Сара Дж. Маас
Двор от рози и бодли (30)

Глава 29

Измислянето на истории за времето, прекарано при леля Рипли, ми отне минимално усилие. Четяла съм й всеки ден, тя ми е давала съвети за добро поведение от леглото си и съм се грижила за нея, докато не умряла в съня си преди две седмици, оставяйки ми цялото си богатство.

А богатството не беше малко — сандъците, с които пътувах, се оказаха пълни не само с дрехи. Някои бяха пълни със злато и скъпоценни камъни. Имаше и необработени скъпоценности, огромни камъни, с всеки от които можеха да се купят хиляда имения.

В момента баща ми правеше опис на въпросните скъпоценности. Беше се затворил в кабинета си, който гледаше към градината. Там бяхме ние с Илейн, седнали на тревата. През прозореца виждах баща ми приведен над бюрото си, с малка везна пред себе си, да тегли необработен рубин с големината на патешко яйце. Отново имаше ясен поглед и се движеше целенасочено, бодро. Такъв не го бях виждала откакто загуби парите си. Дори куцането му се беше пооправило — излекувал го някакъв странен минаващ лечител със специален тоник и мехлем, които въпросният лечител му подарил. Дори и само за това ще съм вечно благодарна на Тамлин.

Нямаше ги превитите рамене и зачервените, замъглени очи. Сега баща ми се усмихваше широко, смееше се от все сърце и трепереше над Илейн, която пък трепереше над него. Неста обаче си оставаше мълчалива и мнителна, а когато Илейн я питаше нещо отговаряше едносрично.

— Тези луковици — каза Илейн и посочи с ръка в ръкавица към една купчина алено бели цветя — са чак от полетата с лалета на континента. Татко казва, че следващата пролет ще ме заведе да ги видя. Казва, че километри наред няма нищо, освен тези цветя.

Тя потупа тлъстата черна почва. Малката градинка под прозореца беше нейна — всяко цвете и храст е засадила със собствените си ръце. Не позволяваше на никой друг да се грижи за градината. Дори плевенето и поливането бяха нейна работа.

Макар слугите да й помагали да носи тежките лейки, призна тя. Сигурно ще се удиви, може би дори и разплаче, ако види градините, с които толкова свикнах, постоянно цъфналите цветя в Двора на Пролетта.

— Трябва да дойдеш с мен — продължи Илейн. — Неста не иска, защото казва, че не желае да рискува с пътуването по море, но ние с теб… О, толкова ще е забавно, нали?

Хвърлих й кос поглед. Сестра ми сияеше, беше щастлива и по-хубава от всякога, дори и в простата си муселинена рокля. Бузите й се бяха зачервили под широкополата шапка.

— Мисля… мисля, че искам да видя континента — казах аз.

Осъзнах, че не лъжа. Почти нищо не съм видяла от света досега, дори не съм и помисляла за пътувания. Не бях в състояние да мечтая за тях.

— Учудваш ме, че искаш да заминеш тъкмо през пролетта — казах аз. — Това не се ли пада в средата на сезона?

Светският сезон бе приключил преди няколко седмици, очевидно изпълнен с балове, официални обеди и клюки, клюки, клюки. Илейн ми разказа всичко по време на вечерята предишния ден, без да забележи, че преглъщането на всяка хапка ми струва неописуемо усилие. Всичко беше същото — месо, хляб, зеленчуци и все пак… всичко това се превръщаше в пепел в устата ми, когато го сравнявах с ястията, които ядях в Притиан.

— Учудвам се и че пред къщата няма опашка от кандидати, домогващи се за ръката ти.

Илейн се изчерви и заби малката си лопатка в земята, за да извади един плевел.

— Ами… винаги ще има и други сезони. Неста няма да ти каже, но този сезон беше малко… странен.

— В какъв смисъл?

Тя сви тънките си рамене.

— Хората се държаха като че сме били болни осем години или сме живели в далечна страна, а не през няколко села. Сякаш сме си измислили всичко, което ни се случи през тези години. Никой не каза и дума за това.

— А ти мислеше ли, че ще кажат нещо?

Ако бяхме наистина толкова богати, колкото подсказваше тази къща, то със сигурност имаше предостатъчно семейства, склонни да забравят за петното на бедността върху репутацията ни.

— Не… Но ме накара… Прииска ми се тези години да се върнат въпреки глада и студа. Понякога къщата ми се струва толкова голяма, татко е вечно зает, а Неста… — тя хвърли поглед през рамо към мястото, където стоеше най-голямата ми сестра, под една стара, крива черница, загледана към земите ни. Почти не ми проговори предишната вечер, а днес на закуска изобщо не продума. Изненадах се, когато излезе с нас, нищо че застана на разстояние.

— Неста не изкара целия сезон. Не ми каза защо. Започна да отказва всяка покана. Почти с никого не разговаря и аз се чувствам зле, когато ми идват приятелки на гости, защото тя ги кара да се чувстват неудобно като се втренчи в тях по онзи, неин си начин… — Илейн въздъхна. — Може би ти ще поговориш с нея.

Канех се да кажа на Илейн, че с Неста не сме водили нормален разговор от години, но тогава Илейн додаде:

— Тя замина да те види, знаеш ли?

Аз премигнах и ме облъхна хлад.

— Какво?

— Е, нямаше я само седмица, а после каза, че колата се е счупила насред пътя и било по-лесно да се върне. Но ти нямаше как да разбереш, щом не си получила писмата ни.

Погледнах към Неста, застанала толкова неподвижно под клоните на дървото, с поли, развети от летния бриз. Нима е тръгнала да ме види и е била върната обратно от омаята, която Тамлин е хвърлил върху нея?

Обърнах глава и видях, че Илейн се е втренчила в мен.

— Какво?

Илейн разтърси глава и пак се залови да плеви.

— Просто изглеждаш толкова… Различно. И звучиш различно.

Наистина, сама не повярвах на очите си, когато зърнах отражението си в едно огледало предишната вечер. Лицето ми си беше същото, но около него витаеше някакво… сияние, нещо като блещукаща светлина, която едва се забелязваше. Знаех без сянка от съмнение, че това е резултат от месеците, прекарани в Притиан, че цялата магия там по някакъв начин ми се е отразила. С ужас очаквах деня, в който ще изчезне без следа.

— Да не би нещо да се е случило, докато беше при леля Рипли? — попита Илейн. — Да не би… да си срещнала някого?

Свих рамене и отскубнах един плевел.

— Просто се хранех добре и си почивах.

* * *

Минаха дни. Сянката в мен не се оттегли и дори мисълта за рисуване ме отвращаваше. Вместо това прекарвах повечето си време с Илейн в градинката й. Стигаше ми да я слушам как говори за всяка пъпка и цвят, за плановете си да направи още една градина край парника, може би зеленчукова, ако успее да научи достатъчно за отглеждането на зеленчуци през следващите няколко месеца. Тук, в градината, тя оживяваше, а радостта й беше заразителна. Нямаше прислужник или градинар, който да не пази специална усмивка за нея и дори сприхавата готвачка все си намираше поводи да й донесе чиния с бисквити и сладки по всяко време на деня. Бях удивена — годините немотия не бяха лишили Илейн от светлината в душата й. Може да са я крили, но тя си оставаше щедра, обичлива и мила — жена, която с гордост наричах сестра и която се радвах да познавам.

Баща ми преброи златото и скъпоценните камъни. Оказа се, че съм невероятно богата. Инвестирах малка част в бизнеса на баща си и когато видях оставащите съкровища, го накарах да ми напълни няколко торби с пари и потеглих на път.

Имението бе само на пет километра от колибата ни и пътят ми беше познат. Не се ядосах, когато полите на роклята ми се изцапаха от калта. Беше тихо, по пътя рядко минаваха каруци или коли. Харесваше ми да слушам как духа вятърът в гората и как въздиша високата трева. Макар мястото да не се доближаваше до красотата на Притиан, ако се върна достатъчно дълбоко в спомените си, мога да си представя как с Тамлин се разхождаме из неговите гори.

Нямаше причина да се надявам, че ще го видя скоро, но всяка вечер си лягах, молейки се на сутринта да се намеря в имението му или да получа послание, с което ме вика при себе си. Единственото по-лошо нещо от разочарованието ми, че нищо подобно няма да се случи, беше засилващото се усещане, страх, че той е в опасност, че Амаранта, която и да е тя, ще го нарани.

Обичам те. Почти чувах тези думи, чувах как ги изрича, виждах слънчевите лъчи, проблясващи в златистите му коси, изумрудените му очи. Усещах тялото му, притиснато в моето, пръстите му по кожата си.

Стигнах до един завой на пътя, по който спокойно можех да се оправя и през нощта, и я видях.

Толкова беше малка старата ни колиба. Старата градина на Илейн се бе превърнала в плетеница от плевели и цветя, а предпазните знаци, издълбани около вратата, все още си бяха на мястото. Предната врата, която последно видях разбита, почти откъсната от пантите, беше сменена, но стъклото на един от кръглите прозорци се беше пукнало. Вътре беше тъмно, а по земята наоколо нямаше следи от хора или животни.

Проследих вече невидимата пътека през тревата, по която тръгвах всяка сутрин, за да продължа по пътя и после да поема през ширналите се поля към гората. Гората, моята гора.

Някога ми се струваше толкова страшна — изпълнена със смъртоносни опасности, гладна, жестока. А сега изглеждаше… обикновена. Проста.

Погледнах пак към потъналата в мрак тъжна къща, към мястото, което се превърна в мой затвор. Илейн каза, че й липсва, и сега се зачудих какво вижда, когато погледне колибата. Сигурно вижда убежище вместо затвор, убежище от един свят, в който има толкова малко добро, но тя въпреки всичко се опитва да намери и него, нищо, че на мен това ми изглежда глупаво и безсмислено.

Сигурно е гледала колибата с надежда. Аз я гледах единствено с омраза. И знаех коя от нас двете ни е по-силна.