Сара Дж. Маас
Двор от рози и бодли (15)

Глава 14

 

Западната гора. Млада брезова горичка. Заклано пиле. Двойно усукана примка. Близо до течаща вода.

Повтарях си указанията на Люсиен, докато излизах от имението, минавах през градините, прекосявах зелените хълмове отвъд, прескачах бистри ручеи и най-сетне навлязох в пролетно раззеленената гора. Никой не ме спря, никой дори не ме видя как излизам, нарамила лъка и колчана, с ножа на Люсиен на колана. Носех и торба с прясно заклано пиле, осигурено от озадачения кухненски персонал, а в ботуша си затъкнах още един нож.

И хълмовете бяха пусти като къщата, макар от време на време да мярках по някое проблясване с крайчеца на окото си. Всеки път, когато се обърнех да погледна, проблясъкът се превръщаше в танцуващи слънчеви лъчи по повърхността на някое езерце или в повей на вятъра, погалил листата на самотния клен, извисяващ се на едно хълмче. Докато минавах край едно обширно езеро в подножието на по-голямо възвишение, мога да се закълна, че зърнах четири лъскави женски глави да се подават над повърхността на водата и да ме гледат. Ускорих крачка.

Чувах само чуруликането на птички и шумоленето на малки животинки, когато навлязох в притихналата, зелена западна гора. Не съм яздила насам по време на разходките си с Люсиен. Тук нямаше пътеки, нямаше никаква следа от намеса в природата. Дъбове, брястове и брези растяха толкова нагъсто, че клоните им се преплитаха и почти задушаваха процеждащата се слънчева светлина, която се опитваше да проникне изпод гъстия балдахин от листа. Покритата с мъх земя поглъщаше звука от стъпките ми.

Стара… не, гората беше направо древна. И жива, по начин, който не можех да опиша, а само да го почувствам дълбоко в себе си. Вероятно съм първият човек от петстотин години насам, който върви под тежките тъмни клони, вдишва свежия аромат на нови листа, заглушаващ тежката миризма на гнила шума.

Брези и течаща вода. Вървях из гората със свито гърло. Нощта е опасно време, напомних си. Имах само няколко часа преди слънцето да залезе.

Макар че Боге се изпречи на пътя ни посред бял ден.

Боге беше мъртъв и с каквито и ужасии да се разправяше в момента Тамлин, те се намираха в друга част на тези земи. Земите на Двора на Пролетта, ако стенописът не лъжеше. Чудех се в какви отношения е Тамлин с Великия господар на Двора на Пролетта и дали същият този господар не е извадил окото на Люсиен. А може и да беше съпругата на въпросния Велик господар, онази тя, която Люсиен спомена и от която толкова се бояха. Отхвърлих тази мисъл.

Продължих да се придвижвам напред с леки стъпки, с отворени на четири очи и наострени уши. Със или без слабости, все пак мога да ловувам. А отговорите, които търсех, си заслужаваха опасността.

Открих горичка от млади брезички с тънки стволове и започнах да обикалям в разширяващи се кръгове, докато не попаднах на един ручей. Не беше дълбок, но пък беше толкова широк, че ще се наложи да го прескоча със засилка. Люсиен ме посъветва да намеря течаща вода, а този ручей беше достатъчно близо до горичката, че да ми свърши работа, ако се наложи да бягам. Надявах се, че няма да се наложи.

Изпробвах няколко маршрута до ручея. Също и няколко други, по-обиколни, в случай че по-преките са блокирани. Когато опознах всеки корен, камък и дупка около горичката, се върнах до малката полянка между белокорите дървета и заложих примката си.

* * *

Седнах на мястото си на дървото — голям, стар дъб, чийто гъст листак ме скриваше напълно, и зачаках. И чаках. Следобедното слънце пълзеше по небето и нагряваше въздуха — успяваше дори да пробие гъстия балдахин, под който се криех. Свалих наметалото и навих ръкавите на туниката си. Стомахът ми се обади, затова извадих парче сирене от раницата си. Сиренето се яде по-безшумно от ябълката, която също взех от кухнята на излизане. Когато свърших със сиренето, пийнах вода от манерката — гърлото ми беше пресъхнало от свършената работа и от жегата.

Дали на Тамлин или Люсиен някога им омръзва тази вечна пролет? Пътуват ли понякога до другите територии, за да видят и останалите сезони? Аз нямам нищо против да живея сред вечна пролет, ако трябва да се грижа за семейството си — всяка година зимата ни приближаваше опасно много до смъртта. Но ако съм безсмъртна, сигурно ще искам малко разнообразие, за да минава времето по-бързо. Сигурно ще искам да върша нещо повече от това да се спотайвам в имението си. Макар че още не съм събрала смелост да отправя молбата, която се въртеше в ума ми, откакто видях стенописа.

Гледах да не се движа особено много върху клона, на който седях, а само колкото да не се схвана. Разбрах, че нещо се приближава, щом усетих вълната от тишина, която се разля наоколо. Сякаш дроздовете, катериците и пеперудите затаиха дъх, докато нещото преминава покрай тях.

Лъкът чакаше. Извадих безшумно една стрела. Тишината се приближаваше все повече и повече.

Дърветата сякаш се наведоха напред, преплетените им клони се преплетоха още по-силно, превръщайки горичката в жива клетка, от която дори малките птички не можеха да излетят.

Може би идеята изобщо не беше добра. Може би Люсиен е надценил способностите ми. Или пък чака удобен случай да ме прати на смърт.

Мускулите ми се сковаха от усилието да се задържа на клона неподвижно, но запазих равновесие и се заслушах. Тогава го чух — шепот, като че някой влачеше парче плат по корените и камъните, гладно, хриптящо душене, което идваше от близката полянка. Ужасяващ звук. Древен като дърветата наоколо.

Поставих капана си внимателно, а пилето изглеждаше така, сякаш само е дошло дотук и си е счупило врата при опит да се измъкне изпод един паднал клон. Постарах се да прикрия собствената си миризма от пилето. Но елфите имаха толкова остри сетива, че колкото и добре да съм прикрила следите си…

Последва изщракване, свистене и глух, зловещ писък, от който мускулите и костите ми се вцепениха, а дъхът ми замря.

Още един писък прониза горския въздух, а примката изстена, но задържа създанието.

Слязох от дървото и се отправих да се срещна очи в очи със сюриела.

* * *

Люсиен, помислих си, докато се промъквах към елфа, определено е надценил способностите ми. Или пък от все сърце ме иска мъртва.

Не знаех какво да очаквам, когато навлязох в кръга, оформен от белите стволове на брезите — високи и прави като колони, но това определено не беше високата тънка фигура в парцалива тъмна роба. Беше прегърбена и ясно виждах твърдите буци на гръбнака й под протърканата дреха. Тънки, дълги, люспести ръце дращеха по примката с пожълтели, нацепени нокти.

Бягай, прошепна някаква първична, дълбоко човешка част от мен. Умоляваше ме. Бягай, бягай и не се обръщай.

Но стрелата, насочена към създанието не трепна. Казах тихо:

— Сюриел ли си?

Елфът замръзна. После подуши. Веднъж. Два пъти.

След това бавно се обърна към мен, а булото върху плешивата му глава се развя от невидим вятър.

Лице сякаш издялано от суха, древна кост, с липсваща или захвърлена кожа, с уста без устни и твърде дълги зъби, подаващи се от черни венци, цепнатини вместо ноздри и очи… очи като бездънни ями от млечна белота — белотата на смъртта, на болестта, на оглозганите кости.

Между парцалите на робата му се виждаха части от тяло, съставено като че ли изцяло от жили и кости, сухо и ужасяващо като лицето. Създанието пусна примката и прекалено дългите му пръсти щракнаха, когато започна да ме изучава с поглед.

— Човек — каза той с глас, който беше едновременно един и много, стар и млад, красив и кошмарен. Стомахът ми се обърна. — Ти ли заложи този хитър, ловък капан?

— Сюриел ли си? — повторих аз въпроса си едва чуто.

— Такъв съм.

Щрак, щрак — по едно изщракване за всяка дума.

— Тогава този капан е за теб — успях да продумам. Бягай, бягай, бягай.

Създанието седеше на земята, босите му загрубели крака бяха стегнати в двойно усуканата примка.

— Не съм виждал смъртна жена от цяла вечност. Ела по-близо, за да мога да зърна тази, която ме хвана.

Нищо подобно не направих.

Сюриелът се засмя. От хрипливия звук ме побиха тръпки.

— И кой от братята ми предаде тайната ми на човек?

— Никой. Майка ми ми е разказвала истории за такива като теб.

— Лъжи… подушвам лъжите на езика ти.

Съществото пак задуши въздуха, а пръстите му отново защракаха. После наклони глава настрани, рязко, внезапно движение, от което булото се люшна в същата посока.

— Какво иска смъртната жена от сюриела?

— Ти ми кажи — казах тихо.

То отново се изсмя.

— Нима ме изпитваш? Глупаво, безполезно изпитание, защото щом се осмели да ме хванеш, нуждата ти от знание трябва да е много голяма.

Замълчах и създанието се ухили с устата си без устни, разкривайки огромните си почернели зъби.

— Задай ми въпросите си, човеко, и после ме освободи.

Преглътнах с усилие.

— Наистина ли… наистина ли няма начин да се прибера у дома?

— Не, освен ако не търсиш начин да бъдеш убита заедно със семейството си. Трябва да останеш тук.

И последната частица надежда, в която се бях вкопчила, и последното късче оптимизъм, което се насилвах да поддържам, повехна и се разпадна. Но това не променяше нищо. Преди караницата с Тамлин тази сутрин дори не се замислих да разпитвам за това сюриела. Може би дойдох тук само от злоба. Е… добре, щом така и така съм вече тук и рискувам живота си, поне мога да науча нещо.

— Какво знаеш за Тамлин?

— Питай по-конкретно, човеко, по-конкретно. Защото знам доста неща за Великия господар на Двора на Пролетта.

Земята се огъна под краката ми.

— Тамлин е… Тамлин е Велик господар?

Щрак-щрак-щрак.

— Не знаеше ли?! Интересно.

Тамлин не беше просто собственик на имение, а… а Велик господар на една от седемте елфически територии. Велик господар на Притиан.

— Не знаеше ли, че се намираш в Двора на Пролетта, човеко?

— Да… да, това вече го знам.

Сюриелът се намести по-удобно на земята.

— Пролет, Лято, Есен, Зима, Утро, Ден и Нощ — изброи той, сякаш не чу отговора ми. — Седемте двора на Притиан, всеки управляван от Велик господар, до един смъртоносни по свой собствен начин. Те не просто са силни, те са самата сила.

Значи затова Тамлин може да се изправи срещу Боге и да оживее. Защото е Велик господар.

Потиснах страха си.

— Всички в Двора на Пролетта са принудени да носят маски, но не и ти — започнах предпазливо. — Не си ли част от Двора?

— Аз не съм част от никой двор, човеко. По-стар съм от Великите господари, по-стар съм от Притиан, по-стар съм от костите на този свят.

Люсиен определено е надценил способностите ми.

— Какво може да се направи с болестта, която върлува из Притиан и краде и променя магията? Откъде е дошла?

— Стой с Великия господар, човеко — каза сюриелът. — Това е единственото, което можеш да направиш. С него ще бъдеш в безопасност. Не се намесвай. Не търси отговори на въпросите си от днес нататък, иначе ще те погълне сянката, надвиснала над Притиан. Той ще те пази от нея, затова стой близо до него и всичко ще се оправи.

Това не беше точно отговор на въпроса ми. Повторих:

— Откъде е дошла болестта?

Млечнобелите очи се присвиха.

— Великият господар не знае, че си дошла тук, нали? Той не знае, че смъртната му жена е дошла да хване сюриел, защото той не може да й даде отговорите, които тя търси. Но вече е прекалено късно, човеко — и за Великия господар, и за теб, а може би и за твоето царство…

Въпреки всичко, което каза, въпреки заповедта да спра да задавам въпроси и да остана с Тамлин, единствено смъртната му жена отекна в съзнанието ми. Стиснах зъби.

Сюриелът продължи:

— Отвъд бурното западно море лежи още едно елфическо царство на име Хиберн, под властта на зъл и могъщ крал. Да, крал — повтори той, когато вдигнах вежда. — Не Велик господар. Неговата територия не е разделена на дворове. В земите си той е единствената власт. В това кралство вече няма хора, макар че тронът му е направен от техните кости.

Това беше онзи остров, който видях на картата, същият, който след Договора не е дал от земите си на хората. И… трон от кости. Сиренето, което изядох по-рано, се превърна в олово в стомаха ми.

— От известно време кралят на Хиберн недоволства срещу Договора, който другите Върховни елфи сключиха с вас, хората, преди толкова столетия. Недоволства, че са го накарали да го подпише, че са пуснали човешките му роби на свобода и че са го принудили да живее в изолация на влажния си зелен остров на края на света. И така, преди сто години той изпрати по света най-верните си военачалници, най-силните бойци, всички остатъци от древните армии, които някога е стоварил на континента, за да поведе жестока война срещу вас, хората. И те до един зли и подли като него. Пратениците му се внедрили из дворовете, кралствата и империите на Върховните елфи по целия свят като шпиони, придворни и любовници на управляващите. И така цели петдесет години. А когато вече разполагаха с достатъчно информация, кралят подготви своя план. Но преди почти пет десетилетия един от военачалниците му се разбунтува. Измамникът. И… — сюриелът се изправи. — Не сме сами.

Опънах тетивата на лъка, но оставих стрелата да сочи надолу, и огледах напразно дърветата. Но цареше пълна тишина заради присъствието на сюриела.

— Човеко, трябва да ме освободиш и да бягаш — каза създанието, а безжизнените му очи се разшириха. — Бягай към имението на Великия господар. Не забравяй какво ти казах — остани близо до него и ще живееш достатъчно, за да видиш как всичко се оправя.

— Какво има? — Ако знаех какво ни заплашва, щях да бъда по-подготвена…

— Нага, елфи, създадени от сенки, омраза и тлен. Чули са писъците ми и са те подушили. Освободи ме, човеко. Ако ме хванат, ще ме затворят в клетка. Освободи ме и се върни при Великия господар.

По дяволите. По дяволите. Свалих лъка и се метнах към примката, посягайки към ножа си.

И тогава иззад дърветата се плъзнаха четири смътни фигури, толкова тъмни, като че ли бяха изтъкани от беззвездна нощ.