Лий Чайлд
Вечерен курс (3)

3

Синклер изправи гръб и се приведе към масата, сякаш за да подчертае значението на своите думи.

— Иранецът е много умен, речта му е изключително ясна и точна, а той самият долавя всички нюанси в думите на събеседника. Шефът на резидентурата ни в Хамбург разговарял надълго и нашироко с него, в резултат на което сме убедени, че тези думи са недвусмислено декларативно изявление. По време на тези петдесет минути куриерът се е срещнал лице в лице с американски гражданин. Мъж, защото не е споменал, че става въпрос за жена. Ако се беше срещнал с жена, нямаше да пропусне да го спомене, иранецът е сигурен в това. По време на срещата американецът заявил на куриера, че иска сто милиона долара. Това е цената за нещо. Очевидно такъв е бил контекстът. Не знаем нищо повече. Нямаме представа кой е американецът. Нямаме представа срещу какво иска тези сто милиона долара. Нямаме представа от кого ги иска.

— Сто милиона долара стесняват обхвата на търсене — отбеляза Уайт. — Дори това да е първоначална оферта и впоследствие цената да падне на петдесет милиона, това пак са много пари. Кой разполага с тях? На пръв поглед доста хора, но ако се замислим, ще видим, че не са чак толкова много.

— Грешен подход — намеси се Ричър. — По-добре да открием продавача, отколкото купувача. За какво някакви хора, които се катерят по въжета в Йемен, ще са готови да платят сто милиона долара? И какъв е този американец в Хамбург, който разполага с подобна стока за продан?

— Сто милиона са страшно много пари — каза Уотърман. — Цената ме притеснява.

Синклер кимна.

— Цената притеснява всички ни. Предложението звучи ужасно сериозно. Опитваме се да съберем информация по всички възможни канали. Всичките ни хора по света са предупредени. Стотици агенти работят по случая. Това обаче не е достатъчно. Задачата ви е да откриете американеца. Ако се намира в чужбина, юрисдикцията е на ЦРУ и господин Уайт ще ръководи издирването. Ако вече се е върнал в Щатите, случаят се поема от ФБР и специален агент Уотърман. Но тъй като статистиката ни подсказва, че огромното мнозинство американци в Германия са служили или продължават да служат в американската армия, предполагам, че ще имаме нужда от услугите на майор Ричър.

Ричър погледна първо Уотърман, после Уайт и видя въпросите в очите им. Това несъмнено бяха същите въпроси, които измъчваха и него.

— Персоналът и оборудването ще пристигнат утре сутринта. Можете да поискате каквото ви потрябва по всяко време. Но няма да разговаряте с никого освен с мен, господин Ратклиф или президента. Ще ви поставим под карантина. Ще ви изолираме от света. Дори да искате кутия моливи, пак ще се обадите на мен, на господин Ратклиф или на президента. На практика ще работите с мен. Документацията ще се обработва в Западното крило. Няма да разкривате самоличността си. Сто милиона долара са много пари. Не изключваме възможността да е замесен човек от правителството. Американецът може да е служител на Държавния департамент, Министерството на правосъдието, Пентагона. Може неволно да се разкриете пред неподходящия човек. Затова няма да разговаряте с никого освен с мен. Това е правило номер две.

— А кое е правило номер едно? — попита Уотърман.

— Правило номер едно изисква да опазим иранеца. Не бива да го компрометираме по никакъв начин. Инвестирали сме прекалено много в него. Нуждаем се от него, защото нямаме представа какви ще бъдат следващите им ходове.

Синклер отмести стола си назад, изправи се и тръгна към вратата.

— И не забравяйте, не разполагаме с никакво време.

Ричър се облегна в кожения стол, а Уайт го погледна и каза:

— Сигурно става въпрос за танкове и самолети.

— Най-близо дислоцираните ни танкове се намират на две хиляди километра от Йемен или Афганистан. Необходими са няколко седмици и хиляди хора, за да бъдат преместени на подобно разстояние. По-лесно е да преместим Йемен или Афганистан при танковете. По-бързо е и ще привлече по-малко внимание.

— В такъв случай самолети.

— Предполагам, че сто милиона ще стигнат, за да подмамят двама пилоти да преминат на тъмната страна. Може би дори трима-четирима. Но се съмнявам, че афганистанците разполагат с достатъчно дълги писти. Възможно е йеменците да имат такива. Възможно е на теория. Но каква полза ще имат от самолетите? Ще им трябват тонове резервни части и стотици инженери и специалисти по поддръжка. Плюс стотици часове обучение. А на нас ще ни трябват само пет минути, за да ги открием и унищожим с ракети, докато още са на земята. Възможно е дори да го направим от разстояние.

— Тогава друго военно оборудване?

— Какво? Един милион автомата по сто долара всеки? Не разполагаме с толкова много.

— Може да е някаква тайна, кодова дума, парола, формула, карта, диаграма, списък, чернова на нещо, свързано със сигурността на компютърната мрежа на световната финансова система, търговска тайна, сумата за подкупи, необходима, за да се прокара някакъв закон във всичките петдесет щата.

— Мислиш само за някакви данни — отбеляза Уайт.

— Какво друго може да бъде купено и продадено незабелязано и струва толкова много? Може би диаманти, но те са в Антверпен, а не в Хамбург. Наркотици? Никой американец не разполага с наркотици на стойност сто милиона, които да натовари на кораб и да изпрати някъде. Подобни сделки са възможни единствено в Южна или Централна Америка. Освен това афганистанците си имат достатъчно мак.

— Какъв е най-лошият възможен сценарий?

— Това е над нивото ми на допуск. Попитай Ратклиф. Или президента.

— Какво е личното ти мнение?

— А твоето?

— Аз съм специалист по Близкия изток. За мен всички сценарии са лоши.

— Едра шарка — предположи Уотърман. — Това е най-лошият ми сценарий. Или нещо подобно. Чума. Биологично оръжие. Ебола. Или противоотрова. Ваксина. Което означава, че вече разполагат с щамовете.

Ричър впери поглед в тавана.

Случаят можеше да се развие зле, много зле.

Не ми звучиш много радостно. А би трябвало.

Колкото е необходимо.

Гарбър говореше със загадки.

Уайт го погледна и попита:

— За какво си мислиш?

— За противоречието между правило номер едно и всичко останало — отвърна Ричър. — Не бива да компрометираме иранеца. Което означава, че не можем да се доближим до куриера. Не можем дори да устроим засада на мястото, където ще ни отведе този куриер. Защото не знаем, че куриерът съществува. Освен ако не разполагаме с вътрешен човек.

— Това е пречка — отвърна Уотърман, — а не противоречие. Ще намерим начин да я преодолеем. Просто се опитват да опазят своя човек.

— Въпрос на ефективност. Трябва предварително да знаят кои са тези типове. Да проследят мрежите им и да изградят бази данни. Следователно трябва да фокусират вниманието си върху куриерите. Устно задаване на въпроси, устно получаване на отговори. Всичко е в главите им. Самите куриери сноват от континент на континент, задават въпроси, получават отговори. Те знаят всичко. Те са като аудиозапис. И всеки от тях струва повече от сто агенти под прикритие, които сме внедрили. Защото само един куриер разполага с цялата картина. С какво разполага иранецът? С нищо освен четири стени в Хамбург. И не може да направи нищо.

— Не могат да го пожертват с лека ръка.

— Могат да го изтеглят в мига, в който заловят куриера. И да го наградят с къща във Флорида.

— Куриерът няма да проговори — обади се Уайт. — Тук са намесени племенни отношения, които датират от хиляда години. Тези хора не се предават един друг. Особено след като ръцете ни са вързани и не можем да ги разпитаме както трябва. Затова е по-добре да оставим нашия човек там, където е. Явно и останалите не знаят какво става. А всяка информация, дори най-мъглявата, би ни се отразила добре.

— А ти знаеш ли какво става? — попита Ричър.

— Нещо голямо, което е в състояние да обърка всичко.

— Работил ли си с Ратклиф преди? Или със Синклер?

— Не. А ти?

— Не са ни избрали, защото ни познават — намеси се Уотърман. — Избрали са ни, защото не сме били в Хамбург в периода от време, който ги интересува. Били сме на други места. Следователно не сме замесени.

Ще ви поставим под карантина. Ще ви изолираме от света. Това бяха думите на Синклер. Ричър се чувстваше точно по този начин. Трима мъже в една стая, откъснати от света, сякаш бяха заразни, но всъщност, защото имаха алиби.

В седем часа Ричър взе багажа си от колата и го замъкна в спалнята си, последната от трите, разположени една след друга в коридор, който приличаше на най-обикновен коридор в офис сграда. И най-вероятно бе именно такъв до вчерашния ден. Стаята бе просторна и разполагаше със самостоятелна баня. Явно кабинет, предназначен за някой шеф. Проектиран за бюро, а не за легло, но щеше да свърши работа.

За да намери къде да вечеря, се наложи Ричър да запали стария шевролет и да тръгне към Маклийн, където да свърне, ръководен единствено от инстинкта си, по някоя уличка, на която би могъл да открие ресторант от типа, който търсеше. Ресторант, който повечето хора биха подминали. Но който би се отразил добре на метаболизма му. Той видя неоновата реклама и лъскавия алуминий на закусвалнята, разположена до една бензиностанция край изхода за магистралата. Изглеждаше достатъчно стара, за да бъде оригинална. Доста вдлъбнатини и тъмни петна върху метала. И доста години под ударите на времето.

Ричър спря, паркира, отвори тежката хромирана врата и влезе. Вътре бе хладно, а помещението бе осветено от ярка флуоресцентна светлина. Първият човек, когото видя, бе една жена, която познаваше. Седеше сама в сепарето. Беше от частта, в която бе служил. И най-добрият войник, с когото бе работил някога. И вероятно най-добрият му приятел, ако приятелството можеше да послужи като извинение да остави някои неща неизречени.

В първия момент Ричър реши, че това е съвпадение, което в никакъв случай не би трябвало да го учудва. В края на краищата светът бе малък, а колкото по-близо до Пентагона се намираше човек, толкова по-малък ставаше. После обаче промени мнението си. Тя бе негов сержант в най-славните години на 110-а специална част. Бе изиграла важна роля в случаите, по които бяха работили. По-важна от много техни колеги. По-важна от повечето техни колеги. И най-вероятно по-важна дори от неговата.

Защото Нили бе много умна.

Прекалено умна, за да е съвпадение.

Той пристъпи към масата й. Нили не помръдна. Наблюдаваше го иззад обърнатата си наопаки лъжица. Той се настани срещу нея и се усмихна.

— Здрасти, Нили.