Сара Дж. Маас
Двор от рози и бодли (12)

Глава 11

 

Не си позволих да изпадам в паника, да се съмнявам, да почувствам каквото и да е, освен желанието да бях откраднала малко храна от подноса ми със закуска, докато навличах туника върху туника, а после се увих в наметалото и пъхнах откраднатия нож в ботуша си. Дрехите, прибрани в торбата, щяха само да ме забавят по пътя.

Баща ми. Баща ми е дошъл за мен… да ме спаси. Каквото и да му е предложил Тамлин след заминаването ми, явно не е било много примамливо. Може би има кораб, готов да отплава, който ще ни отведе далеч оттук. Може би е продал колибата и е получил достатъчно пари, за да се установим на ново място, на нов континент.

Баща ми… сакатият ми, пречупен баща е дошъл.

Бърз поглед към градината ми разкри, че под прозореца няма никого, а тишината в къщата подсказваше, че още никой не е забелязал баща ми. Той все така чакаше край плета и сега ми направи знак да дойда. Поне Тамлин още не се е прибрал.

Огледах стаята за последен път, заслушах се дали някой не идва по коридора отвън и после се хванах за една от решетките на пълзящите по стената глицинии и се спуснах надолу.

Направих гримаса, когато ботушите ми докоснаха чакъла на пътеката с хрущене, но баща ми вече бе тръгнал към външната порта, куцукайки натам с бастун в ръка. Как изобщо е стигнал дотук? Сигурно някъде наблизо има коне. Не беше облечен достатъчно дебело за зимата, която ни очакваше от другата страна на стената. Аз обаче се бях навлякла с достатъчно дрехи, че да му дам една-две от тях, ако се наложи.

Като се стараех да се движа максимално леко и безшумно и внимавах да не ме осветят лунните лъчи, забързах след баща ми. Той вървеше с изненадваща бързина към плета край портата и тъмнината отвъд.

В къщата горяха само няколко свещи. Не смеех да дишам твърде шумно, не смеех и да извикам след баща ми, който все така куцукаше към портата. Ако тръгнехме веднага, ако той наистина е дошъл с коне, ще сме на половината път към вкъщи, преди някой да забележи, че ме няма. Ще избягаме. От Тамлин, от болестта, заплашваща да нахлуе и в нашите земи.

Баща ми стигна до портата. Тя вече беше отворена, а тъмната гора отвъд сякаш ни приканваше да се скрием в нея. Явно е оставил конете там. Той се обърна към мен, лицето му, което познавах толкова добре, бе изпито и напрегнато, кафявите му очи по изключение бяха ясни и ме подканваха. Побързай, побързай, сякаш крещеше всяко движение на ръката му.

Сърцето ми бясно биеше в гърдите ми, отекваше в гърлото ми. Оставаха само няколко метра — до него, до свободата, до новия живот…

Около ръката ми се стегнаха нечии пръсти и ме дръпнаха силно.

— Отиваш ли някъде?

По дяволите, по дяволите, по дяволите.

Ноктите му пробиха всички дрехи, които бях навлякла. Вдигнах очи към лицето му, изпълнени с неподправен ужас.

Не смеех да помръдна, дори когато устните му се превърнаха в тънка черта, а мускулите на челюстта му потрепнаха. Дори и когато отвори уста и аз зърнах дългите, хищнически зъби, които проблеснаха на лунната светлина.

Ще ме убие — ще ме убие точно тук, а после ще убие баща ми. Няма да има повече вратички в Договора, нито комплименти, нито милост. Вече не го е грижа. Вече бях мъртва.

— Моля те — промълвих аз, — баща ми…

— Баща ти ли?

Той вдигна поглед към портите зад гърба ми и ръмженето му отекна из цялото ми тяло, когато отново оголи зъби.

— Защо не погледнеш пак — рече той и ме пусна.

Залитнах назад, завъртях се и си поех дъх да извикам на баща си да бяга, но…

Но него го нямаше. Само един белезникав лък и също толкова белезникав колчан със стрели, подпрени на портата. Планински ясен. Преди секунди ги нямаше, нямаше…

Лъкът и колчанът затрептяха, сякаш бяха от вода, и се превърнаха в голяма торба с припаси. Последва още едно трептене и торбата се превърна в сестрите ми, свити, прегърнати, плачещи.

Коленете ми омекнаха.

— Какво е…

Не ми стигнаха силите да довърша въпроса си. Пред мен отново се появи баща ми.

— Не те ли предупредиха да внимаваш? — сопна се Тамлин. — Че човешките ти сетива ще те предадат?

Той пристъпи от другата ми страна и изръмжа толкова яростно, че каквото и да беше онова нещо при портата, само проблесна и изчезна със скоростта на светкавица, потънала в тъмнината.

— Глупачка — каза той и се извърна към мен. — Ако ще бягаш, поне го направи през деня.

Изгледа ме строго, а зъбите му се прибраха. Ноктите обаче останаха навън.

— В тази гора има и по-лоши неща от Боге през нощта. Нещото до портата не беше от тях и все пак дори то щеше да те изяде, при това бавно.

Незнайно как, отново бях в състояние да говоря. И от всичко, което можех да кажа, аз изтърсих:

— А ти как би постъпил на мое място? Сакатият ми баща се появява под прозореца ми и ти си мислиш, че няма да хукна към него веднага? Наистина ли си мислиш, че с удоволствие ще остана тук завинаги, дори и да си се погрижил за семейството ми, заради някакъв си Договор, който няма нищо общо с мен и който позволява на вашия народ да избива нашия, когато ви скимне?

Той размърда пръсти, сякаш в опит да прибере ноктите, но връхчетата им останаха да се подават над кожата, готови да изскочат отново и да режат плът и кости.

— Какво искаш, Фейра?

— Искам да се върна вкъщи!

— Къде вкъщи, по-точно? Предпочиташ жалкото си човешко съществуване там пред това тук?

— Дадох дума — казах аз. Дишах накъсано. — На майка ми, преди да умре. Че ще се грижа за семейството, след като тя си отиде. Всичко, което съм вършила оттогава, всеки ден, всеки час, е било заради това обещание. И само защото в онзи злощастен ден ловувах, за да спася семейството си, да сложа някаква храна в стомасите им, сега съм принудена да наруша дадената дума.

Той тръгна към къщата и аз го изчаках да се отдалечи, преди да го последвам. Ноктите му се прибраха изцяло, сякаш му беше нужно голямо усилие да потисне хищническата ярост в себе си. Без да ме погледне, каза:

— Ти не нарушаваш обещанието си — оставайки тук, ти го спазваш, дори повече от това. Семейството ти сега е добре, по-добре, отколкото беше, докато ти живееше с тях.

В съзнанието ми изплуваха онези олющени, избелели рисунки в колибата. Сигурно няма и да си спомнят кой ги е рисувал. Незначителни — такива ще се окажат всички години, които им посветих, незначителни, каквато бях аз за тези Върховни елфи. И онази мечта, че някой ден ще живея с баща си, с достатъчно храна и пари, за да мога да рисувам… тя си беше само моя и ничия друга.

Потърках се по гърдите.

— Не мога просто… да се откажа от тях. Каквото и да казваш.

Дори да бях глупачка, тъпа, глупава смъртна, способна да повярва, че баща ми ще дойде да ме спаси.

Тамлин ме изгледа косо.

— Ти не се отказваш от тях.

— Живея в разкош, тъпча се с храна. Как точно…

— Те са добре. Нахранени са и живеят в охолство.

Нахранени и живеят в охолство. Щом не може да лъже, ако всичко това е вярно, тогава… тогава то далеч надхвърля всичко, на което някога съм се надявала.

Тогава… съм изпълнила обещанието към майка ми.

Това толкова силно ме порази, че онемях, докато вървяхме към къщата.

Сега животът ми принадлежеше на Договора, но… може би бях свободна по друг начин.

Приближихме се до широките стълби, които водеха към къщата, и аз най-сетне проговорих:

— Люсиен ходи да патрулира по границата, а ти спомена, че има и други стражи, но досега не съм видяла нито един тук. Къде са?

— На границата — каза той. Сякаш това обясняваше всичко. — Докато аз съм тук, не ни трябват стражи.

Защото той е достатъчно силен. Опитах се да не мисля за това, но въпреки всичко попитах:

— Значи си обучен воин?

— Да.

Когато не отговорих, той додаде:

— Прекарах по-голямата част от живота си с войската на баща ми, за да се обучавам и някой ден да се бия за него или за някой друг. Управлението на тези земи… не беше отредено за мен.

Равният тон, с който говореше, ми каза достатъчно за това какво мисли за титлата си, защо присъствието на сладкодумния му приятел е толкова необходимо.

Щеше да е твърде лично, твърде нахално да питам какво се е случило, за да се наложи той да поеме управлението на имението. Затова се прокашлях и казах:

— Какви други елфи бродят из гората отвъд портата? Щом Боге не е най-лошият. Какво беше онова?

Това, което всъщност исках да попитам, е: Що за същество се готвеше да ме изтезава и после да ме изяде? Кой си всъщност, че си толкова силен и можеш да надвиеш всяко от тези създания?

Той спря пред първото стъпало, за да ме изчака.

— Пука. Използват собствените ти желания, за да те подмамят към някое отдалечено място. Там те изяждат. Бавно. Вероятно е надушил човешкия ти мирис в гората и те е последвал до къщата.

Потреперих и не се опитах да го скрия. Тамлин продължи:

— Някога тези земи се охраняваха добре. По-опасните елфи бяха държани в границите на собствените им територии, под надзора на местните господари елфи, или биваха прогонвани. В миналото създания като пуката никога не биха припарили тук. Но сега, с болестта, върлуваща из Притиан, защитата е отслабена.

Последва дълга пауза, сякаш му беше трудно да говори.

— Нещата сега са различни. За никого не е безопасно да пътува сам през нощта… особено ако е човек.

Защото хората са беззащитни като малки деца в сравнение с родени хищници като Люсиен и Тамлин, който не се нуждае от оръжие, за да ловува. Хвърлих поглед към ръцете му, но не видях и следа от ноктите. Беше се успокоил.

— Какво друго е различно? — попитах, докато се изкачвах след него по мраморното стълбище.

Този път той не спря, дори не погледна към мен, когато каза:

— Всичко.

* * *

Значи наистина ще остана да живея тук завинаги. Колкото и да ми се иска да се уверя в думите на Тамлин, че семейството ми е добре, колкото и ми се иска да вярвам на твърдението му, че оставайки тук, се грижа за тях… Дори и да е вярно, че с оставането си в Притиан аз изпълнявам обещанието, което дадох на майка ми… без тежестта на тази клетва се чувствах празна, куха.

През следващите три дни придружавах Люсиен при патрулите му по границата, докато Тамлин търсеше Боге, без да се засечем с него. Макар че от време на време се държеше като кучи син, Люсиен, изглежда, не възразяваше срещу присъствието ми и най-често сам поддържаше разговора, което ме устройваше чудесно — така можех да си мисля до какви последствия може да доведе изстрелването на една-единствена стрела.

Стрела. Не изстрелях нито една през тези три дни, когато яздехме покрай границата. На третата сутрин зърнах сърна в една горичка и инстинктивно се прицелих в нея, готова да пратя стрелата към окото й, когато Люсиен заяви подигравателно, че тя поне не е елф. Аз се вгледах в животното — охранено, здраво, доволно, и отпуснах лъка, а стрелата върнах в колчана. Оставих сърната да живее. Защо да ловувам, щом храната беше в изобилие?

Нито веднъж не видях Тамлин из имението — Люсиен ми каза, че ден и нощ преследва Боге. Дори когато се появяваше за вечеря, почти не говореше и ставаше веднага, след като се нахрани, за да продължи с лова. Нямах нищо против отсъствието му. Бях облекчена.

На третата вечер след срещата ми с пуката, току-що бях седнала на масата, когато Тамлин стана и каза, че не иска да губи време.

Двамата с Люсиен мълчаливо го изпратихме с поглед. Въпреки маската виждах, че лицето на Люсиен е много бледо и напрегнато.

— Тревожиш се за него — казах аз.

Люсиен се свлече в стола си, съвсем неподобаващо за един елф аристократ.

— Тамлин изпада в… настроения — каза той внимателно, предпазливо.

— Не иска ли да му помогнеш в преследването на Боге?

— Предпочита да е сам. А и самият факт, че в земите ни се е появил Боге… предполагам, че няма да разбереш. Но това създание не бива да е тук и това му тежи. Пуките са незначителни и не го притесняват, но дори и след като разкъса Боге, ще бъде мрачен.

— И няма кой да му помогне?

— Най-вероятно ще разкъса всеки, който се осмели да престъпи заповедта му да стоят настрана.

Усетих как студена вълна се плъзга по тила ми.

— Наистина ли ще направи нещо толкова жестоко?

Люсиен погледна виното в чашата си.

— Един господар не задържа властта си като се държи приятелски с всички. А и на елфите — и на Върховните, и на нисшите, е нужна твърда ръка. Прекалено сме силни, прекалено сме отегчени от безсмъртието си и нищо друго не може да ни озапти.

Положението, което заемаше Тамлин, изглеждаше студено и самотно, особено когато го е заел не по свое желание. Не бях сигурна защо това ме натъжава толкова.

* * *

Снегът не спираше, валеше на парцали, плътно и безмилостно, и вече бях затънала в него до колене, когато опънах тетивата — още и още, докато ръката ми не потрепери. Зад мен се спотайваше сянка, не, наблюдаваше ме. Не смеех да се обърна и да я погледна, да видя кой се крие зад нея и ме гледа така настойчиво, защото от другия край на полянката в мен втренчено ме гледаше вълкът.

Просто ме гледаше втренчено. Сякаш чакаше, предизвикваше ме да изстрелям ясеновата стрела.

Не… не, не исках да го правя, не и този път, не отново, не…

Но нямах власт над пръстите си, те изобщо не ме слушаха, а вълкът продължаваше да се взира в мен, когато стрелях.

Една стрела. Една стрела в златистото му око.

Бликнала кръв, обагряща снега, глух удар от падането на тежко тяло, въздишка на вятъра. Не.

Не вълк падна на снега, не. Беше мъж, висок и атлетичен.

Не, не беше и мъж, а Върховен елф, с тези заострени уши.

Премигнах и… усетих топлината и влагата на кръвта по ръцете си, видях червеното, одрано тяло, от което се надигаха струйки пара, и кожата му, държах в ръцете си неговата кожа, а после…

* * *

Стреснах се и се събудих, по гърба ми се стичаше пот, наложих си да успокоя дишането си, да отворя очи и да отбележа всяка подробност в тъмната спалня. Истинско, това беше истинско.

При все това виждах Върховния елф, проснат по лице на снега, стрелата ми, стърчаща от окото му, целия окървавен, след като съм одрала кожата му.

В гърлото ми се надигна жлъчка.

Не беше истина. Просто сън. Въпреки че онова, което сторих на Андрас, макар и във вълча форма, беше… беше…

Разтърках си лицето. Може би кошмарът е резултат от празнотата, обхванала ме от няколко дни. Може би причината е, че вече не се налага да мисля всеки час от всеки ден как да помогна на семейството си да оцелее, но… Съжаление и може би срам бяха чувствата, които изпитвах в момента с всяка частица от тялото и съзнанието си.

Потръпнах, сякаш това ще ми помогне да се отърся от видението, и сритах завивките, за да стана от леглото.