Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Arcadia, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Гергана Минкова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Иън Пиърс
Заглавие: Аркадия
Преводач: Гергана Минкова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Orange Books
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Pulsio Print
Излязла от печат: 15.12.2016
Редактор: Нина Матеева
Коректор: Александра Живкова
ISBN: 978-619-171-030-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2579
История
- — Добавяне
38.
Джак вървеше по коридорите, придружен от двамата мъже, и си мислеше, че ако някой като Емили беше там, можеше да му изнесе дълга лекция за церемониалностите през вековете. Можеше да му опише различни начини, по които папи, императори и президенти са използвали даден ритуал, за да предизвикат благоговение, да превърнат равните в нищожества, а смелите в разтреперани просители. Без значение дали в тронна зала или овален кабинет, кавалкада или кортеж, целта беше спорът да се спечели още преди да е започнал чрез внушаване на страх.
Великият научен елит не се различаваше. Целият последен етаж на резиденцията беше ангажиран; през няколко крачки бяха разположени охранители; Джак минаваше от стая в стая, оглеждаха го или напълно го игнорираха хора с по-голяма важност. Най-сетне стигна до светая светих, свещената зала, подредена старомодно с удобни столове, където имаше огромни прозорци, а завесите бяха спуснати, за да не пропускат светлина.
Вратата зад него се хлопна и Джак остана, както първоначално му се стори, сам в празното помещение. Щом очите му привикнаха към сумрака, осъзна, че не е така. Дребен мъж, хилав, наподобяваш елф, седеше на един от столовете. Не помръдна, продължи да седи, скръстил ръце в скута си, гледаше го с любопитство, следеше реакцията му при наложените странни обстоятелства.
— Седнете моля. Вие сте доктор Мур, предполагам.
Джак се сепна от изненада. Очакваше гласът да отговаря на външността, тънък и слаб като фигурата му, но вместо това се оказа плътен баритон, ясен и прецизен.
— Да. А вие кой сте?
Той изглежда леко се озадачи.
— Не ви ли казаха? О, обичат да бъдат загадъчни, не е ли така? Простете ми. Аз съм Зофани Олдмантър. Седнете моля. Не обичам да вдигам поглед към хората.
Трябваше да се сети. Но Олдмантър беше толкова различен от всичко, което си беше представял, че той се настани срещу така беззащитния на вид, но с толкова страховита репутация мъж и се зае да го изучава с подновен интерес. Нищо чудно, че не го беше познал; никъде нямаше снимки. Олдмантър никога не се появяваше публично; никой освен най-приближените му не го беше виждал от години, от десетилетия. Той се олицетворяваше с репутацията си и с невероятната си мощ. Беше много стар. Беше прекарал целия си живот в трупане на ресурсите на безброй компании, огромни територии и стотици милиони хора, всички служители в лабораториите му бяха контролирани с желязна хватка. Никога не беше заемал мястото, което му се полагаше в някой управителен съвет, предпочиташе да постига своето по неформален начин — молба тук, натиск там. Говореше се, че армията му е най-добре оборудвана в целия свят, също и най-безскрупулната към всеки, който се изправи срещу него.
Сега седеше насреща сам, без никаква охрана. Джак можеше да се наведе напред и да прекърши врата му с едно движение.
— Но няма да го направите — каза Олдмантър почти извинително.
— Моля?
— Да прекършите врата ми или нещо друго, което ви мине през ума.
— Четете мисли?
— Не ми е нужно. Подозирам, че е твърде досадно. Не; всички си мислят едно и също при първата среща с мен — усмихна се унило. — Преди го намирах за притеснително.
— Защо съм тук?
— Не споменахте каква чест е за вас да сте в моята компания.
Джак сви рамене.
— Добре. Мразя раболепието. Съвсем просто е. Искам обяснение за жалкия хаос, който изглежда е настъпил в лабораториите на Ханслип — каза Олдмантър. — Един от съветниците ми е изчезнал. Доктор Ханслип отказва на опитите ми за комуникация. Миналата седмица имаше катастрофален инцидент, който причини масов хаос, а Ханслип отчаяно се опитва да хвърли вината върху ренегатите. Освен това научих, че е изгубил видната си математичка.
Направи пауза.
— Не съм особено загрижен по въпроса, но съм много развълнуван от етапа, на който се намира проектът на доктор Ханслип.
— Сигурен съм, че не мога да кажа…
— Сигурен съм, че можете.
— Обвързан съм с клетва за конфиденциалност.
— Наясно съм с вашата лоялност и ви уважавам заради нея. Въпреки това обстоятелствата се промениха. Операцията на Ханслип скоро ще ни принадлежи, както и всичката прилежаща информация.
— При това положение със сигурност ще е по-добре да се изчака дотогава.
— Бих го направил, ако не бях убеден, че положението още повече ще се влоши. Какво търсите?
Джак се поколеба за момент.
— Защо мислите, че търся нещо?
— В апогея на кризата вие заминавате на юг. Стараете се да се уверите, че няма да бъдете проследен от мига, в който стъпвате на континента, до мига, в който пристигате тук. Разбира се, ние наблюдаваме института ви. Стандартна процедура при водене на преговори за придобиване на собственост.
Тъй като човекът изглежда знаеше много, нямаше да спечели нищо, ако се преструваше, че е другояче.
— Станахме обект на опит за саботаж и кражба. Бях изпратен да извърша разследване. Основната ми задача е да проследя Анджела Миърсън, която, както сам споменахте, е изчезнала.
— Кражба на…?
— Информация.
— Постигнахте ли успех?
— Едва започвам.
— Разбирам. Наясно сте, че с ресурсите, с които разполагам, мога да проследя Миърсън много по-бързо от вас.
— Съмнявам се. Ще вдигнете прекалено много шум и тя ще бъде нащрек. Както вероятно ви е известно, тя е много интелигентна и почти параноична по отношение на доверието си към другите.
— Имате ниско мнение за способностите ни.
— Така е. С времето съм научил, че колкото по-голяма е една организация, толкова по-тромава става. Ще я открия по-бързо и по-ефикасно, отколкото можете вие.
Олдмантър се замисли за миг върху забележката, а след това каза:
— Не ми казвате цялата истина, разбира се.
— Разбира се, че не — отвърна Джак с усмивка. — И все пак е истината.
— Много добре. Имайте предвид, че искам да осигуря контрол върху тази технология за доброто на човечеството. Ханслип не притежава нито въображението, нито ресурсите, за да я развие както трябва. Аз — да. Помощта ви ще бъде оценена и възнаградена, ако и когато я получим.
— В момента не мога да ви предложа нищо полезно.
— Тогава настоявам да си спомните думите ми, когато нещата се променят.
* * *
Джак пое бързо, щом си тръгна от покоите на Олдмантър. Първата му задача беше да напусне резиденцията незабелязан. Смяташе, че има известно предимство; ако Олдмантър наистина мислеше, че той е учен от висок ранг, както подсказваше и любезният му тон, никой нямаше да предположи, че притежава нужните умения да се укрие. С малко късмет можеше да изчезне, преди дори да са се усетили.
Реши, че може да мине и без да напуска стаята си по официалния ред. Вместо това пое през врата, която водеше до обслужваща зона, пълна с хора, които Олдмантър вероятно само бегло подозираше че съществуват — готвачи и чистачи, трудещи се невидимо в недрата на сградата. Там тръгна по виещи се, усукани коридори и зае кафявото палто на метач, окачено на кука край един шкаф. След това отиде до платформата за зареждане, където пристигаха доставките с храна и откъдето изнасяха боклука. Не беше трудно да се качи в един от камионите, беше убеден, че може да разчита на подозрителността и неотзивчивостта от страна на тези хора, които да действат в негова защита. Видяхте ли нещо необичайно тази сутрин? Не. Нямаше жива душа… Много пъти се беше изправял пред подобни пречки. Това беше първият, а често и последният отговор на всеки въпрос.
Излезе на натоварено кръстовище, където имаше само много на брой платна, но никакви пешеходци. Никой не му обърна внимание, на слизане благодари на шофьора с плесване по рамото и продължи. Мъжът дори не се обърна да го погледне, само изръмжа и затръшна вратата. Прекара следващия час в кръстосване на района, производствена зона с много фабрики и цехове за преработване на растения, заобиколена с високи блокове за работниците, които отиваха там, връщаха се в блоковете и отново отиваха, и отново се връщаха. Остави портфейла с парите и документите си на една пейка, където знаеше, че със сигурност ще бъде намерен и неизбежно откраднат. Щом ги използва веднъж, местоположението му щеше да бъде проследено, където и да отиде и преследвачите му щяха да се впуснат в безрезултатно преследване, убедени, че знаят къде точно е.
В действителност не беше повярвал на Ханслип, когато го беше предупредил да внимава, преди да замине. Но щом Олдмантър се намесваше лично, значи положението беше наистина сериозно, той не беше човек, който се занимава с подробности. Разполагаше с десетки хиляди души, които можеха да дойдат и да го разпитат. Сега знаеше, че институтът беше под наблюдение и Олдмантър смята технологията на Анджела за толкова важна, че трябва да се заеме лично. Това вече не беше разчистване след пропуск в сигурността и притеснителен инцидент.
Трябваше да изчака да мине цяла нощ, преди да може да влезе в Архива. Беше студено, той беше мокър и нямаше никакви пари. Изведнъж животът беше станал доста по-неприятен.
* * *
В мига на пристигането си следващата сутрин пред обезсърчаващия метален портал, който водеше към главния вход, той осъзна, че ако Емили не се появи, няма шанс да намери нещо сам. Мястото беше гигантско. Огромна сграда, толкова висока и дълга, че краищата й се губеха в мъглата, стени без прозорци от мръсен бетон, мрачни и неприветливи, заобиколени с ограда от бодлива тел. Щеше да е като търсене на лист хартия в цял град, дори и мястото да беше педантично подредено, а той подозираше, че няма да е така.
Само това му трябваше. Беше премръзнал и нещастен от скитането по улиците цяла нощ. Нямаше къде да се седне край пътя, всичко беше осеяно с боклуци и мръсотия, нямаше откъде да си вземе нещо за хапване или пиене, дори и да имаше пари, насреща му беше само мрачна широка магистрала с много платна, която не водеше наникъде. Започваше да унива и се почуди какво ще прави, ако Емили Странг не се появи. И защо й трябваше да го прави?
Чу някой да вика зад него. Обърна се и му олекна, не само защото сега имаше шанс да успее със задачата си. Щом я видя да приближава, облечена в дебело палто, преметнала чанта през рамо, да се усмихва и да му маха, духът му живна. И все пак у нея няма нищо чак толкова забележително, напомни си той. Просто ренегат, който демонстрираше природата си чрез свободната си походка и показната раздърпаност на дрехите си.
— Закъснях, съжалявам — каза весело тя. — Мили боже! Какво ви се е случило? Изглеждате, сякаш сте прекарали нощта на някоя пейка.
— Прекарах я на пейка, но не съм спал. Снощи имах среща. Реших, че ще е добра идея да се прикрия.
— Защо?
— Срещнах се със Зофани Олдмантър. Лично.
— Това не означава ли, че сте важен?
Дори тя беше чувала за него. Всъщност, разбира се, че беше чувала. Олдмантър беше основен провокатор в провеждащата се кампания срещу ренегатите.
— Ако разбере, че вчера съм бил в Отстъплението, няма да му е нужно много време да разбере при кого съм бил.
— Тогава и аз ще имам възможност да се видя с него.
— По-скоро с някой от грубияните му.
— Разбирам. Започва да ми се иска никога да не ви бях срещала, доктор Мур.
— Най-добре ще е да го накараме да изгуби интерес към вас. Сигурна ли сте, че не сте осъществили контакт с майка си?
— Вече ви казах. Не я защитавам. Нищо не й дължа.
— Може ли да влезем? Замръзвам тук. Колко добре познавате мястото?
— Много добре. Идвах тук често. Сигурен ли сте, че не искате да си вземете нещо за хапване преди това? Наистина изглеждате плашещо.
— Не ми е за пръв път.
— Хм. Определено сте доста нетипичен учен — каза тя. — Е, ако сте сигурен, нека да влизаме. Вътре е пълна бъркотия, а огромна част от материалите са изгубени или унищожени, но все още съществуват някъде там. Ако знам къде трябва да търся, вероятно ще открия онова, което ви е нужно. Ще трябва да ми дадете следа.
— Открихме електронна препратка, която вероятно е част от статия, публикувана през 1959 година. Копието, което получихме, съдържаше текст, наречен „Почерка на Дявола“. Всъщност беше нещо с названието ЦЗОУ символи, които са били измислени едва преди половин век. Оказва се, че е част от работата на майка ви. Споменава се, че пълният документ, част от архива на преподавател, починал през 1979 година, се намира тук някъде.
— Сериозно ли говорите?
— Да — отвърна той, леко подразнен от недоверчивия й въпрос. — Защо?
— Просто не съм чувала по-безумна история в целия си живот.
— Само с това разполагам.
— Значи сте напълно отчаян.
— Какви са шансовете документите на онзи човек да са там?
— Нямам представа — призна тя. — Дори и наистина да са съществували, не мисля, че някой някога ги е търсил, защото нещата, които са преглеждани, се унищожават. Никой не си прави труда да ги връща по местата им. Намирането може и да ни отнеме известно време, но единственият начин да разберем е да влезем и да потърсим.
— Тогава нека започваме — каза той.
* * *
Посветиха цял ден на задачата и въпреки уменията и знанията на Емили останаха с празни ръце. Джак се съмняваше, че някой е в състояние да открие нещо, дори да разпердушини всичко. Как го правеше тя, по каква логика се придвижваше от едно подземно ниво към друго, подминавайки сякаш километри незнайни полуосветени редици с папки, от време на време измъкваше по някоя, оглеждаше даден рафт, а после издаваше недоволен звук и продължаваше, на него не му беше известно. Все пак тя създаваше впечатлението, че знае какво прави и колкото повече я следваше, толкова по-силна увереност го изпълваше. Имаше нещо в действията й, което му носеше успокоение.
Дори когато много часове по-късно прозвуча оглушителна сирена и тя силно изруга, той не се почувства обезкуражен.
— Свършва ни времето — каза недоволно тя. — Ще трябва да спрем и да се върнем утре.
— Откри ли нещо?
— Всъщност — отвърна тя — установих, че документите са съществували преди петдесет години, което е доста добре. Стесних зоната, в която може да се намират. Така че отбелязахме известен прогрес. Все пак има нещо, което ме озадачава.
— И то е?
Вървяха бързо към изхода, а стъпките им тракаха по бетонния под. Джак чакаше с нетърпение отново да се озове навън; времето не беше хубаво, но неприятното усещане в сградата беше още по-лошо.
— Няма белези някой някога да ги е преглеждал. За да може някой да скрие нещо между листовете, би трябвало първо да ги намери. В такъв случай би останал запис, че някой ги е търсил. Наистина ще ми е много полезно да разбера повече — каза тя.
— Боя се, че аз…
— Страшни тайни, за които ренегатското ми ухо не е достойно?
— Нещо такова. Освен това колкото по-малко знаете, толкова по-безопасно ще е за вас.
Последва дълга пауза, всеки от двамата се чувстваше обиден от отношението на другия. Джак пръв отстъпи.
— Мога ли да ви предложа нещо за хапване? Ядене? Трябва да има нещо наоколо.
— Мислех, че сте останали без пари — отбеляза тя.
— Така е.
— Можем да ви предложим гостоприемството си, ако го приемете. Няма да е толкова удобно и хигиенично, както сте свикнали, но не изглеждате като човек, който може да си позволи да бъде много капризен. А и малко понамирисвате.
* * *
Той прие поканата; и без това нямаше избор, не беше изкушен от идеята да прекара поредна нощ на открито на улицата. Не би възразил през лятото, но в тази част от годината беше прекалено студено. Освен това беше уморен и притеснен. Чувстваше се полумъртъв до момента, в който го заведоха в гола стая, обзаведена само с просто легло, след бързо, но изненадващо приятно хапване. Строполи се върху леглото, още преди Емили да го е оставила сам в стаята. Докато потъваше в забрава, със сигурност чу тихо хихикане. Не го беше грижа, стига всички да го оставеха на мира.
Щом най-сетне се освести, беше окъпан в пот и не можа веднага да си спомни къде се намира и защо е там. Единствено миризмата на възглавницата, несъмнено използвана от много хора преди него, без дори да е пъхната в стерилна калъфка, го върна към реалността. Бавно и отчаяно той се надигна и седна на ръба на леглото за малко, преди да тръгне да търси душ.
Баните бяха невъобразимо примитивни; просто тръба с дюза, от която върху него се изливаше гореща вода. Поне отми за малко мислите от съзнанието му, които продължаваха да го заливат една след друга, неоформени докрай, докато се подсушаваше.
Дрехите, които бяха намерили за него, бяха друг проблем; напомняха му за миналото твърде много. Налагаше му се да се облече като хората, които беше свикнал да наблюдава и контролира. Панталони, кремава риза и светлосиньо яке. Край умивалниците имаше огледало и той се огледа старателно, щом приключи. Не се беше бръснал и с тези дрехи изглеждаше много различен. Не беше вече лъскав член на елита, но не внушаваше убедително и някаква друга принадлежност. Изглеждаше нелепо.
Емили не беше съгласна.
— Много по-добре. Не изглеждаш толкова самодоволен.
— Благодаря. Ще го приема като комплимент.
Беше едва шест часът сутринта, но пътят до Архива беше дълъг, особено предвид факта, че Джак настояваше да минат по заобиколен път и да вървят пеша последния километър и половина. Не беше съвсем сигурен защо се тревожи, но Емили беше доста оптимистично настроена, а на него не му хрумваше друго в момента.
— Шансът е доста нищожен — каза той, като я последва в поредния слабо осветен проход, образуван от купчини изгнили кашони.
— Тръпката от преследването — отвърна тя и изпъна врат, за да погледне няколко метра напред в полумрака. — Никога не съм претърпявала поражение тук и няма да ми се случи днес.
Затова, когато тя най-сетне нададе победен вик и се покатери на стълбата, а после издърпа стар кашон, като го посипа с прахоляк, той се изненада и почувства истинско облекчение. Преди всичко изпитваше гордост, че изобщо си е направил труда да я потърси. Съмняваше се някой друг да успее да се справи така успешно в тази адска дупка, натъпкана с антики.
Тя внимателно свали кутията и духна още повече прах от капака й.
— Вижте.
Той видя надпис върху почти разлепен и пожълтял от времето етикет. „Литън, Хенри. Документи. 1982/3346“.
— Какво означават числата?
— Стара и вече напълно безполезна каталожна система. Имаме късмет. Ако етикетът беше паднал, никога нямаше да успеем да го открием.
— Браво. Сега нека хвърлим един поглед и да си тръгваме.
Тя се засмя.
— О, боже, няма да е толкова лесно.
— Какво имате предвид?
— Там горе има още осем кашона. Може да е във всеки от тях. Все пак и най-дългото пътешествие започва с една-единствена стъпка — добави весело тя и го поведе към бюро в тъмен ъгъл. — Вие огледайте този, а аз ще започна да свалям останалите. И така, какво точно търсим?
— Възможно е да е електронен носител с информация. Или печатно копие. Като че ли е най-вероятно.
— Действайте, тогава.
Той направи каквото му беше казано. Малко по малко извади листовете от кашона, настани се и опита да чете, макар само защото Емили беше започнала да върши същото. Не искаше тя да разбере, че четенето му е трудно, че отдавна не го е правил. Заниманието беше търпимо само заради факта, че от време на време хвърляше поглед към младата жена, която стоеше срещу него и правеше същото, смръщената й съсредоточеност придаваше на прашното й лице особена привлекателност.
Имаше едва ли не хипнотичен ефект и му беше трудно изобщо да се концентрира върху нещо. Дори бегло започна да разбира тези хора, съществуването им и настойчивото им желание да се занимават с естествени безсмислени дейности.
Наред с това изпитваше и нарастващо раздразнение. Какви бяха тези неща, тези кашони със стари влажни тетрадки и смачкани хартиени пликове? Всичко беше написано на ръка, а той никога не беше виждал подобно нещо другаде, освен в музеи. Беше впечатлен от старанието, но прочитането на всяка дума му костваше големи усилия и дори тогава смисълът не му беше особено ясен.
Имаше десетки тетрадки, папки, пакети с хартия, част от тях изписани ръкописно, други само с по няколко нечетливи драсканици. Той прекара половин час над стар пожълтял трошлив лист и внимателно анализира всяка дума, събираше ги в едно, след това изваждаше изреченията, но пак не му говореха нищо. „Ще се срещна с Разказвача другата сряда“, дотолкова беше изгубил контекста, че нямаше никаква надежда да разбере смисъла, дори и да имаше такъв. Друг текст, напечатан на примитивна пишеща машина, доста по-лесен за четене, беше също толкова проблемен — „Господин Уилямс е на работа от три години и се е издигнал от некомпетентен до нелеп. Той е изключително подходящ за кариера в банката ви.“
След три часа Емили го откри, но само защото пренебрегна инструкциите му и прегледа абсолютно всичко. Наградата не беше каквато беше очаквал. Не беше малък пластмасов или метален предмет. Нито прясно отпечатани листове със символи. Вместо това беше заровена на дъното на голяма кутия с хартия и никак не изглеждаше свежа. Беше малко по-голям от дланта му бележник и се състоеше от петнайсетина страници, облечени с кожена подвързия. Отвори го и кихна от прахоляка. Вътре се редяха страница след страница странен текст, който не означаваше нищо за него и който според Ханслип само машина беше в състояние да разбере.
Проучи го отблизо. Беше писан на ръка с мастило, което не изглеждаше избледняло. Само първата страница беше с нормални символи. Пишеше „Почерка на Дявола“. В долната част имаше лепенка с надпис в черно, който гласеше „Тъдмор Корт“.
— Трябва да е това — заяви той. — Добра работа.
— Не е ли каквото очаквахте?
— Не. Кажете ми, изглежда ли като нещо наскоро добавено тук?
Изглеждаше повече от странен начин за скриване на нещо. Кашонът и съдържанието му имаха вид сякаш не са докосвани много дълго време: прахта, миризмата на гнило, мишите изпражнения, всичко.
— Ако е така, значи е било скрито от някой, който знае какво прави. Аз бих казала, че е тук от доста време. Вижте — каза Емили и вдигна друга книга. — Виждате ли този белег? Това е очертанието на тетрадката. Върху корицата е останало леко петно. Това се случва само след дълъг период. Освен това малко беше залепнало за горните листове. Това също обикновено отнема години.
Тя го взе от ръцете му, огледа го отблизо, а след това го вдигна към лицето си и го подуши.
— Ако се интересувате от моето мнение, на мен ми изглежда автентично. Истински осемнайсети век.
— Какво имате предвид? Как така осемнайсети век? — попита остро той. — Не е ли двайсети?
— Не. Хартията, почеркът, миризмата…
— Това не е възможно.
— Тогава ще трябва да прегледаме внимателно целия материал. Да видим дали има други препратки, които ще дадат обяснение. Фалшифицирането на документ е трудно, но фалшифицирането на няколко би било почти невъзможно. Може да направим тестове на хартията и мастилото.
— Нека първо опитам нещо друго. Може ли да повикате дежурния служител?
Емили изтича нагоре по стълбите и се върна няколко минути по-късно с уредника, възрастен човек, който пренебрежително махна с ръка, когато пристигнаха и ги остави да бродят на воля.
— Някой някога разпитвал ли е за тези книжа? — обърна се към него Джак. — Знам, че няма официални данни. Но неформално?
— Тези? Защо питате?
— Отговорете на въпроса.
— Никой не е идвал да ги гледа. Официално и неофициално.
Той погледна встрани, съвсем леко, по начин, който накара Джак да бъде нащрек. Той хвана Емили за ръката и я дръпна към себе си.
— Мисля, че трябва бързо да се махнем оттук — каза той. — Не през главния портал. Има ли друг изход?
Тя кимна.
— Последвай ме.