Иън Пиърс
Аркадия (4)

4.

Щом странното момиче се върна и сложи ярката блестяща монета до храната, която беше оставила на тревата край него, Алекс Чън се претърколи и я загледа като омагьосан как си отива. За щастие, ужасяващото животно, което си беше помислил, че ще го разкъса, също си тръгна. Беше ли чувал нещо подобно? Питомни животни? Да, бегло си спомняше. Всъщност беше почти сигурен, че онези приказки са измислица. Означаваше ли това, че се беше получило?

Беше объркан и замаян. Не можеше да си спомни кой е, още по-малко къде е. Имаше бучене; това беше първото, което си спомни. После, че очите му се бяха замъглили. А след това — нищо. Тракането в главата му изведнъж спря, остана само ужасяваща тишина. Той държеше очите си затворени, опитваше се да се успокои, а после внимателно задиша. Въздухът беше топъл, но изпълнен със странни миризми, такива, каквито не беше подушвал досега. Не неприятни във всеки случай.

После започна да киха; потърси обяснение в съзнанието си, но то беше празно. Обзе го паника; беше му нужно известно време, за да се овладее и да анализира ситуацията. Полени, прах, частици от органична материя — изникнаха най-накрая вероятни отговори. Нефилтрираният въздух беше наситен с тях. Част от съзнанието му взе превес и постепенно спазмите бяха изолирани и изключени, а след това бяха поставени под пълен контрол; в ума му остана една-единствена мисъл.

Яж! Трябва да ядеш! Странна идея, тъй като не се чувстваше гладен. Далеч не. Част от съзнанието му го подтикваше да яде, а друга се бунтуваше само при мисълта за това, знаеше, че ще се почувства зле. Неохотно и предпазливо се пресегна и взе това, което му беше дало момичето. Изглеждаше отвратително. Овално, светлокафяво на цвят, меко, от него излезе нещо мазно, щом го стисна. Помириса го, а след това се отдръпна и се отказа. Беше от животински произход.

Но натрапчивата идея се върна. Яж! Яж! Много предпазливо го приближи до устните си, опита да не го помирисва и отхапа. А после отново и отново, тъпчеше сладкишчето в устата си и почти се задави, докато преглъщаше.

На мига в съзнанието му нахлуха мисли, спомени, усещания, смесваха се и се объркваха по безсмислен начин, но имаше цял набор от образи и спомени, толкова много, че не можеше да възприеме, чуе или направи нещо. Той се съсредоточи, опита се да отдели само един за начало. История. Нищо не означаваше. Ренегат. Най-после се появи образът на двама мъже, единият изправен. Висок мъж с къдрава коса, силно тяло. Леко се боеше от този мъж, но същевременно му се радваше. Защо? Мур. Това беше името му. Казваше се Джак Мур. Ами другият? Слаб, неспокоен, някак плах. Седи, а наоколо цари атмосфера на притеснение и обида. Осъзна, че вероятно това е самият той. Легна по гръб на тревата, затвори очи и опита да се отпусне. Картината се сглоби в съзнанието му и той си спомни разговора с Джак Мур. Преди два дни? Преди цяла вечност? Или пък просто мираж? Нямаше представа.

* * *

— Ти беше от екипа на Анджела Миърсън, струва ми се — заговори Мур. — Наредено ми е да разпитам всички, за да видя дали няма да открия полезна информация.

Случи се няколко часа след като Анджела се беше изпарила и цареше истинска паника. Чън знаеше, че Мур е разпитал много от онези, които бяха работили с нея, и разбира се, щеше да поговори с още много. Той нямаше нищо против; всеки си имаше задължение, а той беше изключително любезен, задаваше въпросите си с известна стеснителност. Много други биха се перчили с авторитета си и биха демонстрирали своята сила.

— Точно така. По образование съм физик, при все че работата ми тук е предимно анализ на данни. Всъщност е без значение каква е. Често и аз самият не знам.

— Общо взето сте нископоставен.

— Да — потвърди той с леко колебание.

— Забелязвам, че сте направили необичайна кариера.

Чън въздъхна.

— Ето, отново. Веднъж заявих, че имам съмнения дали организацията на обществото е трайна и дали непременно е ползотворна.

— Бих внимавал с начина ви на изразяване.

— О, не се тревожете. Анджела деактивира всички подслушвателни устройства тук. Тя мразеше подслушването. Както споменах, изразих съмненията си завоалирано. Извикаха ме и ми предложиха реконструкция за премахване на възможни латентни антисоциални тенденции. Аз отказах, събитията се навързаха и, накратко, приключих в Изолатора. Това беше преди повече от трийсет години. Още фигурира в досието ми. Предполагам, че ще остане там завинаги.

— Анджела ви е наела като стажант?

— Преди две години. Бях евтин. Трудно беше да си намеря работа.

Седяха в офис къта на Чън далеч в дъното, в най-задушната част на работната лаборатория, на километър и половина от центъра, отвъд ужасно потискащите занемарени коридори, погребани три етажа под земята. Във въздуха се носеше мирис на застояло и на масло от отоплителната инсталация, почти непоносим за Джак.

— Можете ли да хвърлите някаква светлина върху тази объркана история? Къде се е дянала? Разбирате ли, сигурен съм, че е добра идея да покажете очевидната си лоялност в момента.

Чън поклати глава.

— Разбирам това и се опитвам да се сетя за някоя подробност. Ако имаше предвид дали е казала или направила нещо, което да събуди подозрения, отговорът е не. Точно обратното, тя работеше усърдно и се стараеше да приключи следващия етап от проекта.

— Разкажете ми за нея. Досието й е пълно просто с данни. Искам да знам каква е била.

— Мога да ви кажа това-онова — отговори Чън, — но тя не беше особено склонна да споделя за себе си. Не мисля, че правеше друго, освен да работи и да взема стимуланти. Беше обсебена от труда си.

— На колко години е?

— Действителната й възраст е седемдесет и осем; биологичната — малко над двайсет. Получи новите дози преди три дни и част от тях липсват. Проверих. Ако ги е взела със себе си, може да живее още век или дори повече.

— Характер? Способна ли е на саботаж, тероризъм, незаконна подривна дейност?

— О, да! Би й се понравило.

— Вие харесвахте ли я?

— Що за въпрос? Всъщност никога не съм се замислял за това. Със сигурност беше най-провокиращата личност, за която съм работил. Щом се научиш да се справяш с настроенията й, можеше да е доста мила, макар че беше безскрупулна в начина си на работа. Така че, да. Струва ми се, че я харесвах. Определено ми доставяше удоволствие да работя с нея.

Мур изсумтя и стана да си върви.

— Къде мислите, че е отишла?

Чън се замисли.

— Ако ставаше въпрос за мен, бих се скрил сред останалите ренегати. Но все пак не става въпрос за мен. Така че — допълни с усмивка той — не мога особено да помогна.

— Тогава, ако се сетите за още нещо…

— Непременно ще споделя с вас. Всъщност, имам една идея, но е доста глупава. Ако доведе до някакъв резултат, ще ви уведомя.

Това беше. Сцената избледня, приличаше малко на екран, който угасва, и той отново си даде сметка за средата, която го заобикаляше. Беше седнал на открито, на въздух. Имаше хладен бриз, беше му приятно.

След половин час се опита да се изправи и откри, че го прави с лекота, макар да беше малко нестабилен в началото. След това тръгна — това беше по-трудно и уморително, но пристъпваше бавно, спираше да почине, щом краката го заболяваха. Вървеше на изток; виждаше сгради над дърветата и може би те щяха да събудят още спомени. В другата посока нямаше нищо друго освен дива природа.

След известно време стигна до улица. Къщи с малки градинки, дървета и необичайни цветя, израснали навсякъде. Още птици. Черни, такива с червени петна на гърдичките, от онези, дебелите и сиви. В един момент той подскочи уплашен. Имаше и друго диво животно на една стена, космато и безспорно опасно на вид. Огледа го със светлозелените си очи, спря се несигурно, но след това забеляза, че всички останали минават край него, сякаш е най-нормалното нещо на света. Чудовището го зяпаше като че ли с презрение, колкото и абсурдно да му се струваше, а след това се извърна на другата страна и започна да се ближе. Поне не съзря нещо необичайно у него.

Ами шумът! Хората се движеха с най-различни превозни средства, в най-различни посоки. Вятърът в дърветата, песните на птиците. А също и ароматите, носеха се навсякъде, някои бяха сладки, други неприятни, тревожни. Нямаше контрол над нищо, никакъв ред, само хаотични движения.

Двама души минаха край него, говореха си. Разбираше ли ги? Приближи се към тях и взе да ги следва, докато единият не се обърна и не го изгледа подозрително. Все пак беше чул достатъчно; беше ги разбрал. Дали можеше да говори? Не беше останал окуражен от опита си с момичето. Тази мисъл го обезпокои, но се налагаше да провери. Застана встрани, събра всичкия си кураж и се подготви. Избери си цел, приближи се, спри и се усмихни. Изчакай да установиш контакт с очи, но не се втренчвай. Използвай любезни изрази в началото и в края на изреченията. Пази дистанция.

— Извинете, прескъпа госпожо. Бихте ли ми оказали честта да ме информирате кое време е, моля?

Тогава се спря. Време. Думата размърда нещо дълбоко в съзнанието му. Нямаше много време. Защо? Отново, почти като отговор на въпроса му, думите започнаха да се блъскат в главата му, бяха толкова много, че му се наложи да приседне на един зид, без да забелязва минувачите, които поглеждаха озадачено този странно облечен човек, който държеше главата си с ръце и я клатеше напред и назад.

Беше пожелал да се изфука, може би да получи малка награда и допълнителна сигурност в работата. Допусна голяма грешка. Свърза се с човека от охраната, за да му сподели идеите си, за да си придаде по-голяма важност, а също и заради факта, че Мур беше чел досието му. Мур беше предал съобщението на Ханслип, тъй като и той имаше нужда да покаже, че владее положението. А трябваше да си мълчи.