Нийл Геймън
Звезден прах (3)

Трета глава
в която се срещаме с много други личности, повечето живи и до днес и проявяващи интерес към съдбата на падналата звезда

Крепостта Бурелом е издялана на най-високия връх на планината Хуон от първия лорд на Бурелом, който управлявал в края на Първата епоха и в началото на Втората. След това е разширявана, благоустройвана, дълбана и под нея са прокарани тунели от следващите лордове на Бурелом, докато първоначалният планински връх не заприличал на забит в небето изкусно издялан зъб на огромен сив гранитен звяр. Самият Бурелом се издига високо в небето, където буреносните облаци се събират, преди да се спуснат в ниското, за да излеят дъжда и да изсипят светкавиците си и опустошителната си сила върху земята.

Осемдесет и първият лорд на Бурелом умираше в покоите си, издълбани в най-високия връх като дупка в развален зъб. Има смърт и отвъд земите, които познаваме.

Беше призовал децата си до смъртното си ложе, живите и мъртвите, и сега те трепереха от студ в гранитната зала. Бяха заобиколили леглото и чакаха почтително, живите от дясната му страна, мъртвите от лявата.

Четирима от синовете му бяха мъртви: Секундус, Квинтус, Квартус и Секстус, и сивите им фигури стояха неподвижно, нематериални и безмълвни.

Трима от синовете му още бяха живи: Примус, Терциус и Септимус. Те стояха веществено и неловко в дясната част на залата, пристъпваха от крак на крак и се почесваха по страните и носовете, сякаш засрамени от безмълвния покой на мъртвите си братя. Не гледаха към другия край на залата, към мъртвите си братя, и се държаха — доколкото можеха — все едно са сами с баща си в тази студена зала, от чиито, огромни изсечени в гранита прозорци духаха студени ветрове. И дали беше така, защото не виждаха мъртвите си братя, които бяха убили (всеки по един с изключение на Септимус, който беше убил Квинтус и Секстус, като беше отровил първия с блюдо от змиорка с ароматни подправки и бе пренебрегнал изяществото за сметка на ефикасността и гравитацията, като една нощ беше бутнал Секстус в пропастта, докато се наслаждаваха на бурята далеч долу), или пък ги разяждаше вина и се бояха от откровения или от призраци, така че предпочитаха да не им обръщат внимание, това баща им не знаеше.

Лично осемдесет и първият лорд се беше надявал, докато времето му изтече, шестима от седемте млади лордове на Бурелом да са мъртви и да е останал жив само един. Той щеше да стане осемдесет и вторият лорд на Бурелом и лорд на Високи чукари; в крайна сметка точно така се беше сдобил самият той с титлата си преди няколкостотин години.

Но днешната младеж беше кекава, не ставаше за нищо и не притежаваше целеустремеността и енергията, които той помнеше от младините си…

Някой говореше нещо и той се насили да се съсредоточи.

— Татко — повтори Примус с плътния си бумтящ глас, — всички сме тук. Какво искаш от нас?

Старецът го погледна. Със зловещо свистене вкара въздух в дробовете си и с висок и студен като самия гранит тон изрече:

— Умирам. Скоро времето ми ще изтече и вие ще отнесете тялото ми дълбоко в планината в Залата на предците и ще го положите — ще положите мен — в осемдесет и първата дупка, която ще видите, а именно в първата незаета, и ще ме оставите там. Ако не го сторите, всички ще бъдете прокълнати и крепостта Бурелом ще се срине.

Тримата му живи синове не казаха нищо. Но сред четиримата мъртви се надигна ропот: може би от съжаление, че техните останки са били изкълвани от орли или отнесени от бързи реки, премятани през водопади и потънали в морето, за да не почиват никога в Залата на предците.

— А сега. Въпросът с наследяването. — Гласът на господаря излизаше със свистене като въздух от пробит мях. Живите му синове вдигнаха глави: Примус, най-големият, с бели косми в гъстата черна брада, с гърбав нос и сиви очи, погледна с очакване; Терциус, чиято брада беше рижаво-златиста, а очите му жълто-кафяви, погледна враждебно; Септимус, с черна и още мека брада, висок и подобен на гарван, погледна безизразно, както гледаше винаги.

— Примус, отиди до прозореца.

Примус отиде до дупката в скалата и погледна навън.

— Какво виждаш?

— Нищо, сър. Виждам нощното небе над нас и облаците под нас.

Старецът потрепери под мечата кожа, с която беше завит.

— Терциус. Иди до прозореца. Какво виждаш?

— Нищо, татко. Каквото ти каза и Примус. Нощното небе над нас с цвят на синина и пелена от облаци под нас, цялата сива и вълниста.

Очите на стареца се стрелнаха като дивия поглед на хищна птица.

— Септимус. Ти. Прозорецът.

Септимус отиде до прозореца и застана отстрани, макар и не много близо до двамата си по-големи братя.

— Ами ти? Какво виждаш?

Септимус погледна през дупката. Вятърът хапеше лицето му и насълзяваше очите му. Една звезда премигна леко в индиговосиньото небе.

— Виждам звезда, татко.

— Аха — изсвистя гласът на осемдесет и първия лорд. — Отнесете ме до прозореца. — Четиримата му мъртви синове гледаха тъжно, докато тримата живи го носеха към прозореца. Старецът се изправи, или почти успя, подпрян тежко на раменете на децата си, и се загледа в оловното небе.

Разкривените му пръсти с стекли кокалчета напипаха топаза, който висеше на врата му на дебела сребърна верижка. Верижката се скъса като паяжина. Той протегна топаза в дланта си, краищата на сребърната верижка висяха.

Мъртвите лордове на Бурелом си зашепнаха нещо с гласовете на мъртвите, които приличат на звука, когато вали сняг: топазът беше Властта над Бурелом. Този, който го носеше, беше лорд на Бурелом, стига да беше от кръвта на Бурелом. На кого ли от оцелелите си синове щеше да го даде осемдесет и първият лорд?

Живите синове не казаха нищо, само гледаха съответно с очакване, враждебност и безразличие (но това безразличие беше измамно като безразличието на скала, която осъзнаваш, че не можеш да изкачиш чак когато си стигнал до половината и няма никакъв начин да слезеш долу).

Старецът се дръпна от ръцете на синовете си и се изправи, висок и достолепен. За миг отново беше господарят на Бурелом, победил Северните таласъми в битката при Чукарест връх; направил осем деца — седем от тях момчета — на три съпруги; убил и четиримата си братя в единоборство още преди двайсетгодишната си възраст, макар най-големият му брат да беше почти пет пъти по-възрастен от него и могъщ и прославен воин.

Именно този мъж вдигна сега топаза и каза четири думи на отдавна мъртъв език, думи, които увиснаха във въздуха като удари на огромен бронзов гонг.

И после запрати камъка към небето. Живите братя ахнаха, когато камъкът описа дъга над облаците, достигна онова, което определено беше зенитът на траекторията му, а после противно на всички физически закони продължи да се издига в небето. На небето вече блещукаха и други звезди.

— На този, който намери камъка, който е Властта над Бурелом, оставям благословията си и господството над Бурелом и всичките му владения — каза осемдесет и първият лорд и докато говореше, гласът му изгуби силата си и той отново стана стар, много, стар, като вятър, духащ през изоставена къща.

Братята, живи и мъртви, не откъсваха очи от камъка. Той продължи да се издига в небето и накрая се изгуби от поглед.

— Орли ли да впрегнем, за да ни отнесат в небето? — озадачено и раздразнено попита Терциус.

Баща им не каза нищо. Последната дневна светлина угасна и звездите увиснаха над главите им, неизброими и великолепни.

Една падна.

Терциус реши, макар да не беше сигурен, че това е първата вечерна звезда, същата, която беше забелязал брат му Септимус.

Звездата се запремята — петънце светлина в нощното небе — и пропадна някъде на юг и на запад от тях.

— Край — прошепна осемдесет и първият лорд, падна на пода на каменната зала и не помръдна повече.

Примус се почеса по брадата и сведе поглед към трупа.

— Направо ме сърбят ръцете да изхвърля дъртото копеле през прозореца. Каква беше тази идиотщина?

— По-добре недей — каза Терциус. — Ще вземе Бурелом да се срине. Или пък да си навлечем проклятие, нали така. По-добре го занеси в Залата на предците.

Примус вдигна тялото на баща си и го положи върху кожите на леглото.

— Да кажем на хората, че е мъртъв.

Четиримата мъртви братя се бяха скупчили заедно със Септимус пред прозореца.

— Според теб за какво си мисли? — попита Квинтус Секстус.

— Чуди се къде е паднал камъкът и как да стигне до него пръв — отвърна Секстус и си припомни падането си от скалите към вечността.

— Надявам се — каза покойният осемдесет и първи лорд на Бурелом на четиримата си мъртви синове. Но тримата, които още не бяха мъртви, не чуха нищо.

 

 

Въпросът „Колко е голяма Самодивската страна?“ няма прост отговор.

В крайна сметка Самодивската страна не е една земя, едно княжество или едно владение. Картите на Самодивската страна са ненадеждни и на тях не може да се разчита.

Говорим за кралете и кралиците на Самодивската страна като че ли говорим за кралете и кралиците на Англия. Но Самодивската страна е по-голяма от Англия и е по-голяма от целия свят (защото още от зората на времето всяка земя, прогонвана от картите от изследователите и смелчаците, доказвали, че не съществува, намира убежище в Самодивската страна; и така, по времето, когато пишем за нея, тя вече е наистина най-голямото място, в което има всякакви терени и ландшафти). Тук наистина има дракони. А също и грифони, лами, крилати коне, василиски и хидри. Има и всякакви по-познати ни животни, като например котки — любвеобилни и надменни, кучета — благородни и подли, вълци и лисици, орли и мечки.

В средата на горичката, толкова гъста и тъмна, че си беше почти непроходим лес, имаше къщурка от тръстика, пръти и спечена сива глина. И в тази къщурка имаше нещо особено зловещо. Малко жълто птиче стоеше на пръта в клетката пред къщата. Не пееше, беше тъжно умълчано, с разрошени избелели пера. Старата бяла боя на вратата се лющеше.

В къщурката имаше само една стая. От гредите на тавана висяха бутове и наденици, а също и един препариран крокодил. Огън от торф димеше в огнището до стената. Трите легла — едното голямо и старо, другите две колкото походни креватчета — бяха завити с одеяла.

В единия ъгъл имаше готварски съдове и голяма прашна ракла, вероятно празна. Прозорците бяха толкова мръсни, че през тях не се виждаше нищо, навсякъде се стелеше дебел пласт мазен прах.

Единственото чисто нещо в къщата беше огледалото от черно стъкло, високо повече от човешки ръст и широко като църковна врата, подпряно на стената.

Къщата принадлежеше на три старици. Редуваха се да спят на голямото легло, да готвят обяд, да слагат в гората капани за дребни животни, да вадят вода от дълбокия кладенец зад къщата.

Трите старици почти не си говореха. В къщурката имаше и три други жени. Те бяха слаби, мургави и весели. Помещението, което обитаваха, беше много по-голямо от къщата; подът му беше от оникс, а колоните му бяха от обсидиан. Зад него имаше двор, от който се виждаха звездите и небето. В двора имаше фонтан и от статуята на изпаднала в екстаз русалка с широко отворена уста бликаше вода. Прозрачните черни струи падаха в езерото и то разклащаше отразените звезди.

Трите жени и тяхната къща бяха в черното огледало. Трите старици бяха Лилим — кралицата на вещиците — сам-сами в гората.

Трите жени в огледалото също бяха Лилим: но дали бяха потомки на стариците, или техни сенки и дали само селската къщурка в гората беше истинска, или пък някъде другаде Лилим живееха в черна зала с фонтан във формата на русалка под звездите, никой не знаеше, освен самата Лилим.

Този ден едната старица се върна от гората с белка с прерязано гърло.

Остави я на прашната дъска за рязане и извади остър нож. Отряза лапичките и главата и с едната си мръсна ръка одра животинчето, сякаш събличаше пижамката на дете; пусна трупчето и попита с треперлив глас:

— Червата?

Най-дребната, най-старата и най-рошавата от трите старици, която се клатеше в люлеещия стол, отвърна:

— Може.

Първата старица вдигна белката и й разряза корема. Вътрешностите й се изсипаха на дъската, червенолилави като слива, лъскави като мокри скъпоценни камъни върху прашното дърво.

— Елате бързо! Елате бързо! — изписка старицата, разбута внимателно вътрешностите на белката с ножа и отново изписка.

Бабишкерата в люлеещия стол се изправи. (В огледалото мургавата жена се протегна и се надигна от дивана.) Последната старица, която беше навън, побърза да влезе и викна още от прага:

— Какво става?

(В огледалото трета млада жена се присъедини към другите две. Бюстът й беше малък и стегнат, очите й бяха тъмни.)

— Вижте. — Първата старица посочи с ножа. Очите им, безцветносиви от преклонната възраст, примижаха и се вгледаха в червата.

— Най-после — каза едната.

— Съвсем навреме — каза другата.

— И коя от нас ще иде да я намери? — попита третата.

Трите жени затвориха очи и три старчески ръце заровиха във вътрешностите на дъската. Една старческа шепа се отвори.

— Аз хванах бъбрек.

— Аз черен дроб.

Трета шепа се отвори. Шепата на най-старата Лилим.

— Аз хванах сърцето — триумфално изрече тя.

— С какво ще пътуваш?

— Със старата ни каручка, теглена, от каквото намеря по пътищата.

— Ще ти трябват доста годинки.

Най-старата кимна.

Най-младата, тази, която беше влязла в къщата последна, отиде мъчително бавно до високия разнебитен шкаф и се наведе. Измъкна от най-долното чекмедже ръждясала желязна кутия и я занесе на сестрите си. Кутията беше омотана с три върви, всяка завързана с различен възел. Трите старици развързаха всяка своя възел, после онази, която беше донесла кутията, я отвори.

На дъното блестеше нещо златно.

— Не е останало много — въздъхна най-младата Лилим, която беше стара още докато живееха под морето.

— Значи стана добре, че намерих нова, не съм ли права? — каза най-възрастната и пъхна разкривената си ръка в кутията. Нещото златно се опита да избяга, но тя го улови, трепкащо и сияйно, отвори уста, лапна го и го глътна.

(В огледалото трите жени я гледаха втренчено.) Центърът на нещата се разтресе и разклати. (От черното огледало вече гледаха две жени.) В къщата две старици наблюдаваха със смесица от завист и надежда високата красива жена с черна коса, черни очи и червени, червени устни.

— Леле, колко е мръсно тук — каза тя и отиде до леглото. До него имаше голяма дървена ракла, покрита с избелял гоблен. Тя махна гоблена, отвори раклата и започна да рови в нея.

— Ето я — каза и извади една алена рокля. Хвърли я на леглото и съблече парцалите, с които беше облечена, докато беше старица.

Двете й сестри бяха впили лаком поглед в младата й снага.

— Когато се върна с нейното сърце, ще има колкото си искаме години за всички ни — каза тя и огледа неодобрително косматите лица и хлътналите очи на сестрите си. Сложи си на китката кървавочервена гривна във формата на змия, захапала опашката си.

— Звезда — обади се една от сестрите.

— Звезда — повтори като ехо другата.

— Точно така — каза вещерската кралица и си сложи сребърна диадема. — Паднала звезда.

 

 

На поляната около езерото беше нощ, небето беше обсипано с безброй звезди.

Между листата на брястовете и в папратите святкаха и гаснеха светулки — като светлини на непознат далечен град. Видра се гмурна в потока, който се вливаше в езерото. Семейство белки дойде до водата и се напи. Съсел си намери лешник и загриза твърдата му черупка с острите си зъби не защото беше гладен, а защото беше омагьосан принц, който щеше да възвърне облика си, когато изяде Лешника на мъдростта. Въодушевлението му обаче го направи непредпазлив и той не видя сянката, която препречи лунната светлина. Сова го стисна с острите си нокти и отново се издигна в нощта.

Съселът изтърва лешника, той падна в потока и една сьомга го налапа. Совата пък излапа съсела на две хапки и от клюна й остана да стърчи само опашката — като връзка за обувки. Нещо сумтеше и пухтеше, докато се промъкваше през гъсталака — язовец, помисли си совата (самата тя омагьосана и с възможност да си възвърне истинския облик само ако изяде съсел или мишка, която е изяла Лешника на мъдростта), или мече.

Листата шумоляха, водата ромолеше и поляната се изпълни с идваща някъде отгоре светлина, чиста бяла светлина, която ставаше все по-ярка. Совата я видя отразена в езерото, ослепително блестяща чиста светлина, толкова силна, че тя закри очите си с крило и отлетя в гората. Всички животни се заозъртаха ужасено.

Отначало светлината в небето беше по-малка от луната, но след това се уголеми безкрайно и цялата поляна се разтърси и потрепери и всички същества затаиха дъх, а светулките засияха по-ярко от всякога, убедени, че това най-после е любов, но какво от това…

И тогава…

И тогава се чу пукот, рязък като изстрел, и светлината, изпълнила полянката, угасна.

Или почти. В лещака нещо продължи да блести, като облаче от звезди.

Чу се глас, ясен висок женски глас, който каза:

— Ох. — А след това много тихо: — Мамка му! — След което още веднъж: — Ох…

И повече не каза нищо, и на полянката настъпи тишина.