Иън Пиърс
Аркадия (43)

43.

Церемонията на Унижението беше отличително събитие за Уилдън и беше едновременно впечатляващо и странно трогателно. И на други места се провеждаха подобни ритуали, разбира се, но не така завършени и дори брутални в израза си. Хенари беше потънал в мисли, докато малката групичка се изгуби от поглед и макар да знаеше много добре причината да тръгнат, все пак изпита възмущение. Не можеше ли да почакат един ден? Или поне няколко часа, докато се разбере какво се е случило с Розалинд? Не, трябваше да бъде точно в този ден и този час, в който лейди Катрин беше заела поста на управляваща Уилдън. Да кажеш, че не е чак толкова съществено, че има и по-важни дела, би предизвикало негодувание. Това щеше да разклати властта й и да отслаби позициите й.

Поне преди да изчезне в гората беше наредила да се проведе старателно издирване. Подчинените и прислугата й претърсваха земите, но Хенари имаше малки надежди, че ще открият нещо. Античният ръкопис му беше казал. Момичето се е влюбило и той беше сигурен, че е тръгнало след мъжа, на чиито чувства се надява. Не беше заставена или принудена. Не беше отвлечена. Почти му се щеше да беше.

Щеше ли издирването да постигне нещо? Ръкописът не казваше. Фрагментите, които беше разчел, говореха за нея; останалото беше прекалено трудно за него.

Какво да прави? Нямаше право да се меси в делата на Уилдън; сега, когато Катрин беше освободена от властта, тя беше в ръцете на нейния камерхер. До завръщането си тя сякаш беше мъртва, а появата й щеше да бъде приветствана като прераждане. И все пак дотогава оставаха два дни.

Хенари беше разговарял с камерхера само един или два пъти и го намираше за твърде… праволинеен. Прекалено много внимаваше да каже точно каквото се иска от него. Беше полезен и лоялен, нямаше съмнение в това; племенник на Гонтал, който на свой ред беше най-вероятно да наследи владението след смъртта й.

— Как е властта? — попита Хенари, докато вървяха обратно към главната къща след церемонията.

— Върша това, за което съм помолен — отговори кратко той. — Същото се очаква от всички нас в службата ни.

Остроумните разговори не бяха силната му страна.

— Е, в случай че имате нужда от помощ. Изчезването на онова момиче…

— Това е проблем на Уилдън. Не е за посетители. Редно е учените да пазят умовете си за по-възвишени цели, ще се съгласите, сигурен съм. Ще се постарая да се уверя, че мислите ви няма да бъдат обезпокоявани.

С други думи, гледай си работата.

— Залата на историята е изцяло на ваше разположение. Сега трябва да се включа в задачите на владението. Извинете ме…

Той се оттегли с поклон, като отдаде на Хенари дължимото на учен и пристъпи първите няколко крачки заднишком, но безизразно, което обезценяваше почитта като преструвка. Камерхерът не го искаше тук. Е, може и да имаше право, помисли си Хенари и послушно се отправи към своите задължения.

Поне предложението му да стои настрана беше добро. Хенари посвети следващите няколко часа на онова, което му носеше най-голямо удовлетворение — четенето; бавно се опитваше да дешифрира текста, от който беше обсебен. Имаше още много други неща за преглеждане; в чантата си беше донесъл книжа, свързани с Итъран, които беше взел от Залата на историята и беше копирал, както и книгата, която Джей беше донесъл от Хук. Всички те до известна степен внушаваха порицание; излъчваха сарказъм, напомняха му колко крехки са знанията му. У тези, които успяваше да прочете, не откриваше смисъл, а останалите не можеше да прочете. Но дори неведението и объркаността носеха свой собствен покой.

На следващата сутрин Хенари стана по-късно от обичайното и се нахрани спокойно, докато се настройваше за работа. Имаше свободно време до завръщането на лейди Катрин и Джей, когато всичко щеше да тръгне по обичайния ред. Щеше да има церемония по посрещането й — благословено кратка този път, надяваше се — и Катрин отново щеше да заеме мястото си с аплодисменти. Останалото, което предстоеше, му убягваше; нямаше и следа от изчезналото момиче или пък го държаха настрана.

Затова той работи спокойно и ползотворно, докато не настъпи моментът отново да отиде до мястото, където се срещаха градината и гората и да чака завръщането. Имаше малка компания за посрещане, както и по-голяма група прислужници и работници, семействата и приятелите им, събрани на известна дистанция, за да присъстват на пристигането, развълнувани от предстоящия звук на тромпети, както и от почерпката със сладкиши и вино.

— Трябва да са тук всеки момент — обърна се Хенари към камерхера.

— Точно така, учителю — отвърна той. — Лейди Катрин се слави с усета си към детайла. Ако закъснеят дори и секунда, бих започнал да се тревожа. Но трябва да призная, че бих се разтревожил също толкова, ако подранят дори и секунда.

— Предполагам, че не е прието да пием или ядем нещо преди появата й? — попита Хенари.

Беше работил дълго и усилено и беше огладнял.

— О, разбира се. Вървете да си вземете. Вие сте просто зрител. Може да ядете и пиете до насита.

И ето че Хенари прекара оставащите моменти с прекрасен сладкиш с ядки и мед в едната ръка и чаша вино в другата. Но никой не се появи. Все пак, помисли си той, обед е неясно понятие. При всички положения обхващаше поне няколко момента. А и не е толкова лесно да бъдеш точен, ако си заобиколен от дървета.

След малко той отново отиде при камерхера.

— Не трябваше ли вече да са тук?

— Сигурен съм, че има някакво обяснение. Не се тревожете.

— Аз — не, но вие се тревожите. Виждам го в изражението ви.

— Не, не. Това не е ли…?

Но не беше; просто порив на вятъра разклати шубраците.

Минутите минаваха. След като нищо не се случи, Хенари попита отново:

— Ами сега?

— На теория или на практика?

— И двете.

— На практика продължаваме да чакаме, докато тя не се появи. На теория… ами, всъщност това е малко по-сериозно.

— Как така?

— Церемонията включва липсата на владетел. Лейди Катрин пристига, а аз питам дали желае да приеме поста. Тя декларира съгласието си. Аз питам дали някой е готов да я предизвика. Тук се очаква мълчание. След това обявявам, че тя е господар и господарка на Уилдън по свое съгласие. Ако не се появи, тогава най-късно до полунощ трябва да задам въпроса. Ако никой не отговори, трябва да закрием церемонията с най-близкия в семейството по кръвна линия, трябва да го поканя да се представи.

— О, каква глупост. При всички положения тя ще се появи. Сигурен съм. Дори и да не го направи, тя пак е следваща в семейството.

— Не е. Трябва да е най-близкият по кръвна линия на починалия съпруг. Тя няма кръвна връзка. Стана владетел преди пет години заради изключителни обстоятелства. Най-близкият кръвен роднина е Гонтал, както ви е известно, но вие отказахте от негово име, когато Теналд почина. Ако този път приеме, той ще стане приемник, а не тя. След съвсем кратко време трябва да обявим това публично.

* * *

Понякога, когато се боиш от най-лошото, то идва. До полунощ нито лейди Катрин, нито Джей се появиха и камерхерът — който действаше необичайно спокойно, — премина през предначертаната процедура без никаква емоция и извърши онова, което заяви че трябва да бъде сторено. Обяви мястото на владетеля за свободно и обясни, че то ще бъде заето от следващия член по семейна линия от Уилдън. Новият господар, изрече той с висок глас, в който се усещаше съвсем леко треперене, бил Гонтал, учен от Осенфуд, стига той да приеме. Изложи как той трябва да се представи; да оповести намеренията си; и владението, още с пристигането му, да го обяви за владетел.

Хенари не можа да спи. Събитията се бяха развили толкова бързо и така катастрофално, че не можеше да ги възприеме докрай. Бедствието щеше да разтърси целия Антеруолд. Ако Осенфуд поемеше властта над Уилдън, щеше да се превърне в господстваща сила в страната. Колкото и странно да беше, Хенари харесваше Гонтал. Но само когато не притежаваше власт, когато се жалваше от периферията и се оплакваше от мързела на всички. Когато получеше възможността да промени с нещо това, от което се оплакваше, вероятно нямаше да е особено приятен колега.

Трябваше да има и друг начин. Всичко, което се случи, следваше сценария, прочитане на закона така, както беше написан. Беше сигурен в това. Но законите предлагаха и вратички, изключения, различни интерпретации. Трябваше да открие някоя, и то бързо. Трябваше да спечели малко време на Катрин.

Търси в продължение на много часове. Преди изгрев сънят така и не го беше споходил, той седеше на мястото си, от време на време отиваше до някоя от кутиите, подредени на редове по стените, вземаше книга или свитък с прецеденти или обичаи и се опитваше да открие нещо в дългата история на Уилдън, което можеше да послужи. Работеше по начина, по който го беше правил винаги — с дисциплина, култивирана през годините. Единствената разлика този път беше, че концентрацията му беше абсолютна. Нищо не прекъсваше подхода на съзнанието към проблема му.

Но дори и той не можеше да заглуши природните потребности. До ранния следобед беше гладен и жаден.

Стана и отиде за малко хляб и вода; тъкмо си хапваше, когато чу шум в двора, който представляваше лицето на Уилдън пред света, там, където като протегнати ръце постройките насочваха новодошлите към главния вход и усилваха многократно звука от ехото между стените.

Хенари се приближи до прозореца. В двора имаше голяма група войници и ездачи, наобиколили една-единствена карета. Грандиозна карета, от тези, които рядко биха могли да се видят; Хенари я разпозна. Вратата се отвори, а Гонтал слезе и се протегна. Беше пристигнал да вземе каквото му се полага с невероятна скорост.

По-важното беше как бе успял да го направи? Уилдън беше най-малко на два дни път от Осенфуд. Гонтал трябва да бе тръгнал с последователите си дълго преди вестта за изчезването на Катрин да е достигнала до него.

— Пътувах на юг, когато се натъкнах на един пратеник — обясни Гонтал пред Хенари, щом той му зададе въпроса. — Затова пристигнах направо тук.

— Има ли някаква нередност на юг, че пътуваш с такава охрана? Колко хора те придружават? Двайсет?

— Нали знаеш, говори се за противозаконна дейност в гората…

Той отиде да се съветва с камерхера, като остави Хенари тревожен и угрижен.

Но тревогата не върши работа, както гласеше поговорката. Скоро той се върна към заниманията си. Имаше време до полунощ, преди процесът да започне. Не беше много. Малко преди уречения час Хенари се надигна и пое надолу към двора за церемонията. Всичко беше готово. Камерхерът стоеше до вратата, през която щеше да влезе новият господар. В долния край на няколкото каменни стъпала, водещи до нея, се бяха събрали хората на Гонтал, вече подготвени. Беше чакал много години този момент и сега беше на ръба. Трябва да беше щастлив, помисли си Хенари, докато гледаше дебелия добродушен човек, осветен от фенерите. Не е нужно да изглеждаш опасен, за да бъдеш такъв, разбира се.

Тогава прозвуча камбана и малката група се събра нетърпеливо.

— Нека бъде известно на всички, че властта в Уилдън трябва да бъде поета за доброто на всички нас — обяви камерхерът с предварително заучена фраза. — Няма господар и това, което трябва да бъде направено, ще бъде направено. Само един човек е от семейството на Уилдън и само той ще бъде господар. Ако твърденията ми не отговарят на обичая, моля, кажете. Ако не отговарят на истината, кажете. Ако твърденията ми не отговарят на нуждата, кажете.

Последва пауза и сред зрителите се надигна нетърпелив шепот. Камерхерът се огледа, но нямаше шанса да започне със следващия етап от церемонията.

— Бих искал да посоча нещо — изрече Хенари със силен глас, който пазеше за най-заплашителните моменти от разказването на истории. — Ще отбележа, че не казвате истината. Не изпълнявате обичая и не изпълнявате нуждите на всички нас.

Настъпи тишина, абсолютна и породена от шок. Хенари едва мерна с периферното си зрение застиналото и гневно изражение на Гонтал. Каквото и да се случеше, току-що беше загърбил приятелство от разстояние, траяло с години.

— Не казвате истината, защото този човек тук не е най-близкият кръвен роднина. Не казвате истината, защото съществуват други прецеденти, които правят тази церемония несправедлива. Не казвате истината, защото атакувате чистотата на Историята и я омаловажавате заради изкушението от властта.

Последното беше най-шокиращо от всичките му твърдения, но Хенари знаеше, че е меко казано съществено. Трябваше да се спази законното родство. Не разполагаше с много. Но беше сигурен, че има достатъчно, че да разгроми камерхера за известно време.

— Щом този мъж не е най-близкият, кой тогава е?

Хенари направи пауза.

— Памархон, син на Айзенуор, син на Айзенуор. Осъден за убийство и избягал, но така и не е бил наказан, а следователно не е преотстъпвал правото си, нито е бил прокуден от семейството. Докато това се случи, той е законен престолонаследник, в случай че съветът не избере друг, както се случи преди пет години. Памархон е по-подходящ и не можете да посочите друг, който да има по-големи права над този пост. Ако го направите, ще извършите злодеяние. Ще навлечете позор на всички, ако пренебрегнете думите ми, тъй като аз говоря от името на учен от първи ранг и така отсъждам.

Няма връщане назад, помисли си Хенари.

* * *

Церемонията прерасна в хаос, а гневът на Гонтал щеше да бъде унищожителен, в случай че Хенари не беше по-високопоставен от него във всяко отношение и стига Гонтал да не беше съвършено наясно с това.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита той с леден тон, когато двамата учени се изправиха един срещу друг. — Правото ми е ясно и абсолютно. Не смей да поставяш предизвикателства. Аз съм истинският господар…

— Не си — заяви Хенари. — Случаят е ясен, а не твоите права. Цяла нощ преглеждах закона. Не би могъл да си стабилен и щеше да дадеш възможност за оспорване и недоволство.

— Как така? Та аз вече…

— Вече си направил проучване? На базата на съвсем нищожния шанс да се случи?

— Разбира се, че не. Като отдавна безспорен престолонаследник съм проучил своята позиция.

— Естествено. Сигурен съм, че четеш правилата добре. Но не вземаш под внимание настроенията. Хората. Живота.

— Какво общо има това? Не разбирам какво ми говориш.

— Трябва да предположим, че след като я няма, лейди Катрин…

— Катрин. Името й е Катрин. Няма пост, следователно няма и титла.

— Трябва да предположим, че не е мъртва. А ти цитираш правила, които важат при смърт на владетеля. Още повече, двама души трябва да удостоверят, че е мъртва. Доколкото ми е известно, още никой не е бил изпратен да търси. Тя е харесвана и уважавана и ако използваш технически подробности, за да я отстраниш като владетел, ще си спечелиш всеобщо недоверие. Може и да не те е грижа, но би трябвало. Важно е. Второ, твърдението ми беше коректно. Докато не бъде прокуден от семейството, Памархон е престолонаследник. Не може да бъде отлъчен, ако не е произнесена присъда. Докато е жив и не е заловен, твърденията ти са неоснователни. Можеш да постъпиш като Катрин и да се надяваш да бъдеш избран от съвета. Но не можеш да се възползваш от правото си, нито от друга презумпция, която може да бъде оспорена.

— От теб, предполагам?

— От всеки, който реши да го направи. Имай търпение. Трябва да се кандидатираш за избиране, както всеки друг. Освен това, както вече казах, няма алтернатива. Помни, аз те превъзхождам. Моята дума е по-силна от твоята.

Физиономията на Гонтал изразяваше раздразнение, гняв, обърканост и пресметливост. Накрая той се усмихна мрачно.

— Е, учителю, Хенари, ти винаги си наоколо, за да направиш живота малко по-труден. Нека да бъде по твоему. Нека изпратим групи за издирване. Нека свикаме съвета. Нека направим всичко правилно, за да бъдеш доволен. Но имай предвид, че когато аз стана господар на Уилдън, както ще се случи, ще помня това. Съветът ще се проведе след два дни, тъй като трябва да е на петия ден от обявяване на позицията за свободна. Мога да почакам дотогава.

Петият ден, помисли си Хенари. А Катрин управляваше Уилдън от пет години.