Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (28) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

26.

— Чака на пропуска — съобщи Асад. — Искаш ли да присъствам на разговора?

— Не — поклати глава Карл. Асад си имаше предостатъчно друга работа. — Но ще те помоля да направиш по едно кафе. Само да не е прекалено силно.

Докато Асад си подсвиркваше в съботното затишие, нарушавано единствено от необичайно слабия шум от канализационните тръби, Карл направи справка що за човек очаква в кабинета си.

Манфре Слот, четирийсетгодишен, някога делял една стая с Коре Бруно, отличника в пансиона, загинал при скок от трамплин. През 1987 година Слот завършил училище, служил в националната гвардия, лейтенант от запаса, магистър по икономика и бизнес администрация; на трийсет и три вече станал директор на предприятие. Натрупал опит от шест управленчески длъжности, включително в обществена компания. Организатор и спонсор на редица изложби на модерно португалско изкуство. От 1994 година женен за Агустина Песоа. Бивш консул на Дания в Португалия и Мозамбик.

Карл никак не се учуди, че мъж с толкова впечатляваща биография е носител и на рицарски кръст, и на редица международни почетни отличия.

— Мога да ви отделя не повече от петнайсет минути — заяви Слот и стисна ръката на Карл.

Седна, кръстоса крака, разтвори палтото си и повдигна леко ръбовете на панталона си, та коленете му да не ги развалят. Не беше никак трудно да си го представиш като възпитаник на елитно училище, но не и в пясъчника с други деца.

— Коре Бруно беше най-добрият ми приятел и знам, че не обичаше да посещава обществени басейни. Не разбирам какво е правел в Белахой. Коре не харесваше толкова претъпкани места. Пък и никога не съм го виждал да скача от трамплин, още по-малко от десет метра.

— Значи според вас смъртта му не е следствие от злополука?

— Изключено е. Коре беше много съобразително момче. За нищо на света не би се разсеял, при положение че една погрешна стъпка на такава височина би могла да се окаже фатална.

— И не допускате да е било самоубийство?

— Какво самоубийство! Защо му е да посяга на живота си? По случай завършването си получи от баща си Buick Regal Limite — купе, ако се сещате за модела.

Карл кимна неопределено. И представа си нямаше как изглежда въпросният автомобил. Стигаше му да знае, че става въпрос за кола.

— Коре щеше да следва право в САЩ, в Харвард. Защо му е да прави подобна глупост? Няма никаква логика.

— Любовна мъка? — подхвърли предпазливо Карл.

— Как ли пък не! Коре можеше да има която си поиска.

— Помните ли Кими Лесен?

По лицето на Слот се изписа неудоволствие.

— Коре чувстваше ли се наранен, след като тя е скъсала с него?

— Наранен? Беше бесен. На кого му харесва да го зарежат? — усмихна се, оголи ослепително белите си зъби и приглади назад кичурите, паднали върху челото му. Боядисана коса, оформена сякаш току-що.

— И как постъпи Коре след раздялата?

Манфре Слот помълча, изтупвайки невидими прашинки от гънките на палтото си.

— Отзовах се на молбата ви да разговаряме, защото, доколкото усетих, и вие като мен подозирате, че Коре е починал от насилствена смърт. Някой го е бутнал от трамплина. Защо иначе ще си правите труда да ме търсите двайсет години след инцидента?

— Засега не можем да твърдим със сигурност, че е така, но имаме съмнения, които ни подтикнаха да възобновим разследването по случая. Според вас кой го е бутнал?

— Нямам представа. Кими имаше разни откачени съученици, дето непрекъснато се надпреварваха да й угаждат. Разиграваше ги, както си поиска. Готини цици, нали се сещате? Как да устои човек? — изсмя се сухо и някак неприятно.

— Коре опитвал ли се е да съживи тръпката?

— Тя веднага се хвърли на един от учителите. Абсолютен провинциалист. Не му стигаше умът да пази дистанция от учениците си.

— Спомняте ли си името му?

— Не — поклати глава Слот. — Той не се задържа много. Преподаваше по датски на два-три класа. Такива като него не се забелязват, освен ако не ти преподават. Май… — вдигна показалец със силно съсредоточен вид. — Сега си спомних: май се казваше Клаус. С „v“, представете си! — изсумтя той с неописуемо презрение.

— Клаус? Клаус Йепесен?

— Точно така — вдигна глава той. — Да, Йепесен.

„Сънувам ли? Някой да ме ощипе“ — помисли си Карл.

Довечера му предстоеше среща именно с Клаус Йепесен.

— Остави кафето там, Асад. Благодаря ти.

Изчакаха помощникът да се оттегли.

— Впечатлен съм — отбеляза ехидно гостът. — Работите в окаяни условия, но поне си имате прислуга.

Слот пак се засмя по познатия начин. Не беше нужно повече, та Карл да си представи как се е държал Слот с местните жители в Мозамбик.

Гостът само отпи от кафето и повече не го докосна.

— Коре беше хлътнал здраво по Кими. И не беше единственият. След като я изхвърлиха, пак се опита да се сдобри с нея, докато тя живееше в Нестве.

— Не разбирам как Коре е стигнал до Белахой.

— След матурата той се върна при баба си и дядо си в Емдруп. Живеел е при тях, преди да постъпи в пансиона. Ходил съм там много пъти на гости. Изключително мили и свестни хора.

— Родителите му не живееха ли в Дания?

Слот сви рамене. Карл не се съмняваше, че децата му също учат в пансиона. Така той си осигуряваше спокойствие да се посвети на делата си. Шибан кариерист.

— Във вашия випуск имаше ли ученици, чиито семейства да живеят близо до плувния комплекс?

Погледът на Слот се плъзна из кабинета. Чак сега забеляза каква трескава работа кипи по случая. Папките със стари преписки. Снимките на бялата дъска. Списъкът с жертвите на нападения, оглавяван от неговия приятел Коре Бруно. „Мамка му!“ — ядоса се Карл, когато видя къде спряха очите на Слот.

— Какво е това? — попита сурово Манфре Слог и посочи с пръст към списъка.

— Случаите нямат връзка помежду си — отвърна Карл с престорена небрежност. — Просто в момента привеждаме наличната документация в хронологичен ред.

„Що за идиотско обяснение! — ядоса се на себе си Карл. — Защо ще пишем поредността на дъската, вместо просто да ги подредим по рафтовете?!“

Манфре Слот не зададе повече въпроси по темата. Преуспели мениджъри от неговия калибър не се занимават с подобна бумащина и от него не се очаква да познава принципите на толкова елементарни административни процедури.

— Не ви липсва работа — отбеляза само той.

— Точно затова е важно да отговаряте на въпросите ми с максимална прецизност.

— Вие какво ме попитахте?

— Дали някой от учениците в пансиона е живеел близо до Белахой.

Манфре Слот кимна без капка колебание.

— Кристиан Волф. Родителите му имаха много апетитен имот до морето. Кристиан се погрижи първо да изхвърли баща си от фирмата, а после да се пренесе там. Доколкото знам, вдовицата му и до ден-днешен обитава къщата с новия си съпруг.

Карл не успя да изкопчи повече от Слот. Но и това му стигаше.

— Росе! — извика той, след като силното трополене от обувките на Слот заглъхна. — Какво откри за смъртта на Кристиан Волф?

— За бога, Карл! — тя тупна главата си с бележника. Склерозата ли те пипна? Възложи ми четири задачи и ми заръча да спазвам поредността им. Кристиан Волф стои на последно място. Според теб стигнала ли съм до него?

Карл съвсем бе забравил за това.

— Кога ще му дойде редът? Остави другите задачи и се заеми с него.

Тя сложи ръце на кръста си като италианка, която се кани добре да нареди мързеливия си съпруг. После обаче се усмихна.

— Ех, от мен да мине! Никак не ме бива да се преструвам! — навлажни пръстите си и запрелиства бележника. — Да не мислиш, че непрекъснато ти играя по свирката? Първо се заех с последната задача, защото ми се стори най-лесна.

 

 

Кристиан Волф бе починал едва трийсетгодишен — и фрашкан с пари. Баща му бе основал корабно дружество, но Кристиан успял да го изработи, отнел му го и го оставил без пукната пара. Познатите им твърдели, че бащата си е получил заслуженото, защото възпитавал сина си да е безскрупулен. И когато играта загрубяла, собственото му творение се обърнало срещу него.

Баснословно богат и ерген, той смаял всички с решението си да се ожени за контеса Мария Саксенхолт — третата дъщеря на граф Саксенхолт. Семейното им щастие просъществувало едва четири месеца. На 15 септември 1996 година случаен изстрел отнел живота на Кристиан Волф.

Нелепата смърт на милионера предизвикала буря от коментари. Тиражираната информация за кончината на Кристиан Волф изместила от медийното пространство сензации като събарянето на автогарата на площада пред кметството и знаменитата победа на Бярне Рис в „Тур дьо Франс“.

Рано сутринта в злополучния ден Кристиан Волф заминал за вилата си на остров Лолен. Разбрал се с ловната дружинка да се присъедини към тях половин час по-късно. След два часа ловджиите го открили с огромна огнестрелна рана в бедрото. Бил изгубил много кръв. Според съдебния лекар смъртта настъпила малко преди да намерят тялото.

Карл вярваше изцяло на заключението на експерта. И друг път беше ставал свидетел на подобни инциденти.

Отначало всички били шокирани как толкова опитен ловец е постъпил толкова аматьорски, но неколцина от дружинката изкоментирали, че Волф нямал навик да държи пушката си на предпазител. Веднъж изпуснал полярна мечка на остров Гренландия, защото пръстите му се вкочанили и не успял да освободи предпазителя навреме. Тогава се зарекъл повече да не допусне подобен пропуск.

И въпреки това си останало загадка как куршумът се е забил именно в бедрото. Според балистичната експертиза най-вероятно кракът му е хлътнал в почвена бразда и пръстът му случайно е закачил спусъка. Проведените следствени експерименти потвърдили възможността да е станало точно така.

Обществена тайна било, че младата вдовица не настояла за допълнителни проверки, защото по онова време вече дълбоко съжалявала за решението си да се омъжи за по-възрастния от нея Кристиан Волф, с когото нямали почти нищо общо, а наследството бързо изцерило мъката по покойния й съпруг.

 

 

Къщата, единствена по рода си в района, почти се бе надвесила над морето. Внушителната постройка повишаваше цената на околните имоти.

Четирийсет милиона крони, предположи Карл, с уговорката, че къщата е струвала толкова преди срива на имотния пазар. В момента тя беше практически непродаваема. Един Господ знаеше дали обитателите й не продължаваха все пак да гласуват за правителството, създало предпоставки за настоящото статукво. Но на кого от тези среди изобщо му пукаше за повишеното консуматорско благополучие, довело до прегряване на икономиката?

Самите те го бяха предизвикали.

Отвори му момче на не повече от осем-девет години: простинало, със силна хрема, зачервен нос, по халат и пантофи — доста неочаквана гледка в огромния коридор, където години наред са властвали поколения крупни търговци и финансисти.

— Забранено ми е да отключвам на чужди хора — подсмръкна то, а в ноздрите му избликнаха два огромни сопола. — Мама ще се върне след малко. Отиде до Люнгбю.

— Може ли да й се обадиш и да й съобщиш, че полицията иска да говори с нея?

— Полицията ли? — момчето изгледа Карл с недоверие.

Ето в такива ситуации дълго черно кожено яке а ла Бак или Маркус Якобсен доста би подпомогнало изграждането на взаимно доверие.

— Това е полицейската ми значка. Попитай майка си дали може да изчакам вътре.

Момчето затвори вратата и отиде да изпълни заръката.

В продължение на половин час Карл стоя на стълбите и наблюдава как хората тичат по пътеките на отсрещния бряг. Зачервени, те размахваха ръце и крачеха енергично. Съботен предобед. Благосъстоятелна Дания бе излязла за поредната благородна инициатива. Пред къщата спря кола.

— Търсите ли някого? — попита жената, след като слезе.

Беше нащрек. Едно погрешно движение от страна на Карл и щеше да захвърли покупките си и да хукне към задния вход.

Понеже горчивият опит го беше научил на предпазливост, той веднага й показа значката си.

— Карл Мьорк от Специалния отдел „Q“. Синът ви не ви ли предупреди по телефона?

— Синът ми е болен и лежи — отвърна тя с угрижен вид. — Или поне така сме се разбрали с него.

Значи малкият хитрец не й се беше обадил.

Карл се представи отново и тя го пусна да влезе, макар и с неохота.

— Фредерик! — извика тя към втория етаж. — Донесох ти хотдог!

Правеше впечатление на чаровна и естествена — доста необичайно за аристократична особа.

Малчуганът затрополи по стълбите, но се стъписа, виждайки Карл. Децата често си представят, че не изпълнят ли точно указанията на полицията, ги очаква много тежко наказание. Лицето на Фредерик, покрито със сополи, се сгърчи в силен страх. Определено не беше готов да се сблъска с последиците от недостойната си постъпка.

Карл му смигна в знак, че не му се сърди.

— Нали си стоиш в леглото, Фредерик?

Момчето кимна много бавно, грабна хотдога и изчезна. „Който не ти е пред очите, се забравя бързо“ — помисли си Карл. Съобразително хлапе.

Карл реши да премине направо към същината на въпроса.

— Съмнявам се дали ще успея да ви помогна — поклати глава тя с учтива усмивка. — С Кристиан така и не се опознахме истински. Затова нямам представа какво му се е въртяло из главата тогава.

— След смъртта му сте се омъжили повторно?

— Да — усмихна се тя. — С настоящия ми съпруг, Андрю, се запознах същата година, когато почина Кристиан. Имаме три деца: Фредерик, Сусане и Кирстен.

Съвсем обикновени имена. Карл се запита дали не е време да се сбогува с предразсъдъците си относно показните приумици на датския хайлайф.

— И Фредерик е най-големият?

— Не, най-малкият е. Близначките са на единайсет — изпревари го тя с информацията за възрастта им. — И — да, Кристиан е биологичният им баща, но настоящият ми съпруг винаги се е грижил за тях като за свои. Момичетата учат в престижен девически пансион близо до имението на неговите родители в Ийстбърн — обясни тя с чаровна усмивка и без капка притеснение или срам.

Млада жена, обезпечена финансово. Как й бе хрумнало да причини подобно нещо на децата си? Единайсетгодишни, заточени в дълбоката английска провинция и подложени на дресура.

Изказването й за пореден път бетонира основите, върху които се градеше мнението му за датския хайлайф.

— Докато бяхте омъжена за Кристиан, той споменавал ли е името Кирстен-Мари Лесен? Направи ми впечатление, че едната ви дъщеря се казва така. Кристиан е бил доста близък с въпросната Кирстен, наричана още Кими. Били са съученици в пансиона. Името говори ли ви нещо?

Над лицето й се спусна сянка.

Карл изчака малко, но тя не наруши мълчанието си.

— Какво…?

Тя протегна напред ръце с раздалечени пръсти:

— Не искам да говоря за това и толкова.

И без да го казва, се четеше ясно по лицето й.

— Подозирали сте, че Кристиан е имал връзка с нея, нали? Докато сте били бременна?

— Нямам представа каква му е била и не ме интересува.

Тя стана със скръстени под гърдите ръце. Явно се канеше да го отпрати.

— В момента Кими се скита по улиците наравно с бездомниците.

Новината обаче изобщо не подейства утешително на вдовицата на Кристиан Волф.

— След срещите с нея Кристиан ме биеше. Сега доволен ли сте? Не знам защо сте тук, но ще ви помоля да си вървите.

Както се и очакваше.

— Тук съм, защото разследвам убийство — обясни Карл.

— Ако си мислите, че аз съм убила Кристиан, ревизирайте аргументите си — отвърна рязко тя. — Не че не ми се е искало. — Поклати глава и се загледа към езерото.

— Защо ви е посягал? Проявявал ли е признаци на садизъм? Прекалявал ли е с алкохола?

— Дали беше садист? — тя погледна към коридора, за да се увери, че Фредерик не надзърта зад вратата. — И още питате!

 

 

Преди да се качи в колата, Карл постоя малко навън да огледа района. Не можеше да се отърси от тягостната атмосфера по време на разговора. Малко по малко жената му разкри какво е способен да стори трийсетгодишен мъж на крехка двайсет и две годишна девойка; как меденият месец бързо се е превърнал в ежедневен кошмар. Кристиан започнал с обиди и заплахи, а после продължил и е юмруци. Внимавал къде й оставя белези, защото всяка вечер имали гости и се налагало тя да играе ролята на блестящата домакиня. Та нали именно затова се оженил за нея. Единствено за да се перчи с нея пред приятелите си.

Кристиан Волф. Влюбила се в него от пръв поглед, но цял живот нямало да й стигне да го забрави: него, сторените й от него злини, хората, с които се обграждал. Още се мъчеше да ги изличи от паметта си.

Карл се качи в колата и подуши дали мирише на бензин. После се обади в Специалния отдел „Q“.

— Да — вдигна Асад.

Да? Само толкова?

— Когато вдигаш телефона, редно е да се представиш и да съобщиш в кой отдел работиш, Асад — отбеляза Карл, без самият той да се представи.

— Здрасти, Карл! Росе ми даде диктофон. Суперяк е! Тя иска да ти каже нещо.

— Росе? Вече е успяла да се върне?

Чу се вик и тропот от стъпки.

— Открих една медицинска сестра от „Биспебер“ — съобщи сухо тя.

— Браво на теб.

Росе продължи, сякаш изобщо не го е чула:

— В момента работи в частна клиника до Аресьо. — Продиктува му адреса. — След като узнах името й, я открих съвсем лесно. Много е особено.

— Откъде разбра името й?

— От болница „Биспебер“, как откъде? Натъкнах се на нея, докато преравях шкафове със стара документация в архива. Работела е в гинекологията, когато са приели Кими. Обадих й се. Спомня си случая. По думите й едва ли някой от тогавашните служители на болницата го е забравил.

 

 

„Най-красивата болница в Дания“ — беше цитирала Росе уеб страницата на здравното заведение.

Плъзгайки поглед по снежнобелите сгради, Карл лично се убеди в правотата на рекламния слоган. Всичко изглеждаше безупречно поддържано. Дори след настъпването на есента тревните площи не отстъпваха по нищо на кортовете от „Уимбълдън“. Разкош! Само преди няколко месеца датската кралска двойка лично бе имала възможност да се наслади на гледката.

Това великолепие можеше да се мери с резиденцията им във Фреденсборг.

Старшата сестра Ирмгард Дуфнер никак не подхождаше на окръжаващата я обстановка. Носеше се тромаво като боен кораб, а хората се отдръпваха встрани да й сторят път. Усмихната, с прическа тип „паница“ и прасци с дебелината на диреци, тя стъпваше тежко-тежко и подът кънтеше под краката й.

— Господин Мьорк, предполагам — засмя се тя и разтърси ръката му толкова мощно, че съдържанието на джобовете му едва не изпада.

Ирмгард се оказа внушителна не само на външен вид, а и по памет. С две думи, мечтата на всеки следовател.

При постъпването на Кими в болница „Биспебер“ тя била старша сестра в отделението. Макар да не била на смяна, когато пациентката изчезнала, обстоятелствата по престоя на Кими, извънредно необичайни и трагични, се запечатали завинаги в паметта й.

— Приехме я в много тежко състояние и очаквахме да изгуби плода, но опасенията ни не се потвърдиха. С цялото си същество искаше да роди това дете. След едноседмично лечение мислехме да я изпишем. — Тя издаде напред устни. — Но една сутрин — давах нощно дежурство — тя претърпя тежък аборт. Според лекаря го беше предизвикала сама. По долната част на корема й открихме синини. Недоумявахме каква е причината. Та нали копнееше за това дете. Но в такива случаи е трудно да оцениш психическото състояние на пациентките. При бъдеща самотна майка, забременяла случайно, емоциите понякога вземат превес.

— С какво е могла да си причини подобни синини?

— Някои колеги предположиха, че е удряла корема си със стола. Когато влезли в стаята, го заварили прекатурен, а нея — в безсъзнание на пода, с локва кръв между краката.

Карл си представи ужасяващата гледка.

— А плодът? Колко голям беше?

— В осемнайсетата гестационна седмица ембрионът вече прилича на малък човек, дълъг около 14–15 сантиметра.

— С оформени ръце и крака?

— Да. Почти всичко е развито — с изключение на белите дробове и очите.

— И намерихте плода между краката на пациентката?

— Да. Беше родила нормално детето и плацентата.

— Споменавате плацентата… Забелязахте ли нещо тревожно?

— Да — кимна тя. — Такова нещо не се забравя. Първо, тя открадна плода. Колегите ми го бяха сложили под една кърпа, докато спрат кръвотечението. Оставили за малко пациентката и когато се върнали, нямало следа нито от нея, нито от плода. Само плацентата си стояла в стаята. Тогава един от колегите установил, че е разкъсана.

— При самия аборт?

— Възможно е, но се случва изключително рядко. По-вероятно ми се струва да е станало вследствие от ударите по корема й. Така или иначе, разкъсването на плацентата е много опасно, ако не се направи кюртаж.

— Заради риска от инфекции?

— Да. В миналото е било голям проблем.

— А ако пациентката не се подложи на кюртаж?

— Има опасност да умре.

— Знам със сигурност, че Кими е оцеляла — съобщи Карл. — Жива е и до ден-днешен. Е, не е в цветущо здраве, защото в момента живее на улицата, но все пак е жива.

Сестрата отпусна дебелите си ръце в скута си.

— Преживяла е нещо ужасно. Много жени никога не успяват да се възстановят след подобна трагедия.

— Значи според вас травмата, получена вследствие от аборта, до голяма степен е предизвикала решението й доброволно да се оттегли от обществото.

— Честно да ви призная, в такива ситуации може да се очаква всичко. Жените не успяват да се отърсят от кошмарния спомен, често изпадат в състояние на пълно умопомрачение и се разкъсват от самообвинения.

 

 

— Ще се опитам в най-общи линии да обобщя наличната ни информация — подхвана Карл. — Какво ще кажете, приятели?

Погледна Асад и Росе. Личеше, че и двамата изгарят от нетърпение да споделят какво са открили. Но се налагаше да почакат.

— Разковничето към случая се корени в група младежи с много силно изразена индивидуалност — разбирайте, правят каквото са си наумили. Петима младежи, всеки особен посвоему, и една девойка, навярно централната фигура в компанията. Общителна и привлекателна, тя започва връзка с отличника Коре Бруно, който загива при злощастни обстоятелства, по мои подозрения подпомогнат от въпросната компания. Един от предметите в металната кутия на Кими Лесен говори в подкрепа на тази хипотеза. Възможно е в дъното на цялата история да се крие ревност или юмручен бой, но не е изключено и Бруно да е бил бутнат съвсем случайно. А изчезналата гумена гривна вероятно е своего рода трофей. Гривната не ни насочва към виновника, макар да поражда известни подозрения. След поредната скандална връзка Кими е изгонена от гимназията, приятелите от компанията обаче продължават да се поддържат и сплотеността се проявява пряко или косвено в убийството на двамата младежи в Рьорви. Бярне Тьоерсен поема вината за престъплението — вероятно за да прикрие някой от останалите. По всичко личи, че са му обещали солидна награда след излежаването на присъдата. За разлика от приятелите си, Бярне произхожда от сравнително бедно семейство и Кими е прекратила отношенията си с него. За младежа това решение вероятно е било разумен изход от неблагоприятната ситуация. При всички случаи знам, че компанията е съпричастна към престъплението, защото открихме предмети с пръстови отпечатъци на убитите в тайника на Кими. Ние от Специалния отдел „Q“ бяхме въвлечени в случая, след като цивилно лице изрази съмнение в решението на съда да обяви Тьоерсен за виновен. Йохан Якобсен ни предостави списък с пострадали и изчезнали лица, евентуални жертви на компанията от пансиона. Благодарение на този списък установихме, че по време на престоя на Кими в Швейцария, компанията е малтретирала, но не е убивала и отвличала. Не е изключено част от инцидентите, описани в списъка, да са просто нещастни случаи, но така или иначе Йохан Якобсен се е ръководил от съвсем правилна логика. Най-вероятно от Олбек предполагаемите замесени получават информация, че разследвам случая, и започват опити да възпрепятстват работата ми.

— Възпрепятстват ли каза? — вдигна ръка Асад. — Какво значи?

— „Възпрепятствам“ означава „спъвам“. Обяснявах си масирания натиск върху нас с факта, че залогът в конкретния случай е много по-голям от доброто име на неколцина важни клечки.

Росе и Асад кимнаха.

— Иначе нямаше да ме заплашват в дома ми, в колата ми, а по-късно — и на работното ми място. Зад тези заплахи най-вероятно стоят хора от някогашната компания. Те натовариха бивши възпитаници на пансиона да ходатайстват, за да ми отнемат случая, но вече ги разконспирирахме.

— И от сега нататък е важно единствено да не вдигаме много шум — изсумтя Росе.

— Точно така. Осигурихме си спокойствие и трябва да внимаваме само да не изтече информация. Ситуацията, в която се намира Кими, предполага, че тя ще иска да ни съдейства. От нея ще разберем в какво се е забъркала някога компанията.

— Тя няма да ни каже нищо, Карл — намеси се Асад. — Ако я беше видял на гарата, щеше да ти стане ясно веднага.

— Нека не избързваме със заключенията — Карл издаде напред долната си устна. — Кими Лесен очевидно не е с всичкия си. Иначе нямаше да скита по улиците, при условие че притежава цял палат в Ордруп. Преживяла е аборт по неизяснени причини, със съмнения за упражнено над нея насилие. Вероятно именно това е разстроило нервите й.

Карл посегна да извади цигара, но очите на Росе, обрамчени от мигли, подсилени с тежък туш, го разколебаха.

— Знаем също, че Кристиан Волф, един от младежите в пансиона, е починал няколко дни след изчезването на Кими Лесен. Засега не е ясно дали между двете събития има връзка. Днес вдовицата на Волф разкри пред мен склонността му към садистични прояви и намекна за любовна история между него и Кими.

Пръстите му докоснаха кутията. Дотук добре.

— Вече разполагаме с улики, че един или повече от компанията са извършили и други престъпления. Кими Лесен е запазила три предмета, указващи съпричастност към три нападения с летален изход, а други три пликчета с предмети пораждат подозрения за още престъпления. В момента се налага час по-скоро да открием Кими, да наблюдаваме какви ги вършат останалите замесени и да се справим с текущите задачи. Имате ли да добавите нещо към рекапитулацията?

И Карл запали цигарата.

— Още носиш плюшеното мече в джоба си — установи Росе, приковала поглед в цигарата.

— Друго?

Двамата му помощници поклатиха отрицателно глава.

— Добре тогава. Имаш думата, Росе. Какво откри?

Тя проследи виещия се към нея дим. Карл очакваше всеки момент познатото раздразнено размахване на ръце.

— Не много, но все пак нещо.

— Много си загадъчна. Да чуем.

— Освен Клес Томесен издирих само един полицай, участвал в разследването. Някой си Ханс Бергстрьом, бивша барета от Отряда за бързо реагиране. Отдавна се занимава с друго и е невъзможно да се разговаря с него.

Росе размаха ръце да разсее дима.

— Човек може да намери път към всеки, стига да иска — вметна Асад. — Ти го ядоса, защото го нарече пълен глупак.

Росе възнегодува, но Асад се усмихна:

— Чух те, и то много добре.

— Но той не ме чу; бях закрила мембраната с длан. Какво съм виновна, че се надува, все едно е голяма работа? Забогатял е от патенти, а открих и още нещо.

Росе започна да мига и да размахва ръце.

— Какво по-конкретно?

— И той е учил в пансиона. Нищо няма да изкопчим от него.

Карл затвори очи и сбърчи нос. Приятелската сплотеност е хубаво нещо, ала превърне ли се в криворазбрана солидарност, се превръща в истинска напаст.

— Положението е същото и с бившите им съученици от пансиона. До един отказват да разговарят с нас.

— С колко от тях успяхте да се свържете? Сигурно са се пръснали по целия свят, а жените са сменили фамилните си имена.

Росе размаха ръце демонстративно и Асад се отдръпна, та да не пострада.

— С изключение на онези, които живеят в другата половина на земното кълбо и в момента спят блажено, успях да се свържа с повечето. Мисля да прекратя по-нататъшните опити, защото всички отказват да говорят с нас. Един-единствен мъж се съгласи да повдигне завесата.

— И какво ти каза? — Карл издуха дима настрани.

— Че въпросната компания се състояла от хулигани, които само гледали как да надхитрят възпитателите. Пушели хашиш в гората и близо до училището. Дори им симпатизирал. Карл, ще разкараш ли тази цигара поне по време на оперативката?

Десет дръпки му се сториха достатъчни.

— Друго щеше да е, ако можехме да разпитаме някой от компанията — намеси се Асад. — Но няма как да стане.

— Направим ли го, случаят ще ни се изплъзне — Карл загаси цигарата в чашата за кафе и вбеси допълнително Росе. — По-добре да изчакаме още малко. Ти откри ли нещо в списъка на Йохан Якобсен, Асад?

Сириецът повдигна тъмните си вежди. От пръв поглед личеше, че се е натъкнал на интересни факти и му доставя неописуемо удоволствие да поставя на изпитание любопитството на Карл и Росе.

— Изплюй камъчето, шоколадче — Росе му смигна с почернените си мигли.

Асад погледна записките си със загадъчна усмивка.

— Открих жената, пострадала от нападението в Нюбор на 13 август 1987 година. Казва се Грете Соне, на петдесет и две години. Притежава магазин за дрехи „Гигант“ по улица „Вестергее“. Не съм я търсил по телефона, защото ми се стори по-добра идея направо да я посетим. Пред мен е полицейският доклад. Вътре няма почти нищо, което вече да не знаем.

Но явно съдържаше достатъчно информация, съдейки по изражението на Асад.

— През 87-а, трийсет и две годишна, излязла да разходи кучето си по плажа в Нюбор. То се отскубнало от ръката й и се спуснало към близкия санаториум за деца, болни от диабет. Нарича се „Скервен“. Хукнала колкото я държат краката, за да го хване. Доколкото разбирам, кучето било малко непредвидимо. Някакви младежи успели да го хванат и се приближили до нея. Петима или шестима. И дотук свършват всичките й спомени за онзи ден.

— Ужас! — потръпна Росе. — Колко ли трябва да са я удряли, та да не си спомня нищо!

„Или пък амнезията й се дължи на друга причина“ — помисли си Карл.

— В доклада действително пише, че е понесла много тежки травми. Удряли са я на голо, счупили са й няколко пръста, а като се свестила, видяла кучето си да лежи мъртво до нея. Около местопрестъплението имало множество следи, но всички свършвали в нищото. Пред близка вила в Сомебюен, покрай брега, е забелязана средно голяма червена кола — Асад погледна записките си и продължи: — Номерът на къщата е 50. Колата престояла там няколко часа. Неколцина преминаващи шофьори забелязали бягащи по платното младежи около времето, когато е било извършено нападението. Разследващите назначили проверки на пътниците по фериботните линии, но не открили нищо.

Асад сви виновно рамене, все едно навремето той е ръководил оперативната работа по случая.

— След четиримесечен престой в психиатрията на Университетската болница в Одензе Грете Соне била изписана, а разследването — прекратено поради липса на напредък. Толкова!

Асад се усмихна.

Карл зарови лице в шепите си.

— Добро попадение, но все пак не разбирам защо се радваш толкова, Асад.

— Ами защото я открих. Можем да отидем при нея за двайсет минути. Магазините още не са затворили.

 

 

„Гигант“ се намираше на шейсет метра от „Стрьое“ — главната търговска улица в Копенхаген — и представляваше бутик с особени амбиции. Тук и най-безформеното същество можеше да се сдобие с пищен тоалет от коприна, тафта или друг луксозен плат, съобразен с физическите особености на притежателката си.

В магазина единствено Грете Соне беше с нормално телосложение. Имаше естествено рижа коса, оформена с малко лак. Окръжаващата я обстановка подчертаваше допълнително елегантната й фигура.

Веднага забеляза двамата новодошли. И травестити посещаваха бутика й, ала нормалният наглед мъж и неговият пълничък, но не и дебел спътник не се вписваха в тази категория.

— Наближава краят на работното ни време, заради вас обаче ще направя изключение — тя погледна часовника си.

Карл застана между две редици разкошни рокли, провесени на закачалки.

— Ако не възразявате, ще изчакаме да затворите магазина. Искаме да ви зададем няколко въпроса.

Соне плъзна взор по значката му и доби сериозен вид. У нея явно се отключиха стари, временно потиснати спомени.

— Тогава ще затворя веднага.

Отправи няколко поръчения към двете си закръглени продавачки и мимоходом им пожела приятен уикенд.

— В понеделник ще ходя за стока във Фленсборг — обясни тя и се опита да се усмихне. Личеше колко е притеснена.

— Извинете, че не се обадихме предварително, но случаят е спешен, а ни интересуват отговорите само на няколко въпроса.

— Ако става дума за магазинните кражби в района, по-добре се обърнете към колегите надолу по улица „Ларс Бьорн“. Те са по̀ в час — посъветва ги тя, макар да се досещаше, че са дошли да я питат друго.

— Нападението преди двайсет години положително ви е нанесло сериозни травми и едва ли имате какво да добавите към показанията си. Затова ви моля да отговаряте само с „да“ и „не“. Става ли?

Соне пребледня, но не се огледа къде да седне.

— Ако предпочитате, отговаряйте с кимване или поклащане на глава — продължи Карл и погледна Асад, вече извадил и бележника, и диктофона.

— След инцидента сте казали, че не помните нищо. Така ли е и до ден-днешен?

След кратка пауза, която се проточи часове в съзнанието на Карл, тя кимна. Асад прошепна отговора в диктофона.

— Подозираме кои стоят зад нападението над вас. Шестима младежи от пансион в Зеландия. Ще потвърдите ли, че са били шестима, Грете?

Жената не реагира.

— Петима младежи и една девойка, нали? На около осемнайсет-двайсет години. Предполагам, хубаво облечени. Сега ще ви покажа снимка на момичето, участвало в нападението.

Подаде й копие от снимката в жълтото списание, където Кими Лесен стоеше пред заведение заедно с неколцина от компанията.

— Тук са няколко години по-големи, модата се е променила, но…

Грете Соне изобщо не го слушаше. Взираше се в снимката, а очите й сновяха трескаво между купонясващите младежи, увлечени в нощния живот на Копенхаген.

— Нищо не си спомням и не искам да се връщам към тази история — заяви тя, стараейки се да овладее гласа си. — Ще ви бъда много признателна, ако ме оставите на мира.

Асад пристъпи към нея.

— В данъчната ви декларация видях, че през есента на 1987 година най-неочаквано сте получили голяма сума. По това време сте работили в… — Асад погледна записките си — … в мандра в Хеселагер. И отнякъде са ви превели 75 000 крони, нали не греша? С тях сте отворили магазин в Одензе, а после и в Копенхаген.

Карл усети как едната му вежда се повдига. Откъде се бе сдобил Асад с тази информация? И то в почивен ден? И защо не спомена нищо, докато пътуваха насам? Имаше достатъчно време да го стори.

— Ще ни кажете ли откъде сте получили тези пари, госпожо Соне? — попита Карл и я погледна въпросително.

— Аз… — подхвана тя, мъчейки се да им даде заученото обяснение, но снимките от списанието я парализираха.

 

 

— Откъде, за бога, разбра за онези пари, Асад? — попита Карл, докато двамата крачеха надолу по „Вестер Волдгее“. — Едва ли си имал възможност да провериш старите й данъчни декларации точно днес!

— Не съм. Просто се сетих за стара поговорка, измислена от моя баща: ако искаш да разбереш какво е откраднала камилата от шатрата ти вчера, вместо да й разпаряш корема, надникни в задника й.

По лицето на Асад се изписа широка усмивка.

— И какво ще рече това? — Карл се опитваше да осмисли сентенцията.

— Защо да усложняваш излишно нещата? Проверих в Гугъл дали в Нюбор живее човек на име Соне.

— А после си се обадил да разпиташ за финансовите постъпления на Грете?

— Не, Карл. Пак не си разбрал поговорката. Идеята е да започнеш разследването отзад напред.

Карл продължаваше да тъне в недоумение.

— И така! Първо се обадих на съседите на Соне. Какво толкова ще стане, казах си — разпери ръце Асад. — Най-много да попадна на друга Соне. Или съседите да са се нанесли наскоро.

— И си улучил някой възрастен съсед точно на тази Соне, която ни трябва?

— Да! Е, отне ми известно време, но все пак попаднах на човек от същата сграда и можех да си избирам от пет номера.

— И?

— Свързах се с госпожа Балдер от третия етаж. Живеела там от четирийсет години и познава Грете от времето, когато ходела с пресирани поли.

— Плисирани, Асад. С плисирани поли. И?

— Госпожа Балдер ми каза, че момичето извадило късмет, след като незнаен богаташ от Фюн я съжалил и й изпратил 75 000 крони. Тъкмо стигнали да си отвори магазина, за който мечтаела. И госпожа Балдер се радвала за нея заедно с всички съседи, потресени от преживяванията й.

— Добра работа, Асад.

Сведенията, събрани от сириеца, разкриваха нов и много важен аспект в разследването: нападенията на компанията от пансиона приключваха по два начина. Купували са мълчанието на по-покорните жертви, наплашени до смърт — Грете Соне например. А които са отказвали да си траят, не са получавали нищо.

Просто са изчезвали.