Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (158)

157

Двамата инспектори пуснаха Джонс да си ходи и подкараха към Стоунхендж. Меган изпитваше смесени чувства по отношение на чутото току-що.

— Вярваш ли му, Джими? И доколко?

Той шофираше с една ръка на волана, без да откъсва поглед от пътя.

— Лий е бивш наркоман. На тия момчета им е трудно дори от леглото да станат, без да излъжат. Какво точно имате предвид?

— Използва думата „Светините“. Не ги нарече просто „камъните“. Светините — повтори пак замислено. — Това е същата дума, която чухме от Гидиън Чейс.

— Тогава явно не си е измислял — щом и Чейс ги споменава.

Меган все мислеше над казаното от Лий:

— Не ни каза всичко. Или е замесен повече, отколкото си признава, или пък по-малко — и съответно не знае почти нищо и лъже. Каквато и да е причината, определено крие нещо.

Подминаха Шрутън и поеха по последната отсечка на пътя, който водеше към Еймсбъри. Джими намали скоростта. Вдясно се появи голям кафяв знак с надпис „Стоунхендж“ и стрелка, указваща посоката.

— Искате ли да спра на паркинга?

— Не, недей. Просто обиколи мястото.

Той намали още. Почти пълзяха, докато минаваха покрай кръга. После зави вдясно по А344 и пое към другата част на монумента. Зави отново по А303. Около камъните видяха поне двайсет и петима пазачи в черни костюми, разделени на малки групички от по двама-трима.

— Е, поне за някои неща явно е казал истината — отбеляза Джими.

— Завий пак вдясно — нареди Метан. — Ето там, на алеята. Спри и ще повървим малко пеша.

Джими включи мигач и завъртя волана. Когато завърши маневрата обаче, се озова пред знак „Пътят е затворен“, закрепен с помощта на чували с пясък в средата на алеята.

— Ще спра малко по-надолу и ще обърна — реши той. — Иначе ще трябва да се върнем чак до Уинтърборн Стоук и да минем през Шрутън.

Той даде на заден ход. Меган хвърли поглед към откритата местност, която ги заобикаляше:

— Аз пък се чудя на нещо друго, което каза Джонс.

— Какво? — Той завъртя волана и изправи автомобила.

— Спомена, че сред последователите на тази религия има лекари и полицаи. При тези думи те погледна и добави да не се обиждаш. Защо според теб?

Джими разбра за какво намеква:

— Казах му, че знам всичко за тях, за това движение. Че баща ми винаги е бил негов член, но аз не съм и не желая да бъда. Казах му и че е полицай — заместник-началник на областната полиция; че може лесно да провери, ако иска. Така го накарах да се отпусне и да ми разкаже за довечера.

— Истина ли е това, Джими? Че баща ти е член на Последователите? Затова ли ме преместиха в Суиндън?

— Това си го измислих, за да спечеля доверието на Джонс!

Меган се взря в очите му. За човек с нейния опит бе очевидно, че прикрива емоциите си.

— Само че ти мислиш, че е вярно, нали?

Джими отклони поглед. Разкъсваше се от съмнения. През целия му живот баща му бе неговият герой. Именно заради него кандидатства в полицията. Той бе единственият, който някога го бе подкрепял. Не можеше да приеме, че е замесен в нещо толкова ужасно. Не и без неоспорими доказателства.