Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (188)

187

Пет минути след обаждането от базата екипажът на хеликоптера бе готов за излитане.

Томи Милнър бе започнал да си мисли, че пак ще отложат нощната операция. Поне така ставаше обикновено. Тя бе съвсем рутинна: откриване и унищожаване на целта — нещо, което бе в състояние да направи и насън.

Четирите ротора бързо ги издигнаха в тъмното нощно небе и те се понесоха се над тренировъчната зона. В далечината се виждаха множество подскачащи светлинки — фаровете на автомобилите, които разчистваха периметъра. Бяха им казали, че докато те чакаха нареждания, навън се е провела някаква секретна разузнавателна мисия.

От предавателя на Милнър се разнесе пукане и статичен шум, после се чу мъжки глас:

— Зоната е разчистена и обезопасена. Имате зелена светлина за маневрите. Потвърдете, когато стигнете целта, „Апачи-едно“.

— База, тук „Апачи-едно“. Потвърждавам — летим към целта и след малко ще заходим към нея.

— Всички системи в готовност — обяви след миг Чарли Голдинг с пръсти върху прицелно-обзорния радар „Лонгбоу“. — Намираме се в огневи обхват и чакаме заповед за стрелба. Край.

— Имате разрешение за стрелба, „Апачи-едно“!

Голдинг провери нашлемния си визьор. Разположеният над главния ротор радар предаде информацията до контролното устройство на пусковата установка. Разполагаха с четири противотанкови ракети „Хелфайър“ с лазерно насочване — макар че и само една щеше да е достатъчна. В средата на визьора си Голдинг ясно виждаше първия от противниковите танкове, които им бе наредено да унищожат.

Тъмната и тиха уилтширска нощ бе разцепена от ослепителна светкавица и оглушителен гръм. Земята се разтресе, а после поддаде и хлътна от страховитата сила на избухналата бомба. Под двата стари танка „Чифтън“ куполът на Голямата зала се спука като черупка на яйце. Проходите и стаите на Светилището се срутиха и изчезнаха. Криптата на древните бе погребана под хиляди тонове пясъчник, земя и чакъл.

Сякаш никога не бяха съществували.