Нийл Геймън
Звезден прах (4)

Четвърта глава
Ще стигна ли дотам, докато свещ гори?

С всяка крачка на Тристан октомври се отдръпваше; колкото повече вървеше, толкова повече имаше чувството, че навлиза в лятото. През гората имаше пътека с високи храсти от едната страна и той вървеше по тази пътека. Високо над него звездите сияеха и примигваха, а пълната луна светеше в златно като узряла царевица. На лунната светлина в храстите се виждаха диви рози.

Доспа му се. Повървя още малко, но след това си съблече палтото, пусна на земята голямата си кожена торба — от онзи вид, който след двайсет години щеше да се нарича мешка, — отпусна глава върху нея и се зави с палтото.

Впери поглед в звездите; заприличаха му на танцьорки, изящни и елегантни, изпълняващи танц почти необятен в сложността си. Представи си, че вижда лицата им; бледи, леко усмихнати, прекарали толкова много време над света да наблюдават суетата, радостта и болката на хората долу, че нямаше как да не се развеселяват всеки път, когато поредното малко човешко същество си повярваше, че е центърът на света, както го правим всички.

И тогава Тристан се сети, че сънува, защото влезе в спалнята си, която същевременно беше и класната стая в селското училище в Стената: и г-жа Чери чукаше по черната дъска и ги призоваваше към тишина, а Тристан сведе поглед към плочата си да види кой урок са взели, но не можа да прочете какво е написал. Тогава г-жа Чери, която толкова много приличаше на майка му, че той се учуди как досега не е забелязал, че са една и съща жена, го вдигна да каже на класа датите на всички крале и кралици на Англия…

— Извинете — каза в ухото му един малък и космат глас, — имате ли нещо против да сънувате малко по-тихо? Вашите сънища заглушават моите, а ако има нещо, в което да не ме бива, това са датите, Уилям Завоевателя, хиляда шейсет и шеста? Само това знам, обаче и него бих сменил за една танцуваща мишка.

— Мм? — каза Тристан.

— Малко по-тихо, ако обичате — каза гласът.

— Извинявайте — отвърна Тристан и след това сънищата му бяха все за мрака.

— Закуска? — каза нечий глас до ухото му. — Гъби, задушени в масло с див чесън.

Тристан отвори очи: слънчевите лъчи грееха през храсталака с дивите рози и багреха тревата в златно и зелено. Миришеше божествено.

Пред него се появи калаена купа.

— Не е кой знае какво — каза гласът. — Селска манджа. Не е като за изискани господа, но тези като мен ценят хубавите гъби.

Тристан премигна, бръкна в купата, и извади с пръст една голяма гъба. Беше гореща. Отхапа предпазливо и усети сока й. Беше най-вкусното нещо, което беше опитвал, и след като я сдъвка и я глътна, го каза.

— Много мило от твоя страна — каза дребното човече, седнало от другата страна на малкия огън, който припукваше и димеше в утринния въздух. — Определено много мило. Но ти знаеш и аз знам, че това са просто задушени гъби и че не са кой знае какво…

— Има ли още? — попита Тристан, осъзнал колко е гладен: понякога така става, като хапне човек.

— Аха, ей на това вече му викам добро възпитание — каза съществото; носеше голяма провиснала широкопола шапка и торбесто палто. — „Има ли още?“ — ми вика като че ли са пържени пъдпъдъчи яйца и пушена газела с трюфели, а не прости гъби с вкус на нещо умряло преди седмица, дето направо не се ядат. Ха, на това му се вика възпитание.

— Честно, наистина бих хапнал още една гъбка — каза Тристан. Ако не ви затруднява.

Човечето — ако принадлежеше към човешкия род, в което Тристан силно се съмняваше — въздъхна скръбно, бръкна с ножа си в цвъртящия на огъня тиган и сложи две големи гъби в калаената купичка на Тристан.

Тристан ги подуха, за да изстинат, и ги изяде с пръсти.

— Я се виж! — каза едновременно гордо и сърдито дребното космато създание. — Ядеш тези гъби като че ли ти харесват и като че ли не са с ужасен вкус на талашит и проядено от червеи дърво.

Тристан си облиза пръстите и увери благодетеля си, че това са най-хубавите гъби, които е имал честта да опита някога.

— Това го казваш сега — отвърна създанието с мрачно задоволство, — но няма да го кажеш след един час. Червата ти несъмнено няма да се съгласят с теб, както когато на рибока жена му не се съгласи с мъжа си за русалката. И ги чуха от Гарамонд чак до Бурелом. Ега ти езика! Още се изчервявам, като си спомням думите им! — Дребната космата личност въздъхна дълбоко. — Като стана въпрос за червата, ми се налага да се погрижа за моите ей зад онова дърво. Би ли ми оказал огромната чест да ми пазиш торбата? Ще съм ти много задължен.

— Разбира се — любезно отвърна Тристан.

Дребното космато човече изчезна зад един дъб; Тристан чу няколко пъшкания, после въздишка, а после новият му приятел се появи отново и каза:

— Готово. Навремето познавах един от Пафлагония. Значи всяка сутрин, след като се събудеше, той поглъщаше по една жива змия. Казваше, че така поне за едно бил сигурен — че цял ден няма да му се случи нищо по-неприятно. Естествено, преди да го обесят, го накараха да изяде кофа космати стоножки, така че твърдението му може би е било малко необмислено.

Тристан също се извини, отиде зад дъба и се изпика. До дървото имаше купчинка изпражнения, които със сигурност не бяха човешки. Приличаха на заешки дърдонки.

— Аз съм Тристан Торн — каза, след като се върна.

Сервиралият закуската му вече беше раздигнал нещата си — тигани и така нататък — и ги беше напъхал в торбата си.

Той свали шапка, притисна я към гърдите си и погледна Тристан.

— Омагьосан. — И потупа чантата си. На нея пишеше: ОМАГЬОСАН, ОМАЯН, ПОБЪРКАН И ОБЪРКАН. — Бях объркан — призна, — но нали знаеш как става.

И тръгна по пътеката. Тристан закрачи след него и подвикна:

— Ей, почакай! Не може ли малко по-бавно? — Защото въпреки огромната торба (която напомни на Тристан за товара на Кристиян в „Пътешествието на пилигрима“ — една книга, от която г-жа Чери им четеше всеки понеделник сутрин, без да пропуска да им напомни, че е написана от калайджия, но книгата въпреки това си я биваше) дребосъкът — Омагьосан — дали това му беше името? — се отдалечаваше от него бързо като катерица на дърво.

Съществото се обърна.

— Какво има?

— Не мога да вървя бързо като тебе — призна Тристан. — Ужасно си бърз.

Косматият дребосък забави крачка.

— Сигурно — отбеляза, докато Тристан подтичваше след него. — От толкова отдавна съм сам, че съм отвикнал да си нагаждам крачката.

Тръгнаха рамо до рамо под процеждащите се през младите листа златистозелени лъчи на слънцето. Тристан отдавна беше забелязал, че такава светлина има само през пролетта. Зачуди се дали лятото не е върнато, както времето се беше върнало преди октомври. От време на време забелязваше нещо шарено в някое дърво или храст, а косматият дребосък казваше нещо от рода на: „Синьо рибарче. Викат му господин Рибарче. Красива птица“ или: „Пурпурно колибри. Пие нектар от цветята. В момента мъти“, или: „Сипка. Не обичат да ги приближава човек и ако се опиташ да ги разгледаш отблизо, ще си докараш беля с тези лудетини“.

Седнаха да обядват до един ручей. Тристан извади хляба, сладките червени ябълки и питата сирене — твърдо и ронливо, — които му беше дала майка му. И макар дребосъкът да огледа подозрително хляба и сиренето, в крайна сметка яде и дори си облиза пръстите, след което захрупа една ябълка. После напълниха чайника от ручея и си свариха чай.

— Защо не ми разкажеш с какво си се заел? — попита косматкото, докато пиеха чай.

Тристан се замисли, после каза:

— Идвам от село Стената, където живее една млада дама, Виктория Форестър. Няма равна сред жените и именно на нея и единствено на нея съм посветил сърцето си. Лицето й е…

— Обичайният комплект ли? — попита създанието. — Очи? Нос? Зъби? Всичко, което се полага?

— Естествено.

— Значи можеш да пропуснеш тази част. Ще я приемем за даденост. И каква тъпотия те е пратила да свършиш тази млада дама?

Тристан остави канчето с чая, стана и го изгледа обидено.

— Защо си въобразяваш, че моята възлюбена ми е възложила някаква глупава задача? — попита с тон, за който бе убеден, че е изпълнен с надменност и презрение.

Дребосъкът го изгледа с очи като черни мъниста.

— Защото това е единствената причина хлапак като теб да има глупостта да влезе в Самодивската страна. Единствените представители на твоя род, които идват тук, са менестрелите, влюбените и лудите. Не ми приличаш на менестрел и — ще ме извиниш, младежо, но е истина — си нормален и обикновен като това сирене. Значи е любов, ако питаш мен.

— Но всеки влюбен в сърцето си е луд, а в главата си менестрел — заяви Тристан.

— Сериозно? — усъмни се дребосъкът. — Не бях забелязвал. Та значи има някаква млада дама. Богатство ли те прати да търсиш тук? Навремето беше много популярно. Навсякъде щъкаха разни младоци и търсеха купчини злато, отнели стотици години на някой беден дракон или чудовище да ги събере.

— Не. Не богатство. Всъщност дадох обещание на младата дама, която споменах. Аз… значи ние се разхождахме и аз й обещавах разни неща, и тогава видяхме падаща звезда и аз й обещах да й я донеса. Падна… ей там. — И махна с ръка към една планина общо взето на изток.

Дребният косматко се почеса по брадичката; или по муцунката?

— Знаеш ли какво бих направил на твое място?

— Не — обнадеждено отвърна Тристан. — Какво?

Дребосъкът си избърса носа.

— Щях да й кажа да си завре физиономията в кочината и щях да изляза и да си намеря друга, която да ме целуне, без да ми иска целия свят. Няма начин да не намериш, повярвай ми. Там, откъдето идваш, с лопата да ги ринеш.

— За мен няма други момичета — уверено заяви Тристан.

Дребосъкът изсумтя.

Събраха си багажа и тръгнаха пак.

— Сериозно ли говореше? — попита дребосъкът. — За падналата звезда?

— Да.

— Е, на твое място не бих я споменавал. Има хора, които ще проявят нездрав интерес към подобна информация. По-добре си мълчи. Но и не лъжи.

— Какво да казвам тогава?

— Ами например, ако те попитат откъде идваш, можеш да кажеш: „Оттам“, а като те попитат къде отиваш, кажи: „Натам“.

— Ясно — каза Тристан.

Пътеката ставаше все по-неразличима. Студен вятър разроши косата на Тристан и той потрепери. Навлязоха в сива гора от тънки бледи брези.

— Според теб далеч ли е? — попита Тристан. — До звездата?

— Колко мили са до Вавилон? — реторично попита дребосъкът и добави: — Последния път, като бях тук, тази гора я нямаше.

А колко мили са сега до Вавилон, кажи?

Безчет по десет плюс безброй по три

Ще стигна ли дотам, докато свещ гори?

Ще стигнеш, ще се върнеш,

бързичко и пеш,

но не забравяй, трябва ти и свещ.

— Точно така — каза косматият дребосък и се озърна може би малко нервно.

— Най-обикновена песничка — каза Тристан.

— Обикновена песничка?! Боже мой, отсам стената дават седем години каторга за тази песничка. А там, откъдето идваш, без дори да се замислите, ги пеете на бебетата заедно с „Нани-на“… Не ти ли е хладничко, момко?

— А бе май наистина захладня.

— Я се огледай. Да виждаш пътеката?

Тристан премигна. В сивата гора беше изгубил всякакво усещане за светлина, цвят и разстояние. Беше си мислил, че вървят по пътеката, но сега, като се опита да я види, тя трептеше и изчезваше като зрителна измама. Беше възприемал онова дърво и онова дърво, и онази скала като маркери на пътеката…, но пътека нямаше, само сумрак и здрач, и бледи дървета.

— Е, сега я загазихме — тихо каза дребосъкът.

— Да бягаме ли? — Тристан си свали бомбето и го притисна към гърдите си.

Дребосъкът поклати глава.

— Няма смисъл. Влязохме в капана и ще си останем в него, колкото и да бягаме.

Приближи се до най-близкото дърво — високо, бяло, приличаше на бреза — и го изрита здраво. От клоните се отрониха няколко изсъхнали листа, а след тях със сух шепот — и нещо бяло.

Тристан се наведе да го разгледа; беше скелет на птица, чист, бял и изсъхнал.

Дребосъкът потрепери и каза:

— Лоша работа. Ако се съди по това, оттук не може да се измъкнем и с летене. — Побутна скелета с подобния си на лапа крак. — Можем да пробваме да копаем в земята, но не вярвам да свърши много работа…

— Дали да не се въоръжим? — попита Тристан.

— Да се въоръжим ли?

— Преди да дойдат.

— Преди да дойдат, ли? Ами че те са тук, глупако. Дърветата. Това е суха гора.

— Каква суха гора?

— Аз съм виновен — трябваше да внимавам повече накъде вървим. Сега никога няма да си намериш звездата, а аз никога няма да си получа покупката. Някой ден някой беден нещастник ще се изгуби в тая гора и ще ни намери лъскавите скелети.

Тристан се огледа. В сумрака му се стори, че дърветата са се скупчили по-нагъсто, макар всъщност да не беше видял нещо да се движи. Зачуди се дали дребосъкът не е луд.

Нещо го ужили по ръката. Той го плесна и си погледна дланта. Очакваше да види насекомо. Видя бледожълто листо. Листото падна на земята със сухо шумолене. На ръката му набъбна капка червена кръв. Гората зашепна.

— И какво сега? — попита Тристан.

— Не знам. Ако знаехме къде е истинската пътека… даже сухата гора не може да унищожи истинската пътека. Може само да я скрие от нас… — Дребосъкът сви рамене и въздъхна.

Тристан вдигна ръка и потърка челото си.

— Аз… знам къде е пътеката. — И посочи. — Ето там.

Мънистените очички на дребосъка блеснаха.

— Сигурен ли си?

— Да. През онзи шубрак и нагоре и надясно. Там е.

— Откъде знаеш?

— Знам — отвърна Тристан.

— Добре. Хайде! — Дребосъкът вдигна торбата си и се затича, достатъчно бавно, за да може Тристан да го следва с удрящата краката му кожена торба, думкащо сърце и недостигащ въздух.

— Не! Не натам. Наляво! — изкрещя Тристан.

Клони и тръни късаха дрехите му. Тичаха, без да кажат и дума.

Дърветата сякаш се подредиха в стена. Облаци листа падаха и режеха, и жилеха кожата на Тристан, късаха и деряха дрехите му. Той тичаше нагоре по склона, бръскаше листата със свободната си ръка и отмахваше клоните с торбата.

Нечий вой наруши тишината. Беше косматият дребосък. Беше приклекнал и виеше към небето.

— Престани — каза Тристан. — Почти стигнахме. — Сграбчи косматото създание за ръчицата с голямата си ръка и го затегли напред.

И изведнъж се озоваха на истинската пътека: зелена алея през сивата гора.

— Тук вече в безопасност ли сме? — задъхано попита Тристан и се огледа.

— В безопасност сме, стига да вървим по пътеката — каза косматият дребосък, пусна торбата си на земята, седна на тревата и се загледа в заобикалящите ги дървета.

Бледите дървета се разклатиха, въпреки че нямаше вятър, и на Тристан му се стори, че се разтърсват от гняв.

Спътникът му се разтрепери, косматите му пръсти опипваха зелената трева, галеха я. Вдигна поглед към Тристан.

— Да си носиш нещо като алкохол? Или пък случайно манерка горещ сладък чай?

— За жалост не — отвърна Тристан.

Дребосъкът изсумтя и бръкна в голямата си торба.

После каза:

— Обърни се. И не надничай.

Тристан се обърна.

Чу се шум от ровичкане и измъкване на нещо. След това на затваряне на ключалка, а след това:

— Вече можеш да се обърнеш, ако искаш.

Държеше лъскава бутилка и отчаяно се опитваше да издърпа тапата.

— Ъъ. Да ти помогна? — попита Тристан с надеждата, че въпросът му няма да обиди косматия дребосък. Но притесненията му бяха безпочвени: спътникът му бутна бутилката в ръцете му.

— Я пробвай. Твоите пръсти по ги бива за тази работа. Тристан извади тапата. Разнесе се омаен аромат на мед, горено дърво и карамфил. Младежът върна бутилката на дребосъка.

— Грехота е толкова рядко и добро питие да се пие от бутилката — каза косматият дребосък, отвърза дървената чашка от колана си и с треперещи ръце сипа в нея малко от кехлибарената течност. Подуши я, отпи и оголи ситните си остри зъби в доволна усмивка.

— Аааааах. Така е по-добре.

Подаде чашката на Тристан и каза:

— Пий бавно. Тази бутилка струва колкото цял кралски откуп. Платил съм за нея два големи синьобели диаманта, една пееща птичка играчка и люспа от дракон.

Тристан отпи. Питието го затопли до пръстите на краката и главата му се изпълни с милион мехурчета.

— Добро е, нали?

Тристан кимна.

— Боя се, че е прекалено добро за такива като мен и теб. Няма значение. Много е полезно в трудни моменти, а този определено е такъв. Давай да се махаме от тази гора. Ама накъде…?

— Натам. — Тристан посочи наляво.

Дребосъкът запуши бутилката, прибра я в джоба си, метна торбата си на рамо и двамата поеха по зелената пътека през гората.

След няколко часа белите дървета започнаха да оредяват и накрая двамата излязоха от сухата гора и тръгнаха между две ниски груби каменни стени покрай висок речен бряг. Тристан погледна назад и не видя никаква гора: зад гърбовете им се простираха само обрасли с пирен червеникави хълмове.

— Тук можем да спрем — каза спътникът му. — Трябва да поговорим. Седни.

Остави огромната си торба, покатери се върху нея и погледна надолу към Тристан, който седна на един камък край пътя.

— Има тука нещо, което не разбирам. Я пак ми кажи. Откъде си?

— От Стената. Вече ти казах.

— Кои са майка ти и баща ти?

— Баща ми е Дънстън Торн. Майка ми е Дейзи Торн.

— Ммм. Дънстън Торн… Ммм. Знам го. Подслони ме за една нощ. Не е лошо момче, макар да е голямо дърво, когато му се спи на човек. — Той се почеса по муцуната. — Но това пак не обяснява… а бе няма ли нещо необичайно в семейството ти?

— Сестра ми Луиза може да си мърда ушите.

Косматият дребосък пренебрежително размърда собствените си големи космати уши.

— Не, не може да е това. По-скоро имах предвид баба известна баячка или чичо прословут магьосник, или нещо вещерско във фамилното дърво.

— Не ми е известно да има такива неща — призна Тристан.

Дребосъкът промени тактиката.

— В коя посока е Стената?

Тристан посочи.

— Къде са Спорните хълмове?

Тристан отново посочи без колебание.

— Къде са Катавиаровите острови?

Тристан посочи на югозапад. Докато дребосъкът не ги спомена, не знаеше, че има такова нещо като Спорни хълмове или пък Катавиарови острови, но беше напълно сигурен за местоположението им, както беше напълно сигурен за местоположението на левия си крак или носа си.

— Хмм. Я да видим пък това. Да знаеш къде е Негова необятност Теле мускусно?

Тристан поклати глава.

— А да знаеш къде е цитаделата на Негова необятност Теле мускусно?

Тристан посочи без колебание.

— Ами Париж? Този във Франция?

Тристан се замисли малко.

— Ами щом Стената е там, значи Париж също трябва да е някъде в тази посока.

— Я да видим — каза косматият дребосък колкото на себе си, толкова и на Тристан. — Умееш да намираш места в Самодивската страна, но не и в твоя свят, ако се изключи Стената, и тя е границата. Не можеш да намираш хора…, ама… я ми кажи, момко, можеш ли да намериш тази звезда, дето я търсиш?

Тристан посочи веднага.

— Натам.

— Хмм. Това е добре. Но пак не обяснява нищо. Гладен ли си?

— Малко. И съм уморен и скапан — каза Тристан, опипваше дупките по панталоните и палтото си, където клоните и тръните го бяха закачали и където листата го бяха порязвали, докато тичаше. — Виж ми и ботушите на какво приличат…

— Какво носиш в торбата?

Тристан я отвори.

— Ябълки. Сирене. Половин хляб. И кутия рибена паста. Нож. Един кат бельо и вълнени чорапи. Май трябваше да си взема повече дрехи…

— Задръж пастата от риба — каза спътникът му и бързо раздели останалата храна на две.

— Направи ми голяма услуга — каза, докато хрускаше ябълката, — а аз не забравям такива неща. Първо ще се погрижим за дрехите ти, а после ще те изпратим при твоята звезда. Става ли?

— Извънредно мило от твоя страна — нервно отвърна Тристан и сложи парче сирене върху филията хляб.

— Добре — каза косматият дребосък. — Дай сега да ти намерим едно одеяло.

 

 

На зазоряване тримата лордове на Бурелом отпътуваха по неравния планински път в карета, теглена от шест черни коня. На челата на конете подскачаха черни помпони, каретата беше прясно боядисана в черно и тримата лордове на Бурелом бяха в траурни одежди.

За Примус траурът се изразяваше в дълга черна монашеска роба; Терциус беше облечен в строг костюм на скърбящ пътуващ търговец, а Септимус беше с черен жакет, тесни панталони и черна шапка с черно перо и приличаше на наемен убиец-конте от не особено кадърна елизабетинска историческа пиеса.

Лордовете на Бурелом се оглеждаха един друг, първият предпазливо, вторият враждебно, а третият безизразно. Не си говореха. Ако можеха да се съюзяват, Терциус сигурно щеше да вземе страната на Примус срещу Септимус. Но съюзите не бяха възможни.

Каретата се люшкаше и тракаше. Спря веднъж, та тримата лордове да се облекчат. Поотделно. След това продължи с трополене по хълмистия път. Преди това тримата властелини бяха положили останките на баща си в Залата на предците. Мъртвите им братя ги наблюдаваха от вратата на залата, но не казаха нищо.

На свечеряване кочияшът извика:

— Почивка!

И спря конете пред една порутена странноприемница, построена до нещо, наподобяващо останките от къща на великан.

Тримата лордове на Бурелом слязоха от каретата и разтъпкаха схванатите си крака. От немития прозорец на странноприемницата ги гледаха лица.

Ханджията, холерично джудже с отвратителен нрав, подаде нос от вратата, после се обърна извика навътре:

— Проветри леглата и сложи на огъня овнешката яхния.

— Колко легла да проветря? — попита камериерката Летисия от стълбището.

— Три. Бас ловя, че кочияшът ще спи в конюшнята.

— Защо пък три — прошепна готвачката Тили на коняря Лейси, — след като всеки може да види, че на пътя стоят седмина джентълмени?

Но когато лордовете на Бурелом влязоха, бяха трима и заявиха, че кочияшът им ще спи при конете.

Вечерята бе овнешка яхния и хляб, толкова горещ, че при разчупване от него се вдигаше пара. Всеки от тримата лордове взе по една неотворена бутилка от най-доброто бургундско (защото никой от лордовете не пожела да сподели бутилка вино със спътниците си и дори не позволи виното да бъде пресипано в гарафа). Това скандализира гнома, който беше на мнение — което обаче не посмя да сподели пред гостите, — че виното трябва да бъде оставено да подиша.

Кочияшът си изяде яхнията, изпи две халби бира и отиде да спи в конюшнята. Тримата братя се разотидоха по стаите и се заключиха отвътре.

Терциус беше подхвърлил една сребърна монета на камериерката Летисия, когато му беше донесла грейката, така че изобщо не се учуди, когато малко преди полунощ тя тихо почука на вратата му.

Беше облечена в бяла нощница, поклони му се, когато той отвори, и плахо се усмихна. Държеше бутилка вино.

Той пак заключи вратата и я заведе в леглото, където първо я накара да си свали нощницата, огледа лицето и тялото й на светлината на свещта, целуна я по челото, по устните, по гърдите, по пъпа и по пръстите на краката и я люби, без да продума нищо, под бледите лунни лъчи.

По някое време изръмжа и застина неподвижен.

— Е, красавецо, хубаво ли ти беше? — попита Летисия.

— Да — отвърна Терциус враждебно, сякаш зад думите й се криеше капан. — Хубаво ми беше.

— Искаш ли още един рунд, преди да си тръгна?

Вместо отговор Терциус посочи между краката си.

Летисия се изхили.

— Ще го вдигнем за нула време — каза, извади корковата тапа на бутилката, която беше оставила до леглото, след което я подаде на Терциус.

Той й се ухили, обърна няколко глътки и й я върна.

— Бас държа, че ти е харесало — каза тя. — А сега, хубавецо, нека ти покажа на мен как ми харесва… ей, какво ти стана? — Защото лорд Терциус Буреломски се гърчеше на леглото, беше се оцъклил и пъшкаше.

— Виното! — прошепна задъхано. — Откъде го взе?

— От брат ти — каза Лети. — Срещнах го на стълбите. Каза, че било добро за възстановяване и втвърдяване и че щяло да ни осигури нощ, която няма да забравим.

— И е бил прав. — Терциус с мъка си пое дъх, подритна веднъж, втори и трети път, после остана неподвижен. И много твърд.

Чуваше писъците на Летисия сякаш от много далеч. Усети четири познати присъствия до себе си в сенките до стената.

— Беше много красива — прошепна Секундус; на Летисия й се стори, че завесите са се раздвижили.

— Септимус е най-големият майстор от всички ни — каза Квинтус. — Беше същата самоделна бъркоч от отровни ягоди, която набута в задушената ми змиорка. — На Летисия й се стори, че вятърът е подухнал от планините.

Тя отвори вратата и събуденото от писъците й домакинство започна претърсване. Лорд Септимус обаче не бе открит и един от черните жребци също липсваше от конюшнята (кочияшът спеше и хъркаше и изобщо не можаха да го събудят).

На другата сутрин лорд Примус се събуди в отвратително настроение.

Отказа да осъди Летисия на смърт, като заяви, че тя била също толкова жертва на заговора на Септимус, колкото и Терциус, но й заповяда да придружи тялото на Терциус обратно до крепостта Бурелом.

Даде й един от черните коне, за да откара тялото, както и кесия сребърни монети, достатъчни да плати на някой селянин от Недалеч да пътува с нея — и да се грижи вълците да не изядат коня.

 

 

Бревис стигна до кръстовището, дръпна въжето за хиляден път и спря. За въжето беше вързан брадатият, рогат и злоок козел, който трябваше да отведе на пазара за продан.

Същата сутрин майката на Бревис беше сложила на масата пред него една-единствена репичка и беше казала:

— Бревис, синко. Тази репичка е единственото, което днес успях да извадя от земята. Цялата ни реколта пропадна, а заедно с нея и всичката ни храна. Нямаме нищо за продажба освен козела. Затова искам да го вържеш, да го отведеш на пазара и да го продадеш на някой фермер. И с парите, които ще получиш за него — помни, не вземай по малко от флорин — да купиш една кокошка, зърно и ряпа; тогава може и да не умрем от глад.

И така Бревис изяде репичката, която беше куха и люта, и посвети остатъка от сутринта на гонитба на козела из обора, като в хода на този процес се сдоби със синина и ухапване от въпросния козел, докато накрая с помощта на един пътуващ калайджия не изтощи животното достатъчно, за да го върже. Остави майка си да превърже причинените от козела рани на калайджията и затегли рогатото към пазара.

На моменти козелът решаваше, че трябва да тича напред, и Бревис подтичваше след него, като забиваше токовете на ботушите си в сухия коларски път, докато козелът не решеше да спре — внезапно, без предупреждение и без видима за Бревис причина. Тогава Бревис ставаше от земята и отново почваше да го дърпа.

Стигна до кръстопътя в края на гората. Беше потен, гладен и насинен и дърпаше отказващия да съдейства козел. На кръстовището стоеше някаква висока жена. В тъмната й коса имаше сребристочервена диадема и роклята й беше алена като устните й.

— Как се казваш, момче? — попита тя с глас като мускуснокафяв мед.

— Бревис, госпожо — отвърна той и забеляза зад жената нещо странно: малка каручка, между чиито ритли не беше впрегнато никакво животно. Зачуди се как е стигнала дотук.

— Бревис — измърка тя. — Хубаво име. Искаш ли да ми продадеш козела си, Бревис?

Бревис се поколеба.

— Мама каза да го заведа на пазара и да го продам за кокошка, зърно и няколко репи и да й донеса рестото.

— Колко ти каза майка ти да вземеш за козела? — попита жената с алената рокля.

— Не по-малко от един флорин.

Тя се усмихна и протегна ръка. В нея проблесна нещо жълто.

— Ще ти дам тази златна гвинея, с която можеш да си купиш цяло стадо кокошки и сто бушела репи.

Челюстта на момчето увисна.

— Става ли?

Бревис кимна и й подаде въжето, с което беше вързан козелът.

— Заповядайте — успя само да каже. Във въображението му се запремятаха безгранични богатства и неизброимо количество репи.

Дамата взе връвта, докосна с пръст челото на козела точно между двете жълти очи и пусна въжето. Бревис очакваше козелът да се втурне към гората или по някой от пътищата, но той остана на място като вкаменен. Бревис протегна ръка за златната гвинея. Жената вдигна очи към него, огледа го от изкаляните му ботуши до потната остригана коса и отново се усмихна.

— Знаеш ли какво? Мисля, че двамата много ще си отивате и каручката ми ще изглежда по-добре с двама ви. Ти как мислиш?

Бревис не разбираше какво му говори и отвори уста, за да й го каже. Но тогава тя вдигна дългия си пръст, докосна основата на носа му и той откри, че не може да каже нищо.

Тя щракна с пръсти и Бревис и козелът побързаха да застанат между ритлите на каручката; а Бревис с изненада забеляза, че върви на четири крака и че вече не е по-висок от животното до себе си.

Вещицата изплющя с камшика и каручката потегли по прашния път, теглена от два еднакви бели рогати козела.

 

 

Косматият дребосък беше взел скъсаното палто и панталоните на Тристан и жилетката му, беше го оставил увит в одеялото и беше отишъл в селото, сгушено в долината между три обрасли с пирен хълма.

Тристан седеше под одеялото в топлата вечер и чакаше.

В глоговите храсти отзад нещо святкаше. Тристан реши, че са светулки, но когато отиде да ги огледа отблизо, видя, че са миниатюрни човечета — святкаха и прехвърчаха от клон на клон.

Изкашля се любезно. Няколко чифта миниатюрни очички се впериха в него. Няколко от дребните същества избягаха. Други се вдигнаха високо в глоговия храст, а най-храбрите литнаха към него и се разсмяха пискливо и звънко, сочеха скъсаните му ботуши, одеялото, бельото му и бомбето. Тристан се изчерви и се уви по-хубаво с одеялото.

Един от дребосъците запя:

Бяло-черно, черно-бяло,

Тристан увит във одеяло.

Зелен хайвер той търси, да,

той търси паднала звезда.

Я да видим кой си ти?

Одеялото махни.

В Самодивската страна

търсиш паднала звезда.

А друг запя:

Тристане мил,

Тристане мил,

ти защо си се родил?

Що за тъпа клетва дал си,

своите дрехи що съдрал си?

 

Твоята душа немее,

ама Вики ш’ти се смее.

Уф, Вистране,

уф, Бистране,

уф, Тристане

Торн.

— Я се разкарайте, глупаци такива — каза Тристан с пламнало лице и тъй като нямаше нищо друго подръка, ги замери с бомбето.

Така го намери косматият дребосък, когато се върна от село Веселие (никой не знаеше защо се нарича така, още повече че беше мрачно и унило и съществуваше от незапомнени времена) — увит в одеялото, седнал тъжно до глога и тъгуващ за загубата на шапката си.

— Казаха тежки думи за моята любов — оплака се Тристан. — За госпожица Виктория Форестър. Как не ги беше срам?

— Малкият народ не се срамува от нищо — каза приятелят му. — И говори какви ли не глупости. Но говори и доста умни неща. Имаш право да ги слушаш, както и да не ги слушаш.

— Казаха, че истинската ми любов щяла да ми се присмее.

— Така ли казаха? — Косматият дребосък разгъваше на тревата някакви дрехи. Даже на лунната светлина Тристан видя, че изобщо не приличат на неговите.

В Стената мъжете ходеха в кафяво, сиво и черно; и дори най-червените кърпи, носени от най-твърдоглавите фермери, скоро избеляваха от слънцето и дъжда и придобиваха обществено приемлив цвят. Тристан огледа алените, жълти и резедави дрехи, които приличаха по-скоро на костюм на пътуващ артист или на нещо извадено от раклата на братовчедка му Джоан, тя беше голяма кипра.

— Това не са моите дрехи!

— Вече са — гордо каза косматият дребосък. — Старите ги продадох. Тези са по-качествени — ето, виж, няма да се късат и износват толкова лесно — и са съвсем нови, и освен това с тях няма толкова да биеш на очи като чужденец. Тук хората носят точно това, сериозно.

Тристан се поколеба дали да не продължи похода си увит в одеяло като някой абориген от учебника по история. След това въздъхна, свали си ботушите, пусна одеялото да се свлече на тревата и с напътствията на косматия дребосък („Не, момко, това е върху това. Боже, на какво ви учат вас младите?“) облече хубавите си нови дрехи.

Новите ботуши бяха много по-удобни от старите.

Определено бяха хубави тези нови дрехи. Но макар, както твърди пословицата, дрехите да не правят човека и красивите пера да не правят птицата, понякога облеклото определено е подправка в рецептата. И Тристан Торн в алено и жълто не беше същият Тристан Торн с палтото и неделния костюм. В походката му се появи напереност, а в движенията — увереност, каквито досега нямаше. Брадичката му се вирна и в очите му се появи блясък, какъвто нямаше, докато носеше бомбето.

След като изядоха храната, която косматият дребосък беше донесъл от Веселие — пушена пъстърва, яхния от пресен боб, няколко кексчета със стафиди и бутилка бира — Тристан се почувства съвсем добре в новите си одежди.

— А сега, след като ми спаси живота в сухата гора — каза косматият дребосък — и след като баща ти ми направи услуга още преди ти да се родиш, не искам някой да каже, че не си плащам дълговете… — Тристан измърмори нещо в смисъл, че новият му приятел вече бил направил за него повече от достатъчно, но косматият дребосък не му обърна внимание и продължи: — … и затова се чудех: знаеш ли къде е тази твоя звезда?

Тристан без колебание посочи към тъмния хоризонт.

— А колко е далеч тази твоя звезда? Знаеш ли?

Досега Тристан не се беше замислял по този въпрос, но се чу да казва:

— Човек трябва да върви, като спира само да спи, докато луната се напълни и изтънее над него шест пъти, и да премине през опасни планини и палещи пустини, докато стигне до мястото, където е паднала звездата.

Не звучеше като нещо, което обикновено би казал и затова премигна учуден от себе си.

— Така си и мислех — каза косматият дребосък, отиде до торбата си и се наведе над нея, за да не види Тристан как я отваря. — Освен това май не си единственият, който я търси. Помниш ли какво ти казах?

— Да изкопая дупка, за да си заровя в нея акото ли?

— Не това.

— Да не казвам на никого истинското си име и накъде съм тръгнал ли?

— И това не.

— Тогава какво?

— А „Колко мили са до Вавилон, кажи?“ — пропя дребосъкът.

— А, да. И какво?

— „Ще стигна ли дотам, докато свещ гори? Ще стигнеш, ще се върнеш“. Само че става въпрос за восъчна свещ, а не за лоена. С лоени не става. Отне ми доста време да я намеря. — Извади недогоряла свещ, голяма колкото джанка, и я подаде на Тристан.

Тристан не видя в свещта нищо необичайно. Беше восъчна, а не лоена, и беше почти стопена.

— За какво ми е?

— Всичко с времето си — каза косматият дребосък и извади от торбата си още нещо. — Вземи и това. Ще ти трябва.

Нещото блестеше под лунните лъчи. Тристан го взе. Беше тънка сребърна верижка с примки в двата края. Беше студена и хлъзгава на пипане.

— Какво е това?

— Каквото трябва. Котешки дъх, рибешки люспи и лунни лъчи върху воденичен яз, претопени и изковани от джуджета. Ще ти трябва, за да вземеш звездата.

— Сериозно?

— Разбира се.

Тристан пусна верижката в дланта си: имаше чувството, че държи шепа живак.

— Къде да я сложа? Тези смешни дрехи нямат джобове.

— Увий я около китката си, докато не ти потрябва. Точно така. И да знаеш, че туниката ти има джоб, ей там отдолу, виждаш ли го?

Тристан намери скрития джоб. Над него имаше илик, в който сложи кристалното кокиче, което му беше дал баща му за късмет, когато напусна Стената. Зачуди се дали наистина му носи късмет и ако му носи, дали този късмет е добър, или лош.

Изправи се. Стисна здраво кожената торба.

— А сега чуй какво трябва да направиш — каза косматият дребосък. — Вземи свещта в дясната си ръка. Аз ще ти я запаля. И тръгни към звездата. Вържи я с веригата. От свещта не е останало много, така че по-добре побързай и стъпвай по-живо — ако се забавиш, ще съжаляваш. „Бързичко и пеш“, нали така?

— Ами… сигурно — каза Тристан и застана в очакване.

Косматият дребосък прекара ръка над свещта и тя пламна с огън жълт отгоре и син отдолу. Повя вятър, но пламъкът изобщо не трепна.

Тристан стисна свещта и тръгна напред. Светлината й освети целия свят: всяко дърво и храст, и всяка тревичка.

Със следващата стъпка се озова пред някакво езеро, озарено ярко от свещта; а след това мина през планини и през пусти урви, пламъкът на свещта се отрази в очите на създания от вековните снегове; а след това мина през облаци, които макар и не напълно материални, издържаха теглото му; а след това, стиснал здраво свещта, се озова под земята и пламъкът освети само него и мокрите стени на пещерите; след това още веднъж се озова в планините; а след това на пътя през някаква гъста гора, където зърна теглена от два козела каручка, управлявана от жена в червена рокля, която за краткия миг, в който я зърна, му заприлича на Бодицея, както я рисуваха в учебниците по история; със следващата стъпка се озова в зелена долина и чу ромона на ручей.

Направи още една крачка, но си остана в долината. Тя беше обрасла с високи папрати и брястове и тревата беше обсипана с алени напръстници, и луната грееше в небето. Той вдигна свещта и потърси падналата звезда, някакво парче скала може би или скъпоценен камък, но не видя нищо.

Но чу нещо друго освен ромоленето на потока: подсмърчане и преглъщане. Някой се опитваше да не плаче.

— Ей? — каза Тристан.

Подсмърчането спря. Но Тристан беше сигурен, че вижда светлина под една леска, и отиде да провери.

— Извинете — каза с надеждата да успокои този, който беше седнал под леската. Молеше се само да не са пак онези дребосъци, които му бяха откраднали бомбето. — Търся една звезда.

В отговор изпод дървото към него полетя шепа мокра земя и го удари по лицето. Малко го заболя, а и бучки пръст се навряха в яката и надолу под дрехите му.

— Няма да ви направя нищо лошо — каза той високо.

Към него полетя втората шепа кал, той се наведе и тя се пльосна в бряста зад гърба му. Тристан пристъпи напред.

— Махни се — каза нечий глас, дрезгав и задавен, все едно онзи, който говореше, току-що беше плакал. — Махни се и ме остави на мира.

Беше се проснала на една страна под леската и го гледаше без капка дружелюбност. Вдигна поредната шепа пръст, но не го замери.

Очите й бяха зачервени и подпухнали. Косата й беше толкова руса, че беше почти бяла, роклята й беше от синя коприна и блестеше в светлината на свещта. Самата тя също блестеше.

— Моля те, не ме замеряй повече с пръст — каза Тристан. — Виж сега. Не искам да те притеснявам. Само търся една звезда, която е паднала някъде наоколо, и трябва да се върна, преди свещта да догори.

— Счупих си крака — каза младата дама.

— Съжалявам, разбира се. Но ми трябва звездата.

— Счупих си крака — тъжно повтори тя, — когато паднах. — И пак го замери. От ръката й се посипа блестящ прах.

Буцата удари Тристан в гърдите.

— Махни се — изхлипа тя и скри лицето си с ръце. Махни се и ме остави на мира.

— Ти си звездата! — изумено се досети Тристан.

— А ти си селяндур — горчиво отвърна момичето. — И мухльо, и тиквеник, и надут глупак!

— Сигурно — каза Тристан, размота сребърната верижка и нахлузи края й на тънката китка на девойката. Усети как примката на собствената му ръка се затяга.

Тя го погледна тъжно.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита го с глас, изпълнен с безкрайна омраза и гняв.

— Отвеждам те вкъщи — каза Тристан. — Дал съм клетва.

В този момент остатъкът от свещта премигна и в ръката на Тристан остана само локвичка восък. За миг пламъкът на свещта се извиси и освети долината, момичето и неразрушимата верига между неговата китка и тази на Тристан.

А после свещта изгасна.

Тристан се втренчи в звездата — в момичето — и колкото и да му се щеше, не можа да каже нищо.

„Ще стигна ли дотам, докато свещ гори?“, помисли си. „Ще стигнеш, ще се върнеш“. Но свещта беше изгаснала, а Стената беше на половин година път.

— Искам само да знаеш — студено каза момичето, че който и да си и каквото и да възнамеряваш да правиш с мен, няма да получиш от мен никакво съдействие или помощ и че ще направя, каквото ми е по силите да осуетя плановете и намеренията ти. — След което добави възмутено: — Идиот.

— Мм — каза Тристан. — Можеш ли да вървиш?

— Не. Кракът ми е счупен. Ти освен тъп да не си и глух?

— Вие звездите спите ли?

— Естествено, че спим. Но не през нощта. През нощта светим.

— Ами хубаво. Аз ще поспя малко. Не се сещам какво друго да правя. Денят беше тежък. Не е лошо и ти да се опиташ да поспиш. Чака ни дълъг път.

Небето беше започнало да изсветлява. Тристан положи глава върху кожената си чанта и се опита да не обръща внимание на обидите и проклятията, които момичето със синята рокля на другия край на веригата сипеше по негов адрес.

Зачуди се какво ли ще направи косматият дребосък, след като той не се върне.

Зачуди се какво ли прави в момента Виктория Форестър и реши, че сигурно спи, в леглото си, в стаята си, в къщата на баща си.

Зачуди се дали половин година е дълъг път и какво ще ядат по пътя.

Зачуди се какво ли ядат звездите…

И заспа.

— Тъпанар. Дръвник. Глупак — каза звездата.

След което въздъхна и се разположи, доколкото можа удобно предвид обстоятелствата. Кракът я болеше тъпо, но постоянно. Дръпна веригата около китката си, но тя беше здрава и добре стегната и не можеше нито да я изхлузи, нито да я скъса.

— Кретен, гадняр, простак — измърмори звездата и също заспа.