Нийл Геймън
Звезден прах (9)

Девета глава
която се занимава основно със събитията в Канавката на Копача

Канавката на Копача бе дълбок пролом между двете варовикови Дюни — високи зелени хълмове, покрити с тънък пласт трева и червеникава почва, съвсем недостатъчна, за да порасне някое дърво. Отдалеч Канавката приличаше на бяла тебеширена линия върху зелена кадифена дъска. Местните легенди твърдят, че била прокопана с денонощен труд от някой си Копач, с помощта на меч, който ковачът Уейланд претопил и изковал в лопата, когато отишъл от Стената в Самодивската страна. Някои твърдят, че мечът бил Фламберже, други, че бил самият Балмунд; но никой не обелваше и дума кой е бил Копача, а и всичко това сигурно бяха дрънканици и пълни глупости. Както и да е, пътят към Стената минаваше през Канавката на Копача и всеки пътешественик, без значение пеша или с превозно средство, трябваше да мине през Канавката, където варовикът се издигаше от двете страни като плътна бяла стена и където Дюните се издигаха над главите като зелени възглавници върху легло на великан.

По средата на Канавката, встрани от пътеката, имаше нещо, на пръв поглед наподобяващо отрупани на едно място съчки и пръти. По-близкият оглед обаче разкриваше, че е нещо средно между малък навес и голям дървен вигвам, в чиито покрив имаше дупка, от която понякога се извиваше дим.

Мъжът в черно на върха на едната Дюна вече два дни оглеждаше много внимателно отдалеч купчината пръти, а когато успееше, и от по-близо. Беше установил, че колибата се обитава от жена в напреднала възраст. Беше сама и не беше ясно с какво се занимава, освен с това да спира всички пътници, които минаваха през Канавката. През останалото време не правеше нищо.

Изглеждаше достатъчно безобидна, но Септимус не би останал последния оцелял от рода си, ако се доверяваше на външния вид, а тъкмо тази старица, беше сигурен в това, беше прерязала гърлото на Примус.

Задължителното отмъщение изискваше живот за живот; не се уточняваше по какъв начин ще бъде отнет животът. По природа Септимус си беше отровител. Ножовете, ръкопашният бой и хитроумните капани бяха добро средство, но истинското му призвание си оставаше стъкленицата с прозрачна течност, чийто мирис и вкус изчезваха напълно при добавяне в храната.

За съжаление старицата ядеше само събрана или уловена от самата нея храна. Отначало беше решил да остави пред вратата й топъл пай с ябълки и отровни ягоди, но скоро отхвърли тази идея като непрактична. Обмисли варианта да събори върху колибата някоя скала, но нямаше как да е сигурен, че това ще я убие. Беше го яд, че не притежава магически способности — вярно, умееше да намира посоките, както и всички в рода му, през годините беше научил или откраднал някое и друго заклинание, но в момента всичките бяха съвсем безполезни, защото му трябваше нещо, което да предизвика наводнение или ураган, или гръмотевична буря. Така че Септимус наблюдаваше бъдещата си жертва, както котка наблюдава мишата дупка, час след час, ден след ден и нощ след нощ.

Минаваше полунощ, нямаше луна и беше много тъмно, когато Септимус най-накрая пропълзя до вратата на колибата от пръчки с гърне с жарава и книга с любовна поезия в едната ръка и с птиче гнездо, в което беше поставил няколко шишарки, в другата. От колана му висеше букова бухалка с глава, обкована с месингови гвоздеи. Пред вратата се ослуша, но не чу нищо друго освен равномерно дишане, разнообразявано от време на време със сънено сумтене. Очите му бяха привикнали към мрака, а и колибата изпъкваше на белия тебеширен фон на Канавката. Той пропълзя отстрани, без да изпуска вратата от поглед.

Първо откъсна страниците на книгата и намачка всяко стихотворение на топка, след което напъха топките хартия в пролуките между прътите на земята. Върху стихотворенията постави шишарките. Отхлупи гърнето, отлепи с ножа си няколко намаслени ленени парцалчета от капака, топна ги в жаравата, изчака ги да се разгорят, постави ги върху топките хартия и шишарките и задуха жълтите пламъчета. Огънят подхвана колибата. Той хвърли в него няколко клечки от птичето гнездо и те запукаха и се разгоряха. Сухите пръти на колибата започнаха да димят. Септимус потисна напиращата кашлица и се усмихна.

Върна се при вратата на колибата и вдигна дървения боздуган. Мислеше си: „Дъртата вещица или ще изгори в къщата си, в който случай задачата ми е изпълнена, или ще подуши дима и ще се събуди изплашена и объркана, и ще излезе, а аз ще й разбия главата с боздугана още преди да се е опомнила. Ще умре, а аз ще съм отмъстил“.

— Добър план — каза Терциус с глас като пукането на сухото дърво. — И след като я убие, може да отиде да си вземе Властта над Бурелом.

— Ще видим — каза Примус с гласа на бухането на далечна нощна птица.

Огънят облиза колибата, разгоря се и я обхвана отвсякъде в ярки жълто-оранжеви пламъци. От вратата не излезе никой. Скоро горещината принуди Септимус да отстъпи няколко крачки. Той се усмихна доволно и широко и вдигна боздугана.

Остра болка прониза петата му. Той се извърна и видя малка алена змия с ярки очи. Беше забила зъбите си дълбоко в кожата на ботуша му. Замахна към нея с боздугана, но тя се дръпна и светкавично се скри зад една бяла варовикова скала.

Болката в петата намаля. „Даже да е отровна, кожата е попила по-голямата част от отровата — помисли Септимус. — Ще си направя стегната превръзка на прасеца, ще си сваля ботуша, ще разрежа ухапаното на крака и ще изсмуча отровата“. И докато си мислеше всичко това, седна на една тебеширенобяла скала в светлината на пожара и задърпа ботуша. Той обаче не искаше да се изхлузи. Кракът му изтръпна и Септимус осъзна, че се подува, при това много бързо. „Значи трябва да срежа ботуша“. Хвана се за глезена и вдигна крака си. За миг му се стори, че светът притъмня, а след това видя, че огъня осветявал Канавката като горски пожар, го няма. Беше ужасно студено.

— Е — каза зад гърба му глас мек като въже за душене и сладък като отровен сладкиш, — май беше решил да се посгрееш на огъня на малката ми колибка. Или чакаше пред вратата, за да биеш по пламъците да не ме опарят?

Септимус щеше да й отговори, ако мускулите на челюстта му не се бяха парализирали и зъбите му не бяха стиснати. Сърцето му биеше като барабан, не в обичайния равномерен марш, а с диво неритмично отчаяние. Усети всяка вена и артерия в тялото си, но така и не разбра дали в тях тече огън, или лед.

Старицата пристъпи пред него. Приличаше на жената от колибата, но беше по-стара, много по-стара. Септимус се опита да премигне, да прочисти сълзящите си очи, но беше забравил как се мига и очите му не искаха да се затворят.

— Не те ли е срам? — каза жената. — Да палиш колибката на една бедна самотна старица, оставена на милостта на всеки разбойник, ако не са любезните й малки приятели.

После вдигна нещо от бялата земя, сложи го на китката си и се прибра в колибата, която по чудо беше останала напълно незасегната от огъня или пък се беше възстановила, Септимус не знаеше и не го беше грижа.

Сърцето му подскачаше и заекваше в гърдите му и ако можеше, Септимус сигурно щеше да пищи. Когато болката спря, вече се зазоряваше и братята на Септимус шестогласно го приветстваха в редовете си.

Септимус сведе поглед за последен път към сгърченото все още топло, населявано някога от него тяло и към изражението в очите му. След това извърна глава.

— Не останаха братя, които да й отмъстят — каза с гласа на утринните дъждосвирци, — и нито един от нас няма да е господар на Бурелом. Дайте да се махаме оттук.

И след като го каза, на това място не останаха дори призраци.

 

 

Когато фургонът на мадам Семела стигна с клатушкане до началото на Канавката на Копача, слънцето грееше високо в небето.

Мадам Семела видя обгорената колиба край пътя, а след малко и прегърбената старица с избеляла червена рокля на пътеката. Косата на жената беше бяла като сняг, кожата й беше като плисирана и едното й око беше сляпо.

— Добър ден, сестро. Какво се е случило с дома ти? — попита мадам Семела.

— Това е то днешната младеж. Едно келеме реши да се позабавлява и запали колибката на една бедна старица, която никому не е сторила зло. Получи си заслуженото.

— Правилно — каза мадам Семела. — Винаги си получават заслуженото. И все забравят да ни благодарят за урока.

— Права си — отвърна жената с избелялата червена рокля. — Кажи, скъпа, кой пътува с тебе?

— Това изобщо не е твоя работа и ще съм ти признателна, ако не си навираш носа в моите работи — сопнато отвърна мадам Семела.

— Кой пътува с тебе? Кажи ми истината или ще изпратя харпии, които да те разкъсат на парчета и да разнесат останките ти по целия свят.

— Че коя си ти, та да ме заплашваш?

Старицата впери поглед в мадам Семела с едното си виждащо и с другото замъглено око.

— Познавам те. Ти си Сал Боклука. И не ми дръж такъв тон. Кой пътува с теб?

Мадам Семела усети как думите излизат от устата й насила.

— Двете мулета, които теглят фургона, аз, слугинята, която държа в образа на птица, и един младеж в облика на съсел.

— Някой друг? Нещо друго?

— Никой и нищо. Кълна се в Сестринството.

Жената на пътя стисна устни.

— Разкарай се тогава оттук и си върви по пътя.

Мадам Семела цъкна с език, дръпна поводите и мулетата поеха напред.

На леглото й в тъмния фургон звездата спеше, без дори да подозира, че се е отървала на съвсем тънък косъм.

Когато колибата и мъртвешката белота на Канавката на Копача се скриха от погледите им, птицата подскочи на пръта си, вирна глава и пя весело, докато мадам Семела не я заплаши, че ще й откъсне глупавата глава, ако не млъкне. Но дори след тази заплаха в тихия полумрак на фургона красивата птица чурулика и се радва, и дори веднъж избуха като сова.

Когато наближиха Стената, слънцето вече беше ниско на запад. Небесното светило блестеше в очите им, заслепяваше ги и обливаше света в течно злато. Небето, дърветата, храстите и дори пътят блестяха в златно.

Мадам Семела спря фургона насред поляната, където щеше да разпъне сергията си. Разпрегна мулетата, отведе ги при потока да ги напои. После ги завърза за едно дърво.

На поляната беше пълно с продавачи и посетители, които също разпъваха сергиите си, вдигаха палатки и закачаха сенници по дърветата. Оживлението и очакването бяха обхванали всички и всичко също като златната светлина на залязващото слънце.

Мадам Семела влезе във фургона и откачи клетката от веригата. Изнесе я на поляната и я остави на тревата. Отвори вратичката и извади спящия съсел с костеливите си пръсти.

— Пристигнахме. — Съселът разтри влажните си черни очи с предните си лапички и премигна срещу намаляващата дневна светлина.

Вещицата бръкна в престилката си, извади един стъклен нарцис и докосна с него главата на съсела.

Тристан премигна сънено и се прозя. Прокара пръсти през рошавата си кестенява коса и яростно погледна вещицата.

— Ах, ти, дърта скочубро…

— Млъкни, лапацало такова — рязко отвърна мадам Семела. — Докарах те дотук невредим и в същото състояние, в което беше. Дадох ти храна и подслон — и ако те не са се покрили с очакванията ти, мен това изобщо не ме интересува! А сега се разкарай, преди да съм те превърнала в гърчещ се червей и да съм ти отхапала главата, ако тя пък не е опашка. Изчезвай! Къш! Чиба!

Тристан преброи до десет и сконфузено се отдалечи. Спря на двайсетина метра до един шубрак и изчака звездата, която слезе с куцукане по стълбите на фургона и тръгна към него.

— Добре ли си? — попита я искрено загрижен.

— Да, благодаря. Тя не ми направи нищо. Всъщност мисля, че дори не разбра, че съм там. Това не ти ли се струва странно?

Мадам Семела вече беше вдигнала в ръка птицата. Докосна пернатата й глава със стъкленото цвете, птицата се уголеми и се промени, и се превърна в млада жена, не по-възрастна на вид от самия Тристан, с тъмна къдрава коса и покрити с козина котешки уши. Хвърли поглед към Тристан и виолетовите й очи му се сториха много познати, макар за нищо на света да не помнеше къде ги е виждал.

— Значи това е истинският вид на птицата — каза Вечерна. — Беше ми добра компания по пътя. — И като го каза, осъзна, че сребърната верига продължава да държи в плен птицата, макар тя да се беше превърнала в жена, защото проблясваше около китката и глезена й. Вечерна я посочи на Тристан.

— Ужасно — каза той. — Но не съм сигурен, че можем да направим нещо.

Двамата тръгнаха през поляната към пролуката в стената.

— Първо ще отидем при родителите ми — каза Тристан, — защото съм сигурен, че им липсвам толкова, колкото те на мене. — Честно казано, Тристан почти не се беше сещал за родителите си през цялото пътешествие. — А след това ще отидем при Виктория Форестър и… — И при това „и“ Тристан затвори уста. Защото вече не можеше да изрече старото си намерение да даде звездата на Виктория Форестър, нали звездата не беше предмет, който минава от ръка на ръка, а във всяко отношение човек. Но пък Виктория Форестър беше жената, която обичаше.

Реши, че ще мине по този мост, когато стигне до него, а сега ще заведе Вечерна в селото и ще действа според обстоятелствата. Настроението му се повдигна. Прекараното като съсел време остана почти като сън, все едно беше задрямал пред кухненската печка и сега отново беше буден. Вече почти усещаше вкуса на най-хубавата бира на г-н Бромиос. Затова пък с внезапна вина осъзна, че е забравил цвета на очите на Виктория Форестър.

Слънцето над покривите на Стената беше огромно и червено. Тристан и Вечерна минаха през поляната и надникнаха през пролуката в стената. Звездата се поколеба.

— Наистина ли искаш да го направиш? Защото имам лошо предчувствие — каза на Тристан.

— Не се притеснявай. Знам, че ти е тревожно; аз самият се чувствам все едно съм погълнал хиляда пеперуди. Ще ти стане много по-добре, като седнеш в дневната на майка ми и пийнеш от нейния чай — е, не е задължително да пиеш, но поне ще има чай — кълна се, че за такава гостенка и затова че момчето й се е прибрало у дома, майка ми ще извади най-хубавия си порцелан. — Ръката на Тристан потърси ръката на Вечерна и я стисна окуражаващо.

Тя го погледна, усмихна се мило и тъжно и прошепна:

— Където и да отидеш…

Ръка за ръка младият мъж и звездата се приближиха към пролуката в стената.