Лий Чайлд
Вечерен курс (1)

1

Сутринта връчиха медал на Ричър, а вечерта го пратиха на училище. Още един медал „За военни заслуги“. Вторият му. Хубава дрънкулка, с бял емайл и пурпурночервена лентичка. Заповед 600-8-22 на Командването на въоръжените сили уреждаше връчването й за проява на изключителна храброст с формулировката „при изпълнението на военния дълг към Съединените щати на ключова позиция на отговорност“. Ричър бе изпълнил това изискване, поне формално. Въпреки това бе убеден, че истинската причина да получи сега медала е същата, поради която му го бяха връчили и първия път. Това бе нещо като жест, който подпечатваше сключената сделка. Вземи си дрънкулката и си затваряй устата какво те накарахме да направиш, за да я заслужиш. Което Ричър и бездруго щеше да стори. Нямаше нищо за хвалене. Бе отишъл на Балканите, за да свърши малко полицейска работа. Трябваше да открие двама местни, които криеха куп военни тайни, да ги идентифицира, да ги посети и да им пусне по един куршум в главата. Всичко това като част от миротворческия процес. Действията му обслужиха интересите на страната и успокоиха малко региона. Отнеха две седмици от живота му. И четири изстреляни куршума. Нищо работа.

Заповед 600-8-22 бе изненадващо неясна относно начина, по който трябва да бъдат връчвани медалите. Споменаваше само, че това трябва да бъде извършено с официална церемония и подобаваща тържественост. Което обикновено означаваше голяма зала с позлатени мебели и много знамена. И по-старши офицер от този, който получава наградата. Ричър беше майор с дванайсетгодишна служба, но тъй като сутринта бяха връчени и други награди, включително на трима полковници и двама бригадни генерали, специално за целта бе пристигнала голяма клечка от Пентагона — генерал-лейтенант, когото Ричър познаваше доста отдавна, още от времето, когато човекът бе служил като батальонен командир във Форт Майър. Генералът определено имаше ум в главата. Достатъчно, за да се досети защо един майор от Военната полиция получава медал „За военни заслуги“. Погледът го издаваше. Едновременно мрачен, ироничен и сериозен. Вземи си дрънкулката и си затваряй устата. Може би в миналото генералът бе правил същите неща и се бе озовавал в същата позиция. Неведнъж при това. Лявата половина на парадния му мундир бе покрита с пъстроцветни лентички, които войниците оприличаваха на плодова салата. Сред тях се открояваха и два медала „За военни заслуги“.

Тържествената зала се намираше във Форт Белвар, Вирджиния. Което бе на хвърлей място от Пентагона и улесняваше допълнително генерал-лейтенанта. Улесняваше и Ричър, защото бе близо и до Рок Крийк, където той прекарваше времето си, откакто се бе завърнал. Но не улесняваше останалите офицери, които бяха долетели чак от Германия.

Церемонията бе предшествана от обичайната светска суматоха, съпроводена от разговори на незначителни теми и стискане на ръце. После всички се смълчаха, строиха се в редица, получиха медалите си, козируваха и отново се впуснаха в предишната светска суматоха, съпроводена от същите разговори на незначителни теми и стискане на ръце. Ричър се отправи към вратата, тъй като нямаше търпение да се измъкне час по-скоро, но генерал-лейтенантът го пресрещна. Стисна ръката му, хвана го за лакътя и заяви:

— Чух, че те очакват нови заповеди.

— Никой нищо не ми е казал — отвърна Ричър. — От кого научихте?

— От моя сержант. Нали знаеш какви клюкари са сержантите и старшините? Те контролират най-ефикасната система за предаване на слухове в света. Не спират да ме изненадват.

— И къде ще ме пратят според тях?

— Не са сигурни. Но няма да е далече. Във всеки случай на място, до което спокойно можеш да стигнеш с кола. Явно служебният гараж е получил заповед да ти отдели автомобил.

— И кога трябва да получа новите си заповеди?

— По някое време днес.

— Благодаря — каза Ричър. — Винаги е добре човек да е информиран предварително.

Генералът пусна лакътя му. Ричър се насочи към вратата и излезе в коридора, където един забързан сержант едва успя да спре пред него и да козирува. Беше силно запъхтян, сякаш бе тичал отдалече. Вероятно от другия край на военната база, където всъщност се вършеше истинската работа във Форт Белвар.

— Сър, генерал Гарбър ви изпраща много поздрави — започна сержантът — и ви моли да се отбиете в кабинета му при първа възможност.

— Къде отивам, войнико? — попита Ричър.

— Наблизо — отвърна сержантът. — Можете да отидете до там с кола. Но предвид размера на базата това може да означава много неща.

* * *

Кабинетът на Гарбър се намираше в Пентагона, затова Ричър се присъедини към двама капитани, които живееха в Белвар, но трябваше да дадат вечерни дежурства в крило В на военното министерство. Гарбър разполагаше с кабинет с истински, масивни стени, а не стъклени прегради, разположен на втория етаж във втория пръстен на Пентагона.

Кабинетът му се охраняваше от сержант, чието бюро бе поставено непосредствено до вратата. Сержантът стана, въведе Ричър вътре и обяви името му като иконом от някой старовремски филм. После направи крачка встрани и понечи да си тръгне, но Гарбър го спря с думите:

— Сержант, бих искал да останете.

Подчиненият му застана в стойка „свободно“, здраво стъпил с двата си крака върху лъскавия линолеум.

Свидетел.

— Седни, Ричър — каза Гарбър.

Ричър се отпусна в стола, предназначен за посетители, който увисна под едрото му тяло, а облегалката му се килна назад, сякаш духаше ураганен вятър.

— Имаш нови заповеди — заяви Гарбър.

— Какви и къде? — поинтересува се Ричър.

— Връщаш се в училище.

Ричър не реагира.

— Разочарован ли си? — попита генералът.

Затова му трябва свидетел, предположи Ричър. Това не е приятелски разговор. И трябва да се държа по съответния начин.

— Както винаги, генерале, с радост ще отида там, където ме прати армията.

— Не ми звучиш много радостно. А би трябвало. Ще се отрази добре на кариерата ти.

— За какво училище става въпрос?

— Твоята част би трябвало да получи подробностите, докато разговаряме.

— Колко време ще отсъствам?

— Зависи колко усърдно ще работиш. Колкото е необходимо, предполагам.

 

 

Ричър взе автобуса от паркинга на Пентагона и две спирки по-късно слезе в подножието на хълма в Рок Крийк, където се намираше щабът на 110-а специална част. Изкачи стръмния склон и се запъти право към кабинета си. На бюрото си завари тънка папка. На корицата й бяха изписани името му, някакви цифри и названието на курса: „Влияние на последните иновации в криминалистиката върху междуведомственото сътрудничество“. Вътре откри няколко листа хартия, още топли от ксерокса, включително официална заповед за временно назначение на място, което явно бе сграда с офиси под наем в някакъв бизнес парк в Маклийн, Вирджиния. Трябваше да се яви там преди седемнайсет часа същия ден. Цивилно облечен. Щяха да му осигурят жилище. Както и личен автомобил. Без шофьор.

Ричър пъхна папката под мишница и напусна сградата. Никой не го изпрати. Не представляваше интерес за никого. Вече не. Беше разочарование. Издънка. Този път най-ефикасната система за предаване на слухове в света, както се бе изразил генерал-лейтенантът, се бе провалила и Ричър бе изпратен на някакъв безполезен курс с безсмислено название. Пълна скука. Следователно Ричър се бе превърнал в персона нон грата. Бяха го изхвърлили от обращение, така да се каже. Далече от очите, далече от ума. Като футболист, когото включват в списъка с контузените. След месец някой може да се сети изневиделица за него, да се запита кога ли ще се върне, но само секунда по-късно да го изхвърли от мислите си.

Сержантът, който седеше на бюрото до вратата, вдигна глава, после извърна поглед отегчен.

 

 

Ричър имаше съвсем малко цивилни дрехи, като някои от тях дори не бяха съвсем цивилни. Панталонът в цвят каки, който носеше през свободното си време например, беше ушит за нуждите на Корпуса на морската пехота преди поне трийсет години. Ричър имаше приятел, който имаше приятел, който работеше в някакъв склад, където погрешка били получили куп стари униформи. Това станало още по времето, когато президент бил Линдън Джонсън и оттогава никой не си бе мръднал пръста, за да оправи грешката. А най-хубавото в цялата история бе, че панталоните на морските пехотинци приличаха досущ като излезли от последната колекция на Ралф Лорън. Не че на Ричър му пукаше за вида на панталона. Пет долара бяха достатъчно привлекателна цена. А панталонът си беше наред. Чисто нов, грижливо сгънат, вярно, миришеше малко на мухъл, но щеше да изкара поне още трийсет години.

Тениските, които носеше в свободното си време, също не бяха кой знае колко цивилни на вид. Всъщност ставаше въпрос за стари армейски тениски, избелели и изтънели от много пране. Само якето му не беше военно. Бежово на цвят яке „Ливайс“, напълно оригинално, откъдето и да го погледне човек, включително етикетът, но ушито от майката на една бивша приятелка в някакво мазе в Сеул.

Ричър се преоблече и напъха останалата част от нещата си в платнен сак и чанта за костюми, които замъкна до бордюра. Там го очакваше черен шевролет каприс. Предположи, че някога е бил боядисан в черно и бяло като всички останали патрулни коли на Военната полиция. После бяха бракували колата, като бяха отлепили полицейските лепенки и бяха запушили с гумени тапи дупките, останали от антените и лампите на покрива. Ключът беше на таблото. Седалката бе протрита. Двигателят обаче запали веднага, скоростите си бяха наред, а спирачките бяха нови. Ричард поведе голямата кола по алеите като боен кораб, който маневрира в тесни канали, и пое към Маклийн, Вирджиния, със свалени прозорци и включено радио.

 

 

Бизнес паркът приличаше на всички останали бизнес паркове в района — дискретни еднотипни табели в различни нюанси на бежовото и кафявото, грижливо поддържани морави, осеяни тук-там с вечнозелени храсти, ниски дву- и триетажни сгради, пръснати на огромна площ и предназначени да осигуряват различни услуги за хората, които се криеха зад най-обикновени, скучни и непретенциозни имена и тъмните стъкла на своите офиси. Ричър откри нужната му сграда, като следваше номерата по алеите, и спря пред висока до коленете табела, на която с най-обикновен, почти детински шрифт пишеше: „Образователни решения“.

Пред входа бяха спрели още два шевролета като неговия. Единият бе черен, а другият тъмносин. И двата бяха по-нови от този на Ричър. И определено бяха цивилни, тъй като нямаха нито дупки, запушени с гумени тапи, нито врати, боядисани с четка. Бяха коли, използвани от правителствени служби, нямаше никакво съмнение в това, чисти и лъскави. Всяка разполагаше с две допълнителни антени към онази, от която шофьорът се нуждаеше, за да слуша мачове. Двойките допълнителни антени обаче се различаваха. Тези на черната кола бяха по-къси, а на синята — по-дълги, при това разположени в различна конфигурация. Предназначени за различна дължина на вълните. Две различни организации. Две различни агенции.

Междуведомствено сътрудничество.

Ричър паркира до тях и остави багажа си в колата. Влезе вътре и се озова в пуст коридор, застлан с устойчив на протриване сив мокет и саксии с папрати, наредени покрай стените. Табелата на една от вратите гласеше: Офис. На друга пишеше: Класна стая. Ричър отвори именно нея. Видя зелена дъска и двайсетина чина, наредени в четири редици. Всеки от тях имаше подвижен плот отстрани, предназначен за листове и химикалки.

На два от чиновете седяха двама мъже в костюми. Костюмът на единия бе черен, на другия — тъмносин. Като колите. И двамата бяха вперили погледи право пред себе си, сякаш разговаряха, но мислите им бяха съвсем другаде. Бяха приблизително на възрастта на Ричър. Този с черния костюм имаше бледо лице и черна коса, прекалено дълга за държавен чиновник, който разполага със служебен автомобил. Мъжът с тъмносиния костюм имаше руса коса, подстригана съвсем късо. Приличаше на астронавт. Фигурата му също бе като на астронавт. Или на гимнастик, който е спрял да се състезава, но още не е изгубил форма.

Ричър влезе в стаята и двамата мъже се извърнаха, за да го погледнат.

Чернокосият попита:

— Ти кой си?

— Зависи от това кои сте вие — отвърна Ричър.

— Твоята самоличност зависи от моята, така ли?

— Зависи дали ще ви отговоря или не. Колите отвън ваши ли са?

— Това важно ли е?

— Може да ме наведе на определени мисли.

— Как?

— Защото са различни.

— Да — отвърна непознатият. — Колите са наши. И, да, ти се намираш в една класна стая с двама различни представители на две различни правителствени агенции. Курс по междуведомствено сътрудничество. Ще ни научат как да си сътрудничим по-добре с представители на други организации. Моля те, кажи ми, че не работиш в някоя от тях.

— Военна полиция — отвърна Ричър, — но не се притеснявайте, надявам се, че до пет часа мястото ще се напълни с цивилизовани хора. Тогава ще можете да забравите за мен и да насочите вниманието си към тях.

Мъжът с войнишката прическа вдигна поглед и каза:

— Не, мисля, че ще бъдем само ние. Няма да има други. Приготвили са само три спални. Проверих сградата.

— Що за правителствен курс има само трима ученици? За пръв път чувам за нещо подобно.

— Може тук да са само учебните зали, а останалите да спят на друго място.

— Да, това звучи логично — отбеляза чернокосият.

Ричър си припомни разговора в кабинета на Гарбър.

— Моят шеф заяви, че ще се отрази добре на кариерното ми развитие. Останах с впечатление, че само ще уча, нищо повече. После обаче подхвърли, че ако работя усърдно, ще приключа по-бързо. Вашите заповеди различно ли звучаха?

— Не особено — отвърна колегата с късата прическа.

Дългокосият не отговори, само сви многозначително рамене в жест, от който човек с въображение би могъл да заключи, че заповедите му не са прозвучали по различен начин.

Късо подстриганият се представи:

— Кейси Уотърман, ФБР.

— Джак Ричър, Въоръжени сили на Съединените американски щати.

— Джон Уайт, ЦРУ — каза дългокосият.

Тримата се здрависаха, след което Уотърман и Уайт потънаха в същото мълчание, което Ричър бе заварил при влизането си в стаята. Явно нямаха какво друго да си кажат. Той се настани на един чин в задната част на помещението. Уотърман седеше пред него, от лявата му страна, Уайт — също, но отдясно. Уотърман мълчеше и не помръдваше. Но стоеше нащрек. Пестеше си силите и чакаше да мине времето. Беше го правил и преди. Явно беше опитен агент. Не някакъв новобранец. Нито пък Уайт, въпреки че се държеше по съвсем различен начин. Непрекъснато се въртеше, чупеше ръце, присвиваше очи, правеше гримаси, озърташе се ту наляво, ту надясно, сякаш някой бе надзърнал в мислите му и го бе стреснал. Аналитик, предположи Ричър, прекарал много години в свят на ненадеждни данни и двойни, тройни, че дори четворни блъфове. Имаше пълното право да изглежда поне мъничко възбуден.

Никой не изрече нито дума.

Пет минути по-късно Ричър наруши тишината и попита:

— Имало ли е проблеми между нашите агенции в миналото? Имам предвид ФБР, ЦРУ и Военната полиция. Аз лично не съм чувал за някакъв по-сериозен казус. А вие?

Уотърман отвърна:

— Мисля, че изводът ти е погрешен. Не става въпрос за миналото, а за бъдещето. Знаят, че си сътрудничим. Това им позволява да ни експлоатират. Замисли се върху първата половина от названието на курса. На иновациите в областта на криминалистиката е отредена същата тежест, както и на сътрудничеството. Иновациите означават, че ще спестят пари. А в бъдеще ще си сътрудничим все по-тясно. Ще използваме едни и същи лаборатории например. Ще построят някое ново съоръжение и всички ние ще получим достъп до него. Това е моето предположение. Тук сме, за да ни обяснят как да процедираме.

— Глупости! — възрази Ричър. — Аз лично нямам представа нито от лабораторни изследвания, нито от съставяне на графици и съм последният човек, на когото биха възложили подобна задача.

— Аз също — призна Уотърман. — Ако трябва да бъда честен, графиците определено не са силната ми страна.

— Това е по-лошо от глупост — обади се Уайт. — Това е колосална загуба на време. И то когато навън се случват далеч по-важни събития.

Той продължаваше да се върти на мястото си и да чупи ръце.

— Изтеглиха ли ви от случаи, върху които работите, за да ви изпратят тук? Оставихте ли недовършени неща?

— Не, мен всъщност не. Очаквах ново назначение. Току-що бях приключил един случай. Надявах се, успешно, но ето какво получих за награда.

— Погледни ситуацията откъм хубавата й страна. Можеш да си починеш. Да не се напрягаш. Да поиграеш голф. Да не ти пука какво ще научиш на курса. В ЦРУ пет пари не дават за лаборатории. Вие почти не ги използвате.

— Ще забавя с три месеца изпълнението на задача, върху която трябваше да работя в момента.

— Която е?

— Не мога да ти кажа.

— На друг човек ли я възложиха?

— И това не мога да ти кажа.

— Добър аналитик ли е?

— Не достатъчно. Все ще пропусне нещо. Включително някоя важна подробност. Подобни неща трудно могат да се предвидят.

— Какви неща?

— Не мога да ти кажа.

— Важни неща, нали?

— Далеч по-важни от това тук.

— Какъв беше последният ти случай?

— Не мога да ти кажа.

— Прояви ли изключителна храброст при изпълнението на военния дълг към Съединените щати на ключова позиция на отговорност?

— Какво?

— Или нещо подобно?

— Да… може да се каже.

— И получи награда?

— Аз също — намеси се Уотърман. — Всички сме в една лодка. Мога да повторя думите му. Очаквах повишение, а получих това.

— Повишение за какво? Или след какво?

— Приключихме важен случай.

— Какъв случай?

— В общи линии — издирване на престъпник. Стар случай, отпреди доста години. Но се справихме.

— Изпълнихте дълга си към страната?

— Какво имаш предвид?

— Сравнявам ви. Не откривам много разлики. И двамата сте добри агенти, относително високопоставени, ползвате се с доверието на шефовете, които ви смятат за лоялни и надеждни, справили сте се с важни задачи. И за награда се озовавате тук. Което означава само една от две възможности.

— И те са? — попита Уайт.

— Възможно е това, което сте свършили, да е злепоставило определени кръгове. Възможно е те да започнат да отричат. Възможно е някой да е решил да ви скрие тук. Далече от очите, далече от сърцето, както се казва.

Уайт поклати глава.

— Не, резултатите от работата ми се възприеха много добре — възрази той. — Колегите ми ще се ползват от тях години наред. Получих медал на тайна церемония. И благодарствено писмо лично от държавния секретар. А никой не може да отрича каквото и да било, защото операцията беше секретна. Никой в тези кръгове не знае нищо за нея.

Ричър погледна Уотърман и попита:

— Имаше ли нещо смущаващо или злепоставящо за някого в онова издирване?

Уотърман поклати глава.

— Каква е втората възможност?

— Не става въпрос за никакъв курс.

— А за какво?

— Това е място, където изпращат добрите агенти, след като направят голям удар.

Уотърман се замисли за миг. Явно му бе хрумнало нещо.

— И ти ли си като нас? — попита той. — Не виждам защо трябва да бъдеш различен. Пратили са двама, могат да пратят и трети.

Ричър кимна.

— И аз съм като вас. Току-що изпълних важна мисия. В това не може да има никакво съмнение. Сутринта получих медал. С голяма лента около врата. Награда за добре свършена работа. Всичко мина като по ноти. Няма от какво да се притеснявам.

— Каква мисия?

— Не се съмнявам, че е засекретена. Но от достоверен източник научих, че е била свързана с проникване в чужда къща и прострелване на собственика й в главата.

— Къде?

— Куршум в челото и втори зад ухото. Работи безотказно.

— Не, къде беше къщата?

— Сигурен съм, че и тази информация е секретна. В чужбина, предполагам. В страна, в която фамилните имена се отличават с куп съгласни. И съвсем малко гласни. Разбрах, че някой е повторил операцията още следващата нощ. В друга къща. Имал е основателни причини да го стори. Което означава, че очаквам шефовете му да се отблагодарят по някакъв начин. Например, като го попитат къде би желал да е следващото му назначение. Или дори като му дадат възможност за избор.

— Именно — съгласи се Уайт. — Никога не бих избрал подобно място.

— А на мен то ми звучи като предизвикателство.

— И още как.

— Типично. За награда искаме ново предизвикателство. Не искаме да изпълняваме лесни заповеди. Искаме нещо повече.

— Именно.

— И може би сме го получили — продължи Ричър. — Позволете да ви задам един въпрос. Върнете се към момента, в който сте получили своите заповеди. На четири очи ли ви ги предадоха, или ви ги връчиха писмено?

— На четири очи. В подобни случаи се постъпва именно по този начин.

— Всъщност в стаята имаше още един човек — призна Уайт. — Беше унизително. Секретарка, която носеше някакви документи. Шефът й нареди да остане в стаята. Обикновено не го прави. Как разбра?

— Защото същото се случи и с мен. Присъстваше един сержант. Като свидетел. Но и като средство за разнасяне на клюката. Там е цялата работа. Войниците и сержантите непрекъснато обсъждат подобни неща помежду си. За броени минути всички разбраха, че не отивам на някое интересно място. А на безсмислен курс с глупаво название. Мигом изгубиха интерес към мен. Изчезнах от радара. Предполагам, че вече всички са научили. Не ме броят за човек. А за безследно изчезнал в бюрократичната мъгла. Предполагам, че и с вас се е случило същото. Вероятно секретарките във ФБР също клюкарстват помежду си. В такъв случай тримата с вас сме се превърнали в най-невидимите хора на планетата. Никой не проявява интерес към нас. Никой не се сеща за нас. Едва ли съществува по-скучно назначение от това, което ние сме получили.

— Искаш да кажеш, че са скрили от системата трима добри оперативни служители от различни агенции? Защо?

— Защото така никой няма да се интересува от нас. Ние сме на курс. Напълно невидими сме.

— Защо? Защо ние тримата? Каква е връзката?

— Нямам представа. Но съм сигурен, че ни очаква интересна мисия. Може би дори такава, която и тримата да сметнем за удовлетворителна награда за свършеното от нас.

— Какво е това място?

— Нямам представа — призна Ричър. — Но не е училище. Това поне е сигурно.

 

 

Точно в пет часа по алеята завиха два черни микробуса, подминаха високата до коленете табела и спряха зад трите шевролета. По този начин образуваха нещо като барикада, която не позволяваше на седаните да потеглят. От всеки микробус излязоха по двама мъже в костюми. Агенти на Сикрет Сървис или щатски шерифи. Четиримата се огледаха за миг, дадоха знак, че всичко е наред, и се върнаха при микробусите, за да отворят вратите на своите шефове.

От втория микробус слезе жена. В едната си ръка носеше куфарче, в другата държеше куп документи. Беше облечена с елегантна черна рокля. Дълга до коленете. От онези дрехи, които изпълняват двойно предназначение — през деня, допълнени от перли, сноват из потъналите в тишина офиси по високите етажи, а вечерта, украсени от диаманти, са подходящи за коктейли и приеми. Жената бе по-възрастна от Ричър с десетина или повече години. В средата на четирийсетте, но изглеждаше добре. Имаше интелигентно излъчване. Косата й бе руса, средно дълга, несъмнено оформена с пръсти. Ръстът й бе над средния, но въпреки това бе слаба.

От първия микробус излезе мъж, когото Ричър мигом позна. Лицето му се появяваше в пресата поне веднъж седмично, а по телевизията — несравнимо по-често. Медиите редовно отразяваха делата му, а и той присъстваше в множество архивни снимки и документални филми, увековечили правителствени заседания или оживени обсъждания в Овалния кабинет. Алфред Ратклиф, съветникът по въпросите на националната сигурност. Най-близкият сътрудник на президента, на когото поверяваха все мисии, които можеха да не завършат добре. Момчето за всичко. Дясната ръка. Говореше се, че наближава седемдесетте, но възрастта определено не му личеше. Беше ветеран от Държавния департамент, който ту бе изпадал в немилост, ту бе яхвал гребена на вълната в зависимост откъде задухаше вятърът, но не се бе огъвал и при най-силните му пориви. В крайна сметка бе получил закалка, която му бе помогнала да се задържи на поста, който заемаше в момента.

Жената се присъедини към Ратклиф и двамата се запътиха — придружени от четиримата охранители, разбира се — към входа на сградата. Ричър чу отварянето на външната врата, резките им стъпки по твърдия мокет. Секунди по-късно влязоха в класната стая. Двама от костюмарите останаха отвън, другите двама се насочиха към дъската. Ратклиф и жената ги последваха. Когато стигнаха срещуположния край на стаята, те спряха и се обърнаха с лице към чиновете, досущ като учители в началото на учебния час.

Ратклиф погледна първо Уайт, после Уотърман и накрая Ричър, след което повтори същото в обратна посока.

— Това не е училище — каза той.