Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (51)

50

Заради вчерашното си откритие Гидиън почти не спа през нощта.

ХЛЛ — хронична лимфоцитна левкемия. Ужасяващо заболяване, резултат от мутацията на ДНК на лимфоцитните клетки. С напредването на годините увредените клетки се размножават и унищожават нормалните клетки в лимфните възли и костния мозък. В крайна сметка успяват да надвият и кръвообразуващите клетки и болният повече не може да се бори с инфекцията.

Така бе умряла майка му.

Знаеше всичко това, защото цяла нощ бе чел за болестта в интернет. Откри, че тя се наследява, но невинаги. Това бе въпрос на късмет — нещо като медицинска руска рулетка. Той може би имаше заболяването, а може би — не. Времето щеше да покаже.

В този миг нещо дълбоко заровено в паметта му се раздвижи и изплува от пясъците на забравените кошмари. Като дете не беше здрав — непрекъснато боледуваше от настинки и сенна хрема, имаше кашлица и му се виеше свят. Веднъж се разболя много сериозно — висока температура, обилно потене, треска. Толкова бе зле, че баща му го спря от училище и го заведе в болница да го изследват. Спомняше си множеството машини и монитори, иглите, забодени в ръцете му, сериозните, намръщени лица около себе си. Възрастните говориха дълго помежду се, като гледаха той да не ги чуе. После му позволиха да се прибере вкъщи. Очите на баща му бяха зачервени, все едно бе плакал.

Спомни си и още нещо.

Наложи си да спре за секунда, за да се увери, че умът му не му прави номера. Дневниците го бяха разтърсили и объркали, в момента бе изтощен и прекалено чувствителен. Възможно бе да страда от някакъв синдром на фалшиви спомени, да приписва на миналото събития, които в действителност не са се случили.

Но не, не бе така. Споменът бе истински.

Баща му го накара да легне в студената метална вана в старата им къща. Спомняше си го ясно, защото страшно се засрами от голотата си. Натаниел изсипа върху него някаква студена сива вода. Обля го от главата до петите и му каза да наплиска и лицето, и косата си. Настоя да не хаби нито капка.

Когато излезе от ваната, трепереше от студ и страх. Баща му го уви в една кърпа и силно го прегърна. Каза му да не се притеснява, че водата е специална и ще прогони болестта му. Точно така бе станало. Заболяването изчезна, при това почти веднага. Върна се на училище само след няколко дена, чувствайки се напълно здрав.

Още едно парченце от пъзела на детството му си дойде на мястото. От онзи ден повече никога не се бе разболявал.

Дори не настиваше. Ако се случеше да се пореже, раната заздравяваше много бързо.

Гидиън отиде в старата спалня на баща си и се погледна в огледалото на тоалетката. Нараняванията, които бе получил при нападението на подпалвача, бяха изчезнали. Кожата му изглеждаше съвсем здрава. Не бе останала дори следа от разцепената устна и порязването на бузата му. Сякаш никога не го бяха ранявали.