Иън Пиърс
Аркадия (3)

3.

Джак Мур беше на мнение, че външният свят при всичката му нездравословност и изкуственост представлява привлекателна идея за свобода. Затова той често заставаше пред големия екран, който декорираше пространството, водещо към конферентните зали; просто да погледа и да си припомни. Не беше истинско; никъде в комплекса нямаше прозорци, но беше по-добре от нищо. В момента имаше въображаема, но много реалистична гледка на крави, хълмове и трева. Вероятно единствено хълмовете съществуваха все още, но въпреки това той обичаше да гледа. След миг щяха да се променят и да се покрият със сняг, също въображаем, тъй като никъде по света не беше валял сняг повече от десет години. Нямаше представа защо екранът е там. Малко хора освен него проявяваха някакъв интерес към външния свят; всичко съществено се намираше в огромната запечатана сграда, в която живееха и работеха. Навън беше опасно и плашещо.

Той се обърна, щом чу гласове. Малка групичка от хора вървеше по коридора, който водеше до зоната за проучвания и си говореха тихо. Той се намръщи тревожно. Не беше редно да е в тази част на съоръжението; трябваше да си стои в административния блок и определено не биваше да чува това, което другите си приказват.

Зад ъгъла се чу експлозия от негодувание. Джак спря на място и застана така, че да може да наблюдава, без да привлича внимание. Групата учени се беше скупчила като отбранително ято, събрало се да посрещне приближаващата заплаха.

Източникът на шума беше математичка на име Анджела Миърсън. Виждаше я да крачи, а буреносното й изражение беше в пълен контраст с безизразното подчинение, излъчвано от останалите. Всичко друго у нея също беше различно; тя беше по-висока, облечена в ярколилаво, а те бяха почти като в униформа в кафеникавосивите си дрехи. Косата й беше дълга и разчорлена, сякаш току-що беше станала от леглото. Техните жестове бяха премерени и контролирани, нейните — свободни и небрежни като косата й, която в някакъв момент е била оформена в сложен кок, но после беше оставена да се роши на воля.

Изследователите колективно решиха да се преструват, че нея я няма. Грешка от тяхна страна. Тя не го прие особено добре.

— Къде е той? — тя леко снижи тона си.

Някои изглеждаха шокирани от липсата на респект, контрол и преструвка у нея. Други бяха леко уплашени. Не бяха свикнали с подобно поведение, макар някои да бяха работили с нея преди и да бяха ставали свидетели на подобни избухвания. Те обикновено означаваха, че е работила твърде усилено.

— Е, какво? Онемяхте ли? Къде е проклетата малка невестулка?

— Наистина трябва да се успокоите — обади се тревожно някой. — Протоколът за регистриране на недоволство е ясен. Бих могъл да придвижа документацията, ако желаете, сигурен съм…

— О, я млъквай, кретен такъв — тя размаха лист хартия пред лицето му. — Погледни това.

Той го прочете и видно се изненада искрено.

— Вие сте отстранена — каза той.

— Самодоволство ли виждам върху физиономията ти?

— Не, разбира се — отговори колебливо той. — Нямах и най-малка представа. Наистина.

Тя изсумтя.

— Лъжец — отсече.

— Утре ще се проведе изслушване. Сигурен съм, че всичко ще се изясни.

— Ха! — възмути се тя. — Утре? Защо не днес? Да ти кажа ли? Защото той е невестулка.

— Убеден съм, че доктор Ханслип действа в интерес на всеобщото благо и е наш дълг да се подчиняваме на желанията му. Всички ние имаме пълна вяра в лидерските му умения и не разбираме какво се надявате да постигнете с такова поведение.

Тя го погледна с унищожително отвращение.

— Не разбирате ли? Наистина ли не разбирате? Тогава ме гледайте. Може и да научите нещо.

Тя го замери с листа, смачкан на топка, и го накара да потрепне, а после рязко се извърна и пое надолу по коридора.

— Ха! — възкликна още веднъж, преди да се скрие от поглед.

От групичката се чу нервно хихикане, предизвикано от облекчение.

— Сигурно пак се е нафиркала — каза някой. — Нужно й е, за да включи на пълна мощност. Ще се успокои след ден-два.

— И все пак е напълно луда — обади се друг. — Не знам как се задържа толкова дълго. Аз не бих търпял.

В този момент той забеляза, че Джак ги наблюдава, застанал встрани. Изгледа го кръвнишки и снижи глас.

* * *

Силно се надявах драматичното ми напускане да ги е впечатлило до един; определено не се чувствах толкова уверена в този момент. Отношенията ми с Ханслип винаги са били най-малкото деликатни, меко казано, но от доста време тази деликатност категорично беше преминала в нещо, което може да се нарече творческо напрежение. Той не ме харесваше, а аз не можех да го понасям, но в известен смисъл имахме нужда един от друг. Като музикален дует от миналото: Робърт Ханслип — пари, Анджела Миърсън — интелект. Освен това разговаряхме и неговата глупост често ме караше да обмисля и преценя нещата по нов начин. Този път обаче беше различно. Той беше стигнал твърде далеч. Току-що бях разкрила замисъла му: да открадне работата ми и да я продаде на онази твар Олдмантър, може би най-отвратителния и зловреден човек на планетата. Така беше според мен и признавам, че други са на различно мнение. Но те са кретени.

Още повече, бях разбрала, че е работил по тази схема известно време и същевременно ме е лъгал в лицето. Досещах се, разбира се, че е намислил нещо, но сглобих картинката съвсем случайно, благодарение на изненадващо посещение на човек, на когото обикновено не бих обърнала особено внимание.

„Лушън Грейндж, представител продажби“, така беше представен. Какво ме интересуват такива хора? Идват и си отиват, събират нещата си. Съвсем случайно забелязах точно този и то само заради протекла тръба в един коридор, което означаваше, че трябва да мина през някой от второстепенните маршрути. Само защото Лушън Грейндж избра точно този момент да излезе от стаята, която му бяха отредили. Спомнях си го; знаех, че е така. Някъде в дълбините на съзнанието си усещах, че е важен за мен, и то не заради нещо, свързано с четките за тоалетна, които пробутваше. Най-после в едно отдалечено кътче на съзнанието си го открих. Осемнайсет години по-рано бяхме прекарали известно време заедно в затънтен институт в Южна Франция, в самото начало на великата пустиня, която се простира от Пиренеите, чак до Южна Африка. Исках да видя повече, но се разболях и вместо това прекарах времето в кома; веднага щом започнах да се възстановявам, ме изпратиха обратно на север и бях така упоена, че не можех да погледна дори през прозореца на хеликоптера.

За нищо на света не можех да си спомня защо, но този проблясък ме накара да се почувствам неудобно. Не това беше важното; съществената подробност беше фактът, че го познавам, а нямам навик да се запознавам с представители от отдел продажби. На практика дори не ми беше разрешено да разговарям с тях. Това нарушаваше научната ни дистанцираност, така важна за нас, членовете на елита. Фамилиарността поражда презрение; могат да видят истинската ни същност.

Щом се добрах до офиса си, налях си чаша вино — само за медицински цели, лицензирано и съвсем законно — и се захванах с работа. Не отне много време да го проследя. Представител продажби, друг път! Всъщност той беше старши вицепрезидент на главния екип за проучвания на Зофани Олдмантър и един бърз поглед на последната му активност показа, че е специализирал в поглъщането на по-малки компании и приобщаването им към все по-разрастващата се империя на Олдмантър. С други думи, беше негов сътрудник; обучен наемен убиец, действащ в научната сфера.

Сега беше тук и се преструваше, че предлага санитарни материали. Изведнъж всичко доби смисъл. Бях готова най-сетне да кажа на Ханслип, че малкият ми експеримент доказа правотата ми; дори бях изпратила съобщение, в което молех за спешна среща, но осъзнах, че е твърде късно. Сега разбрах всичко и ме обзеха силни емоции. Този проект беше мой; нямаше да го изтръгне от ръцете ми.

Сдържах се колкото можах по-дълго, което беше около десетина минути, а после влетях в стаята на Грейндж, за да му се опълча. Шокът, който се изписа върху лицето му при моето влизане, беше облекчение за мен.

— Надявам се, че ме помниш. Няма да ми отнемеш машината — заявих аз и затръшнах вратата, в случай че реши да избяга.

— Моля?

В интерес на истината този тип беше доста привлекателен; изумително е какво могат да постигнат технологиите. Трябва да беше малко по-възрастен от мен.

— Тази организация произвежда само долнокачествен боклук с изключение на моята работа; на никого от последователите на Олдмантър не му стига умът и улицата да пресече дори. Ако си пропътувал осемстотин километра до блатист остров в Северозападна Шотландия, трябва да е заради моята машина. Не го отричай. Нищо друго не би привлякло вниманието на такъв мошеник.

— Няма да позволя да се говори така за господин Олдмантър.

Подмазвач, помислих си.

— А и не смятам за подходящо да обсъждам подобни неща с персонала.

Персонал? Аз? Какво е дрънкал Ханслип за мен зад гърба ми? Каква ли роля си е приписал? Че той е свършил всичко? Че идеята е била негова? Не бих се изненадала.

Реших да увелича напрежението и да избухна в сълзи. Естествено, това го докара до паника. През последните петдесет години бях научила, че неконтролираните изблици на емоция могат да причинят истински ужас в затворени пространства. Бях свикнала с тях; работата ми зависеше от стратегическата им употреба. Повечето хора биха избягали поне на километър разстояние, а Грейндж очевидно се чувстваше дезориентиран.

— О, Лушън! — изхлипах аз. — Минаха толкова много години! А ти дори не ме помниш! — странно; категорично разигравах сценка, но част от мен изпитваше истинско безпокойство, макар да не можех да разбера защо.

Буквално го виждах как търси начин да ме отпрати.

— Мили боже! Искам да кажа, ами…

Свлякох се върху канапето, захлипах в ръкава си и от време на време надзъртах крадешком, за да видя дали съм постигнала желания ефект.

Най-накрая той колебливо поддаде.

— Разбира се, че те помня — каза. — Но това беше толкова отдавна; че е потънало в забвение. Освен това следвам строги инструкции. Да изпълня сделката и да си тръгна. Няма време за лични сантименталности. Колкото и да ми се иска…

— Колко дълго ще останеш?

— Планирам да замина утре.

— Утре! — възкликнах аз, скочих на крака и заобиколих зад него. — Ще се договорите за проекта ми до утре? Та ти дори не знаеш какво купуваш.

— Разбира се, че сме наясно. Проучваме предложенията от месеци.

Очевидно съм изглеждала шокирана или вероятно си е помислил, че съм войнствено настроена, така че отново премина към строго официално държание.

— Това е неуместно. Трябва да поговорите със своя работодател; не сте упълномощена да разговаряте директно с мен.

Нямаше значение. И без това вече ми беше казал достатъчно. Тръгнах си просълзена и тържествуваща. Час по-късно получих писмо, че съм отстранена. Ханслип вървеше една крачка пред мен.

* * *

Не ще и дума, никога не съм имала и най-малкото намерение да се изправям пред нелепата му дисциплинарна комисия. В края на краищата беше съвсем ясно, че ще е съставена от негови пионки. Той щеше да се произнесе, всичко казано от мен — пренебрегнато, а после щях да бъда отстранена, за да може да изпълни коварния си замисъл. Обграждаше се с марионетки, които да кимат и да се съгласяват с всичко, което той пожелае, а аз щях да остана изолирана от собствената си работа, докато той и скъпо платените му полуидиоти я предават на Олдмантър.

Ето защо имах два приоритета. Основният беше да си задържа своята собственост; вторият — да предотвратя прекрояването на цялата вселена според представите на банда гангстери, което щеше да я съсипе. Бях на прага на огромен пробив в разбирането. Все още не бях го постигнала, но ако се окажех права, един вълнуващ експеримент като нищо би претърпял метаморфоза до най-опасното откритие в историята на човечеството. По мое мнение беше по-добре да сме сигурни, преди да оставим други хора да си играят с него. Обкръжението на Олдмантър не би проявило подобна предпазливост. Вече бях зърнала тревожна алчност в погледа на Ханслип, докато обмисляше възможностите.

Не разсъждавах толкова трезво, колкото би трябвало; предишните няколко дни бях работила дълго и упорито и съзнанието ми още беше объркано от ефекта на стимулантите. Щом организмът ми започна да се изчиства от тях, взех да виждам изход от проблема. Не бях убедена, че ще успея да накарам някого да приеме съмненията ми сериозно, докато не довършех работата си и не съумеех да защитя теорията си. За това се нуждаех от още време. Ето защо реших, че най-добре би било да си спечеля малко. Междувременно трябваше да се постарая никой друг да не се навърта край машината в мое отсъствие.

Разбира се, да се крия, не беше вариант. Бих могла да изчезна за ден или два, но не повече. Всъщност съществуваше само една възможност и тя беше да използвам машината за себе си. Знаех, че работи, но беше трудно да подготвя всичко сама, без никой да забележи.

Все пак се справих; превключих захранването към няколко генератора, за да съм сигурна, че всички следи към местонахождението ми ще бъдат изтрити, а данните ще бъдат безнадеждно объркани, щом тръгна. Бях създала тази възможност преди години, след като ми стана ясно доколко се уважава почтеността в научната общност, та да не се доверявам особено на колегите си. Щом Олдмантър или Ханслип искаха да експериментират, нека го направеха. Щеше да им се наложи сами да свършат цялата работа от нулата. Съмнявах се, че ще стигнат много далеч.

Подготовката ми отне много време, но в един през нощта бях готова да потегля. Щом чух бученето в последния миг преди задействането на мощността, останах много доволна от себе си. Бях готова да се обзаложа, че Ханслип не е предвидил този мой ход. Той работеше само в реалността на пресметлива рационалност; аз — не. В свят на предизвикана по химичен път нормалност на съзнанието малко лудост осигуряваше невероятни предимства.

Може би трябва да обясня за какво става въпрос? Убедена съм, че има риск да изглеждам сприхава и егоистична, че искам единствено да се къпя в блясъка на славата, която ми се полага.

Много добре; признавам, че това е причина. Но само една. Съществуваха и други проблеми, а желанието ми човечеството да не бъде заличено също изигра роля за решението ми.

Всичко започна с мои неофициални експерименти, които показаха, че фундаментални идеи, заложени в експеримента, са погрешни. Казано направо, поставих един от чистачите в машината, за да видя какво ще се случи. Беше нервак на име Гънтър, който имаше нужда от доста успокоителни, докато го накарам да съдейства. Признавам, че не биваше да го правя, особено без да съм поискала официално разрешение — но ето че го направих. Не можех да използвам животно или неодушевен предмет, тъй като шансовете да го открия отново бяха нищожни. Единствено човек би могъл да бъде проследен.

Той беше. Алекс Чън, един от най-младшите членове на отдела и по тази причина достатъчно несигурен, за да ме шпионира, получи задачата да проследи нещастния чистач до 1895 година. Триста двайсет и седем години назад във времето. Чън се справи доста добре, предвид факта, че му се наложи да научи много нови техники, за да анализира доказателствата. Гънтър се беше побъркал при пристигането си и не е изненадващо, че накрая стана свещеник. Без да влизам в подробности — бях постъпила неетично и знаех, че това ще бъде използвано срещу мен, — опитах се да обясня на Ханслип, че имаме проблем, но той не можа да схване какво имам предвид.

— Не осъзнаваш ли? — попитах го една вечер. — Целият проект е базиран на предположението, че това, което правим, не е пътуване във времето. Законите на физиката. Приети и доказани преди повече от два века. Можем единствено да преминаваме в паралелна вселена. Нали така?

Той кимна, огледа се, за да провери дали наблизо има някой, когото да повика, ако се разпаля твърде много.

— Грешка — продължих аз. — Грешка, грешка. Всичко това е грешка. Знам, че е така. Помисли. На теория би трябвало да сме в състояние да преминем в безброй вселени. Защо тогава успяваме да достигнем само до една, а? Никой не се е замислял по този въпрос. Според мен цялата теория за алтернативна вселена е пълна глупост. Ние се движим в тази вселена. Само тя съществува. Казано в прав текст, пътуване във времето. Ако действително е така, трябва да престанем веднага. Трябва да започнем отново. От самото начало. Незабавно.

— Не можем да започнем отначало — възрази той. — Помисли за цената. Защо ми казваш това?

— Защото съм права. Чувствам, че е така.

Разбирате ли, в този момент не можех да го обясня както трябва. Все още не разбирах защо му се иска да омаловажи притесненията ми. Той знаеше как работя и беше наясно, че всичко се базира на инстинктите ми. Освен това мислех, че ще е щастлив да обори трупани два века хипотези във физиката. Какъв по-добър начин да си създадеш име?

Вместо това започна надуто да мърмори за проектобюджетите. Направих връзката чак когато разбрах, че е водил преговори да продаде всичко на Олдмантър. Без никакво съмнение основният му аргумент е бил, че продава функциониращо, използваемо съоръжение, което дава възможност за безкрайно пространство и ресурси. Доста добър аргумент, стига в онова, което им е казал, да имаше и капка истина.

Нещо твърде опасно за употреба освен за малки експерименти не би отворило ничий портфейл. А и неговият подход беше ужасно консервативен. Изправен пред избора да се довери на инстинкта ми или на усилията на поколения учени, единствената му реакция беше да настоява за доказателства. Това беше черта от характера му, която никога не съм разбирала или харесвала. Защо просто не повярва на думата ми?

* * *

Призивът за спешна среща беше отправен в четири часа сутринта, толкова рядко събитие, че накара всички свързани с това да се събудят, облекат и пристигнат със забележителна бързина. Още по-необичаен беше начинът, по който се случи; нямаше намеса в съня, така че заспалите да се събудят от образа на това, което трябва да се направи; не беше получено и съобщение от системата за комуникация. Не; човек, истинска личност, тропаше по вратите, не преставаше да блъска, докато обитателите отвъд тях не се бяха надигнали, сънени и объркани.

Нямаше обяснение за подобно странно поведение, затова шестимата души, които пристигнаха в анонимен подземен офис бяха силно разтревожени в началото. Какво ли можеше да се е случило? Появиха се спекулации за разтопен реактор; по-бюрократично настроените предположиха мрачно, че това е част от тестовете за аварийна ситуация, предприет от някой свръхентусиазиран фанатик.

Джак Мур не предположи нито едно от тези неща. Той изобщо не мислеше, и то не само защото беше уморен; той беше единственият човек, за когото не съществуваше очевидна причина да бъде тук. Беше просто охранител. Разбира се, изпитваше любопитство, но не бързаше да прави заключения. Ако имаше причина за паника, нека другите се тревожат. Каквото и да се беше объркало, нямаше начин вината да е негова. Това беше едно от предимствата да си незначителен.

Неговото присъствие беше достатъчно, за да се притеснят останалите още повече. Поглеждаха го, подтикнати от желание да попитат защо е тук. Лична среща посред нощ беше достатъчен повод да решат, че има защо да се притесняват.

— Седнете, моля!

Робърт Ханслип се беше появил. Началникът, който контролираше парите, човекът, от чието одобрение зависеха животът и кариерата на всички в тази стая, на този остров. Никой не го харесваше, но това така или иначе беше без значение. Всички бяха съгласни, че го бива. Някои вярваха, че е високоинтелигентен, макар не много да бяха склонни да го нарекат такъв, най-малкото след дългата — и напоследък маниакална — тирада на Анджела Миърсън за точния размер на голямата празнина, в която би трябвало да се помещава интелектът му. Всъщност никой в стаята не го познаваше. Той никога не общуваше с хора с по-ниско положение, а те вече бяха забелязали, че на тази странна среща не присъстваха старши лица.

Слабостта на Ханслип беше неговото показно самоизтъкване. Той бе възприел престорен старомоден стил и беше съхранил метаболизма си така, че допълнителните килограми да не надхвърлят десет процента: достатъчно, та да му придават по-солиден вид, без да пораждат чести грижи за регулиране на сърцето. Не беше за него нито модерният стил денди, нито аскетичното облекло на учен; той предпочиташе грижливо небрежен вид, който напомняше за преди шейсет години, времето на неговата младост, когато подобно нещо едва излизаше на мода.

Той никога не говореше високо, но не търпеше никаква опозиция. Всеки, който го подразнеше, скоро се озоваваше без помощници или със съкратен бюджет. Всичко се криеше зад усмивка, чиято цел беше да накара жертвата да изпитва благодарност, че положението не е още по-зле.

Отчасти властта му зависеше от това да се увери, че всичко върви гладко, тъй че криза от какъвто и да било характер беше в негова вреда; видът му в момента предизвика определено дружна тревога у малката групичка. Той беше разтреперан; каквото и да се беше случило, те разбраха в мига, в който влезе, че е нещо лошо.

— Простете ми, че наруших разкрасителния ви сън — каза той. — Преди три часа сериозен токов удар прекъсна доставката на електричество в Северна Германия, Финландия, Швеция, Дания и Шотландия за шест стотни от секундата.

Джак се огледа, чудеше се какво ли означава това. Внезапно всички застинаха.

— Колко сериозен удар? — попита някой.

— Все още се опитваме да установим точните цифри.

— Ще кажете, че е причинен от нас?

Ханслип кимна.

— Точно това ще ви кажа. Официалните анализи още не са готови, но съм сигурен, че първопричината е тук. Не е нужно да обяснявам, че вече изпратих доклад, в който отричам да има нещо общо с нас и настоявам за извинение от отговорните за това.

— Това е ужасно мощна сила, по дяволите — отбеляза млад мъж, след като прегледа данните от листовете, които Ханслип им даде. Трябва да беше съвсем нов, иначе би бил наясно, че Ханслип не одобрява никакви ругатни. — Сигурен ли сте, че сме били ние? Как може да се е случило?

— Сигурен съм, че сме били ние. Иначе нямаше да ви обезпокоя по време на почивката ви. Що се отнася до това какво го е причинило, това е вашата задача. Не е нужно да търсите кой го е причинил. Това, боя се, вече е очевидно.

Притеснението на Ханслип се предаде на останалите участници в срещата.

— Време — каза той. — Не разполагаме с много време.

Но бюрокрацията се движи в свой си величествен ритъм без значение колко е спешна ситуацията. Основният резултат от срещата беше, че се сформира комисия. Всъщност няколко комисии; една, която да анализира информацията и да открие за какво е била използвана мощността, друга да разбере как някой е успял да премине през една от най-сложните системи за сигурност на планетата. Трета беше натоварена със задачата да унищожи всички доказателства, уличаващи техния институт. Проверките, нужни да се установи, че тяхната размирна знаменита математичка е изчезнала, вече бяха бързо извършени.

— Момент, господин Мур — обади се Ханслип, щом срещата приключи. Джак не беше обелил и дума по време на дискусията, нито пък някой беше погледнал към него. — Предполагам, че се чудите какво точно правите тук?

— Да, но реших, че скоро ще ме уведомите и ще пренебрегнете всичките ми въпроси, преди да сте готов за това.

— Добра преценка. Може да ми е нужна вашата помощ. Затварянето на този институт и попадането на всички нас в затвора е една от най-вероятните възможности в този момент. Може да е нужна бърза неортодоксална реакция. Това е във вашата област.

— Какъв точно е проблемът с този токов удар?

Ханслип го изгледа презрително.

— Оставил е без електричество един милиард души, голяма част от които са получили пристъп на паника. Несъмнено ще се окаже, че е имало много самоубийства и убийства в резултат от хаоса. Вече ни е известно, че два самолета са се разбили в резултат на това, че всички контролни и резервни уреди са изключили едновременно. Броят на загиналите до момента наброява две хиляди и нараства. По-същественото тук е, че нашето правителство разчита на ефикасно управление на обществото. Това е изключително сериозно бедствие и някой трябва да понесе вината.

— О!

— Ще бъдат търсени виновните. Ще има публично наказание за тези, които са посрамили репутацията на Правителството на учените. Да покажем загриженост; глупости от този род. Сега разбирате ли?

— Разбирам.

— Добре. Трябва да повдигнем обвинение, придружено от доклад, че е получила нервна криза, която я е тласнала към акт на деструктивен тероризъм. Нещо в този смисъл. Сигурен съм, че си наясно. Нека се поразходим. Трябва да знаеш малко повече, щом ще ни помагаш.