Иън Пиърс
Аркадия (31)

31.

Щом си тръгнаха от къщата на Литън, Роузи и Анджела повървяха известно време заедно.

— Накъде си се запътила? — попита след малко по-възрастната жена.

— Трябва да се прибера у дома и да приема последствията, струва ми се. Родителите ми няма да ме пускат да излизам с месеци. Вие какво искате от мен? Защо професорът се съгласи на това, за което помолихте?

— Подозирам, защото предполага, че си прекарала последните два дни в оргии и поквара. Затова, разбира се, не иска да има нищо общо. Но най-вече защото те харесва и ми има доверие. Помислих си, че може да искаш да обядваме заедно и да се опознаем.

— Разбирам — отвърна Роузи; странно, но предпочиташе мисълта, че я подозират в нещо наистина пошло. Още по-странно беше, че професор Литън го намираше за правдоподобно.

Повървяха още малко, преди Роузи да събере кураж.

— Дженкинс. Той изглежда така заради нещото в мазето.

Анджела се разсмя лековато.

— О, със сигурност не може да е така.

— Глупости. Професорът не обърна внимание, но в мига, в който го споменах, вие изтичахте в мазето да проверите. След това започнахте да ми задавате въпроси.

— Доста пряма си. Не е особено привлекателна черта за млада жена.

— Зад завесата имаше гора. Също и хора, реки и мъже с мечове. И необичайно парти. Отрязаха косата ми и ме издокараха. Защо иначе смятате, че изглеждам така?

— Какво въображение имаш само.

Роузи бръкна в чантата си и извади от нея златна перука. Подаде я на Анджела. После седна върху зида на къщата, край която минаваха, свали обувката си и показа трите блестящи пръстена на средните пръстчета на краката си.

— Много добре знаете, че няма нищо общо с въображението ми.

Последва пауза.

— Тези пръстени върху теб ли бяха? Когато се върна?

— Значи сега вече ми вярвате?

— Но не и в момента, в който си преминала натам?

— Не. Какво значение има?

— Метални ли са?

— От злато и сребро, струва ми се. Чувствам се ужасно виновна заради тях.

— Когато се върна, същото ли беше като предния път? — тонът на Анджела се беше променил драматично. — Същото ли изпита? По същия начин ли се случи?

— О, разбирам — Роузи се замисли. — Не. Първият път беше като преминаване през врата. Усетих леко гъделичкане, но нищо особено. Този път започна така, но се усили, сякаш се опитвах да газя през вода. Като че ли беше по-плътно, ако разбирате какво имам предвид.

— И не остана заклещена?

— Не. Просто беше доста по-трудно. За момент изпитах странно усещане, сякаш съм замръзнала. Без да ми е студено, разбирате ме. Само сякаш спрях съвсем за кратко. След това преминах и всичко беше съвсем наред. Странното е, че щом пристъпих, изглежда наоколо нямаше никого, но щом се обърнах видях, че има.

— Кой?

— Нямам представа. Беше нощ. Успях да различа единствено сянка.

— Ах! — промълви тихо Анджела. — Колко интересно!

— Какво става? Разтревожих ли ви с нещо?

— Наистина е много трудно да го обясня — каза тя. — Не на последно място, защото се съмнявам, че ще ме разбереш.

— Опитайте.

— Слушай, ще ми повярваш ли?

Роузи се разсмя.

— Съмнявам се.

* * *

Как възниква една вселена? Определено странен въпрос, а и не такъв — доколкото ми е известно, — на който някой е давал отговор. Всички светове съществуват, но само един е действителен във всички отношения; друг може да добие стабилност само ако върху него действа външна сила. Светът, проектиран от мислите на Толкин, съществуваше само потенциално, преди аз да го разгърна. В мига, в който надникнах през перголата, само участъкът, който попадна в полезрението ми, стана действителен. Щом пристъпих в него, той започна да се формира и веднага се изправи пред собствените си вътрешни противоречия. Естествените закони на физиката надделяха и той започна да се неутрализира сам с едва ли не фатални последствия за мен.

Антеруолд беше по-стабилен и това беше голям късмет, тъй като вместо да бъде реализиран с бавни темпове на растеж и всяко мъничко допълнение да бъде тествано за стабилност, той се формира с главоломна скорост. Детайлите у хората бяха генерирани от Роузи при двете нейни посещения: каквото и да беше направила, с когото и да беше разговаряла, незабавно означаваше, че тези хора, техните приятели и семейства, купувачи, вещи, предци — а всъщност и наследниците им — са преминали от латентно в действително съществуване.

Времето беше започнало да тече. Литън беше нахвърлил основите на функциониращо алтернативно общество и беше създал нещо застинало, непроменящо се, неподвижно; аз бях поставила граници, така че това състояние да се запази в случай на инцидент, но нахлуването на Роузи се оказа заплаха за разрушаването на тези граници и задвижване на всичко. От мига, в който тя стъпи в Антеруолд, и миналото, и бъдещето започнаха да се напасват и да си съответстват.

Това можеше да се окаже сериозен проблем. Съществуваше риск експериментът напълно да излезе от контрол, тъй като открих, че не реагира на опитите ми да го прекратя. На теория сега, след като Роузи и котката бяха излезли, трябваше да е възможно. Не можех да го разбера, докато не видях пръстените на пръстите на краката й и тя не спомена сянката. Поговорих с нея с част от съзнанието си, междувременно направих няколко бързи изчисления, а с мъничката част, която беше останала свободна, започнах да се тревожа.

* * *

Анджела поведе Роузи към страничната уличка, където беше паркирала колата си.

— Умирам от глад, можем да си поговорим, докато хапваме. Ходила ли си някога в „Рандолф“?

Роузи не беше. Всъщност не беше ходила другаде, освен в мазето на Литън. Анджела беше съвършено наясно с това и точно по тази причина беше отправила поканата. Реши, че момичето ще е много по-податливо, ако създадат връзка, а тя самата се подкрепи с една-две чашки. Ето защо подкара колата към центъра на града, заведе Роузи в хотела и поиска маса за двама в ъгъла.

— Предполагам — заговори тя, след като се настаниха удобно и си запали цигара, — че не мога да ти предложа шери.

— Мисля, че не — отвърна Роузи, — но бих искала една чашка — тя седеше напълно неподвижно и се оглеждаше наоколо. — Може да ми подейства добре. Тук е много приятно.

— Да, усилията са насочени към външния вид, но не и към значимото, боя се. Храната — довери й тя — е доста лоша. Бих искала да ти предложа хубава храна, но това не е възможно в Англия в този момент. Ще трябва да се примирим с очарованието.

— Много ли сте пътували?

— Би могло да се каже.

— Разкажете ми.

Анджела направи точно това и стопли момичето, което гледаше със замъглен, изпълнен с копнеж поглед, докато му разказваше за планини, малки ресторантчета на селски площади, за топлото слънце и синьо небе, за видовете храна, които беше опитвала на различните места, които беше посетила.

— Ах, звучи толкова прекрасно — въздъхна Роузи.

— Някога била ли си в чужбина?

— Не знам — отвърна предпазливо Роузи. — Предполагам, че точно затова сме тук сега. Можете да продължите да се държите мило с мен, докато отговоря на всичките ви въпроси. О, нямах намерение да съм груба — добави бързо тя, щом зърна изненадата върху лицето на Анджела.

— Не, не. Съвсем права си. Всъщност аз бях груба. Отнесох се с теб като с някое глупаво момиченце, каквото очевидно не си. Мисля, че шерито е доста добра идея. И един голям джин за мен. Много голям. Така се радвам, че още не са въвели забраната за пиене и шофиране.

Пийнаха и поприказваха малко, докато им поднесат граховата супа, сипана в чиниите им от голям посребрен супник. Келнерът им обърна голямо внимание, тъй като бяха единствените гости.

— Е, коя от нас ще започне? — попита Анджела, след като опита супата, направи гримаса, но упорито хапна малко от нея. — Ще ми разкажеш ли какво се случи от другата страна на перголата? Или аз да ти разкажа какво представлява? Бих предпочела първия вариант. Тогава ще мога да обясня втория много по-добре. Трябва да разбереш, че всъщност не съм съвсем наясно какво има там. Давам ти тържествено обещание, че ще изпълня своята част от сделката.

Роузи хапна една лъжица от супата.

— Само отговорете на един въпрос преди това — настоя тя. — Това машина на времето ли е?

— Добро предположение — отвърна Анджела. — Но не точно. Преместила те е някъде. Дали в миналото или в бъдещето, нямам представа. Но не в нашето минало или бъдеще, надявам се.

— Съществуват различни минало и бъдеще?

— Не. Само едно. Това е проблемът. Поне единият от двата, които забелязах.

— Кой е другият?

Анджела прехапа устни.

— Ами, това, че си носела пръстените, когато си заседнала при връщането, и сянката, която си видяла.

— Какво означава тя?

— Не знам. Работя по въпроса и точно затова няма да крия нищо от теб. Имам нужда от помощта ти. Трябва да разбера какво се е случило. Положението е много по-рисковано дори от ситуацията с родителите ти, макар и тя да е сериозен проблем. Освен това не бива да казваш на никой друг. Е, какво правеше в онова мазе? Имам предвид първия път.

— Търсех Дженкинс. Мислех, че може да се е заклещил някъде там. Отметнах вехтата завеса, в случай че е зад нея.

— Разбирам. Тогава си преминала.

— Само за миг. Видях онова момче, то ми се поклони и аз се върнах. Това беше всичко, наистина.

— Това беше Джей?

— Узнах го по-късно. Вие откъде разбрахте?

— После си преминала още веднъж. Кога? В четвъртък?

— В сряда. Този път останах там до късно през нощта, но тук се оказа до сутринта.

— Ах! — Анджела изглеждаше много заинтригувана. — Продължавай. Какво видя този път?

— Прекрасни неща! Всички бяха толкова мили с мен. Държаха се така, сякаш съм изключително важна. Имаше страхотно парти, а аз бях нещо като почетен гост.

— Кой беше домакин?

— Лейди Катрин. Тя е господарката на Уилдън и е ужасно богата — Роузи я погледна през масата. — Малко приличаше на вас, само че беше по-млада и носеше перука. Беше прекрасна.

— Поласкана съм.

— Все пак беше странно. Всички припадаха по къщата й, но всъщност тя беше много обикновена. Красива и голяма, но обикновена. Всички те се прекланяха пред неща като чашите и посудата й, а те бяха стари и надраскани, голяма част от тях изглеждаха, сякаш са от местния супермаркет. Имаме по-хубави в училище.

— Разкажи ми за партито.

— Имаше храна, която според тях беше невероятна, но също беше доста простичка. И всички питаха защо не съм омъжена. Музиката беше от най-странните, които съм чувала. Освен това срещнах онзи наистина красив мъж на име Памархон.

— Изчервяваш се.

— И всички ме наричаха лейди Розалинд и се държаха сякаш фактът, че мога да чета и говоря английски е нещо изумително.

— Как говореха те?

— Повечето от тези, с които си приказвах аз, говореха английски, но като чужденци. Другите… не знам. С времето започнах да различавам отделни думи, дори успях да кажа някои неща. Съвсем първична реч, ако ме разбирате. Не като френски или латински. Приличаше на английски, но доста деформиран. Или като зле настроено радио, от което отчасти долавяте какво се говори.

— Изглежда си имала интересна вечер.

— Беше вълшебна. Прекрасна. Танцувах, всички ми се възхищаваха, беше невероятно.

— Радвам се, че си прекарала добре. Изненадана съм, че се върна.

— Тръгнах през гората да догоня Памархон. Бях го ядосала, макар да не знам как успях и исках да се извиня. Като че ли се загубих, а след това открих Дженкинс и видях светлината. Видях светлината. Това звучи глупаво. Все пак разбирате какво ви казвам. Реших, че е по-добре да се възползвам от шанса, докато все още съществува. Последния път беше изчезнала.

— Вината беше моя. Съжалявам за това. Изключих я, за да не може някой да премине през нея. Нямах представа, че ти вече си го направила. И така, решила си да зарежеш красавеца в името на домашното по английски. Що за невярна любовница!

Роузи поаленя.

— О, не говорете такива неща! Моля ви! Какво ще си помислят хората? Между другото, това цитат ли беше?

— Звучиш притеснена.

— Те все цитират разни неща. Малко е дразнещо.

— Какво цитират?

— Историята. Изглежда е някаква смесица между Библията и Енциклопедия Британика. Онова, което наистина ме разтревожи, беше фактът, че наричат мястото Антеруолд.

— Е, така е редно.

— Но професор Литън…

— Точно така. Изградих го от неговото съзнание.

— Сериозно?

— Сериозно.

Роузи се замисли за кратко върху това изненадващо твърдение.

— Продължавайте тогава. Какво е това? Имам предвид сериозно?

— Това е машина, която изобретих, проектирах и построих. Тя е начин за получаване на достъп до различни реалности. Както споменах, в момента води до свят, създаден от въображението на Хенри.

— Той знае ли?

— Не и бих предпочела да не му казваш. Може да се обиди.

— Какво имате предвид под различни реалности?

— Означава, че на всяко дадено състояние на вселената съответстват безброй други възможности. Например, дойдохме в този ресторант и ти си поръча пиле. Можеше да си поръчаш риба. Вселена, в която си поръчваш риба, е възможна алтернатива на тази. Такава, в която си поръчваш печен бронтозавър, е доста по-отдалечена и по-трудно достъпна.

Роузи присви очи.

— И?

— Антеруолд е един от тези варианти. Доста отдалечен, надявам се. За да се стигне до него, броят на събитията трябва да е гигантски. Точно затова го избрах. Не исках никакво объркване в линията на събитията, които водят оттук до моето бъдеще. В противен случай би било трудно да се изследва добре. Обърка ли се?

— Много. Особено в частта с „моето бъдеще“. Сериозно ли го казахте?

— Да. Аз съм родена — забележи, че не казвам „ще бъда родена“; има съществена разлика — след малко повече от двеста години. Надявам се да не кажеш, че съм побъркана.

— Все пак съм била в изобретението ви — отбеляза Роузи. — Но не гарантирам за останалите.

— Може би си права. По тази причина не искам да споменаваш нищо от това на Хенри. Тайна между момичета. Ще бъде много по-лесно да повярваш на думата ми. Също както бъдещето е определено от миналото, миналото е определено от бъдещето. Аз идвам от бъдещето и искам да си остане така. Още не ми е ясно какво всъщност е Антеруолд.

— Какво е сега, тогава? Настоящето.

— Ах! — въздъхна небрежно Анджела докато размахваше вилицата си във въздуха. — Нищо.

— Нищо?

— Математически казано. Абстрактна концепция. Сега просто лежи между вчера и днес, както нулата лежи между минус едно и едно. От гледна точка на бъдещето настоящето е минало. От позицията на…

— Да, схванах идеята — прекъсна я Роузи. — Но не е нищо. Наистина е сега.

— Същото е с понеделник сутрин и събота вечер.

— Сега ям парче пиле. В понеделник сутринта се успах, а в събота вечер, един господ знае какво ще правя.

— Пак ще правиш същите неща. Освен ако нещо не се промени, така че в понеделник сутрин да не се успиш, а сега да си някъде другаде. Ако решиш например, да не се връщаш…

— Но аз го направих.

— Да. Направи го. Но дали ще го направиш?

— Наистина сте много дразнеща, знаете ли?

— Не. Не съм. Съществуването е такова. Вината не е моя.

Анджела си наля чаша от неособено доброто червено вино, което беше поръчала след джина, и отпи замислено. Интересно й беше да си говори с това момиче. Все пак й се беше налагало да държи всичко в себе си почти трийсет години. Сега обясняваше на прост език, на възможно най-прост език на младо момиче, което слушаше невероятно сериозно какво й говори. Единственият човек на света, с когото можеше да разговаря, защото знаеше, че поне действа.

— Виж, нека изясня положението. Аз съм математичка и се въвлякох в ситуация, в която ми се наложи да свърша многогодишен труд само за два дни. Единственият начин да се справя беше да изляза от времето, така да се каже. Затова дойдох тук. Пристигнах през 1936 година.

Роузи изглежда приемаше това много добре.

— А сега сте заклещена тук и искате да си идете у дома.

— Нещо такова. Трябва да направя някои модификации преди това. Исках да открия нещо фундаментално за реалността. Шефът ми искаше — или иска — да направи много пари по начин, който смятам за опасен. Трябва да го спра.

— Наистина ли е опасен?

— Да. Най-опасното нещо, което е изобретявано някога. Атомните бомби могат да унищожат настоящето. Това може да унищожи също и миналото, и бъдещето. Ако разбираш какво ти говоря, намирам го за лоша идея.

Роузи сдъвка парче пиле.

— Наистина ли е вярно, че в бъдещето имаме много пари и никой не работи, защото машините вършат всичко и всеки е щастлив? Видях го по телевизията.

— Никога не подценявай способността на човечеството да обърка нещата. В света има трийсет и пет милиарда души и повечето от тях водят живот, който смятам за нещастен и безсмислен. Или преди мислех така. Сега не съм толкова сигурна. Всичко се ръководи от малък елит от специално подбрани експерти. По-голямата част от планетата е ненаселена. Всички животни, с изключение на нас и това, което ядем, са били изпратени за унищожение. Демокрацията е отменена поради неефективност, всички се проследяват автоматично във всяка секунда от живота им, а мечтите са заменени от съобщения. Все пак повечето хора са щастливи. Медикаментите в храната се грижат за това, изключение прави малка група хора, които отказват да ги вземат. Те наистина са нещастни. Наричаме ги ренегати и обикновено ги пращаме в затвора.

— Затова, че не са щастливи?

— За престъпления срещу Обществото. Обикновено организират шествия, на които скандират „Радваме се, че сме ядосани“. Пращат ги в затвора или им изтриват съзнанието.

— Не това ни беше обещано — опълчи се Роузи. — Вие от кои бяхте?

— Аз бях член на елита.

— Тогава трябва да се засрамите.

— Все по-често ми се случва. Навремето ми се струваше съвсем естествено, а и в моя случай нямаше какво особено да направя. Един човек не може да промени света. С изключение на това, че сега мога.

— Какво искате да кажете?

— След като приключа с тестовете и съм уверена, че планът ми работи, мисля че мога да променя някои неща. После мога спокойно да се върна заедно със знанията си. Изключително сложно е; ще ми отнеме поне още десет години.

— Тогава няма ли да сте малко стара?

Анджела я погледна озадачено.

— Ще ме бива поне още осемдесет години — рече сковано тя, — щом приема още един курс на терапия. Едва на деветдесет и три съм.

— Баба ми е на деветдесет и три. Изобщо не изглеждате като нея.

— Надявам се, че не.

— Ами Антеруолд?

— О, беше ми нужен само да калибрирам машината.

— Какво ще се случи с него тогава?

— След време ще го изключа. Машината ще ми е нужна, а не може две вселени да съществуват едновременно завинаги.

— Ами приятелите ми? Джей, Памархон и Алиена? Ами лейди Катрин и Хенари?

— Ще си бъдат както преди. В латентно състояние.

— Ще се изпарят ли? Ще бъдат унищожени?

— Антеруолд съществува само в границите на машината, както знаеш. Той не е истински, нито ще стане такъв.

— Изглежда ми доста по-приятно място от това, от което идвате вие.

— Видяла си съвсем малка част от него. Аз нямам представа какво е в действителност. Не че има значение. Няма шанс да постигне постоянство.

— Защо не?

— Защото… защото аз казвам така.

Роузи я изгледа с подозрение.

— Така казва и майка ми, когато няма представа за какво говори. Сигурна ли сте, че знаете какво правите?

— Малко е сложно в момента. Не можех да спра, защото ти беше там. Това създаде някакво фалшиво постоянство.

— Хубаво — каза Роузи.

— Не беше хубаво и всичко беше по твоя вина.

— Не бяхте поставили надпис „Не преминавай“. Какво мислехте, че ще стане, ако някой види гора в мазето на професор Литън?

— Определено не мислех, че някой ще се промъкне в чужда къща и ще тършува из вещите му, а след това ще се присъедини към парти, на което не е поканен. Твърде голямо любопитство от твоя страна.

— Проявили сте небрежност, а сега предлагате да унищожите приятелите ми. Нямам много такива.

— Моля те, не започвай да се самосъжаляваш. Непристойно е. Трябва да имаш приятели тук.

Роузи поклати глава.

— Всъщност не.

— Умна съм, но не чак толкова. Щом хората в Антеруолд мислят, че си чудесна, вероятно е, защото наистина си такава. А това означава, че няма причина да не те преследват така пламенно и тук, както те е преследвал Памархон там.

— Той бягаше от мен. Аз го преследвах.

— Дребна подробност.

— Чуйте. Това място съществува ли, или не?

Анджела въздъхна.

— Това е безсмислен въпрос. Както казвам аз, зависи от гледната точка.

— Казахте, че не сте могли да го изключите, защото аз съм била там.

— Така е.

— Сега съм тук.

— Така е.

— Когато отидохте в мазето преди около час, успяхте ли да го спрете?

Анджела погледна малко уклончиво.

— Не — призна тя.

— Аха! — възкликна триумфиращо Роузи.

Анджела остави чашата си.

— Дразниш ме.

— Нямате представа какво става.

— Ще те заведа у вас, ще помисля през нощта и ще разбера. Сутринта ще отида в къщата на Хенри и ще направя нов опит. И без това трябваше да му помогна за нещо.

* * *

Щом върнах Роузи в дома й — и тя мина през вратата като някой от грешниците на Данте, готова да понесе наказанието си, — бях свободна да се захвана за работа. Преди всичко имах нужда от цялата информация, която можех да събера. Имах идеи; интуицията ми работеше много добре; контекстът и цялостната рамка бяха това, което ми липсваше.

Можех да направя предположения, но не ми се искаше да се оставям дълго на това; винаги ме караше да се чувствам леко неуравновесена. Всичко, което можах да сторя на практика, беше да се върна при машината и да проведа тестове, за да извлека основната информация, която ми е нужна. След това да седна, да установя кое не е наред и да намеря начин да дръпна щепсела. Беше истински късмет, че бях обещала на Хенри да отида на следващия ден и да му превеждам. За какво ли ставаше въпрос? Искрено се надявах да не пилее времето си с безсмислици, след като има фантазия, която да обгрижва.

Проблемът беше, че вече знаех какво става. Инстинктите ми бяха достатъчно добри. В Антеруолд все още имаше чуждо тяло, което произхождаше оттук. Трябва да беше това; нямаше начин да има друг достъп до него или пък друга причина светът да бъде блокиран в съществуване. Единствено котаракът и Роузи бяха ходили там, а и двамата се бяха върнали, затова по логиката на елиминиране, можеше да има само едно странно обяснение.

Странно, но не и невъзможно. Трансмисията не означаваше действително физическо преместване на всички молекули, атоми и електрони, които определят материята. Само прехвърлянето на информацията е било достатъчно за макар малка реорганизация на вселената в мига на пристигането. Както е известно на всеки, който някога е използвал компютър, има няколко прости задачи при копирането на информация. По време на прехвърлянето тялото е конвертирано в информация, която машината запазва — поне голям дял от нея, честно казано, но принципно е проста задача. След това я проектира на ново място. Копието се запазва за връщането, тъй като е по-лесно и по-бързо да се модифицира набор от данни, отколкото да се създаде изцяло отново. Машината е настроена така, че да отхвърли каквато и да е материя, за която няма запазено копие, за да се предотврати влизането на хора от Антеруолд в мазето на Хенри. Бях задала инструкции да игнорира дрехи и други несъществени материали, защото в противен случай някое мъхче би могло да създаде проблеми, но само толкова. Подозирах, че Роузи е объркала машината при завръщането си с онези пръстени. Беше я отхвърлила и я беше оставила в Антеруолд, тъй като не я беше разпознала. Същевременно я беше пуснала, защото я беше разпознала.

Резултатът беше дублиране. Ако бях права, сега имаше две Роузи, а в такъв случай аз си бях навлякла огромно главоболие. Бях притеснена и за голяма моя изненада основният фокус на моята загриженост беше самата Роузи. Трябваше да обърна по-голямо внимание. Чувствах се закрилнически настроена. Харесах компанията й, въпросите й, нейната самоувереност и критиките й. Изпитвах много по-силна привързаност към нея, отколкото беше редно, предвид факта, че я познавах едва от два часа, а тя вече ми беше създала проблеми.