Лий Чайлд
Вечерен курс (40)

40

Ако се съдеше по начина, по който Уайли държеше едната си ръка, тя бе счупена. Носът му също, забеляза Ричър. Другата му ръка бе притисната към корема. Между пръстите му се стичаше яркочервена кръв. Уайли бе вперил поглед някъде над хоризонта, а в широко отворените му очи се четеше страдание. Те излъчваха повече удивление и покруса, отколкото Ричър бе виждал някога. Повече унизително разочарование, повече болка, повече униние, повече изумление, че светът може да постъпи така с някого.

Ричър пристъпи към Уайли.

— Какво се случи? — попита той.

Уайли си пое дъх, изхъхри и изрече тихо:

— Откраднаха микробуса. Намушкаха ме. Счупиха ми ръката.

— Кой го направи?

— Германци.

— Как?

— Чаках тук. Дойдоха двама. Промушиха ме и откраднаха микробуса.

— Какво чакаше?

— Хора, които да дойдат за микробуса. Част от сделката.

— Кога?

— Трябва ми лекар, човече! Ще умра!

— Това е сигурно — отвърна Ричър. — Измяната се наказва със смърт.

— Много ме боли.

— Добре — отвърна Ричър.

В този момент чу кола. Погледна към отворената врата. Бяха Синклер и Гризман в служебния мерцедес на следователя.

 

 

Синклер коленичи до Уайли, попита го нещо, изслуша го, обеща му лекар в замяна на сътрудничеството и започна да го разпитва. Нили погледна към празния контейнер в камиона за мебели. Улови погледа на Ричър и посочи футляра, изработен специално за папката с кодовете. Тънък талашит, полукръгъл отвор за пръсти. Един от единайсетте, които помощник-дърводелецът бе изработил. После Ричър се върна с Гризман до железния мост, за да проверят дали пътният полицай не е видял нещо. Товарен микробус например. Не. Когато отидоха при него, той се закле, че нищо не е минавало. Нито микробуси, нито коли, нито хора. Нищо!

 

 

Ричър и Гризман се върнаха в склада. Слязоха от колата, но не чуха никакъв звук. Синклер и Нили стояха мрачни и мълчаливи. Локвата кръв на пода беше станала още по-голяма. Но вече не увеличаваше размерите си.

Кръвта на Уайли бе изтекла. Той беше мъртъв.

— Никой не е минавал по моста — каза Гризман.

Тишина.

Тогава Ричър чу друга кола.

Излезе навън. Такси. С трима пътници. Жена, навела леко глава, която вадеше пари от чантата си. Плащаше на шофьора. И двама мъже, които слизаха, дребни, жилави, мургави и брадати, с работно облекло и защитна екипировка. Огледаха се, видяха Ричър, погледнаха го право в очите и кимнаха предпазливо. Сякаш очакваха да го видят тук. Всъщност това бе самата истина, каза си той. Знаеха, че отиват при мъж с товарен ван. Бяха дошли да откарат колата. Част от сделката.

Ричър бръкна в джоба си, стисна пистолета и излезе на светло. Жената тъкмо прибираше портмонето в чантата си. Таксито потегли. Жената вдигна поглед. Видя Ричър и се сепна. Това не бе човекът, когото очакваше да види. Тя беше на двайсет и няколко с гарвановочерна коса и маслинена кожа. Доста красива. Имаше вид на туркиня или италианка.

Тя беше куриерът.

Мъжете, които я придружаваха, чакаха търпеливо, с невъзмутимо спокойствие, като работници, които очакват да се заемат с рутинна задача. Служители на летището, каза си Ричър. Спомни си, че бе казал на Синклер как Уайли е избрал Хамбург заради пристанището. Второто по големина в Европа. Врата към света. Може и така да е било. Но преди. Сега плановете се бяха променили. Явно бяха планирали да качат микробуса на товарен самолет. А той да полети към Аден, друго пристанище. От различен тип. В Йемен. Там щяха да го очакват десет по-малки парахода, които да извършат доставките по море. Щяха да пътуват седмици наред, преди да акостират в Ню Йорк или Вашингтон, Лондон или Лос Анджелис, може би Сан Франциско. Все големи световни градове с пристанища. Спомни си думите на Нили, че смъртоносният радиус на бомбата е два километра, а радиусът на огненото кълбо — три километра. И това, повторено десет пъти. Десет милиона жертви. После пълен колапс. Следващите няколкостотин години светът щеше да живее в ново средновековие.

— Здравейте — каза куриерът.

Не беше туркиня или италианка. А най-вероятно пущунка от северозападната гранична провинция на Пакистан. Древно племе, датиращо от незапомнени времена. Прилежните картографи чертаеха линии и пишеха Индия, Пакистан или Афганистан, а пущуните просто се усмихваха вежливо и не им обръщаха никакво внимание.

— Кой сте вие? — попита тя.

Ричър кимна към полуотворената врата и каза:

— Господин Уайли е тук.

Мъжете изостанаха крачка-две назад и оставиха куриерът да ги води. Ричър наблюдаваше лицата им. Видя как истината достига до съзнанието им. Празният склад. Мъртвецът на пода. Локвата засъхваща кръв. Тримата непознати, които стояха край нея.

Нещо не беше наред.

Ричър извади пистолета си.

Двамата мъже и жената се обърнаха към него.

— Вие сте арестувани — каза Ричър.

Реакциите им се различаваха. Ричър видя вълната от отчаяние, изпълнила погледите на двамата мъже. Те бяха гастарбайтери в чужда страна. Не притежаваха нито обществено положение, нито власт, нито връзки, нито права, нито очаквания. Намираха се на дъното на пирамидата. Те бяха пушечно месо.

Нямаха какво да губят.

Посегнаха към джобовете си. Плъзнаха длани покрай омачкания плат на гащеризона, бръкнаха в джобовете си и извадиха ръце.

Ричър извика не на английски и nein на немски, но те не спряха. Държаха в ръце необичайно компактни револвери с отрязани цеви. Светла стомана, светла дървесина по дръжките. Дулата бяха дълги около три сантиметра и наподобяваха угарки. Ричър се замисли за Вашингтон, Ню Йорк и Лондон, които най-вероятно заемаха първите три места в списъка. Следвани може би от Тел Авив, Амстердам и Мадрид. А после от Лос Анджелис и Сан Франциско. Нищо чудно сред мишените да бе мостът „Голдън Гейт“. Както бе казал Хелмсуърт, заповедите им бяха да прикачат бомбата към подпората на някой мост, да нагласят таймера и да хукнат с всички сили.

Ричър стреля в телата им, бързи два изстрела отляво надясно, а когато паднаха на земята, ги простреля отново, от същото разстояние, но този път в главите, за да бъде напълно сигурен. Гръмовният шум от изстрелите отмина с оглушително съскане. Думата Möbel, изписана отстрани на фургона на товарния камион, бе опръскана с кръв.

Ричър насочи пистолета към лицето на куриера.

Тя вдигна ръце.

— Предавам се.

Никой не каза нито дума.

— Разполагам с важна информация. Знам номерата и паролите на банковите им сметки. Мога да ви дам парите им.

 

 

Синклер пое нещата в свои ръце. В края на краищата тя бе с най-висок ранг. От гледна точка на НАТО поне. От гледна точка на местната власт това бе Гризман, но той прие нещата доста спокойно, вероятно защото изповядваше принципа на Realpolitik, политиката на реалностите, изповядвана в Германия още от Бисмарк. За Ричър Realpolitik означаваше да знаеш кога си загубил играта.

Синклер заяви на шефа на следователите, че ако все още смята, че микробусът не е минал по моста, трябва да събере всичките си свободни хора и да ги разположи в широк периметър. Изпрати Нили до телефонната кабина, за да повика Бишоп, Уайт и Вандербилт, докато Уотърман и Ландри можеха да останат в консулството.

В рамките на броени минути Гризман изпрати две нови коли на моста. Благодари на пътния полицай и го изпрати у дома. Малко по-късно пристигнаха още две патрулки. Те минаха през блокадата и се насочиха към най-близките сгради. Всичко зависеше от мащаба на усилията. Товарният ван не бе игла в купа сено. Голям брой полицаи, които крачат рамо до рамо, строени в дълга редица, нямаше да го пропуснат.

Ричър погледна първо Уайли, после Синклер и я попита:

— Разказа ли как е открил контейнера?

— Нещо, което чичо Арнолд му казал — отвърна тя.

— Какво е това нещо?

— Всичко се върти около атомните бомби. Дори чичо Арнолд смятал цялата история за лудост. Въпреки че бил парашутист и бил обучаван единствено за самоубийствени мисии. Щял да вземе участие в първата вълна на най-голямата сухопътна битка в историята. Но въпреки това в атомните бомби имало нещо странно. Криели прекалено много мощ за сам човек. После разказал на Уайли историята с изчезналия контейнер. Всички я смятали за истина. Зад кулисите настъпила страшна паника. Всеки се опитвал да се измъкне чист. Чичо Арнолд предположил, че контейнерът се е озовал в един конкретен армейски склад. Бил сигурен в това. Бомбите обаче не били там. И той го приел като урок по скромност и смирение.

— А Уайли как го приел?

— Като урок за последствията от един сгрешен надпис.

— Как е открил контейнера?

— Благодарение на нещо, което чичо Арнолд му казал. Нещо от съвсем различна област. Арнолд дошъл тук много отдавна. Германия още била в руини. Хората гладували. Армията наемала местни цивилни. Предимно жени, защото не били останали много мъже. Хем осигурявали някакво препитание на местните, хем спестявали на нашите военни необходимостта да стенографират или да пишат на машина. Направило му впечатление нещо съвсем различно, което чичо Арнолд споменал. Местните жени били готови на всичко за пари. На всичко за един шоколад или кутия цигари. Арнолд си прекарвал чудесно в онези години. Веднъж едно момиче му дало адреса на сестра си. Проститутка. Той обаче не успял да открие дома им. Момичето написало единайсет, а той решил, че е седемдесет и седем. Такъв бил почеркът му. Европейците пишат по-дълги чертички пред своите единици. Затова за нас понякога техните единици приличат на седмици. Затова те слагат и една хоризонтална чертичка, за да отличат по-лесно седмицата от единицата. Уайли се запитал какво би се случило, ако местна служителка напише бележка, която американска секретарка препише на машина. Или обратното. И стигнал до извода, че подобни грешки са напълно възможни.

— Толкова лесно ли е било?

— Уайли предположил, че военните следователи ще се сетят за тази възможност. И че ще съставят куп таблици и ще започнат да заменят единиците със седмици и седмиците с единици. Историите, които чичо Арнолд му разказвал обаче, били наистина невероятни. В Германия царяла страшна бюрокрация. В крайна сметка Уайли си задал въпроса какво би станало, ако дадено число премине през три стъпки, а не през две. Да предположим, че германската служителка е написала бележката на ръка, след което американската секретарка я е преписала на машина, а после друга германска служителка е преписала на ръка данните от машинописната страница? Или обратното. Някой е започнал с единици или седмици. Уайли съставил собствени таблици. Решил, че армията не е обсъждала възможността за двойна грешка. Че армията е сляпа за пропуските в собствената си система. И се оказал абсолютно прав. Контейнерът с бомбите си стоял в склада през цялото това време. Открил го при третия опит.

Ричър не каза нищо. Само кимна и се отдалечи.

Куриерът улови погледа му.

— Мога да помогна — каза тя.

— Не ми трябват парите ти — отвърна Ричър.

— Става въпрос за нещо съвсем друго — възрази куриерът. — Дебелият греши. Един микробус премина по моста точно когато пътувахме насам.