Сара Дж. Маас
Двор от рози и бодли (38)

Глава 37

 

Никой, дори Люсиен, не дойде да излекува ръката ми в дните, последвали победата ми. Болката ме смазваше, идеше ми да крещя всеки път, щом докоснех парчето кост, забито в плътта ми, а не можех да направя нищо друго, освен да седя на пода и да оставя раната да изсмуква силите ми, като се опитвам да не мисля за постоянното туптене, което разтърсва тялото ми с отровни светкавици.

Но още по-лоша беше растящата ми паника — раната не спира да кърви. Знаех какво означава непрестанното кървене. Държах раната под око или заради надеждата, че най-сетне ще видя кръвта да се съсирва, или от ужас пред първите признаци на възпаление.

Не можех да ям развалената храна, която ми носеха. Видът й предизвикваше такова силно гадене, че единият ъгъл на килията ми вече вонеше на повърнато. Не ми помагаше и фактът, че все още бях покрита с кал, нито това, че в килията цареше студ.

Седях подпряна на стената в далечния ъгъл от вратата на килията и се радвах на хладината, която излъчваше камъкът. Събудих се от неспокоен сън и открих, че горя от висока температура. Треската беше като огън, от който всичко се размиваше. Наранената ми ръка лежеше отпусната на пода, а аз се взирах тъпо във вратата. Изведнъж тя сякаш се разклати и краищата й се накъдриха.

Температурата трябва да е от някаква настинка, не треска от възпаление. Сложих ръка на гърдите си и в скута ми се посипаха люспици засъхнала кал. Всеки път щом си поемех въздух, сякаш гълтах натрошено стъкло. Не и треска. Не и треска. Не и треска.

Клепачите ми натежаваха, пареха. Не можех да заспя. Трябваше да се уверя, че раната не е възпалена, трябваше… да… да…

В този момент вратата наистина помръдна. Не, не самата врата, а мракът около нея, който сякаш се накъдри като повърхността на морето.

Страхът заседна в корема ми, когато видях как от мрака се оформи фигурата на мъж, сякаш се просмуква в килията през процепите между вратата и стената като сянка.

За секунди Рисанд придоби съвсем плътен вид и виолетовите му очи светнаха в мрака. Застана до вратата, а по устните му плъзна усмивка.

— В какво жалко състояние е любимата на Тамлин.

— Върви по дяволите — срязах го аз, но думите ми прозвучаха едва чуто. Чувствах главата си лека и натежала едновременно. Ако се опитах да стана, щях да падна.

Той се приближи с така характерната за него котешка грация и клекна пред мен. Подуши въздуха и се намръщи, когато усети вонята на повръщано. Опитах се да се наместя така, че да мога да го изритам в лицето или да отпълзя, но краката ми бяха като от олово.

Рисанд наклони глава настрани. Бледата му кожа сякаш сияеше с алабастрова светлина. Аз премигнах, за да прогоня мъглата, обхванала сетивата ми, но не можах дори да отвърна глава, когато пръстите му докоснаха челото ми.

— Какво ли ще каже Тамлин — промълви той, — ако разбере, че любимата му гние тук, изгаряща от треска? Не че може да дойде, при положение че всяко негово движение се следи.

Държах ръката си скрита в сенките. Последното, което ми трябва в момента, е той да разбере колко съм слаба.

— Махай се — казах аз. Очите ми пареха, а думите изгаряха гърлото ми. Трудно ми беше да преглъщам.

Той вдигна вежда.

— Идвам да ти предложа помощ, а ти имаш дързостта да ме гониш?

— Махай се — повторих. Очите ми бяха толкова зле, че опитите да ги държа отворени ми причиняваха болка.

— Спечели ми много пари, знаеш ли. Реших да се отплатя за услугата.

Подпрях глава на стената. Всичко се въртеше — въртеше се като пумпал, въртеше се като… преглътнах, за да не повърна.

— Дай да ти видя ръката — тихо каза той.

Не я помръднах от сенките — струваше ми се твърде тежка, за да я вдигна.

— Дай да я видя — изръмжа той. Без да изчака реакцията ми, ме хвана за лакътя и вдигна насила ръката ми към мътната светлина в килията.

Прехапах устни, за да не изкрещя, прехапах ги толкова силно, че прокървиха, когато в тялото ми изригна течен пламък от болка, главата ми се завъртя и всичките ми сетива се съсредоточиха в парчето кост, пронизало ръката ми. Те, елфите, никога няма да разберат колко много ме боли, защото ще го използват срещу мен.

Рисанд огледа раната и на чувствените му устни изплува усмивка.

— О, каква великолепна гнусота.

Аз изругах, а той се засмя.

— Такива думи от устата на една дама.

— Махай се — изхъхрих. Немощният ми глас бе не по-малко ужасяващ от раната.

— Не искаш ли да ти излекувам ръката? — пръстите му се стегнаха около лакътя ми.

— В замяна на какво? — отвърнах му с въпрос, без да отделям глава от стената — имах нужда от хладината на камъка.

— А, това ли. Животът сред елфи те е научил на някои неща.

Концентрирах се върху здравата си ръка, която лежеше на коляното ми, и на сухата кал под ноктите ми.

— Ще сключа сделка с теб — каза той безгрижно и внимателно постави ръката ми обратно на пода. Когато се допря до него, аз се напрегнах в очакване на поредната отровна светкавица от болка. — Ще ти излекувам ръката в замяна на самата теб. Две седмици всеки месец — две седмици, които аз сам ще избера, ще живееш с мен в Двора на Нощта. Веднага, щом тази бъркотия с трите изпитания приключи.

Очите ми се отвориха сами.

— Не.

Вече сключих една неизгодна сделка.

— Не? — той подпря ръце на коленете си и се наведе още по-близо. — Нима?

Всичко пред очите ми сякаш започна да танцува.

— Махай се — успях да кажа едва-едва.

— Отказваш предложението ми? Защо?

Аз не отговорих и той продължи:

— Явно чакаш някой от приятелите си. Люсиен, по-точно, нали? В края на краищата нали тъкмо той те излекува предишния път? О, не ме гледай така невинно. Аторът и приятелчетата му ти счупиха носа. Така че освен ако самата ти не разполагаш с магия, която криеш от нас, не мисля, че човешките кости могат да зараснат толкова бързо — очите му проблеснаха, той се изправи и се разтъпка. — Ето как виждам аз нещата, Фейра. Имаш два варианта. Първият, по-разумният, е да приемеш предложението ми.

Аз се изплюх в краката му, но той продължи да пристъпва напред-назад, след като ми хвърли неодобрителен поглед.

— Вторият вариант — който само глупак би избрал, е да ми откажеш и да оставиш живота си, а следователно този на Тамлин, в ръцете на шанса.

Той спря да се разхожда и ме погледна сериозно. Макар всичко наоколо да се въртеше и да танцуваше пред очите ми, нещо първично в мен замря пред силата на погледа му.

— Да кажем, че ще си изляза. Може Люсиен да ти се притече на помощ след пет минути. Може да дойде след пет дни. Може би изобщо няма да дойде. Между нас казано, след като се изложи пред целия двор по време на изпитанието ти, той ще се старае да остане незабележим. Амаранта не е особено доволна от поведението му. Тамлин дори наруши очарователното си мълчание, за да я умолява да го пощади — благороден воин е твоят Велик господар. Тя го послуша, разбира се, но едва след като го принуди собственоръчно да накаже Люсиен. Двайсет камшика.

Започнах да треперя и отново ми призля при мисълта как се е чувствал Великият ми господар, принуден да бичува със собствените си ръце своя приятел.

Рисанд сви рамене — красив, безгрижен жест.

— Така че въпросът всъщност е доколко си готова да вярваш на Люсиен и колко си склонна да рискуваш заради това си доверие. Вече се чудиш дали треската ти е първият признак на възпаление. Може да няма връзка с раната, може и да има. Може би всичко е наред. Или пък калта в леговището на червея е пълна с отрови. А може би Амаранта ще изпрати лечител, но докато това стане ти или ще си мъртва, или ще извадиш късмет, ако ти оставят ръката от лакътя нагоре.

Стомахът ми се стегна в болезнен възел.

— Не е нужно да навлизам в мислите ти, за да разбера всичко това. Вече знам онова, което ти бавно се опитваш да осъзнаеш — той отново приклекна пред мен. — Ти умираш.

Очите ми отново запариха. Всмуках устни навътре.

— Колко си готова да рискуваш в името на надеждата, че друг освен мен ще ти се притече на помощ?

Втренчих се в него, влагайки възможно най-много омраза в погледа си. Той е причината за всичко това. Той е казал на Амаранта за Клер. Той е накарал Тамлин да се моли.

— Е?

Оголих зъби.

— ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ.

Бърз като светкавица, той протегна ръка и сграбчи парчето кост, заседнало в ръката ми, след което го изви. От устните ми изригна писък, който раздра измъченото ми гърло. Светът се превърна в мъгла от черно, бяло и червено. Започнах да се мятам и гърча, но той не изпусна костта, изви я за последен път и ме пусна.

Задъхана, почти разплакана от болката, която отекваше из цялото ми тяло, аз вдигнах поглед към него и видях, че отново се усмихва самодоволно. Изплюх се в лицето му.

Той само се засмя, изправи се и избърса бузата си с ръкава на туниката.

— За последен път ти предлагам помощта си — каза той, застанал пред вратата. — Щом изляза от тази килия, предложението ми отпада.

Аз отново се изплюх и той поклати глава.

— Обзалагам се, че ще се изплюеш и в лицето на смъртта, когато дойде да те вземе.

После започна да се превръща в мрак — по силуета му плъзнаха тъмни вълнички от дълбока нощ.

Възможно е да блъфира, за да ме накара да приема предложението му. Но е възможно и да е прав — може би наистина умирам. Животът ми зависи от това. Много повече от живота ми зависи от избора, който ще направя. Ако Люсиен наистина не е в състояние да дойде… или ако дойде твърде късно…

Наистина умирах. Знаех го от известно време. А Люсиен подцени способностите ми, и то неведнъж — просто не успя да разбере колко ограничени са човешките ми сили. Беше ме пратил да ловя сюриел с няколко ножа и лък. Дори призна, че в онзи ден се е поколебал, когато е чул вика ми за помощ. Освен това може и да не знае колко съм зле. Да не разбира колко сериозна може да бъде инфекцията. Може да дойде един ден, един час или дори минута по-късно, когато наистина ще е прекалено късно.

Бялата като лунна светлина кожа на Рисанд започна да потъмнява, да се превръща в сянка.

— Чакай.

Тъмнината, която го поглъщаше, спря да се увеличава. За Тамлин… за Тамлин бих продала душата си, бих дала всичко, което имам, за да е свободен.

— Чакай — повторих.

Тъмнината изчезна и Рисанд отново стана елф от плът и кръв, при това широко усмихнат.

— Да?

Вдигнах брадичка, доколкото можах.

— Само две седмици?

— Само две — измърка той и коленичи пред мен. — Две мънички, кратички седмици на месец с мен, само това искам.

— Защо? И какви ще са… условията? — попитах, вкопчена в битка със замайването.

— А — рече той и приглади ревера на туниката си с цвят на обсидиан. — Ако ти кажа всичко това, няма да е толкова забавно, нали?

Погледнах съсипаната си ръка. Люсиен може никога да не дойде, да реши, че не заслужавам да си рискува живота за мен отново, след като веднъж вече е наказан. А ако лечителите на Амаранта ми отрежат ръката…

Неста би направила същото за мен и за Илейн. А Тамлин направи толкова много за мен и за семейството ми, макар да ме излъга за Договора и за това, че ме спасява от условията в него. Спаси живота ми в деня, когато ме преследваха нагите, и после за втори път го спаси, когато ме изпрати обратно у дома.

Не исках да мисля твърде задълбочено колко много давам в тази сделка, иначе отново ще се откажа. Срещнах погледа на Рисанд.

— Пет дни.

— Наистина ли ще се пазариш? — Рисанд се засмя тихо. — Десет дни.

Задържах погледа му, влагайки всичките си сили.

— Седмица.

Рисанд замълча за доста дълго време, докато очите му оглеждаха тялото и лицето ми. После каза:

— Седмица да бъде.

— Съгласна съм — казах аз. Устата ми се изпълни с металния вкус на магията, която се появи във въздуха между нас.

Усмивката му стана малко дивашка и преди да се подготвя, той сграбчи ръката ми. Последва мигновена ослепителна болка и собственият ми писък отекна в ушите ми, когато усетих как се чупят кости и плътта се разтваря, как от мен започва да изтича кръв и тогава…

Рисанд все така се усмихваше, когато отворих очи. Нямах представа колко дълго съм била в безсъзнание, но треската вече я нямаше, а главата ми беше напълно ясна. Седнах и видях, че и засъхналата кал по мен е изчезнала — чувствах се сякаш току-що съм се изкъпала.

И тогава вдигнах лявата си ръка.

— Какво си ми направил?

Рисанд се изправи и прокара ръка през късата си черна коса.

— В двора ми е традиция сключените сделки да се отпечатват върху плътта.

Потърках си ръката, която от лакътя до пръстите ми беше покрита със спирали и завъртулки, изписани с черно мастило. Дори пръстите не бяха пощадени, а в центъра на дланта ми бе татуирано голямо око. Изглеждаше котешко, а зеницата му, подобна на цепка, се взираше в мен.

— Накарай го да изчезне — казаха аз, а той се засмя.

— Вас хората много ви бива да показвате благодарността си, а?

От разстояние татуировката приличаше на дантелена ръкавица, но щом доближих ръката до лицето си, видях изящно изрисуваните цветя и завъртулки, които се преплитаха в една обща картина. Незаличима. Вечна.

— Не ми каза, че това ще се случи.

— Ти не ме попита. Вината не е моя.

Той тръгна към вратата, но спря пред нея, макар от раменете му да започна да се стеле тъмна нощ.

— Освен ако липсата ти на благодарност не е свързана със страха ти, че определен Велик господар няма да реагира положително на случилото се.

Тамлин. Вече си представях как ще пребледнее, как ще свие устни и ще се покажат ноктите му. Почти чух ръмженето, през което ще ме попита какво съм си въобразявала, че правя.

— Мисля, че на твое място ще изчакам подходящия момент, преди да му съобщя — посъветва ме Рисанд. Пламъчето в очите му бе достатъчно красноречиво. Рисанд не ми помогна от желание да ме спаси, а да нарани Тамлин. И аз паднах в капана — капан по-страховит от онзи, който направих за червея.

— Почивай си, Фейра — каза Рисанд. И след секунди се превърна в жива сянка, която се стопи в една цепнатина във вратата.