Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (17) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

15.

Сънуваше хубави неща само ако е пила. Всъщност една от основните причини да пие беше именно тази.

Защото не надигнеше ли няколко пъти бутилката с уиски, резултатът беше предизвестен. След няколко часа в полудрямка нашепващите гласове заглъхваха, очите й се премрежваха, веселите деца на плаката изчезваха и я връхлиташе низ от мъчителни картини. Спомени за меката коса на майка й, за суровото й каменно лице; за малко момиче, което се опитва да привлече вниманието на околните в разкошната къща. Потресаващи моменти. Проблясъци от изличени спомени за майка, която я изоставя, и за хладните обятия на заместилите я жени. Събуждаше се все по едно и също време с чело, плувнало в пот, и тяло, разтърсвано от ледени тръпки — сънищата й вече бяха стигнали до онзи етап в живота й, когато настъпи разривът с добрите порядки на обществото и фалшивото му благоприличие. Тя искаше да забрави всичко това. Както и продължението.

Понеже предната вечер пи доста, на сутринта се събуди в що-годе прилично състояние. Беше свикнала да се справя със студа, кашлицата и стрелкащите болки в главата, стига мислите и гласовете да я оставят на мира.

Протегна се и издърпа кашона изпод нара. Вътре съхраняваше хранителните си провизии. Следваше съвсем проста система: първо се изяжда храната в дясната част. Чак след като продуктите там свършат, посягаше към провизиите вляво. Ходеше да пазарува от „Алди“ само когато е изчерпила всичките си запаси. Придържаше се неотклонно към тази схема и никога не държеше храна повече от два-три дни. Иначе продуктите се разваляха, особено когато слънцето напече.

Кими гребна без никакъв апетит няколко лъжици от йогурта. От години храната не й доставяше удоволствие.

Бутна кашона обратно под нара, напипа сандъчето, погали го и прошепна:

— Миличко, мама отива до града. Няма да се бавя.

Подуши подмишниците си и установи, че е наложително да се изкъпе. Преди ходеше да се мие на Централната гара, но след като Тине я предупреди, че някакви хора я издирват, Кими реши да избягва района, а ако се наложи да отиде там, да вземе предохранителни мерки.

Облиза лъжицата и хвърли пластмасовата кофичка в чувала за смет. Чудеше се каква да бъде следващата й стъпка.

Миналата вечер влезе в къщата на Дитлеу. В продължение на цял час се взира в мозайката от светещи прозорци, докато гласовете й дадат зелена светлина. Къщата изглеждаше добре поддържана, но стерилна и безчувствена. Отразяваше самата същност на Дитлеу. Какво друго би могла да очаква Кими? Счупи един прозорец, влезе и успя добре да се поогледа. Неочаквано пред нея изникна жена в пеньоар. Кими извади пистолета и жената се изплаши, но след като разбра, че мишената е мъжът й, страхът тутакси изчезна.

Кими й подаде пистолета: нека го ползва, както намери за добре. Жената огледа оръжието, претегли го в ръка и се усмихна. Определено веднага й хрумна какво приложение да му намери. Точно както бяха предсказали гласовете.

Кими полетя към центъра, лека като перце и доволна, задето им е изпратила недвусмислено послание. Вдигнала им е мерника. Никой от тях не може да се чувства в безопасност. Непрекъснато ги държи под око.

Доколкото ги познаваше, щяха да изпратят още преследвачи по петите й. Това я забавляваше. Колкото повече хора я погнат, толкова по-силен, значи, е страхът им от нея.

Така ще ги изправи на нокти, че няма да могат да мислят за нищо друго.

Най-мъчителното преживяване за Кими, докато се къпеше под душа в обществената баня, не беше нито вниманието, което предизвикваше у околните, нито момиченцата, зяпнали любопитно белезите по гърба и корема й. Беше свикнала и с едва прикритата радост на майките и децата, задето са предприели нещо заедно. Безгрижните им викове и смехове от басейна не я смущаваха.

Най-тежко й ставаше, докато гледаше женски тела, преливащи от живот: златни пръстени върху пръсти, които имат кого да милват; гърди, които кърмят; закръглени коремчета и утроби, готови да износят плод. Ето тези гледки подтикваха гласовете да се обадят отново.

Кими си съблече трескаво дрехите, натъпка ги в шкафчето, без да оглежда другите жени, и остави торбите с новите дрехи на пода. Бързаше да приключи възможно по-скоро, та да изчезне, преди погледът й самоволно да започне да снове напред-назад.

Преди контролът да й се изплъзне.

Само след двайсет минути вече вървеше по моста „Титген“ в ушито по мярка палто и вдигната на кок коса. От нея се носеше ухание на скъп парфюм. Кими се взираше в коловозите под моста. От много време не се бе обличала така и определено не се чувстваше комфортно в претенциозните дрехи, които я причисляваха към най-омразната й прослойка на обществото, но се издокара така по принуда. Възнамеряваше да се разходи бавно по перона, да се качи на ескалатора и да обиколи гаровия салон като поредната наконтена кокетка. Ако не забележи нищо необичайно по време на първата обиколка, ще седне на ъгъла до заведението за бързо хранене, ще си поръча чаша кафе и от време на време ще поглежда часовника. Ще прилича на коя да е пътничка, чакаща да се качи на кой да е влак. Модерна жена с високомерно извити вежди и очи, скрити зад тъмни слънчеви очила.

Жена, която знае какво иска от живота.

След като постоя там около час, Тине Плъха мина покрай нея с наведена глава, ритмично поклащащо се тяло и поглед, устремен към една точка на половин метър пред нея. Усмихваше се отвеяно с вид на призрак. Яко се беше нацелила с хероин. Кими за пръв път виждаше Тине толкова уязвима и прозрачна, но не й се обади. Проследи я с очи, докато се изгуби зад „Макдоналдс“.

Наблюдавайки отдалечаващата се Тине, Кими забеляза слаб мъж до стената, облечен в светло палто. Разговаряше с други двама в същите светли палта. Тримата възрастни мъже привлякоха вниманието й не защото стояха близо един до друг, а защото не се гледаха в очите, докато разговаряха. През цялото време се озъртаха настрани. Поведението им и еднаквото им облекло мигом задействаха предупредителната лампичка в съзнанието на Кими.

Тя стана бавно, сложи си очилата и решително се отправи към тях, стъпвайки уверено на високите си ботуши. Когато ги приближи, установи, че са на видима възраст около четирийсет години. Дълбоките бръчки от двете страни на устата им свидетелстваха за живот в сурови условия. Не бръчки, каквито бизнесмените си навличат под вредно изкуствено осветление, докато преглеждат документи до късно след полунощ. Не, бръчките на тези мъже се бяха появили вследствие от часове на открито, прекарани в скука, докато наблюдават поредния си обект.

Между Кими и мъжете останаха едва няколко метра. Те я погледнаха в един и същи миг. Тя им се усмихна, без да оголва зъби, подмина ги и усети как и тримата изведнъж се смълчаха. Изчакаха я да се поотдалечи и подновиха разговора си. Кими спря, отвори чантата си и започна уж да търси нещо вътре. Чу, че се обръщат към единия с името Ким. Пак тази съдбоносна буква К!

Тримата обсъждаха часове и места, без изобщо да се смущават от присъствието й. Кими се увери, че в този й вид никой не би я разпознал. Словесният портрет, който бяха получили за нея, се разминаваше напълно с новото й превъплъщение.

Тя обиколи гаровия салон, съпровождана от шепнещите гласове, купи си цигари от една лавка и се върна към отправната си точка. Там бе останал само единият от мъжете. Облегнат на стената, явно се беше примирил, че задачата ще отнеме много време. Движенията на ръцете и краката му внушаваха мудност. Само очите му се стрелкаха като бесни. Точно с такива мъже се обграждаха Торстен, Улрик и Дитлеу. Черноработници. Хладнокръвни подлеци. Мъже, готови за пари да изпълняват поръчки, каквито няма да прочетеш в длъжностната характеристика към която и да е обява за работа.

Колкото повече го гледаше, толкова по-непоколебима ставаше вярата й, че съвсем скоро ще се добере до хората, на които иска да отмъсти. Възбудата й нарастваше с всяка минута, а гласовете в главата й започнаха да спорят и да се надвикват.

— Престанете веднага! — прошепна тя и наведе глава, защото мъжът от съседната маса учудено се опитваше да определи към кого е насочен нейният гняв.

Нека си блъска главата!

„Спрете“ — повтори тя наум и очите й спряха върху заглавие от някакво списание. „Колко усилия изисква успешният брак“ — пишеше с големи букви. В нейните очи обаче се наби единствено буквата К. Голямо К със завъртулки. Пак неизменното К.

В трети гимназиален курс го наричаха просто Ко, а той всъщност се казваше Коре. Обра почти всички гласове от по-долния курс, когато гласуваха за най-достоен ученик от най-горния випуск в пансиона. Коре приличаше на бог. В спалното всички момичета шепнеха името му с трепет, но единствена Кими успя да го забие. След първите три танца на Комедийния бал дойде нейният ред и Коре пусна пръстите й там, където никоя досега не бе пипала. Защото Кими познаваше не само своето тяло, а и момчешкото. Кристиан я бе понаучил на това-онова.

Кими го хвана в примката си и не го пусна.

И успехът на прилежния Коре изведнъж започна да се срива. И ученици, и учители се чудеха как е възможно толкова старателен и целеустремен младеж като него така внезапно да занемари учението. А Кими се любуваше на творението си. Именно нейното тяло бе разтърсило из основи този своеобразен нравствен коректив. Заслугата за неговото падение беше само и единствено нейна.

Дотогава Коре бе живял по отдавна предначертан план. Родителите му се бяха погрижили да обезпечат бъдещето му, без изобщо да се интересуват що за човек е синът им. Искаха само Коре да се придържа към пътя, който са му отредили, и да поддържа имиджа им на богати интелектуалци пред обкръжението им. Смисълът на живота им се изчерпваше с едничката цел синът им да оправдае амбициите им и да жъне успехи, а те не жалеха средства да я постигнат.

Точно това предизвика Кими да набележи Коре за първата си жертва. Защото всичко, което той въплъщаваше, я отвращаваше до дън душа. Приз за най-усърден ученик. Първо място в стрелба по дървени птици. Златен медал за най-бърз спринтьор. Великолепен оратор на тържествени церемонии. Старателно подстригана коса, изрядно изгладени панталони. Кими искаше да свали обвивката и да разбере какво се крие под нея.

А след като приключи, се прицели към по-едра плячка. Кандидати — колкото щеш. Не се боеше от нищо и от никого.

Кими надникна над ръба на списанието само веднъж. Ако мъжът до стената се размърда, тя задължително щеше да забележи. Над десетгодишния й стаж на улицата бе изострил инстинктите й.

След около час се обади именно бдителността й. Забеляза още един мъж да обикаля из гарата с уж нехайна походка. Краката му се движеха бавно и безцелно, но очите изучаваха подробно обстановката. Този мъж не приличаше на джебчия; не се канеше да отмъкне нито чанта, нито портмоне, не беше и съучастник на банда крадци, който разсейва жертвите, докато други вършат мръсната работа. Кими умееше да разпознава дребните престъпници. Този определено не беше такъв.

Дребен, набит, с износени дрехи. Дебелото палто с големи джобове го обгръщаше като змийска кожа и му придаваше вид на бездомник, ала външният вид не можеше да заблуди Кими. Хората, отритнати от обществото, безпризорните, изобщо не оглеждат другите. Цялото им внимание е насочено към кофите за смет, към улицата, към кръчмите, където може да се свърта някоя недоизпита бутилка. Случваше се да гледат към някоя магазинна витрина или промоционален надпис във верига за бързо хранене. Но не и към минувачите. А въпросният тип оглеждаше минувачите изпод рунтавите си вежди. Мургав. Турчин, иранец? Къде се е чуло и видяло турчин или иранец да падне толкова ниско, че да се скита бездомен из копенхагенските улици?

Кими го проследи с очи. Той мина покрай мъжа до стената. Изненада се, че двамата не си дадоха знак.

Продължи да се преструва на задълбочена в списанието. Молеше гласовете поне сега да мълчат. Дребният арабин се върна обратно. Пак подмина онзи до стената, но и този път двамата изобщо не се погледнаха.

Кими стана, бутна внимателно стола под ръба на масата и тръгна подир дребния мургавелко, като го следваше от разстояние.

Той вървеше бавно. За малко излезе от салона и плъзна поглед по улица „Исте“, но не се отдалечи много и Кими спокойно успя да го понаблюдава от стълбите над строящия се тунел.

Този мъж без съмнение търсеше някого и този някой би могла да бъде тя. Затова Кими се спотайваше зад ъгли и табели.

Когато той за десети път обходи гаровия салон с поглед, неочаквано очите му се спряха на нея. Свари я напълно неподготвена. Кими се завъртя на токчета и се отправи към стоянката на такситата. Ще се качи на едно и ще духне оттук. Преследвачът няма как да я спре.

Появи се обаче непредвидена подробност.

— Здрасти, Кими — извика гръмко Тине Плъха и присви премрежените си от наркотика очи. — Знаех си, че си ти, съкровище! Ама как си се барнала днес! Какъв е поводът?

Протегна напред ръце към Кими, сякаш за да се увери, че не е привидение, но Кими се изплъзна ловко и ръцете на Тине увиснаха празни във въздуха.

Зад гърба й затрополиха забързаните стъпки на хукналия мъж.