин, Фейра. Фейра, Таркуин.

Не спомена титлата му — или за да го ядоса, или защото не виждаше смисъл.

Поразителните кристалносини очи на Таркуин се впериха в мен.

„Помня те, помня те, помня те.“

Великият господар не се усмихна.

Моето лице остана неутрално, дори леко отегчено.

Погледът му слезе към гърдите ми, към голата кожа, разкрита от дълбокото деколте на роклята ми, сякаш виждаше къде бе попаднала искрата на живота, собствената му сила.

Рис проследи погледа му.

— Гърдите й наистина са впечатляващи, не смяташ ли? Сочни като зрели ябълки.

Преборих се с ядната гримаса, която напираше да изскочи на лицето ми, и вместо това го изгледах със същата онази надменност, която той самият бе проявил към мен и към останалите.

— А аз си въобразявах, че си очарован от устните ми.

Приятна изненада озари очите на Рис за част от секундата.

После и двамата върнахме вниманието си към каменните изражения на домакините ни.

Таркуин като че ли претегли въздуха между трима ни, сетне заяви с предпазлив тон:

— Носите ни вест, доколкото разбрах.

— Носим ви много вести — отвърна Рис и посочи с брадичка към стъклените врати зад тях. — Но какво ще кажете първо да се настаним удобно?

Жената зад Таркуин пристъпи по-близо.

— Приготвили сме напитки.

Великият господар сякаш се присети чак сега за нея и сложи ръка на финото й рамо.

— Кресеида, принцеса на Адриата.

Владетелка на столицата му… или негова съпруга? По ръцете им нямаше пръстени, а и не я бях виждала „В недрата на Планината“. Соленият бриз развяваше дългата й сребриста коса около красивото й лице, но искрата в кафявите й очи несъмнено беше лисича хитрост.

— За мен е удоволствие — пророни с дрезгав глас тя. — И чест.

Закуската натежа като олово в стомаха ми, но не й позволих да види как ми въздейства сервилният й тон, а останах вярна на ролята си и свих небрежно рамене, както би сторил Рис.

— Честта е моя, принцесо.

Представиха ни набързо и останалите: трима съветници, отговарящи за града, двора и търговията, и широкоплещест хубавец на име Вариан, по-малкия брат на Кресеида, капитан на дворцовата гвардия и принц на Адриата. Вниманието му беше изцяло приковано върху Амрен, сякаш усещаше кой от нас представлява най-голяма заплаха. И вероятно с радост щеше да я убие, ако му се отдадеше възможност.

За краткото време, в което я познавах, не бях виждала Амрен толкова щастлива.

Въведоха ни в дворец с пътеки и стени, осеяни с мидени черупки, с безброй прозорци с изглед към залива и сушата или откритото море. Полилеи от морско стъкло се поклащаха на топлия полъх над бълбукащи поточета и фонтани съд сладка вода. Върховни елфи — слуги и придворни — търчаха насам-натам, повечето тъмнокожи, облечени в свободни, ефирни одежди и твърде заети със собствените си задачи за да ни обърнат внимание. Не срещнахме нито един нисш елф — нито един.

Следвах Рисанд, който вървеше до Таркуин, обуздал могъщата си сила, а останалите се нижеха зад гърбовете ни. Амрен не се отдалечаваше от нас и ми стана чудно дали не й е възложена охраната ми. Таркуин и Рис разговаряха отегчено за наближаващия Нинсар, за сортовете цветя, с които всеки от дворовете щеше да отбележи краткия празник.

След него идваше и Каланмаи.

Стомахът ми се сви. Ако Тамлин възнамеряваше да спази традицията, ако вече не бях с него… Не си позволих да се увлека в размисли по въпроса. Не би било справедливо. Спрямо мен… спрямо него.

— Във владенията ми има четири главни града — обясни ми Таркуин, надничайки през мускулестото си рамо. — Прекарваме последния месец на зимата и началото на пролетта в Адриата. Тук е най-красиво в този период от годината.

Да, предполагах, че в земя, където цареше вечно лято, човек можеше да се наслаждава на живота си всячески. В провинцията, край морето, под нощното небе на града… Кимнах.

— Наистина е много красиво.

Таркуин задържа погледа си върху мен достатъчно дълго, че Рис да отбележи:

— Доколкото виждам, реставрацията върви добре.

Коментарът му върна вниманието на Таркуин върху него.

— Може да се каже. Но остава още много работа. Задната част на двореца е в руини. Но както забелязваш, вътрешността е почти готова. Първо се съсредоточихме върху града… ремонтите там още продължават.

Амаранта беше разрушила града им?

— Надявам се, че не сте загубили много ценности по време и в окупацията? — поинтересува се Рис.

— Не и най-важните, слава на Майката! — отговори Таркуин.

Усетих как Кресеида се напрегна зад мен. Тримата съветници се откъснаха от групата ни, за да се занимаят със собствените си ангажименти, отправяйки предупредителни погледи към Таркуин. Май за пръв път му се налагаше да се изявява като домакин, ето защо следяха всяко негово действие.

Той им отвърна със сдържана усмивка и ни въведе в сводеста зала с ламперия от бял дъб и зелени стъкла с изглед към залива и морската шир отвъд него.

Никога не бях виждала по-живописни води. В зелено, кобалтово и нощно синьо. За част от секундата пред очите ми са яви палитра с всички багри, които щяха да са ми нужни да нарисувам морето — сини, жълти, бели и черни…

— Това е любимата ми панорама — обади се Таркуин до мен и осъзнах, че само аз бях доближила широките прозорци, докато останалите бяха насядали около седефената маса.

Шепа слуги отрупваха чиниите им с плодове, листни зеленчуци и задушени морски дарове.

— Сигурно сте много горд с прелестните си владения — отбелязах аз.

Очите на Таркуин, наподобяващи парчета от морето отвъд прозорците, се плъзнаха към мен.

— Можете ли да ги сравните с местата, които сте посетили досега? — Внимателно формулиран въпрос.

— Всичко в Притиан е красиво в сравнение със земите на простосмъртните — коментирах вяло.

— А по-хубаво ли е да сте безсмъртна, отколкото обикновен човек?

Усещах вниманието на останалите върху нас, макар че Рис водеше банален и леко насилен разговор с Кресеида и Вариан за състоянието на рибния им пазар. Затова огледах Великия господар от глава до пети, както той бе сторил с мен, дръзко и без нито капка вежливост, преди да отвърна:

— Вие ми кажете.

Очите му се набръчкаха в ъгълчетата.

— Вие сте рядка перла. Разбрах го още в мига, в който хвърлихте онази кост по Амаранта и опръскахте любимата й рокля с кал.

Прогоних спомена, слепия ужас от първото ми изпитание.

Как ли възприемаше привличането помежду ни — разпознаваше ли собствената си сила в мен, или го смяташе за неведома връзка, някаква странна съблазън?

И ако трябваше да крада от него… дали не трябваше да се сближим първо?

— Не си ви спомням толкова красив „В недрата на Планината“. Слънцето и морският въздух ви се отразяват добре.

Някой по-наивен мъж би се възгордял. Таркуин обаче не беше лековерен — знаеше за връзката ми с Тамлин и за тази с Рис, а сега ме водеха и тук. Може би ме смяташе за жена от типа на Ианта.

— Какво е мястото ви в двора на Рисанд?

Директен въпрос след куп заобиколни, несъмнено предвиден да ме хване неподготвена.

И почти се получи — почти си признах, че нямам представа, но в този момент Рисанд се обади от масата, сякаш дочул всяка наша дума.

— Фейра е член на Вътрешния ми кръг. И мой официален посланик в земите на простосмъртните.

Кресеида, която седеше до него, се намеси:

— Поддържате ли стабилна връзка с простосмъртните?

Приех въпроса й като покана да седна на масата и да се измъкна от тежкия поглед на Таркуин. Бяха ми оставили място до Амрен, точно срещу Рис.

Великият господар на Двора на Нощта подуши виното си — бяло, газирано — и се зачудих дали така не се опитваше да ги ядоса, загатвайки, че може да са го отровили.

— Предпочитам да съм подготвен за всяка възможна ситуация. А тъй като Хиберн май е решил да ни създава главоболия, поддържането на отношения с човеците може да се окаже полезно.

Вариан откъсна вниманието си от Амрен, колкото да попита грубо:

— Значи е потвърдено? Хиберн се готви за война.

— Подготовката е приключила — отвърна отегчено Рис, най-сетне отпивайки от виното си. Амрен не докосна храната в чинията си, а както винаги я чоплеше с вилица. Позачудих се какво ли — кого ли — щеше да изяде по време на престоя си тук. Вариан май се нареждаше сред възможностите. — Войната е неизбежна.

— Да, спомена го в писмото си — отбеляза Таркуин и зае челното място на масата между Рис и Амрен. Доста смело от негова страна да седне между две толкова могъщи същества. Проява на арогантност… или опит за сближаване? Погледът му отново попадна върху мен, преди да се съсредоточи върху Рис. — А знаеш, че сме готови да се сражаваме срещу Хиберн. Загубихме достатъчно добри хора „В недрата на Планината“. Няма да допусна да ни поробят отново. Но планираш да ме въвлечеш в друга война, Рисанд…

— Няма такова нещо — прекъсна го Рис. — Дори не ми е минавало през ума.

Явно по лицето ми бе пробягало недоумение, защото Кресеида ми обясни:

— Великите господари са воювали за много по-дребни неща. Сблъсъкът заради толкова необикновена жена не би учудил никого.

И навярно именно заради това ни бяха поканили. За да опипат почвата.

Ако… ако Тамлин обявеше война, за да си ме върне… Не, невъзможно.

В писмото си го призовавах да стои настрана. А и не беше толкова глупав, че да се впусне във война, която не можеше да спечели. Все пак щеше да се сражава не срещу други Върховни елфи, а срещу илириански воини, предвождани, от Касиан и Азриел. Щеше да настане същинска касапница.

Ето защо отвърнах с равен, отегчен тон:

— Не се вълнувайте напразно, принцесо. Великият господар на Пролетта няма намерение да воюва с Двора на Нощта.

— Да разбирам ли, че поддържате връзка с Тамлин? — усмихна ми се захаросано тя.

Следващите ми думи бяха тихи, спокойни. Вече бях решила, че нямам нищо против да открадна от тях. Абсолютно нищо.

— Някои неща са всеобщо достояние, а други са лични. Всички знаят за връзката ми с Тамлин. Настоящото й състояние обаче не е ваша работа. Нито на когото и да било. Но — да, познавам Тамлин добре и мога да гарантирам, че няма да има междудворна война. Поне не и заради мен или моите решения.

— Голямо облекчение — коментира Кресеида и отпи глътка бяло вино, преди да разчупи голяма щипка от омар, разкривайки розово-оранжевата й вътрешност. — Радвам се, че не сме подслонили открадната булка… и не се налага да я връщаме на господаря й, както повелява законът. Нужно е да държим неприятностите настрана от дома ни, както подобава на всеки разумен човек.

Амрен я наблюдаваше съвършено неподвижно.

— Напуснах по своя собствена воля — обясних аз. — И никой ме ми е господар.

Кресеида сви рамене.

— Може и да разсъждавате така, милейди, но законът си е закон. И вие сте… бяхте негова бъдеща съпруга. Това, че сте се заклели във вярност на друг Велик господар не променя нещата. Радвам се да чуя, че Тамлин уважава решението ви. В противен случай е необходимо само едно писмо от него до Таркуин и ще трябва да ви изпратим обратно. Или да се изложим на опасност от война.

Рисанд въздъхна.

— Винаги е приятно да се общува с теб, Кресеида.

— Внимавайте, Велики господарю — предупреди го Вариан. — Сестра ми казва истината.

Таркуин опря ръка в светлата маса.

— Рисанд е наш гост. Придворните му — също. Ще се отнасяме с тях като с гости. Ще се отнасяме с тях, Кресеида, като с хора, спасили кожите ни, когато е можело да ни убият с една-едничка дума.

Таркуин огледа двама ни с Рисанд, който от своя страна продължаваше да излъчва пълна невъзмутимост. Великият Господар на Лятото поклати глава и му заяви:

— Да.

— С теб ще си поговорим по-късно. Тази вечер обаче организирам прием във ваша чест на борда на баржата ми в залива. След това ще имате възможност да се разходите из града ни. И простете на принцесата: просто брани жителите му. Издигането му от руините беше дълго и тежко. Не желаем да се повтаря.

Очите на Кресеида притъмняха, изпълниха се с мрачни сенки.

— Кресеида направи много жертви в името на народа си — обърна се към мен господарят. — Не приемайте бдителността й лично.

— Всички направихме жертви — обади се Рис. Леденото отегчение беше отстъпило място на откровена язвителност. — И в момента седиш около тази маса със семейството си заради жертвата на Фейра. Така че — прощавай, Таркуин, но ако принцесата ти пише на Тамлин, ако някой от хората ти опита да му я върне, рискуват да загубят живота си.

Дори морският бриз се притаи.

— Не ме заплашвай в собствения ми дом, Рисанд — отвърна Таркуин. — Благодарността ми си има граници.

— Не те заплашвам — увери го Рис, докато невидими ръце чупеха щипките от омар в чинията му. — Обещавам ти.

Всички обърнаха взор към мен в очакване на реакцията ми.

Затова вдигнах винената си чаша, погледнах всеки от тях в очите, задържайки вниманието си върху Таркуин, и казах:

— Ето защо на безсмъртните никога не им доскучава.

Таркуин се засмя и въздъхна дълбоко — навярно от облекчение.

А по връзката ни с Рисанд усетих и неговото одобрение.