Сара Дж. Маас
Двор от рози и бодли (33)

Глава 32

 

Останах така минута, само една минута, да постоя коленичила сред останките от фоайето.

После се изправих на крака, като внимавах да не докосвам парчетата стъкло, дърво или… кръв. Имаше петна кръв навсякъде, локвички от нея по пода и още петна по издраните стени.

Просто още една гора, казах си. Още следи за проследяване.

Бавно тръгнах напред, проучвайки информацията, която е оставена. Битката е била жестока — кръвта подсказваше, че по-голямата част от щетите са нанесени по време на битката, не след това. Следите от счупено стъкло и отпечатъците от стъпки идваха и от предната, и от задната врата, сякаш къщата е била обградена. Натрапниците са влезли насила през предната врата и после са счупили вратите към градината.

Няма тела, повтарях си непрекъснато. Нямаше нито един труп и почти никакви следи от наранявания, освен кръвта. Трябва да са живи. Тамлин трябва да е жив.

Защото ако е мъртъв…

Разтърках лицето си с ръце и си поех дъх накъсано. Нямаше да се оставя да стигна толкова далеч. Ръцете ми трепереха, когато спрях пред вратите на трапезарията, и двете едва крепящи се на полуоткъртените от стената панти.

Не можех да преценя дали щетите в тази стая са нанесени от самия Тамлин, след посещението на Рисанд в деня преди да замина, или от някого другиго. Огромната маса беше на парчета, прозорците строшени, завесите раздрани. Но нямаше кръв, тук нямаше никаква кръв. А от отпечатъците сред парчетата стъкло…

Огледах следата по пода. На места беше нарушена, но успях да различа два чифта следи — от големи крака, които са вървели заедно от мястото, на което е стояла масата. Сякаш Тамлин и Люсиен са седели тук, когато къщата е била нападната и са тръгнали с нападателите без бой.

Ако бях права… значи са живи. Проследих стъпките до вратата, като за миг клекнах, за да огледам парчетата стъкло, мръсотия и кръв. Тук са ги посрещнали много хора, съдейки по следите от стъпки. И всички са тръгнали към градината…

От коридора долетя скърцане — някой стъпваше по боклука, останал след сблъсъка. Аз извадих ловджийския нож и се дръпнах в трапезарията, където затърсих скривалище. Но тук всичко беше на парчета. Поради липса на варианти, се скрих зад отворената врата. Притиснах ръка към устата си, за да не се чуе дишането ми, и надникнах през пролуката между стената и вратата.

Някой докуцука до стаята и подуши въздуха. Виждах само гърба, покрит с просто наметало. Елфът бе среден на ръст… и единственото, което трябваше да направи, за да ме открие, е да затвори вратата. Бях в капан. Може би ако влезе навътре в трапезарията, ще успея да се измъкна незабелязано, но ще се наложи да напусна скривалището си. Може би елфът само ще огледа наоколо и после ще излезе.

Фигурата отново подуши въздуха и стомахът ми се стегна. Надушваше ме. Осмелих се да огледам фигурата по-подробно, в търсене на слабо място, на място, в което да забия ножа си, ако се стигне дотам.

Фигурата се обърна към мен.

Аз извиках, а тя изпищя, когато блъснах вратата и пристъпих напред.

— Алис!

Тя зяпна и сложи ръка на сърцето си. Обичайната й кафява рокля беше разкъсана и мръсна, престилката я нямаше. Но не беше окървавена — изглежда, й нямаше нищо, освен лекото накуцване с десния глезен. Тя се втурна към мен, а кожата й, обикновено с цвят на кафява дървесна кора, бе придобила белотата на бреза.

— Не може да си тук — тя огледа ножа, лъка и колчана. — Каза ти се да стоиш далеч оттук.

— Той жив ли е?

— Да, но…

Коленете ми се огънаха от огромното облекчение, което ме заля.

— А Люсиен?

— И той е жив. Но ти няма да си, ако не се махнеш оттук веднага.

— Кажи ми какво е станало, разкажи ми всичко.

Непрекъснато поглеждах през прозореца, ослушвах се за звуци отвън. Цареше тишина.

Алис ме сграбчи за рамото и ме издърпа от трапезарията. Не продума, докато ме водеше по стихналите, пусти коридори, всичките пълни с останки от мебели и украси, но… без нито един труп. Или са отнесени, или… не се осмелих да мисля за другите варианти. Стигнахме кухнята.

Огромното помещение беше овъглено от пожар и не бе останало нищо, освен пепел и почернял камък. След като подуши въздуха и се заслуша за евентуална опасност, Алис ме пусна.

— Какво правиш тук?

— Трябваше да се върна. Мислех, че се е случило нещо лошо… не можех да остана там. Трябваше да дойда да помогна.

— Той ти каза да не се връщаш — сопна ми се Алис.

— Къде е той?

Алис покри лице с дългопръстите си, костеливи ръце. Пръстите й се впиха в горния ръб на маската така, сякаш се опитваше да я откъсне от себе си. Но маската не помръдна. Алис свали приличните си на клонки ръце и въздъхна.

— Тя го отведе — каза тя и кръвта ми се смръзна. — Отведе го в своя двор „В недрата на Планината“.

— Кой? — попитах, но вече знаех отговора.

— Амаранта — прошепна Алис и се огледа, сякаш се уплаши, че споменаването на името й може да я накара да се появи тук.

— Защо? И коя е тя, какво е? Моля те, моля те, кажи ми, просто ми кажи истината.

Алис потръпна.

— Истината ли искаш, момиче? Ами ето я: отведе го заради проклятието, защото седемте пъти по седем години свършиха, а той не успя да развали проклятието й. Този път е събрала всички Велики господари, за да гледат как го пречупва…

— Какво е… к-к-какво проклятие? — заекнах аз. Проклятие, проклятие, което тя е наложила на Двора на Пролетта. Проклятие, което изобщо не съм забелязала.

— Амаранта е кралица на тези земи. Кралица на Притиан — промълви Алис едва чуто, а очите й се разшириха от спомена за нещо ужасно.

— Но нали седемте Велики господари управляват Притиан равнопоставено? Няма кралици.

— Така беше преди, така е било винаги. Допреди сто години, когато тя се появи по тези земи като посланик на Хиберн.

Алис грабна една торба, която явно бе оставила по-рано до вратата. Торбата беше наполовина пълна с дрехи и храна.

Тя започна да тършува из обгорената кухня и да прибира ножове и малкото оцелели хранителни припаси, а аз си припомних онова, което ми каза сюриелът — за злия крал, които прекарал векове в ярост срещу Договора, който бил принуден да подпише, и изпратил най-силните си пълководци в другите елфически територии и кралства, за да провери дали не споделят чувствата му, дали не искат да си върнат земите, дадени на хората. Подпрях се на една почерняла от сажди стена.

— Тя тръгна от двор на двор — продължи Алис, вдигна една ябълка и я заоглежда. Явно сметна, че става за ядене и я пъхна в торбата. — Очарова Великите господари с приказки за търговия между Хиберн и Притиан, с по-тесни връзки, с повече споделяне на богатствата на двете територии. Неувяхващото цвете, така я наричаха. Цели петдесет години живя така, като придворна на всички дворове, за да изкупи, както казваше, собствените си постъпки и тези на Хиберн по време на войната.

— Участвала е във войната срещу хората?

Алис спря.

— Историята й е легенда сред нашия народ — легенда и кошмар. Тя беше най-страшният генерал на краля на Хиберн — биеше се на фронта, колеше хора наред, както и всеки Върховен или нисш елф, осмелил се да ги защитава. Имаше по-малка сестра, Клития, която се биеше редом с нея, точно толкова зла и опасна, колкото сестра си… докато не се влюби в един смъртен воин, Юриан — Алис въздъхна. — Юриан стоеше начело на огромни човешки армии, но Клития копнееше за него, обичаше го лудо. Беше твърде сляпа да разбере, че Юриан я използва, за да получава информация за силите на Амаранта. Амаранта го подозираше, но не можа да убеди Клития да го остави… и не можеше да го убие, защото това щеше да причини силна болка на сестра й.

Алис цъкна с език и започна да отваря кухненските шкафове и да ги оглежда.

— Амаранта изпитваше удоволствие от изтезания и убийства, но обичаше сестра си толкова много, че възпря ръката си.

— И какво стана? — промълвих аз.

— О, Юриан предаде Клития. Месеци наред търпя да й бъде любовник, докато получи цялата информация, която му трябваше, после я подложи на мъчения и накрая я уби, като я разпна на кръст от ясеново дърво, за да не може да избяга, докато я изтезава. После остави парчетата от тялото й да ги намери Амаранта. Казват, че гневът й можел да срути небесата, ако кралят не й заповядал да не предприема нищо. По-късно получила възможността за последен сблъсък с Юриан и оттогава тя мрази хората с ярост, каквато не можеш и да си представиш.

Алис откри нещо, което приличаше на буркан със сладко, и го прибра в торбата.

— След като двете страни сключиха Договора — продължи тя и започна да отваря чекмеджетата, — тя закла робите си, за да не ги освободи.

Аз пребледнях.

— Векове по-късно обаче Великите господари й повярваха, когато им каза, че смъртта на сестра й я е променила, особено след като отвори търговските канали с Хиберн. Великите господари така и не разбраха, че същите тези кораби, които караха стоки за Хиберн, се връщаха с личната й армия. Кралят на Хиберн също не знаеше. Но всички скоро научихме, че през тези петдесет години, които е прекарала сред нас, тя е решила, че иска Притиан за себе си, за да събере войски тук и да използва страната като отправна точка, от която да нападне вашия свят и да го унищожи веднъж завинаги, със или без благословията на краля. И така, преди четиридесет и девет години, тя нанесе първия си удар.

— Тя знаеше — знаеше, че дори и с цялата си армия не може да покори и седемте Велики господари само със сила или численост. Но тя е и лукава, и жестока, и изчака, докато спечели пълното им доверие и всички се събраха на бал в нейна чест. Тази вечер тя сипа във виното отвара, приготвена по рецепта, открадната от книгата със заклинания на хибернския крал. Когато изпиха виното, силата на Великите господари стана уязвима и тя открадна магическите им сили от телата им, откъсна ги като ябълки от клон, останаха им само най-простите способности. Твоят Тамлин — това, което си виждала като негова сила, е просто сянка от онова, на което е способен, на силите, които владее. Когато лиши Великите господари от силите им, Амаранта за няколко дни пое контрол над Притиан. От четиридесет и девет години сме нейни слуги. От четиридесет и девет години тя изчаква най-подходящия момент, за да наруши Договора и да завземе вашите земи и всички човешки царства отвъд тях.

Искаше ми се наблизо да има стол, табуретка или пейка, на която да седна. Алис затръшна последното чекмедже и закуцука към килера.

— Сега я наричат Измамницата — онази, която измами седемте Велики господари и построи двореца си под свещената Планина, в сърцето на земята ни.

Алис млъкна и отново покри лицето си с ръце, докато си поемаше дълбоко дъх, за да се овладее.

Свещената планина — онзи чудовищно висок, гол връх, който видях на стенописа в библиотеката преди няколко месеца.

— Но… болестта по земите… Тамлин каза, че болестта е отнела силите им…

— Тя е болестта по земите — сряза ме Алис, свали ръце и влезе в килера. — Няма друга болест, освен нея. Границите паднаха, защото тя ги разруши. Беше й забавно да праща свои слуги в нашите земи, за да провери какви сили са му останали на Тамлин.

Щом болестта е Амаранта, тогава заплахата за човешкия свят… Тя е заплахата за човешкия свят.

Алис излезе от килера, понесла купчина кореноплодни.

— Ти можеше да я спреш — гледаше ме враждебно, оголила зъби, които бяха неприятно остри. Прибра ряпата и картофите в торбата си. — Ти можеше да го освободиш, можеше да му върнеш силата, ако не беше толкова сляпа за собственото си сърце. Човеци — изплю тя.

Дъхът ми секна.

— Аз… аз… — вдигнах ръце с дланите напред. — Аз не знаех.

— Нямаше как да знаеш — каза с горчивина Алис и се изсмя безрадостно. Смехът й приличаше на грак. Тя отново влезе в килера. — Това бе част от проклятието над Тамлин.

Зави ми се свят и аз още по-силно притиснах гръб към стената.

— Какво е това проклятие? Какво му е направила?

Алис свали няколко останали бурканчета с подправки от лавицата.

— Тамлин и Амаранта се познаваха отпреди — семейството му открай време поддържаше връзки с Хиберн. По време на войната Дворът на Пролетта се съюзи с Хиберн, за да останат хората роби. Така че баща му, който беше своенравен и зъл, беше много близък с краля и с Амаранта. Когато Тамлин беше дете, той често придружаваше баща си при пътуванията му до Хиберн. Така се запозна с Амаранта.

Тамлин веднъж ми каза, че би се борил с всекиго, за да защити нечия свобода, че никога не би допуснал робство. Дали е било само от срам заради баща му, или защото… защото сам е разбрал какво е да си роб?

— С времето Амаранта пожела Тамлин, пожела го страстно с цялото си черно сърце. Само че той е чувал истории за нея от войната и знаеше какво са причинили Амаранта, кралят и собственият му баща на хората и на елфите. Знаеше какво е направила на Юриан заради смъртта на сестра си. Странеше от нея, когато тя дойде тук, въпреки опитите й да го привлече в леглото си. И така, стоя настрана, докато тя не ограби силата му. Люсиен… Люсиен бе пратен при нея като посланик на Тамлин, за да се опита да постигне мир.

В гърлото ми се надигна злоба.

— Тя отказа и… Люсиен й казал да се върне в помийната яма, от която е изпълзяла. Тя му взела окото за наказание. Извадила го със собствената си ръка, после белязала лицето му. Върна го толкова обезобразен, че Тамлин… Господарят повърна, когато го видя.

Не съм в състояние дори да си представя как е изглеждал Люсиен, щом от вида му на Тамлин му е призляло.

Алис почука по маската си и металът глухо дрънна под пръстите й.

— След това тя организира маскен бал „В недрата на Планината“ за себе си. Всички дворове присъстваха. Празненство, каза тя, за да изкупи онова, което е сторила на Люсиен, с маски, за да не показва той ужасяващия белег на лицето си. Целият Двор на Пролетта трябваше да присъства, дори прислужниците, и всички да носят маски в чест на способностите на Тамлин да си мени формата, така каза. Той искаше да потуши конфликта без кръв, затова се съгласи да отиде и да вземе всички нас със себе си.

Притиснах ръце към каменната стена и се насладих на хладината й, твърдостта й.

Застанала насред кухнята, Алис домъкна торбата си, вече пълна с храна и дрехи.

— Когато всички се събрахме там, тя заяви, че мир може да има — ако Тамлин стане неин любовник и съпруг. Но когато се опита да го докосне, той отказа да я допусне близо до себе си. Не и след онова, което тя причини на Люсиен. Той каза пред всички в онази нощ, че по-скоро ще сподели леглото си с човек, ще се ожени за човек, отколкото да докосне Амаранта. Тя можеше и да пренебрегне последните му думи, ако не беше добавил, че собствената й сестра е предпочела компанията на човек пред нейната, че собствената й сестра е предпочела Юриан пред нея.

Направих гримаса. Вече знаех какво ще последва в разказа на Алис, когато тя опря ръце на хълбоците си и продължи:

— Можеш да си представиш колко добре прие Амаранта казаното от него. Но тя заяви на Тамлин, че е в щедро настроение — каза, че ще му даде възможност да развали проклятието, с което му е откраднала силите.

Той й се изплю в лицето и тя се разсмя. Каза му, че разполага със седем пъти по седем години, преди тя да предяви правата си над него, преди той безвъзвратно да отиде при нея „В недрата на Планината“. Ако иска да развали проклятието, трябва само да намери смъртно момиче, което ще пожелае да се омъжи за него. Но не кое да е момиче — трябва да е със сърце от лед, изпълнено с омраза към нашия народ. Трябва да е момиче, готово да убие елф.

Земята се разклати под краката ми. Бях благодарна за стената, която ме държеше права.

— Това не е всичко, елфът, когото това момиче убие, трябваше да е от неговите хора, изпратени от него отвъд стената като агнета на заколение. Момичето може да бъде доведено тук, за да го ухажва Тамлин само ако убие един от неговите хора, и то не при самозащита, а само и единствено от омраза, както Юриан е убил Клития… За да може да усети болката на сестра й.

— Договорът…

— Това беше лъжа. Няма никакви условия за това в Договора. Можеш да убиеш колкото искаш невинни елфи и няма да има никакви последствия. А ти уби Андрас — един от стражите на Тамлин, когото той изпрати отвъд стената в този ден като поредното жертвоприношение.

Андрас търсеше лек, каза й Тамлин. Но не лек за някаква магическа болест, а лек, който да спаси Притиан от Амаранта, лек за проклятието.

Вълкът, Андрас… той просто ме погледна, преди да го убия. Остави ме да го убия. За да започне цяла верига от събития и Тамлин да получи възможност да развали проклятието. А щом Тамлин е изпратил Андрас отвъд стената с ясното съзнание, че може да умре там… О, Тамлин.

Алис се наведе, за да вдигне един нож за масло — огънат, изкривен, и бавно и внимателно изправи острието му.

— Всичко това за Амаранта беше една жестока шега, остроумно наказание. Вие хората толкова много се страхувате и мразите елфите, че щеше да е невъзможно едно момиче, убило хладнокръвно елф, да се влюби в друг елф. Но проклятието над Тамлин може да се развали само ако се намери такова момиче, преди да изтекат четиридесет и деветте години, само ако това момиче му каже, че го обича, и то искрено. Амаранта знае, че хората обръщат твърде голямо внимание на красотата, затова залепи маските на всички за лицата ни, за да му бъде по-трудно да намери момиче, което ще пожелае да погледне отвъд маската, да види душата, криеща се зад нея. После ни омагьоса да не можем да кажем и дума за проклятието. Нито дума. Почти нищо не можехме да ти кажем и за самите нас, за света ни, за съдбата ни. Той не можеше да ти каже, никой от нас не можеше. Лъжите за болестта… това беше единственото, което той успя да направи, единственото, което всички ние успяхме да направим. Щом сега мога да ти разкажа всичко това, значи играта е приключила, поне за нея — Алис прибра ножа в джоба си.

— Когато го прокле, Тамлин изпращаше отвъд стената по един елф всеки ден. В горите, във фермите. Преобразяваше ги на вълци, за да предизвика по-лесно желание у вас да ги убиете. Някои се връщаха живи и разказваха за човешки момичета, които хуквали да бягат или пищели и се молели за пощада, но никога не вдигали ръка срещу вълка. Ако не се върнеха… връзката им с Тамлин като техен Велик господар му подсказваше, че са убити от друг човек, не момиче. Ловци, може би възрастни жени. Цели две години пращаше по един човек всеки ден, налагаше се да избира кого да прати. Когато му останаха не повече от десетина стражи, той бе така покрусен, че спря. Отказа се. Оттогава Тамлин стои тук и защитава границите си от хаоса и безумието на другите дворове, попаднали под властта на Амаранта. Другите Велики господари също се опитаха да й дадат отпор. Преди четиридесет години тя екзекутира трима от тях заедно със семействата им за това, че са се съюзили срещу нея.

— Открит бунт? Кои дворове? — изправих гръб и отстъпих от стената. Може би щях да намеря съюзници сред тях, за да ми помогнат да спася Тамлин.

— Дворът на Деня, Дворът на Лятото и Дворът на Зимата. И не, дори не се стигна до открит бунт. Тя използва силите, отнети от Великите господари, за да ни привърже към земята. Разбунтувалите се Господари се опитаха да повикат помощ от другите елфически царства, като използваха за пратеници хора, достатъчно глупави да влязат доброволно в Притиан — повечето от тях млади жени, които ни почитаха като богове.

Децата на благословените. Значи наистина са минали стената, но не да станат невести на елфи. Бях прекалено шокирана от всичко чуто дотук, за да скърбя или да се гневя за съдбата им.

— Само че Амаранта ги излови всичките, преди да напуснат бреговете на Притиан и… можеш да си представиш какъв беше краят им. След това, след като Амаранта изби бунтовниците, наследниците им бяха твърде изплашени да рискуват да събудят гнева й отново.

— И къде са сега? Позволено ли им е да живеят в земите си като Тамлин?

— Не. Държи всички тях заедно с придворните им. „В недрата на Планината“, където може да ги измъчва, както й харесва. Други… на други, ако й се закълнат във вярност, ако коленичат пред нея и станат нейни слуги, им е позволена известна свобода, могат да влизат и излизат от „В недрата на Планината“, когато пожелаят. На нас ни беше разрешено да останем тук, докато изтече срокът на проклятието над Тамлин, но… — Алис потръпна.

— Затова си скрила племенниците си, за да ги опазиш от всичко това — казах меко и погледнах пълната торба в краката й.

Алис кимна и отиде да изправи една преобърната маса, а аз отидох да й помогна. И двете запъшкахме под тежестта й.

— Със сестра ми служехме в Двора на Лятото — тя и мъжът й бяха сред жертвите на Амаранта, когато завзе властта. Взех момчетата и избягах преди Амаранта да отвлече всички „В недрата на Планината“. Дойдох тук, защото нямаше къде другаде да отида, и помолих Тамлин да скрие момчетата. Той го направи и когато го помолих да ми позволи да му помогна по какъвто и да е начин, той ми даде работа тук, няколко дни преди онзи маскен бал, който залепи тая проклетия на лицето ми. Живях тук почти петдесет години и гледах как примката се затяга около шията му.

Изправихме масата и се подпряхме на нея запъхтени.

— Той се опита — каза Алис. — Въпреки шпионите, с които тя ни заобикаляше, той се опита да намери начини да развали проклятието, да му се противопостави, да спре да праща елфи отвъд стената, за да бъдат убити от хората. Мислеше, че ако човешкото момиче наистина го обикне, да я доведе тук, за да бъде освободен от нея, ще е поредната форма на робство. Освен това вярваше, че ако самият той се влюби в нея, Амаранта ще направи всичко по силите си, за да я унищожи, както е била унищожена собствената й сестра. Така прекара десетки години, отказвайки се да търси момиче, да поеме толкова рискове. Но тази зима, когато му оставаха само няколко месеца, той просто… се пречупи. Изпрати последните си останали хора, един по един. И те тръгваха доброволно — през всичките тези години го умоляваха да ги прати отвъд стената. Тамлин бе отчаян, че не може да спаси хората си, толкова отчаян, че се съгласи да рискува живота на последните си довереници, да рискува живота на едно човешко момиче. След три дни Андрас най-сетне попадна на човешко момиче на една горска поляна… и ти го уби със сърце, изпълнено с омраза.

Но аз ги предадох. И с това обрекох всички тях.

Бях обрекла всеки един член на Двора на Пролетта, целия Притиан.

Радвах се, че съм се подпряла на масата, иначе щях да се строполя на пода.

— Можеше да развалиш проклятието — изръмжа Алис, острите й зъби бяха на сантиметри от лицето ми. — Беше достатъчно да кажеш, че го обичаш — да го кажеш и да го мислиш с цялото си безполезно човешко сърце. Тогава силата му щеше да се върне. Ти, глупаво, глупаво момиче.

Нищо чудно, че Люсиен ме мразеше, но търпеше присъствието ми. Нищо чудно, че беше толкова горчиво разочарован, когато си тръгнах, и спореше с Тамлин да ме остави още няколко дни.

— Съжалявам — казах. Очите ми пареха.

Алис изсумтя.

— Кажи го на Тамлин. Останаха само три дни, след като ти замина, до изтичането на четиридесет и деветте години. Три дни, а той те пусна да си отидеш. Тя дойде с лакеите си точно в момента, в който седемте пъти по седем години изтекоха и го отнесе с повечето от придворните „В недрата на Планината“, за да станат всички нейни поданици. Създания като мен са твърде нисши за нея, макар да няма нищо против да ни убива за развлечение.

Опитах се да не си представям картината.

— Ами кралят на Хиберн? Щом е завладяла Притиан за себе си и му е откраднала заклинанията, той за бунтовник ли я приема, или за съюзник?

— Ако отношенията им са враждебни, то той не е правил опити да я накаже. От четиридесет и девет години вече тя държи земите ни под свой контрол. И по-лошото е, че след като паднаха Великите господари, всички зли създания тук — онези твърде зловещи дори за Двора на Нощта, се втурнаха към нея. Все още го правят. Тя им предлага убежище. Но ние знаем — знаем, че събира армия, бавно, внимателно изчаква момента, в който да нападне вашия свят с най-жестоките, брутални елфи на Притиан и Хиберн.

— Като Атора — казах аз, а коремът ми се стегна от ужас.

Алис кимна.

— В човешките земи има слух, че все повече и повече елфи преминават стената, за да нападат хора. Щом никой не може да мине стената без нейно позволение, значи Амаранта е одобрила тези нападения.

Ако бях права в предположението си какво се е случило с Клер Бедор и семейството й, то и за това заповедта е била дадена от Амаранта.

Алис избърса някакъв невидим за мен прах от масата, на която все така се подпирахме.

— Няма да се изненадам, ако е пратила слугите си в човешкия свят, за да проучат силните и слабите ви страни преди войната, която се надява някой ден да започне.

Това беше повече от лошо, много по-лошо от всичко, което съм допускала, когато посъветвах Неста и семейството си да бъдат нащрек и да избягат и при най-малкия знак за нещо нередно. Прилоша ми при мисълта в каква компания е Тамлин сега. Прилоша ми, осъзнавайки колко отчаян е бил, колко обзет от вина и скръб за това, че се е наложило да пожертва толкова много от хората си, за невъзможността да ми разкаже… И ме остави да си тръгна. Беше обезсмислил жертвата на Андрас, жертвата на всички тези елфи.

Знаел е, че ако остана, ще съм застрашена от гнева на Амаранта, дори и ако го бях освободила.

Не мога дори самият себе си да защитя, да се справя с това, което се случва в Притиан… И да се опълчим на болестта, те ще те преследват, тя ще намери начин да те убие.

Спомних си недодяланите му опити за ласкателства, когато пристигнах, и как се отказа от тях, от всякакъв опит да ме спечели, когато видя колко отчаяно искам да се върна у дома и никога да не разговарям с него. Но въпреки всичко това се е влюбил в мен, разбрал е, че и аз го обичам, и ме остави да си тръгна само три дни преди изтичането на крайния срок. Постави ме над целия си двор, над целия Притиан.

— Ако Тамлин бъде освободен… ако си възвърне силите — започнах аз, зареяла поглед към една от почернелите стени, — ще успее ли да убие Амаранта?

— Не зная. Тя победи Великите господари с хитрост, не със сила. Магията е особено нещо — обича правилата, а Амаранта манипулира правилата твърде успешно. Държи силите им, заключени в себе си, сякаш не може да ги използва или може да използва съвсем малка част от тях. Но самата тя има смъртоносни сили, така че ако се стигне до битка…

— Но той по-силен ли е? — закърших ръце.

— Той е Велик господар — отвърна Алис, сякаш това беше отговор. — Но това няма значение сега. Той ще стане неин роб и всички ние ще носим маските си, докато не се съгласи да стане неин любовник. Дори тогава няма да възвърне всичките си сили. А тя няма да позволи на никого да напусне „В недрата на Планината“.

Отблъснах се от масата и изпънах рамене.

— Как да стигна „В недрата на Планината“?

Тя цъкна с език.

— Не можеш да стигнеш „В недрата на Планината“. Никой човек, влязъл там, не излиза.

Аз стиснах юмруци толкова силно, че ноктите се вдълбаха в плътта ми.

— КАК ДА СТИГНА ДОТАМ.

— Това е самоубийство — тя ще те убие, ако се доближиш толкова, че да те зърне.

Амаранта беше измамила Тамлин, беше го наранила толкова силно. Беше наранила всички тях.

— Ти си човек — продължи Алис и също се отблъсна от масата. — Плътта ти е тънка като хартия.

Амаранта трябва да е отвлякла и Люсиен… Отнела е окото му и го е белязала до живот. Дали майка му скърбеше за него?

— Ти беше твърде сляпа, за да видиш проклятието над Тамлин — продължи Алис. — Как очакваш да се изправиш пред Амаранта? Ще влошиш нещата още повече.

Амаранта ми отне всичко, което исках, всичко, което най-сетне се осмелих да пожелая.

— Покажи ми пътя — казах с треперещ глас, но без сълзи.

— Не — каза Алис и метна торбата на рамото си. — Иди си у дома. Ще те заведа до стената. Вече няма какво да се направи. Тамлин ще остане неин роб завинаги, а Притиан ще остане под неин контрол. Така е наредила Съдбата, така са наредили вихрите в Котела.

— Не вярвам в Съдбата. Не вярвам и в някакъв абсурден Котел.

Тя отново поклати глава. На оскъдната светлина кафявата й лъскава коса приличаше на гъста кал.

— Заведи ме при нея — настоях.

Дори и Амаранта да ми изтръгне гръкляна, поне ще умра в опит да го спася. Ще умра, опитвайки се да поправя разрухата, която не предотвратих, да спася хората, които бях обрекла. Поне Тамлин ще знае, че съм го направила за него, че го обичам.

Алис ме изгледа внимателно, преди погледът й да омекне.

— Както искаш.