Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (21)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night School, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милко Стоименов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog (2016 г.)
Издание:
Автор: Лий Чайлд
Заглавие: Вечерен курс
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Абагар“, Велико Търново
Излязла от печат: 17.11.2016
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Вяра Николчева
Художник: Shutterstock
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-417-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3554
История
- — Добавяне
35
— Първоначалните товарителници показват, че от Ливърмор са изпратили десет дървени контейнера. Във всеки контейнер имало по десет „Дейви Крокет“. Десет по десет прави сто и това е броят на бомбите, с които действително разполагахме. Следващите товарителници показват абсолютно същия брой контейнери да се връщат у дома — десет контейнера с по десет бомби във всеки. Десет по десет прави сто. Всички са налице. Доставени и складирани в Съединените щати. Впоследствие многократно преброявани и проверявани пред свидетели. В момента наистина разполагаме с тези сто бомби.
— Каква е грешката тогава? — попита Ричър.
— Според товарителниците всичко е наред. Изпратили сме сто бомби, върнали сме сто бомби. В документите няма никакъв пропуск. Години по-късно обаче в лабораторията в Ливърмор някой открил неизпратена фактура за единайсети контейнер. За още десет „Дейви Крокет“. Съответната документация за изпращането на контейнера липсва. Данните от производството не са категорични. Напълно възможно е лабораторията да е изпълнила поръчка за единайсети контейнер.
— Който не е бил платен. Което е малко вероятно. А това означава, че фактурата е била сгрешена. Затова така и не е била изпратена.
— Това бе първоначалното заключение — призна Хелмсуърт. — За съжаление, производителят на контейнери разполага с противоречиви данни, взети от ненадежден източник. Работният дневник на един помощник-дърводелец показва, че са сковали единайсети контейнер. Началникът на цеха се е разписал върху документ, който показва, че са изпратили единайсет контейнера. Единайсетият контейнер не е в дърводелската фабрика, но не е и в Ливърмор. Ако в лабораторията са изработили още десет бомби, те също не са там. Къде, по дяволите, са тогава? Съществуват ли изобщо? Половината от разсъжденията на тази тема са чисто философски, тъй като не са подкрепени от доказателства. Другата половина са продиктувани от желанието да играем на сигурно. Затова Пентагонът проведе разследване, но не откри нищо. Нито у дома, нито в чужбина. Може онзи помощник-дърводелец да е сгрешил. Но това означава, че и началникът на цеха е сгрешил. Разследващите продължили да се чудят.
— И? — попита Ричър.
— Останали разделени в мнението си. Мнозинството сметнало, че разминаването в данните трябва да се тълкува по следния начин: единайсетият контейнер изобщо не е бил произвеждан, а фактурата е неправомерно издадена. Нищо чудно дори да е издадена с цел измама.
— Това звучи като заплаха, отправена с цел потулване на проблема.
— Възможно е и така да е било.
— А какво решило малцинството?
— Че от Ливърмор не биха поръчали допълнителен контейнер, ако не са разполагали с бомби, които да поставят в него. Контейнерите били прототипи на стандартизирани впоследствие образци. Вътрешността им била изработена по специален начин, съобразен със спецификата на товара. Отвън обаче изглеждали напълно еднакви. Грешката може да е допусната в документите за доставка. Единайсетият контейнер може да е заминал на грешен адрес. Или на правилния адрес, но със сгрешено описание или спецификация. Инвентарните кодове са доста сложни. Грешка в една-единствена цифра може да се окаже фатална.
— Твърде много условности — отбеляза Ричър. — И последователност от три отделни грешки. Грешка в документацията, грешка в инвентарните кодове, неизпратена фактура.
— Всяка година харчим милиарди долари за милиони тонове оборудване. Обемът на доставките е огромен. Възможни са всякакви грешки. Откога служите в армията, майоре?
— От дванайсет години.
— Били ли сте свидетел на подобни грешки?
Ричър сведе поглед към краката си. Униформени панталони в цвят каки, предназначени за корпуса на морската пехота, произведени през 1962 г. и доставени през 1965 г., но на съвсем друг род войски, където потънали в забрава за цели трийсет години.
— Говорим за ядрени оръжия все пак — каза той.
— В историята на нашите въоръжени сили са отбелязани общо трийсет и два инцидента с неволно изстреляни, детонирани, откраднати или изгубени ядрени оръжия — отвърна Хелмсуърт. — Двайсет и шест от разследванията по тези случаи са приключили. Останалите шест така и не са били разкрити. Въпросните ядрени оръжия липсват все още. Сигурни сме в тази бройка. Тя е потвърдена. Не е изключено обаче да са изчезнали още десет ядрени оръжия. Особено предвид спецификата им. „Дейви Крокет“ бяха малки по размери и бяха произвеждани в големи количества. Не бяха кой знае колко специални. На тях се гледаше като на обикновени боеприпаси.
— Колко задълбочено е било разследването?
— Търсихме навсякъде. Буквално навсякъде по света. Не ги открихме. Така мнението на мнозинството надделя. Стигнахме до извода, че тези оръжия никога не са съществували. Че фактурата е издадена с цел измама, но някой се е уплашил и така и не я е изпратил.
— Какво е личното ви мнение?
— Готвехме се за сухопътна война срещу Червената армия в Европа. Разполагахме със стотици складове из цяла Германия. Най-големият надхвърляше по размери някои техни градове. Най-малкият беше по-голям от футболен стадион. Смятам, че мнозинството си затвори очите за проблема.
— Смятате ли, че Арнолд Мейсън е взел участие в издирването на липсващите ядрени бойни глави?
— Почти сигурно. Не забравяйте, че това е станало години по-късно. Тъкмо хората като Мейсън знаеха какво точно търсим.
— Следователно това са историите, които младият Хорас Уайли е чул. За липсващия контейнер. С десетте изгубени бомби, всяка от които с мощността на онази от Хирошима. Това е скритото съкровище.
— Защо е очаквал да ги намери, след като никой друг не е успял? — попита Синклер.
— Различните хора притежават различни умения — отвърна Ричър. — Може чичо Арнолд да му е дал някаква насока. Може да е попаднал на нещо, което никой друг не е открил. Може просто да е притежавал нюх за подобни неща.
— Това ми звучи напълно невъзможно.
— Съгласен съм.
— Госпожо, нищо не е невъзможно — намеси се Хелмсуърт. — Не забравяйте, че говорим за епохата на Студената война. Тогава цареше същинска лудост. Веднъж дори имплантираха микрофон и предавател във врата на една котка, а по гръбнака й чак до опашката прекараха свръхтънка антена. Възнамеряваха да я обучат да проникне в руското посолство и да подслушва разговорите им. Още първия ден котката бе прегазена от кола. Нищо не е невъзможно и всичко се обърква рано или късно.
— Какво значение има това? — попита Нили. — Защото кой знае кодовете за активиране на зарядите? Тези кодове издавани ли са изобщо? Защото, ако са издавани, би трябвало да са разделени между двама души. Това е основополагащ принцип на ядрената безопасност. На десет бомби се падат двайсет опитни войници. Кои са те?
Хелмсуърт не отговори.
— Генерале? — попита Ричър.
— Нещата са много по-лоши — призна накрая Хелмсуърт.
— Възможно ли е това?
— Гледали сте филми, посветени на десанта в Нормандия. Зенитен обстрел, грешки при разчитане на картите, дъждове, лошо време, реки и блата, незабавно начало на бойните действия… Шансовете двама души да кацнат на едно и също място по едно и също време са на практика равни на нула. А това би ни оставило със сто безполезни парчета метал. Та нали основното изискване към нас е именно ефективност. Затова бе решено, че принципът на разделяне на кодовете на две представлява препятствие от тактическа гледна точка.
— Кой реши това?
— Командирите на тактическите единици.
— Като вас?
— Аз лично наредих на тиловия офицер да накара оръжейника да изпише с жълт тебешир върху всяка бомба целия й код. Така, ако войникът, който носи бомбата, загине, друг ще може да изпълни мисията. Не забравяйте, че говорим за годините на Студената война. Когато погледнем назад сега, можем да кажем, че войната така и не избухна. На нас обаче ни се струваше, че тя може да започне всеки момент.
— Единайсетият контейнер обаче така и не е стигнал до предните части.
— В такъв случай кодовете са записани в специален секретен наръчник, поставен в ниша от вътрешната страна на задната стена на контейнера. Това е нещо като дървен футляр, който помощник-дърводелецът е изработил. Единайсет пъти.
Известно време никой не каза нищо. После Синклер заяви:
— Добре, след една минута ще трябва да позвъня на президента и да му съобщя, че съществува вероятност да сме изгубили десет атомни бомби в комплект с кодовете им за активиране. И мощността на всяка от тях е съпоставима с бомбата от Хирошима, което означава, че в най-скоро време десет града по света могат да бъдат напълно унищожени. Може ли някой от вас да ми даде причина да не провеждам този разговор?
Всички замълчаха.
* * *
Главен следовател Гризман взе асансьора до етажа на Дремлер. Беше много бавен. Несъмнено оригинален, реновиран заедно със сградата. В крайна сметка обаче асансьорът се добра до съответния етаж. Минута по-късно полицаят се настани на твърде тесния и неудобен стол за посетители, разположен срещу бюрото на Дремлер, който първо нареди на секретарката (която според Гризман бе с латиноамерикански произход) да донесе кафе, а после попита с какво може да помогне.
— Става въпрос за Волфганг Шлуп — отвърна Гризман.
— Знаете ли, говорих с него по-рано през деня — обясни Дремлер. — Срещнахме се съвсем случайно.
— Затова съм тук.
— Не каза нищо интересно. Определено нищо, което да ви помогне, като хвърли светлина върху случилото се впоследствие.
— За какво си говорихте?
— Разменихме си любезности. Запознахме се преди време на някаква официална вечеря. Кимахме си при среща, нищо повече. Поздравявах го. От любезност. Почти не го познавах.
— Да не би да сте се опитвали да му продаде обувки?
— Не, не, съвсем не. Просто проява на вежливост. Помага в бизнеса.
— Често ли посещавате онзи бар?
— Не много.
— А защо отидохте там онзи ден?
— За да се видя с приятели. Посещаваме доста места. Редуваме ги… Така правим.
— Ние?
— Предприемачи, обществени фигури, бизнесмени…
— Обърнахте ли внимание на човека зад гърба ви? — попита Гризман.
Дремлер се сепна. Спомни си как си проправи място, първо с рамо, после с лакти, докато стоеше с гръб към заведението. Кой стоеше зад него? Не можеше да си спомни.
— Човек, който имал проблеми с данъчните. Едва се отървал — поясни Гризман. — Чул е целия разговор. Пресъздаде го с най-големи подробности.
Дремлер се замисли отново. Имаше отлична памет. И здрав разум. А умът му бе пъргав и схватлив. Човек в неговото положение трябва да притежава подобни качества. Върна лентата в главата си и си припомни разговора от самото начало, от мига, в който се бе поинтересувал как върви бизнесът на Шлуп, а той го бе попитал какво иска. Прескочи тази част и анализира най-важните реплики, онези, които съдържаха ключова информация за каузата, за нова Германия, за личните карти и шофьорските книжки, за новото име на американеца, за подкупа… Четири пъти бе подчертал колко важно е всичко това за каузата.
Беше се издънил.
— Разполагам с хора на места, които могат да ви изненадат — отвърна Дремлер. — Този град трудно може да бъде ръководен без тях. И никой от тях не е нарушил нито един закон. Включително и аз.
— Засега.
— С това признавате, че никой от нас не е нарушил нито един закон.
— Но когато го направите, аз ще реагирам.
— Гоненията срещу нас само ще умножат редовете ни.
— Съдебното разследване не е гонение.
— Помислете за себе си, господин Гризман. Изправяте се срещу могъща сила. Която скоро ще стане още по-могъща. Може би е дошло време да отхвърлите послушанието към своите господари. Да се съюзите с нас. Интересите ни са общи. Няма от какво да се боите. Работата ви няма да пострада. Дори в нова Германия ще има дребни престъпници.
— Шлуп позвъни ли ви, преди да умре? — попита Гризман. — Съобщи ли ви новото име на американеца?
— Не — отвърна Дремлер.
Гризман му повярва. Не бе очаквал друг отговор.
Синклер позвъни в Белия дом от стаята, която използваха за офис. Хелмсуърт си бе тръгнал, Бишоп бе пристигнал. Уотърман повтори мрачните си предсказания, че и бездруго е прекалено късно, че ще мине половин ден, докато немците отговорят, а после ще им трябва цял да ги въведат в курса. Дори повече, защото щяха да започнат от самото начало. После чуха, че била активирана една от клаузите в Северноатлантическия пакт, което допълнително усложняваше ситуацията. Синклер също прогнозира сериозно забавяне. Ричър позвъни на Гризман, но секретарката му го уведоми, че шефът й е излязъл с колата. Все пак го увери, че ще му предаде и ще се погрижи да върне обаждането при първа възможност. Ако се съдеше по гласа й, бе доста приятна жена.
Ричър затвори.
— Уайли е дезертьор, който се намира в един и същ град с теб — каза Синклер.
— Трябва ми новото му име — отвърна Ричър.
— Пожелавам ти късмет.
— Може да опитаме с догадка.
— И на какво ще се основава тя?
— Знаем, че клиентите са имали свободата да си изберат каквото име си пожелаят. Знаем, че в бюрото за автомобили под наем Уайли е използвал Ернст и Гебхард. Защо е избрал тези две имена? И ако те са били номер три и номер две в списъка, кое е било номер едно?
— Това са само спекулации.
— Които един военен полицай би нарекъл логично предположение.
— По-добро или по-лошо от предишните ти догадки?
— С много по-малка вероятност за успех. Все едно да затвориш очи и да замахнеш с бухалката.
— Кое е новото му име?
— Не съм сигурен. Нещо ми се върти в главата. Но не може да изкристализира… Може да се наложи да направя справка в някоя книга или да позвъня по телефона.
— На кого?
— На някой, който е израснал в Югоизточен Тексас.
Телефонът иззвъня. Беше Гризман.
— С какво мога да ти помогна? — попита той.
— Още не съм сигурен, че можеш да ми помогнеш — отвърна Ричър.
— Защо си ме търсил тогава?
— Надявах се вече да съм готов.
— Рискувай, Ричър — подкани го Синклер.
Той си спомни как вдигна ръка, как отметна кичура от челото и как зарови пръсти в косата й. Спомни си я как се спускаше на вълни, гъсти и меки. Спомни си как прибра част от немирния кичур зад ухото й, а друга остави свободна. Изглеждаше красиво. Тогава също бе рискувал.
— Искам да провериш в базата данни на градската администрация жилищния комплекс, в който живее Уайли — обърна се Ричър към Гризман.
— Кое име да потърся? — попита главният детектив.
— Кемпнер.
— Доста разпространена фамилия.
— Търси мъже, ергени, около трийсет и пет, които живеят сами. За които почти няма документални данни.
— Това изисква доста работа. Спешно ли е?
— Ситуацията се развива по-бързо от очакванията.
— В такъв случай дано да си сигурен. Защото може да се окаже единственото ти желание. Няма да можеш да потъркаш лампата втори път.
— Опитай.
— Кемпнер?
— Свържи се с мен при първа възможност — настоя Ричър.
И затвори телефона.
— Защо Кемпнер? — попита Синклер.
— А защо Ернст и защо Гебхард? Уайли е израснал в Шугър Ленд, Тексас, и години по-късно трябва да избере три немски фамилии. За кои имена ще се сети? В Тексас изобилства с немски традиции. Немските заселници са пристигнали там много отдавна. Общността им се радва на успех и разказва много истории. Според легендата първият немец, пристигнал по тези места, се казвал Ернст. Тъкмо той основал колонията. Сигурен съм, че Уайли е чувал за него. Години по-късно друг немец забъркал лютив сок. Сега той се продава в пластмасови шишенца във всеки супермаркет. Из цял Тексас. Сигурен съм, че Уайли е подправял с него храната си от ранна детска възраст. Сосът се нарича „Гебхард“.
— Съвпадение — възрази Синклер. — И в двата случая.
— Ами ако не е съвпадение? Ако Ернст и Гебхард са резултат от подсъзнателна асоциация, свързана с детството, прекарано в Югоизточен Тексас, кое би било следващото име?
— Не знам. Нямам представа.
— Уайли се гордее с родния си град. Това го има в документите от разследването на бягството му. А и Колман, който е служил заедно с него в екипажа на онзи „Чапарал“, го потвърди. Родният град на Уайли на практика е бил създаден от „Импириъл Шугър“. Основан през хиляда деветстотин и шеста година. Всъщност компанията притежавала Шугър Ленд, от единия до другия край на градчето, че и отгоре и отдолу.
— Откъде знаеш всичко това?
— Гледах един филм. А и веднъж прочетох някаква статия в „Хюстън Кроникъл“, докато пътувах с автобус. „Импириъл Шугър“ е основана от Исак Кемпнер. Той бил бащата на града. Той го е построил. Сигурен съм, че е бил много популярен там. Нищо чудно да са кръстили улица на него.
— Това наистина е догадка с много малка вероятност за успех.
— Ти ме принуди да я направя.
— Трябва да затворят пристанището — каза Уайт.
— Не се съмнявам, че ще го направят — отвърна Синклер. — Сигурна съм, че вече обсъждат какви мерки да вземат. От Белия дом ще ни позвънят и ще ни уведомят.
Тя погледна часовника на стената. Банките в Цюрих вече бяха започнали работа.
Телефонът не звънна.