Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (20) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

18.

Откакто работеше като борсов аналитик, Улрик бе умножил състоянието на повече инвеститори, отколкото който и да е друг негов колега. Успехът му се криеше в ключовата дума „информация“ и пак „информация“. В този бранш пари не се правят случайно или с късмет.

Улрик имаше контакти с всички сфери и „свой човек“ във всеки медиен концерн. Действаше на сигурно и пипаше внимателно. Преди да оцени възвръщаемостта на акциите им, проучваше компаниите на борсата задълбочено и без да щади средства. Понякога узнаваше подробности, каквито компаниите го молеха да забрави. А познанствата с хора, които се чувстват притиснати или познават човек, на свой ред познат на друг, нуждаеш се от помощ в трудна ситуация, се разрастваха като концентричните кръгове във вода след хвърлен камък и накрая покриваха площта, върху която плаваше най-голямата обществена платформа.

В по-бедните страни Улрик би се превърнал в крайно опасен спекулант, когото повечето от бизнес партньорите му биха предпочели да видят мъртъв, но в малка Дания всичко работеше на различен принцип: разполагаш ли е компромат срещу някого, то той почти сигурно също те държи с нещо подобно. Системата функционираше идеално. Прегрешението на един бързо лепваше клеймо и на друг, ако не се премълчи. И за да не си усложняват живота, хората пазеха кирливите ризи на другите, дори да ги спипат с ръка в кацата е мед.

Защото кой иска да лежи шест години в затвора за търговия с вътрешнофирмена информация? И кой ще отреже клона, на който седи?

Изкачвайки се по това финансово дърво, Улрик си бе изплел паяжина, известна в по-изисканите кръгове като мрежа. Своего рода парадоксална дума, защото въпросната мрежа функционираше според предназначението си само ако обслужваше интересите на съвсем малка част от хората, впримчени в нея.

Улрик успя да оплете дузина важни клечки: знаменитости, уважавани особи. Каймакът на обществото. Все хора, откъснали се от калта и устремени към висините, където няма нужда да делят слънцето с всякаква долна паплач.

С такива хора Улрик ходеше на лов. С такива хора посещаваше театрални и оперни премиери. Защото именно те умееха да играят играта и изцяло се вписваха в разбирането му за себеподобни.

В този смисъл Улрик представляваше ключово звено в компанията: общителен, с много контакти. Гърбът му пазеха приятелите му от детинство Дитлеу Прам и Торстен Флорин. Тримата сформираха силна, но и силно разнородна комбина — тройка, която присъствате на всички по-важни светски събития в града.

Днешният следобед започнаха купона с коктейл в центъра, в галерия, където се събираше и театралният елит, и близкото обкръжение на кралското семейство. В разгара на разкошното соаре височайшите гости в парадни мундири, богато обкичени с медали и рицарски кръстове, произнесоха речи (старателно подготвени от съвсем обикновени секретарки, които, разбира се, не присъстваха на светското събитие), докато струнен квартет се опитваше да потопи присъстващите в света на Брамс, а отвсякъде се лееха реки от шампанско и бурни самохвалебствия.

— Правилно ли съм разбрал, Улрик? — попита министърът, опитвайки се да прецени с помътнелите си от алкохол очи разстоянието от бутилката до чашата си. — Вярно ли е, че през лятото Торстен е застрелял два елена с арбалет? Просто така, насред полето?

Министърът отново направи опит да налее шампанско във високата си чаша.

Улрик посегна и задържа чашата, та неистовите усилия на държавника да се увенчаят с успех.

— Не вярвай на всичко, което чуеш. Защо някой път не дойдеш на един от нашите ловни излети? Тъкмо лично ще се убедиш колко е вълнуващо.

Министърът кимна, доволен от предложението. Улрик имаше усет кога какво да каже. Поредната важна клечка се омота в мрежата.

Обърна се към сътрапезницата си, която от доста време се мъчеше да привлече вниманието му.

— Тази вечер си много красива, Исабел — поласка я той и докосна ръката й.

Съвсем скоро тя щеше да разбере къде се е натресла и то съвсем доброволно. Улрик бе действал по поръчение на Дитлеу. Не всеки път им се връзваха, но този път рибата със сигурност клъвна. Исабел щеше да направи каквото поискат. Приличаше на жена, способна на много. Е, няма да мине без глезотии, но дългогодишната скука и незадоволеното либидо навярно щяха да наклонят везните в тяхна полза. Най-сериозното изпитание сигурно щеше да се окаже Торстен и по-специално нетрадиционният му подход към женското тяло. Неведнъж обаче бяха ставали свидетели на точно обратното: жените развиваха зависимост именно към Торстен. Той познаваше женската чувственост по-добре от всеки друг. При всички случаи тази ще си трае. Изнасилена или не — няма да тръгне да разправя. Защо да рискува да се раздели с милионите на импотентния си съпруг?

Улрик погали ръката й над копринения ръкав. Хладни материи носят предимно жени с гореща кръв. Улрик обожаваше допира до коприната.

Кимна на Дитлеу, седнал диагонално срещу него на съседна маса. Това беше уреченият сигнал, но някакъв човек, наклонил доверително глава към него, отвличаше вниманието му. Човекът му шепнеше възбудено, а Дитлеу го слушаше съсредоточено, докато държеше вилицата си с малко мус от сьомга на върха. Гледаше в пространството, но по челото му се нароиха бръчки. Изражението му говореше достатъчно красноречиво само по себе си.

Улрик стана от масата с дискретно извинение и бутна Торстен по рамото, докато минаваше покрай неговата маса.

Забавленията с пренебрегнатата Исабел се отлагаха за друг път.

Зад гърба си чу как Торстен се извинява на сътрапезницата си и й целува ръка. От хетеросексуален моден дизайнер като Торстен Флорин се очакваше не само да знае как да облича жените, а и как да ги съблича.

Тримата се срещнаха във фоайето.

— Кой беше онзи тип, с когото говори? — попита Улрик.

Дитлеу посегна нервно към папийонката си. Още не можеше да се съвземе след чутото.

— Един от хората ми от „Каракас“, Франк Хелмонд разправил на няколко медицински сестри, че двамата с теб сме го подредили така.

Улрик мразеше подобни неразбории. Нали уж Дитлеу ги бе уверил, че държи ситуацията под контрол? Че Телма му била обещала тя и Хелмонд да си мълчат, стига разводът и пластичната му операция да минат безпроблемно?

— Мамка му! — избухна Торстен.

Дитлеу изгледа двамата последователно.

— Хелмонд е бил още под упойка. Никой няма да обърне внимание на бръщолевенето му в това състояние. — Той заби очи в пода. — Затова не берете грижа. Има обаче друго. Олбек изпратил съобщения по моя човек. Явно нито един от нас не си държи телефона включен.

Подаде им листчето, а Торстен надникна иззад рамото на Улрик.

— Последното не го разбирам — призна Улрик. — Какво означава?

— Понякога схващаш адски бавно — изгледа го пренебрежително Торстен.

Улрик не понасяше такива забележки.

— Кими се разхожда из града — намеси се Дитлеу. — Вероятно още не си научил, Торстен, но днес са я засекли на гарата. Един от хората на Олбек чул някаква наркоманка да я вика по име. Видял я в гръб, но си спомнил, че по-рано през деня я е забелязал да се мотае наоколо. Била облечена в скъпи дрехи и изглеждала добре. В продължение на час — час и половина седяла в едно близко кафене. Човекът на Олбек я взел за пътничка, която си чака влака. Минала покрай него, докато той ги инструктирал.

— По дяволите! — изруга Торстен.

Последните сведения бяха нови и за Улрик. Не вещаеха нищо добро. Явно Кими беше усетила, че я следят. И как иначе? Тримата знаеха, че макар и бездомна, Кими не е вчерашна.

— Пак ще ни се изплъзне — предупреди Улрик.

Лисичата глава на Торстен се издължи още повече.

— Олбек проучил ли е къде живее наркоманката?

Дитлеу кимна.

— И ще се погрижи за нея, нали?

— Да. Въпросът е дали не е твърде късно. И полицията е била там.

Улрик вдигна ръка и започна да разтрива тила си. Дитлеу сигурно имаше право.

— Продължавам да се питам какво означава последният ред в това съобщение. Да разбирам ли, че разследващият случая знае къде живее Кими?

— Олбек се познава с полицая отдавна. Ако ченгето е било в квартирата на наркоманката, е щяло да я отведе в Управлението. Възможно е, разбира се, да го направи на по-късен етап от разследването. Затова не бива да изключваме и такъв сценарий. Но те съветвам да съсредоточиш вниманието си върху по-горния ред, Улрик. Как го тълкуваш?

— Карл Мьорк бил по петите ни. Добре, че ни каза!

— Прочети го дословно, Улрик. Олбек пише „Мьорк ме видя. Вдигнал ни е мерника.“

— И какъв е проблемът?

— Че полицаят е открил връзка между Олбек, нас, Кими и стария случай. Как е успял, Улрик? Как е разбрал за Олбек? Да не си предприел нещо зад гърба ни? Какво поръча вчера на Олбек?

— Обичайното, когато някой се опитва да ни пречи. Да предупреди полицая.

— Идиот! — промърмори Торстен.

— И кога възнамеряваше да ни осведомиш за това предупреждение?

Улрик погледна Дитлеу. След нападението срещу Франк Хелмонд го обзе еуфория. На следващия ден отиде на работа с усещането, че е всесилен. Споменът за изплашения до смърт, окървавен Хелмонд му подейства като живителен еликсир. През този ден всички продажби и индекси се стекоха в негова полза. Нямаше да позволи на никого да го спре. Най-малко на някакво шибано ченге, дето си пъха носа в чуждите работи.

— Накарах Олбек да го постресне. Да му подхвърли няколко знака на място, където да произведат нужното впечатление.

Торстен му обърна гръб и се загледа към мраморното стълбище в дъното на фоайето. Дори в гръб, позата му свидетелстваше за обзелите го чувства.

Улрик се прокашля и разказа подробностите. Нищо особено. Две-три обаждания по телефона и няколко капки пилешка кръв върху една снимка. Шега в стила на вуду магиите. Безобидна история.

Двамата му приятели го погледнаха.

— Веднага доведи Висбю, Улрик — процеди през зъби Дитлеу.

— Той тук ли е?

— Добро утро! Половината министерска администрация е тук.

 

 

Господин Висбю, завеждащ отдел в Министерството на правосъдието, дълго се бе мъчил да се вреди до апетитен пост. Въпреки високата си квалификация обаче той се беше простил с амбициите си да го повишат. Пътьом се бе отклонил от кариерната стълбица, задължителна за всеки претендент за висш магистрат, и сам си беше отрязал пътя към постове във висшите съдебни инстанции. Затова в момента господин Висбю усилено търсеше нови кокали за глозгане, преди възрастта и отгласът от непочтените му дела да го изхвърлят от системата.

С Дитлеу се запознаха на ловен излет. Разбраха се — срещу няколко услуги — Висбю да наследи адвоката им Бент Крум, който съвсем скоро щеше да излезе в пенсия и да се отдаде на спокоен живот и радостите от червеното вино. Работата не предлагаше кариерно израстване, но затова пък — кратко работно време и прилични хонорари.

На няколко пъти Висбю им спаси кожата. Бяха направили точния избор.

— Отново се нуждаем от помощта ти — подхвана Дитлеу, когато Улрик изведе Висбю в коридора.

Онзи се озърташе, сякаш се боеше полилеите да нямат очи, а тапетите — уши.

— Сега ли? Тук?

— Карл Мьорк продължава да нищи случая. Трябва да го спрем. Ясно?

Висбю посегна към тъмносинята си вратовръзка с щамповани миди — логото на пансиона — докато погледът му се щураше неспокойно из коридора.

— Направих всичко по силите си. Няма начин да издавам повече директиви от чуждо име, без министърът да заподозре нещо. Както и да е, издадените досега могат да минат за грешка, но дотам.

— И занапред ще ти е нужно съгласието на директорката на полицията?

— Да, макар и косвено. По този случай съм с вързани ръце.

— Осъзнаваш ли какво ми казваш? — попита Дитлеу.

Висбю стисна устни. Улрик виждаше по лицето му, че човекът вече си е планирал бъдещето. Съпругата му сигурно очакваше нещо ново: свободно време, екскурзии. Всичко, за което повечето хора мечтаят.

— Ще пробвам да отстраним временно Мьорк от разследването — предложи Висбю. — След като успешно разреши случая „Мереде Люнгор“, няма да е лесно да му скроим шапката, но пък преди година той претърпя сериозна криза. Може да получи рецидив — поне на хартия. Ще видя какво ще измисля.

— Да накарам ли Олбек да го обвини в хулиганска проява? — попита Дитлеу. — Дали ще свърши работа?

— Нападение? — Висбю кимна. — Идеята си я бива! Но ще трябват и свидетели.