Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (15) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

13.

Началникът на Отдел „Убийства“ Маркус Якобсен разтърка угрижено челото си. Какво кошмарно начало на новата седмица. Четвърто заявление за четиридневен отпуск! Двама от най-опитните разследващи полицаи бяха излезли в болнични точно сега — след ужасния побой в центъра. В контейнер открили жена, пребита до неузнаваемост. Насилствените актове в града зачестиха и всички съвсем естествено искаха злосторниците бързо да бъдат разкрити. Притискаха го вестниците, обществеността, директорката. Ако пострадалата не оцелееше, щеше да настъпи истински ад. През тази година бяха извършени рекорден брой убийства за последните десет години. По тази причина, а и заради масовия отлив на кадри от полицията, ръководството непрекъснато свикваше съвещания.

Натискът се засилваше неимоверно, а и Бак поиска отпуск. Точно сега ли намери да почива?

Някога, допреди няколко години, двамата с Бак щяха да запалят по цигара, да се поразходят из вътрешния двор и — Маркус Якобсен беше твърдо убеден в това — да разрешат проблемите бързо-бързо. Но старите времена отминаха безвъзвратно. Маркус вече се чувстваше безсилен. Просто нямаше как да мотивира подчинените си. Вземаха нищожни заплати и често се налагаше да работят извънредно. Съкращенията доведоха до свиване на екипите, а работата ставаше все по-непосилна. Вече не можеха дори да тушират разочарованието си с цигара. Отвратителна ситуация.

— Трябва да притиснеш политиците, Маркус — посъветва го заместникът му Ларс Бьорн, докато носачите трополяха демонстративно по коридора, за да покажат колко усърдно осъществяват заложените в реформата промени.

Маркус повдигна вежди и изгледа заместника си със същата обезсърчена усмивка, която от няколко месеца бе залепнала на лицето на Ларс Бьорн.

— Кога и ти ще ме помолиш за отпуск, Ларс? Все още си млад. Не си ли мислил за по-добра работа? Съпругата ти не иска ли да се задържаш повечко вкъщи?

— Не ставай смешен, Маркус. Единствената работа, която ме изкушава повече от моята, е твоята — призна Бьорн с потресаващо суха откровеност.

— Добре — кимна Маркус. — В такъв случай се надявам да си се заредил с търпение, защото нямам намерение да се оттеглям преждевременно. Не е в мой стил.

— Гледай по-скоро да поговориш с директорката, та тя да притисне политиците и да издейства по-поносими условия на работа.

На вратата се почука. Преди Маркус да реагира, Карл Мьорк нахълта в кабинета. Този човек няма ли поне веднъж да постъпи според общоприетите правила, ядоса се Маркус Якобсен.

— Моментът не е подходящ, Карл — обърна му внимание той, макар да знаеше, че слухът на Мьорк често ставаше смайващо избирателен.

— Ще ти отнема не повече от секунда — Карл кимна съвсем леко на Ларс Бьорн. — Става въпрос за случая, по който работя.

— Двойното убийство в Рьорви? Ако имаш информация кой е пребил възрастната жена на улица „Стуре Каникестрее“, ще те изслушам. Иначе се оправяй сам. Знаеш мнението ми по случая. Има осъден. Заеми се с друго престъплението, чийто извършител се разхожда на свобода.

— В случая е замесен човек от полицията.

Маркус отпусна отчаяно глава.

— Кой?

— Криминален инспектор Арне Якобсен е изнесъл папката с делото от участъка в Холбек преди десет-петнайсет години. Да ти звучи познато?

— Давай по-направо, Карл.

— Бил е лично засегнат от убийството. Неговият син е излизал с убитата девойка.

— И?

— Понастоящем синът работи в Управлението. Ще го привикам на разпит. Само за твое сведение.

— Кой е синът му?

— Йохан.

— Йохан? Йохан Якобсен, нашето момче за всичко? Не може да бъде!

— Само да те предупредя нещо, Карл — намеси се Ларс Бьорн. — Щом ще викаш на разговор цивилен полицейски сътрудник, поне се постарай да не използваш думата „разпит“. Ако нещо се обърка и синдикатите ни погнат, аз ще съм на пангара.

Маркус веднага долови първите признаци на надигаща се буря.

— Престанете и двамата! Къде всъщност е проблемът? — попита Маркус Якобсен.

— Преди двайсет години полицай изнася следствени материали от участъка в Холбек. Това не ти ли се струва достойно да се нарече проблем? — Карл изправи рамене и гърбът му покри още четвърт метър от стената. — Синът на този полицай е донесъл папката на моето бюро. Освен това е проникнал на местопрестъплението и умишлено е оставил следи, по които да стигнем до него. Подозирам, че Йохан разполага с още подсказки по случая. Маркус, това момче е изяло делото с кориците.

— Защо не мирясаш най-сетне, Карл? От убийството са изминали двайсет години. Не можеш ли просто да си работиш тихо и спокойно в мазето? Сигурно има десетки подобни престъпления, много по-подходящи за твоето внимание.

— Прав си. Случаят е стар. Но именно с него ще забавлявам скучната група от нашата западна съседка. И то по твоя инициатива, нали не си забравил? Затова бъди така добър да повикаш Йохан при теб до десетина минути, Маркус.

— Няма начин.

— Как да го разбирам?

— Йохан е в болнични — Маркус погледна Карл над бифокалните си очила, за да му покаже колко сериозно е положението. — Не си и помисляй да му звъниш по телефона. Вчера е получил нервна криза. Недопустимо е да го безпокоим.

— Впрочем откъде си толкова сигурен, че именно той е подхвърлил папката на бюрото ти? — попита Ларс Бьорн. — Открихте ли някакви отпечатъци по документите?

— Не. Днес ми съобщиха резултатите от експертизата. Отпечатъци няма. Просто знам, че е бил Йохан. Ако не се върне на работа в понеделник, ще го посетя в дома му — със или без одобрението ви.